Даниел Стийл
Корабите на съдбата (55)

55

Ранените от битката при Гуадалканал продължаваха да прииждат през целия ноември. Много от тях най-напред бяха държани по няколко дни в Хикъм, други пристигаха направо в Оукланд. Капацитетът на всички други болници беше изчерпан. Наложило се бе до връщането им в Щатите да ги държат на корабите и мнозина от тях бяха измрели по пътя. Лиан ги гледате как пристигат ден подир ден с откъснати крайници, с ужасяващи рани и обгаряния. И всички отново и отново разказваха историята за триста килограмовата бомба.

Да участваш в приемането на пострадалите бе потискаща работа и докато се грижеше за хората на носилките, идващи от корабите, тя отново си спомняше за „Довил“. Но това тук беше много по-страшно от всичко, което бе видяла тогава. Хората идваха направо разкъсани на парчета.

Веднъж й се стори, че един от ранените говори за Ник. Човекът бе почти в делириум и бълнуваше за приятеля си, загинал на палубата до него. Ала когато го попита по-късно, се оказа, че името на убития е Ник Фрийд. Не беше същият Ник. След два дни човекът умря в ръцете й.

В Деня на благодарността чичо й, който не можеше повече да понася тази неизвестност, най-сетне предложи:

— Защо не се обадим да попитаме във Военното министерство?

Тя поклати глава.

— Ако с него се случи нещо, ще прочетем за това във вестниците. — Не искаше да знае къде е, изкушението да му пише щеше да е още по-голямо, а бе решила да не го прави. Ако го бяха ранили, рано или късно щеше да научи. А ако беше убит, вестниците по цялата страна нямаше да отминат без внимание гибелта на такава видна личност. — Остави тази работа, чичо Джордж. Той е добре.

— Откъде знаеш?

— Не знам. — Само че си имаше предостатъчно работа около хората, които очевидно не бяха добре. Сега смените й продължаваха по дванайсет часа, точно колкото и на сестрите.

— Когато свърши тази гадна война, трябва да ти дадат медал.

Тя с усмивка го целуна по бузата, а сетне погледна часовника си и стана.

— Тръгвам, чичо Джордж.

— Сега ли? Къде? — Преди малко бяха приключили с празничната вечеря и децата току-що си бяха легнали. Беше девет часът вечерта и тя не бе излизала от месеци.

— В болницата не достигат хора и обещах да се върна.

— Не искам да караш сама в този час.

— Вече съм голямо момиче, чичо Джордж — потупа го по ръката тя.

— Ти си луда!

Беше по-луда, отколкото допускаше той, луда от страх, копнеж и болка. Луда от неизвестността дали Ник е жив, или е загинал. Ден след ден слушаше разказите на ранените и се питаше дали мъртвият, които е лежал до човека, за когото се грижи в момента, не е Ник и дали той изобщо е бил там. В очите й непрекъснато се четеше страдание.

В понеделник сутринта Джордж Крокет взе нещата в ръцете си и за втори път тази година се обади на Брет Уилямс.

— Вижте необходимо ми е да знам.

— На нас също. — Брет Уилямс не можеше да разбере стария човек. Знаеше кой е, иначе не би приел да разговаря с него. Но се питаше защо го интересува това. Може пък да е бил близък приятел на баща му? — Не сме получавали никакви вести.

— Но можете да разберете, за бога! Обадете се в Белия дом, в Държавния департамент, в Пентагона, обадете се на някого.

— Обаждахме се. Там е такава бъркотия, че данните им са много неточни. Има хора, които са се удавили с „Хорнет“, и други, които са пръснати по болници в района. Казват, че щели да минат поне още един-два месеца, преди да разполагат с по-точни сведения.

— Е аз не мога да чакам толкова дълго — изръмжа старецът.

— Защо? — На Брет Уилямс вече му бе дошло до гуша и също се развика. Вече от месец се бе превърнал в кълбо от нерви, опитите му да разбере къде е Ник оставаха безрезултатни. Джони също му се обаждаше, почти всеки ден. А той нямаше какво да каже на момчето, нито пък на този възрастен човек от Западния бряг. Дори Хилъри му бе звънила. Тя наистина се бе разтревожила, че Джони може да загуби баща си. Вече бе готова да върне детето на Ник. — След като ние седим тук и си хапем ноктите, и вие ще можете, по дяволите.

— Племенницата ми не може. Ще умре от притеснение, ако не открием къде е.

— Вашата племенница ли? — сащиса се Брет. — Тя пък коя е, да му се не види?

— Лиан Крокет, ето коя! — Тя не носеше това име вече от тринайсет години, ала във възбудата си старият човек бе забравил това.

— Но… — Уилямс постепенно започваше да проумява. — Не бях разбрал, преди да замине… Той нищо не ми е споменавал… — Питаше се дали старецът казва истината, но ако не беше така, защо щеше да се обажда?

— Че защо ще ви казва? Така или иначе, тогава тя беше омъжена, но сега е вдовица… — Той замълча, питайки се защо споделя с този човек, но изпитваше облекчение, че може да поговори за това с някого. Непоносимо му бе да гледа как Лиан загива зад издигнатата от самата нея стена. — Вижте, ще трябва да го намерим. — И грабна бележник и писалка. — На кого сте се обаждали?

Уилямс изреди цял списък от имена. Старецът започваше да му харесва. Беше решителен и явно обичаше племенницата си. И Ник Бърнъм. Опита се да се сети на кого още биха могли да се обадят и Джордж Крокет даде куп неоценими идеи.

