Даниел Стийл
Корабите на съдбата (34)

34

Хилъри се яви в съда в тъмносив костюм и бяла шапка, косата й отново бе в естествения си цвят. Придружаваха я двамата старши партньори от адвокатската фирма, заела се с нейната защита, и когато се настани на стола между тях, видът й бе изключително скромен. Ник, който седеше с Бен Гриър от другата страна на залата, свъсено обърна очи към нея и адвокатът бе принуден да му напомни да не гледа така свирепо.

Предметът на делото, родителските права над техния десетгодишен син Джон, бе изложен пред съда и на всяка от страните бе дадена възможност да мотивира претенциите си. Бен Гриър обрисува Хилъри като жена, която никога не е искала дете, рядко е виждала сина си, предприемала е продължителни пътувания, без да го взема със себе си и безразборно е изневерявала на Ник Бърнъм по време на брака си с него.

Господата Фултън и Матюс от своя страна обясниха, че тя безумно обичала своя син, че когато напуснала съпруга си и той отказал да й даде детето, изпаднала в истерия и направо обезумяла. Филип Маркъм бе описан като човек, който обожава децата и сега е преизпълнен от желание заедно с жена си да създаде дом за Джони. Обаче, продължаваха те, Ник Бърнъм бил така обсебен от своята ревност и бил толкова склонен към насилие, че отправял закани към бившата си съпруга и правел какво ли не, за да пречи на контактите й с детето. И всичко това само защото не можел да понесе факта, че тя пожелала да се разведе с него. Историята продължаваше и продължаваше в същия дух. Въпросът за отвличането бе представен много внимателно. Дълбоко разстроена от загубата на детето си и безпомощна пред заканите на Ник, Хилъри взела Джон, надявайки се заедно да дочакат датата на делото и да застанат пред съда. А после изгубила контрол над нещата. Прекалено много се страхувала от Ник, за да се върне… бояла се той да не посегне на детето.

Ник седеше в залата, слушаше небивалиците, които дърдореха адвокатите на Хилъри и едва се сдържаше да не скочи и изкрещи. А най-лошото беше, че си даваше сметка с какво уважение се ползват те. Фултън и Матюс бяха най-добрите и макар Бен Гриър да бе отличен специалист, Ник започваше да се опасява, че защитата срещу такива опоненти не е лъжица за неговата уста.

Предвиждаше се делото да продължи две или три седмици и накрая като главен свидетел да бъде изслушан Джони. Но през третата седмица той се разболя от заушки и съдията насрочи продължение. Гледането трябваше да се възобнови на 14 ноември. За Ник и неговия адвокат тази отсрочка бе добре дошла. Тя им позволяваше да прегрупират силите и да издирят допълнителни свидетели, макар че за разочарование на Ник малцина се съгласяваха да дават показания пред съда.

Хората не обичаха да се забъркват. Никой не можел да каже със сигурност… толкова време било минало… Дори госпожа Маркъм не пожела да свидетелства в негова полза. Тя бе помогнала според възможностите си, съобщавайки къде е детето му, останалото си било негова работа. В нейните очи злото вече беше сторено, имената на двете фамилии твърде дълго бяха предъвквани в пресата и тя смяташе, че Ник носи не по-малка вина от сина й. Не я интересуваше на кого ще бъде дадено момчето и с удоволствие би пратила всички по дяволите. Ник успя да осигури за свидетелки само няколко прислужници, които мразеха Хилъри, но твърдяха, че всъщност нямали лични впечатления доколко тя е занемарявала майчинските си задължения. В края на втория ден след подновяването на делото, когато семейство Маркъм си тръгна, Ник отиде да поговори с Бен Гриър и вдигна ръце.

— За бога, Бен, защо го прави? Та тя дори не иска това дете!

— Вече не може да се откаже. Отишла е твърде далеч. С повечето съдебни процедури е така. Докато се стигне до края, на всички вече им се иска да не са започвали. Но механизмът на правосъдието трудно се връща назад.

