Даниел Стийл
Корабите на съдбата (10)

10

„Нормандия“ пусна котва в пристанището на Хавър в десет часа на следващата сутрин, тъкмо когато пътниците приключваха със закуската. Куфарите бяха опаковани, децата облечени, гувернантките готови — всеки момент можеха да освободят каютите. И им бе мъчно, че си тръгват. Пламналата на кораба любов им се струваше неповторима, приятелствата — особено близки. Ала трескавата дейност на кея показваше, че всичко е свършило. Капитанът бе на мостика и следеше маневрата да протича гладко. За него това бе краят на едно от многобройните пътувания през океана. Бе върнал кораба здрав и невредим във Франция.

В апартамент „Трувил“ Арман и Лиан бяха готови за слизане, а децата подскачаха от вълнение. Докато „Нормандия“ плавно навлизаше в пристанището, те гледаха от частната им палуба и махаха с ръце на излезлия пред апартамента „Довил“ Джон. Но сега момчето чакаше с майка си и баща си, облечено в бял ленен итънски костюм и бяла риза, с три четвърти чорапи и обувки с тъмно бие над подметката, а майка му, в бяла копринена рокля и елегантна широкопола шапка, стоеше пред прозореца. Ник знаеше, че на пристанището ги чака кола, бе раздал бакшиши на всички стюарди и куфарите им бяха вече изнесени. Тримата напуснаха апартамента и заслизаха по стълбите, за да напуснат кораба преди всички останали. На кея специален служител от емиграционните власти щеше да удари печат на паспортите им и веднага щяха да потеглят.

— Готова ли си, шери?

Лиан кимна, излезе с Арман и двамата тръгнаха надолу, следвани от децата. Бе облякла бежовия костюм от „Шанел“ с розовите биета, който мъжът й така харесваше, и розова копринена блуза. Напускайки кораба, тя изглеждаше много красива и свежа, от главата до петите съпруга на посланик. Обърна се и погледна момичетата в муселинените им роклички на цветчета и сламените шапки, с любимите кукли в ръце, и мадмоазел, много официална в своята сива раирана униформа и колосано боне.

Малка група пътници бяха поканени да се съберат в големия салон, за да слязат първи. Останалите щяха да се представят на имиграционните власти и митничарите в трапезарията и да напуснат кораба след около час, навреме за специалния влак Хавър-Париж. Докато чакаха да ги освободят, Лиан забеляза германеца, с когото се бе запознала на капитанската маса. Имаше и няколко непознати за нея двойки. Всичко на всичко бяха не повече от петнайсетина души, ползващи специални привилегии: хора с дипломатически паспорти или изтъкнати личности. Помощникът на Арман Жак Перие също се присъедини към тях с тежката чанта в ръка, с очилата и както винаги мрачната си физиономия — жив упрек за несвършената работа.

Едва тогава, докато той и Арман разговаряха в последните минути, преди да напуснат кораба, Ник успя да прескочи за момент, сбогува се с нея и с момичетата, кимна на Арман.

— Щях да ти кажа довиждане вчера, но не исках да се натрапвам. Видях те с мъжа ти на палубата… — Погледът му сякаш помилва лицето й и тя почувства силно желание да хване отново ръката му, но времето и мястото едва ли бяха подходящи.

— Радвам се да те видя, Ник. — Струваше й се, че разделяйки се с него, се разделя с последното познато късче родна земя. И както стояха и разговаряха, изведнъж изпита носталгия. — Надявам се в Париж да ти потръгне. — Не погледна към Хилъри, но той разбра какво иска да му каже и се усмихна.

— Ще потръгне. Нещата вече стоят по-добре. — Тя не знаеше как да разбира това и си въобрази, че той намеква за някакво неочаквано помирение със съпругата си. Вероятно отново й бе простил или пък тя бе обещала да се поправи. Лиан се надяваше да е така, заради него самия. Нямаше как да знае, че той има предвид своето новопридобито чувство за свобода след разговора им онази вечер. — Бих искал да не губим връзка.

— В Париж положително ще се срещаме. В известен смисъл градът е малък.

Очите им се срещнаха, един безкраен миг останаха приковани и тя никак не бе сигурна какво почувства. Прощаването с него бе почти като раздяла с брат, или приятел, а тя едва го познаваше. Всичко идваше от магията на кораба, тя не отминаваше никого. При тази мисъл Лиан се усмихна.

