Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Crossings, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Йорданка Пенкова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Даниел Стийл. Корабите на съдбата
Издателство „Хемус“ ООД, 1995
Редактор: Жасмина Габровска, Веселин Цаков
Коректор: Невена Николова
ISBN: 954–428–110–1
История
- — Добавяне
- — Корекция от sonnni
41
Ник пристигна в къщата на Бродуей точно в седем часа, много елегантен в своята униформа и с цял куп подаръци за децата. Бързо си бе дал сметка какъв ще е животът му в Сан Франциско. За него фактически нямаше работа. Бяха му отделили едно бюро и му бяха възложили да отговаря за някакви маловажни доставки, но в основни линии му предстоеше, както и на всички останали, да убива времето до отплаването. Нищо не му пречеше да се разхожда и да се среща с приятели, и сега, когато бе открил Лиан и момичетата, вече се радваше на свободното време.
Икономът го поведе по дългия внушителен коридор и отвори пред него вратата на библиотеката, където семейството вече се бе събрало около елхата. Това бе втората им Коледа с чичо Джордж и чорапите вече висяха над камината, макар децата да бяха съвсем наясно кой ще ги напълни. Но те моментално забравиха за тях и с нетърпение заотваряха подаръците на Ник под погледите на Джордж и Лиан. Той им бе купил красиви играчки и щастливите момичета се хвърлиха на врата му. Ник подаде на най-възрастния от семейството един пакет, който очевидно съдържаше книга, после се обърна към Лиан и сложи в ръката й кутийка. Това бе първият подарък, който й правеше. През техните тринайсет дни на кораба не бе имало такъв момент, в който да е възможно да й подари нещо, а оттам бяха отишли право на гарата. В началото бе мислил често за това, че не успя да й подари нищо, освен сърцето си. Щеше да му е приятно тя да притежава някаква вещ, която да й напомня за него. Не подозираше, че спомените, които е оставил, са много по-трайни от всякакви подаръци, и че Лиан продължава да ги носи дълбоко в сърцето си.
— Не трябваше — усмихна се тя, а кутийката лежеше в ръката й, все още опакована.
— Искаше ми се. Хайде, отвори я. Няма да те ухапе.
Джордж ги наблюдаваше заинтригувано. Имаше чувството, че те се познават по-добре, отколкото бе предполагал, и може би по-добре, отколкото биха искали той да знае. И докато Лиан отваряше подаръка, той, както и Ник, внимателно наблюдаваше израза на лицето й. В кутийката имаше златна гривна без украшения и без закопчалка, просто един широк златен обръч. Тя я сложи на ръката си, но Ник посегна към нея и каза с дрезгав глас, предназначен единствено за нейните уши и за ничии други:
— Прочети какво пише отвътре.
Тя я свали и погледна. Там бе изгравирана само една дума: „Довил“. После пак си я сложи и вдигна очи към него, не много сигурна, че е редно да приеме този подарък. Ала нямаше сърце да му го върне.
— Красива е. Наистина не трябваше, Ник…
— Защо не? — опита се да изрази чувствата си и каза тихо, та само тя да го чуе: — Исках да го направя още преди доста време, смятай го за подарък с обратна сила.
И чичо Джордж махна опаковката от своя подарък, възкликна зарадвано и стисна ръката на госта. Много бе искал да прочете тази книга. После им заразказва за бащата на Ник — за това как са се запознали, за скандалната лудория, в която се впуснали веднъж в Ню Йорк, и която без малко щяла да свърши в участъка.
— За щастие той познаваше всички ченгета — отбеляза старецът.
Двамата карали по Парк авеню с пълна скорост и се наливали с шампанско в компанията на две не особено порядъчни дами — почувствал се отново млад, той се изкиска при спомена за това.
Лиан наля на Ник и на себе си по едно питие. Отпиваше от чашата си и наблюдаваше как той разговаря с чичо Джордж. Усещаше гривната на ръката си, както тежестта на златото, така и написаната отвътре единствена дума „Довил“. С усилие прогони спомена и се насили да слуша какво се приказва.
— Веднъж сте пътували заедно през океана, нали?
— Всъщност два пъти. — Ник й се усмихна и тя го погледна в очите. Не бе казвала на чичо Джордж, че и той е бил на „Довил“.
— Все на „Нормандия“ ли? — възрастният човек изглеждаше объркан и Ник поклати глава. Вече бе късно да излъже, пък и нямаха какво да крият. Вече.
— Веднъж на „Нормандия“, през трийсет и девета. И миналата година на „Довил“, когато и двамата се връщахме от Европа. За жалост останах там малко по-дълго, отколкото трябваше, а после нямаше как да се прибера. Големи трудности срещнах, докато успея да се измъкна. Изпратих сина си с „Аквитания“ още щом започна войната, но аз самият напуснах Париж едва след падането му.
Звучеше доста невинно и когато Джордж погледна Лиан, не забеляза нищо.
— Пътуването трябва да е било страхотно, с тази спасителна операция в океана.
— Да. — Ник си спомни качените на борда мъже и лицето му стана сериозно. — Работихме като каторжници, за да не им позволим да умрат. Лиан беше изключителна и несравнима. Тя цялата нощ помага в операционната, а през следващите дни обикаляше пострадалите и се грижеше за тях.
— Всички се бяха хванали здраво на работа и правеха повече, отколкото се очакваше от тях — побърза да го прекъсне Лиан.
— Това не е вярно — погледна я в очите Ник. — Ти свърши повече от всички останали на борда и много от тези мъже нямаше да оживеят, ако не беше ти.
Тя не отговори и чичо й се усмихна.