В отчаянието си той се опита да я подкупи и за един кратък миг си помисли, че е спечелил битката. Когато на следващия ден ги срещна в коридорите на съда, забеляза, че в погледа на Маркъм проблясва интерес, ала в очите на Хилъри прочете пълно безразличие.

А след като ги отмина, Филип сграбчи жена си за рамото.

— Защо не прие, за бога? Как си представяш, че ще живеем през следващите няколко години? Ти не можеш да пипаш парите си, а знаеш какво каза майка ми.

— Все ми е едно. Не бих взела и пени от него.

— Глупачка такава! — отново стисна рамото й той, а тя отблъсна ръката му.

— Вървете по дяволите и двамата. Аз си искам сина.

— Защо? Ти дори не обичаш деца.

— Той си е мой. — Като кожено палто, бижу или медал от войната, които не са й нужни, но някога може и да потрябват. — От къде на къде ще давам нещо на Ник?

— Вземи парите, за бога!

— Нямам нужда от тези пари — погледна го с ледено високомерие тя.

— Напротив, имаш. И двамата се нуждаем от тях.

— Майка ти ще омекне.

Той също разчиташе на тази възможност. Ала ако старата дама осъществеше заканата си, очакваха ги трудности, с които той не изгаряше от желание да се сблъска. Не бе изключено дори да се наложи да тръгне на работа, а нямаше такива намерения и знаеше, че Хилъри също никога не би го направила. Ала тя се бе сетила за нещо, което на него не му бе минало през ума:

— Никога ли не си чувал за плащане на издръжка? — Сладко се усмихна новата му съпруга. — Ник ще иска да е сигурен, че Джони има всичко, което му трябва. А също и ние. Voila! — завърши тя с реверанс и Филип се ухили.

— Страшно си умна за такова хубаво момиче. — Целуна я по бузата, двамата влязоха в залата и отново се впуснаха в яростната битка.

По преценка на съдията, делото трябваше да свърши някъде около Деня на благодарността и Ник цял се напрегна при мисълта за това. Ами ако загуби? Какво ще прави тогава? Немислимо бе да си представи живота без своя син. Не се осмеляваше дори да помисли за тази възможност. А после изведнъж дойде краят и на адвокатите бе дадена думата за заключителните пледоарии. Джони вече бе разпитан, но неговите показания звучаха детински и объркано, момчето се разкъсваше между двамата си родители: бащата, когото боготвореше, и майката, която сърцераздирателно хлипаше пред пълната с любопитни зала, и за която явно му беше жал.

Съдията им обясни, че обикновено му трябват една-две седмици, за да вземе решение, ала като има предвид напрежението, което тегне над страните вече почти от година, шума, който пресата по цялата страна вдига около делото и мъчителното очакване на самото дете, този път ще се помъчи да изложи становището си по-бързо. Ще им бъде съобщено кога да се явят отново, а сега да се прибират вкъщи и да чакат.

Ник излезе от залата на съда и в лицето му блеснаха светкавици — както винаги, репортерите бяха на своя пост: „Какво решиха, Ник? Къде е малкият? Кой печели? Мислиш ли, че тя пак ще го отвлече?“. Вече бяха привикнали с всичко това. Почти. На излизане Хилъри застана с Филип на стъпалата пред сградата на съда и дари репортерите с очарователна усмивка. А Ник се качи в своята лимузина, облегна се на седалката и затвори очи. Той донякъде си бе възстановил теглото, което бе загубил след изчезването на Джони, ала се чувстваше двойно по-възрастен от своите четирийсет години. Погледна към Гриър, който седеше до него и преглеждаше някакви бележки.

— Знаеш ли, понякога ми се струва, че това никога няма да свърши.

— Ще свърши — вдигна поглед Гриър. — Ще свърши.

— Но как?

— Това е въпросът. Трябва да почакаме и да видим какво ще реши съдията.

Ник въздъхна.

— Имаш ли представа какво е да ти отнемат онова, което ти е най-скъпо в този живот?

Гриър бавно поклати глава.