— Грижи се за себе си… и за Джон…

— Непременно… Ти също…

— Лиан! On y va!^[1] — Гласът на Арман прозвуча напрегнато, той изгаряше от нетърпение да потеглят, а му бяха казали, че вече могат да слязат. Бързо се приближи и застана до Лиан, с широка усмивка стисна ръката на Бърнъм и след малко бяха вече на кея. Багажът им се товареше на камионетка, те с Лиан и децата се качиха отзад в голям, комфортен „Ситроен“, а гувернантката и Жак Перие се настаниха на предната седалка до шофьора. Когато колата потегли и камионетката забръмча след нея, на тяхното място спря огромен черен „Дюзенберг“ и Лиан видя, че Ник дава нареждания на шофьора. Обърна се да го погледне още веднъж и той й помаха. Сетне тя отново се заслуша в онова, което казваше Арман.

— Както изглежда, тази вечер ще има прием в италианското посолство. Аз трябва да отида, но ти можеш да си останеш в хотела, ако предпочиташ. Ще имаш доста работа, докато настаниш децата. — Той погледна часовника си. Пътуването щеше да им отнеме около три часа.

— Някой знае ли кога ще пристигнат мебелите? — Лиан се опитваше да се съсредоточи върху предмета на разговора, ала имаше чувството, че лицето на махащия за сбогом Ник я преследва. Питаше се дали изобщо ще го види някога, макар да го бе уверявала, че ще се срещнат. „Париж е малък град“, бе му казала, но сега изведнъж започваше да се съмнява в това.

А Арман бе изцяло погълнат от настоящето.

— Мебелите ще пътуват месец и половина. Междувременно ще бъдем в „Риц“.

Дори за един посланик беше необичайно да отседне там, но Лиан го бе предложила като подарък от собствените си доходи, той от време на време й позволяваше да го прави. Малко го глождеше, че сам не може да си позволява подобни жестове, ала знаеше, че за нея това няма никакво значение, пък бе глупаво да не използват поне малка част от парите й. Нейното състояние беше толкова голямо, че престоят им в „Риц“ нямаше да го накърни.

Момичетата бърбориха помежду си през по-голямата част от пътя и Лиан бе щастлива, че може да поговори с Арман. Знаеше, че щом пристигнат, той ще изчезне, още първата вечер щеше да отиде на дипломатически прием. Когато видя пред тях да изникват Айфеловата кула, Триумфалната арка и площад „Конкорд“, почти изпита съжаление. Изведнъж й се прииска да върне стрелките на часовника и те отново да се озоват сред лукса и изолацията на кораба. Не беше съвсем сигурна, че е готова за срещата с Париж.

Три пикола ги придружиха нагоре по стълбите до големия апартамент, който бяха запазили. Тук имаше просторна спалня за момичетата, една допълнителна за гувернантката, дневна, спалня за Арман и Лиан, гардеробна и кабинет.

Арман огледа стаята им, пълна с камари куфари, и се усмихна на Лиан.

— Никак не е лошо, скъпа.

Ала тя седна на леглото и му се усмихна тъжно.

— Липсва ми корабът. Иска ми се да можехме да се върнем там. Не е ли глупаво?

— Не. — Той нежно докосна лицето й и тя се прислони до него. — В началото всички се чувстват така. Корабите са нещо много специално, а „Нормандия“ е най-специалният от всички.

— Да, нали? — Те си размениха топли усмивки и след миг Арман със съжаление се откъсна от нея.

— Опасявам се, любов моя, че господата, пред които се отчитам, ще очакват да ме видят за малко тази вечер, а след това е онзи прием… — Погледна я виновно той. — Тук ли ще ти бъде по-добре, или предпочиташ да дойдеш?

— Честно казано, бих искала да остана и да подредя нещата.

— Добре.

Той отиде да се изкъпе и след половин час се появи във вечерен костюм. Когато влезе, жена му подсвирна.

— Колко си хубав!

Арман й се усмихна с искрящи очи: тя бе свалила костюма и носеше бял сатенен халат. Из цялата стая имаше отворени куфари.

— Най-лошото е, че само след няколко седмици ще трябва отново да опаковам багажа и пак да се местим. — Лиан седна с въздишка на леглото и вдигна очи към него. — Защо съм помъкнала всичко това?

— Защото си моята красива, елегантна съпруга — леко я целуна той. — И ако не побързам, ще ме изпратят на някое очарователно място, като Сингапур например.

— Завиден пост, както чувам.

— Ще мина без него! — Той й се закани с пръст, отби се в стаята на децата да ги целуне за довиждане и слезе по стълбите. От рецепцията вече се бяха обадили, че ситроенът го чака, и той се втурна през фоайето със светнали от възбуда очи. Изведнъж бе почувствал, че отново е жив. Беше си у дома, във Франция. Нямаше да му се налага да чака, докато получи вече изтъркани новини. Беше си в родината и скоро щеше да разбере какво точно става.