— Моята племенница е много смела жена. Понякога не проявява толкова здрав разум, колкото би ми се искало — продължи нежно той, — но има повече кураж от болшинството мъже, които познавам.
Двамата не сваляха очи от нея и тя цяла пламна от думите им.
— Хайде, стига за това. А ти, Ник? Кога ще отплаваш? — прозвуча, сякаш чакаше с нетърпение този момент, и в известен смисъл беше тъкмо така. Не че желаеше да го изпрати към рисковете в океана, но заминаването му щеше я избави от опасността, която все още чувстваше като съвсем реална, когато той беше наблизо.
— Един Господ знае. Вчера ми дадоха работа в една канцелария, което може да означава какво ли не. Шест месеца, шест седмици, шест дни. Заповедите идват от Вашингтон, на нас ни остава само да седим тук и да чакаме.
— Можеше да е и по-зле, младежо. Сан Франциско е приятен град.
— Дори повече от приятен — усмихна се той на домакина и крадешком погледна Лиан.
Откак отвориха подаръците си, децата не се бяха показвали. Те бяха във възторг от своите нови играчки и на Ник много му се искаше и Джони да бе тук. Появи се икономът с известието, че вечерята е сервирана, и те се преместиха в огромната трапезария. Докато вървяха натам, чичо Джордж обясняваше на Ник историята на някои от портретите по стените.
— Трябва да знаете, че като момиче Лиан живееше тук. Тогава къщата бе на баща й.
При тези думи Ник си припомни един от първите им разговори на „Нормандия“, когато тя му бе разказала за баща си, за Арман и Одил, дори за чичо Джордж.
— Красива къща.
— Обичам да наблюдавам корабите си, когато минават оттук. — Той погледна към залива, после към Ник, а сетне прехвърли разговора към стоманата. Знаеше доста за работите на Ник, силно бе впечатлен от обстоятелството, че е поел бизнеса толкова млад. Ако се съдеше по онова, което му беше известно, определено се бе справил отлично. — Кого оставихте да ви замества, докато ви няма?
— Брет Уилямс. Той е от хората на баща ми и докато бях във Франция, се грижеше за всичко тук вместо мене. — Позамисли се за момент и поклати глава. — Боже, струва ми се, че е било преди хиляда години. Допускал ли е някой, че и ние ще воюваме?
— Аз винаги съм го предвиждал. Рузвелт също. Той готви страната от години, макар да не го признаваше публично.
Лиан и Ник си размениха усмивки, спомняйки си пътуването с „Нормандия“, когато толкова хора твърдяха, че Америка няма да влезе във войната.
— Аз не бях така далновиден. Предполагам, че просто съм отказвал да забележа очевидното.
— Не сте били само вие, повечето хора предпочитаха да не мислят за това. Но, трябва да призная, и аз не съм очаквал японците да ни се стоварят направо на главите. — По протежение на цялото крайбрежие вече бяха установени наблюдателни пунктове, през нощта имаше затъмнение и Калифорния с притаен дъх очакваше ново нападение. — Имате щастието да сте достатъчно млад, за да се биете. А аз бях твърде стар още за Първата световна война. Но вие ще въведете ред.
— Надявам се, сър.
Двамата мъже си размениха усмивки и Лиан отклони поглед. С Арман чичо й никога не се бе размеквал толкова. Но той мислеше, че нейният съпруг сътрудничи на германците. Болеше я, че не може да го защити. А Ник още не знаеше за неговите връзки с Петен. Колкото и да е странно, тази грозна новина не бе стигнала до него. Тя се ужасяваше от деня, когато и той ще научи, и се надяваше това да не стане никога. Или поне да е след войната, когато вече няма да има значение.
Вечерята мина много приятно и Ник си тръгна рано. Колкото и да бе жизнен, Джордж беше възрастен човек и той не искаше да се заседява прекалено дълго. На сбогуване му се стори, че Лиан също има уморен вид. Тя му благодари за гривната, а децата го целунаха, за да покажат своята благодарност за подаръците. Когато стана да си върви, той погледна Лиан в очите.
— Надявам се догодина Коледа да е по-весела за всички ни.
— Дано. И… благодаря ти, Ник.
— Грижи се за себе си. Ще ти се обадя и може някои път да обядваме заедно.
— Ще ми е много приятно. — Но гласът й не прозвуча особено ентусиазирано.
След като Ник си тръгна, тя сложи децата да спят и слезе долу да побъбри още малко с чичо Джордж. Той бе много впечатлен от госта и го глождеше любопитство защо тя никога не го бе споменавала.
— Не го познавам чак толкова добре. Срещали сме се само един-два пъти по корабите и на няколко приема във Франция.
— Виждали ли са се с Арман?
— Разбира се. Когато се запознахме, и той пътуваше със съпругата си.
— Но сега е разведен, нали? — И внезапно си припомни скандала, който пълнеше вестниците цяла година. Той рядко четеше подобни неща, но това бе привлякло дори неговия поглед. — Спомням си, беше някаква възмутителна история. Тя беше избягала с някакъв и се съдеха за детето — намръщи се той. — Къде е то сега?
— Миналия месец родителските права бяха присъдени на майката. Подозирам, че той се е записал доброволец именно по тази причина.
Чичо й кимна и запали пура.
— Добър човек.
Лиан му пожела лека нощ и го остави на мислите му, а тя се върна в стаята си, потънала в своите. Внимателно сне гривната, която Ник й бе подарил, и дълго я гледа, после решително я остави и се опита да забрави за нея. Но дори когато легна и загаси лампата, знаеше къде е тя и какво е написано на вътрешната й страна. Онази единствена дума, която събуждаше в съзнанието й хиляди забранени картини.