— Не, нямам. Но зная какво преживяваш и ужасно съжалявам. — Погледна го и продължи, не като адвокат, а като приятел: — От все сърце се надявам да спечелиш делото, Ник.

— Аз също се надявам да спечеля? Мога ли да обжалвам.

— Можеш. Но това ще отнеме много време. Аз бих те посъветвал да изчакаш. Дай й шест месеца с детето и тя ще дотича и ще ти го върне. Наблюдавам я цялата тази седмица, абсолютно си прав за нея. Тя е упорита, студена, хитра. Детето не я интересува. Ти си се захванал с нещо и тя ще ти попречи, като удари там, където най-много те боли.

— Вече го направи.

— Но това няма да продължи дълго. Тя ще ти върне момчето, помни ми думата. Единственото, което иска в момента, е да спечели. Заради общественото мнение. Така ще изглежда като добра майка. Америка, култът към майката, ябълковият пай — знаеш какво имам предвид.

За пръв път от една седмица Ник се усмихна.

— Не предполагах, че е чувала за тези неща. Повече я интересуват кожите и бижутата.

Гриър също се усмихна.

— Ала не и за пред съда. Тя е хитруша, пък и адвокатите й свършиха добра работа.

Ник погледна човека, който му бе станал приятел.

— Ти също — и добави със заседнала в гърлото буца: — Независимо дали ще спечелим или ще загубим, Бен, ти беше великолепен. Знам, че направи всичко, което зависеше от тебе.

— Това е абсолютно без значение, ако не спечелим.

— Трябва да спечелим.

Гриър кимна и двамата мъже замълчаха, загледани в зимното небе, докато лимузината плавно се отдалечаваше от центъра на града.

Следващата седмица, през която очакваха съдията да се обади, бе мъчителна за всички. Ник по цели нощи крачеше из стаята, ходеше на работа, тичаше обратно вкъщи и се опитваше да прекарва всеки свободен миг със сина си, а Гриър се чувстваше като бъдещ баща пред родилно отделение. Никога не се бе вживявал в дело толкова, както в това през изминалата година.

А в апартамента на Маркъм Хилъри се държеше като раздразнена котка. Гореше от нетърпение да излезе и да се забавлява, ала този път Филип прояви известен авторитет и настоя да си остане вкъщи.

— Как, смяташ, ще изглеждам в очите на хората, ако някой журналист от клюкарските хроники те види в „Ел Мароко“?

— Какво очакваш да правя? Да седя тук и да дялкам дървено конче за сина си?

— Не се ежи толкова и си налягай парцалите. Още малко и всичко ще свърши.

Филип не искаше да ядосва майка си. На нея започваше да й дожалява за него, а една погрешна стъпка можеше да развали всичко. Наложи се едва ли не да препречва вратата с тяло, но Хилъри си остана вкъщи. През тези дни с нея се живееше много трудно, но той не отстъпи. С часове играеше с нея на табла, купуваше й десетки бутилки шампанско, за да я държи в настроение, което го караше още по-силно да се надява, че майка му скоро ще се умилостиви. Хилъри бе жена, чиято издръжка струваше скъпо, пък и неговите вкусове не бяха от евтините. Те си бяха лика-прилика, както изтъкваше майка му при всеки удобен случай, с доста неприятен тон. Не че някой от двамата се трогваше от това. Веднъж да им паднеха парите от старата Маркъм или издръжката за Джони, отново щяха да са щастливи. Филип просто играеше на сигурно. Така каза и на жена си, докато я носеше към огромното им легло. И тъкмо бе смъкнал дрехите й и ги бе захвърлил на пода, когато телефонът иззвъня.

Обаждаха се от адвокатската фирма „Фултън и Матюс“. Страните по делото бяха призовани да се явят в два часа. Съдията най-сетне бе взел решение.

— Алилуя! — ухилено възкликна Хилъри, застанала гола до леглото. — Довечера съм свободна!

Никой от двамата не каза и дума за Джони, Филип грубо я дръпна в леглото и разтвори краката й със своите.