Когато същата вечер излезе от Елисейския дворец, Арман бе направо потресен от спокойствието на своите колеги. Те изглеждаха абсолютно уверени, че мирът ще трае още дълго. Налагаше се впечатлението, че вместо да тръпне от страх, Париж кипи от оживление. Те ни най-малко не се съмняваха, че Хитлер представлява опасност, ала в същото време бяха напълно уверени, че той никога няма да премине линията „Мажино“. Арман не мислеше така и не очакваше да чуе това. Надяваше се да научи, че Франция е напълно подготвена за една тотална война, че се вземат всички мерки за посрещането на подобен обрат, ала съвсем не беше така. Имаше чувството, че е дошъл във Франция да се бори с пожар, а вместо да застане в редиците и да запретне ръкави, нему е наредено да стои настрана ида се възхищава на пламъците. Объркан, той отново седна в ситроена и нареди на шофьора да кара към Рю дьо Варен на левия бряг. В италианското посолство.

Безгрижният дух, който го бе поразил в осветените зали на Елисейския дворец, там се усещаше още по-силно. Шампанско, красиви жени, разговори за предстоящата лятна ваканция, за дипломатически вечери и светски балове. Никой дори не споменаваше опасността от война. И след като стоя два часа, разменяйки поздрави със свои познати, той се върна в „Риц“ при Лиан, благодарен, че най-сетне може да седне и похапне с нея малко супа и омлет.

— Не го разбирам. Тук всички се веселят. — Не беше по-различно от онова, което бе видял през април. — Слепи ли са тези хора?

— Може би ги е страх да прогледнат.

— Но как могат да си затварят очите?

— Какво е положението в Елисейския дворец? Доби ли някаква представа?

— Същото. Очаквах сериозни брифинги, а вместо това обсъждат селското стопанство и икономиката и са напълно сигурни в непробиваемостта на линията „Мажино“. Бих искал и аз да съм толкова сигурен.

— Хитлер изобщо ли не ги плаши? — дори Лиан бе шокирана.

— Донякъде. Мислят, че след време ще нападне англичаните, но въпреки това се надяват да стане чудо и Бог да ни спаси. — Той въздъхна и свали смокинга си. Изглеждаше изтощен и разочарован, внезапно състарен с години. Лиан си помисли, че прилича на готов за бой воин, който няма с кого да се бие, и изведнъж й домъчня за него. — Не зная, Лиан. Може да виждам несъществуващи демони. Вероятно прекалено дълго съм отсъствал от Франция.

— Не е така. Трудно е да се каже кой е прав. Нищо чудно да си по-далновиден от тях или пък те толкова отдавна живеят под заплахата от война, че тя вече не ги тревожи толкова и си мислят, че ще ги отмине.

— Времето ще покаже.

Тя кимна безмълвно и избута количката с остатъците от храната в коридора.

— Защо не забравиш всичко това тази вечер? Вземаш го прекалено присърце.

Тя нежно заразтрива врата му и малко по-късно той се съблече, легна и потъна в неспокоен сън. Но Лиан не бе изморена и дълго седя сама в дневната. Все още й липсваше корабът, искаше й се отново да излезе на палубата и да погледа спокойния океан. Изведнъж се почувства далеч от дома. Макар от честите посещения с Арман да познаваше добре Париж, сега градът бе някак различен за нея. Все още не го чувстваше като свой дом. Не живееха в къща, а в хотел, тя нямаше тук близки приятели. Изведнъж се сети за Ник и се помъчи да си представи пристигането на семейство Бърнъм. Сякаш години я деляха от часовете, които прекарваха в разговори на палубата, а бяха минали само две нощи. Спомни си как Ник й каза да му звъни по всяко време, когато почувства нужда от приятел, но знаеше, че тук това не би било редно. На кораба общуването с него бе нещо нормално, но като съпруга на Арман тя не можеше да си позволи приятелство с мъж в Париж.

Когато се върна в спалнята, апартаментът бе притихнал, само Арман похъркваше леко в двойното легло. Може пък новините да бяха за хубаво, независимо от неговото разочарование. След като положението в Париж не бе така тревожно, както се бе опасявал, Арман щеше да й отделя повече време. Тази мисъл й бе безкрайно приятна. Ще имат време за разходки в Булонската гора или в градините на Тюйлери… ще ходят заедно дори на покупки… или ще заведат децата на обиколка с параходче по Сена. Развеселена от тази перспектива, тя се пъхна под завивките и загаси лампата.