— Вие ли ще го направите, или да започвам аз? — Джордж знаеше много добре, че няма абсолютно никакво значение. „Бърнъм стийл“ и „Крокет шипинг“ бяха еднакво важни.

— Нека опитам още веднъж, и после ще се свържа с вас.

След два дни Брет наистина му позвъни. Не бе научил много, но все пак имаше какво да съобщи.

— Бил е на „Ентърпрайс“, когато корабът е ударен, господин Крокет. И явно е бил ранен доста тежко. Не знаем много повече от това, освен че са го прехвърлили на Хаваите. И тази сутрин разбрахме, че е бил в „Хикъм“.

— Още ли е там? — Ръката, с която държеше слушалката, се разтрепери. Бяха го открили… но дали беше още жив? И колко тежко бе ранен?

— Миналата седмица са го натоварили на американския кораб „Солъс“, той на практика е превърнат в плаваща болница и сега е на път към Сан Франциско. Но, господин Крокет… — Много му бе неприятно, че се налага леко да попари надеждите на стария човек, всички те трябваше да бъдат реалисти, включително непознатата племенница. Може би дори най-вече тя. Уилямс не подозираше, че Лиан не знае нищо за издирването на чичо си. Джордж бе предпочел да не й казва, докато не разполага с конкретни факти. — Нямаме никаква представа какво е състоянието му. Когато е пристигнал в „Хикъм“, то е било критично и не знаем какво е било, когато е потеглил оттам. А на тези кораби явно… мнозина не издържат пътуването.

— Знам — Джордж Крокет затвори очи. — Не ни остава нищо друго, освен да се молим. — Чудеше се дали да изчака, или да каже на Лиан. Но можеше да се случи така, че тя да попадне на него в тази проклета болница. И отново се оживи: — Как разбрахте?

— Пак се обадих на президента и му казах, че вие държите да знаете.

— Той е добър човек — ухили се Джордж. — На последните избори гласувах за него.

— И аз. — Брет Уилямс също се усмихна. Но това бе само моментно отпускане в едно жестоко време.

— Знаете ли кога трябва да пристигне корабът?

— Не можаха да ми кажат нищо определено. Утре или вдругиден.

— Аз ще следя оттук и щом науча нещо, ще ви се обадя.

Той затвори и веднага позвъни във флота, очакваше се „Солъс“ да пристигне около шест часа на другата сутрин. Това му даде доста материал за размисъл през този следобед, преди да се е видял с Лиан.

Тя се прибра в десет часа вечерта, бледа и изтощена. Джордж я гледаше как хапва сандвич и пие чай и му се искаше да й каже, но просто не посмя. Ами ако Ник е умрял на кораба? После помисли още малко. Ами ако е жив?

Когато след час почука на вратата й, тя беше още будна.

— Лиан? Легнала ли си?

— Не, чичо Джордж. Случило ли се е нещо? Да не ти е зле? — Беше облечена в бледосиня нощница и изглеждаше много разтревожена.

— Не, не. Добре съм, скъпа. Седни — махна той към един стол, а сам се настани на леглото.

Лиан усети как я обхваща внезапен хлад. Имаше чувството, че той ще й каже нещо, което не иска да знае, и като го погледна, я напусна и последната искрица надежда.

— Има нещо, което искам да ти кажа, Лиан. Не знам дали няма да се ядосаш. — Пое си дъх и продължи: — Преди няколко дни се обадих на Брет Уилямс.

— Кой е той? — изведнъж си спомни и почувства как цялото й тяло се вцепенява. — Да? — Секундите преди да й отговори бяха като пропадане в някаква тъмна дупка, като смърт.

— Ник е бил на Гуадалканал — опитваше се да й го изрече бързо. — Бил е ранен… казват, че много тежко. Но когато са получени последните сведения, е бил още жив.

— Кога е било това? — шепнешком попита тя.

— Преди повече от седмица.

— Къде е той?

Докато говореше, чичо й не откъсваше поглед от очите й. Тя страдаше, но отново беше жива.

— На един кораб, който пътува към Сан Франциско.

Тя заплака тихо, а той отиде при нея й сложи ръка на рамото й.

— Лиан… той може да не издържи пътуването с кораба. Ти си се нагледала на тези неща и ти е ясно.

Тя кимна и вдигна очи към него.

— Знаеш ли на кой кораб е?

— На „Солъс“. Пристигат утре в шест часа сутринта, в Оукланд.

Тя седеше абсолютно неподвижно, със затворени очи, и мислеше. Шест часа… шест часа… След седем часа всичко ще е свършило… Тя ще знае… И отново погледна чичо си.

— Ще разберем веднага, щом пристигнат.

— Не! — извиси глас тя и поклати глава. — Не. Искам да отида там.

— Не е изключено и да не го намериш.

— Ако е тук, ще го намеря.

— Но Лиан… — Ами ако е умрял? Не искаше тя да се изправи сама пред подобна ситуация. И тогава му хрумна нещо. — Ще дойда с теб.

Тя нежно го целуна по бузата.

— Искам да отида сама. Така трябва — и споменът за думите на Ник, казани много отдавна, я накара да се усмихне. — Аз съм силна жена, чичо Джордж.

— Знам това — усмихна се и той с просълзени очи. — Но може да се окаже прекалено тежко дори за тебе.

Лиан не се съгласи и той след малко излезе от стаята й. А тя цяла нощ седя в мрака, без да откъсва очи от часовника. В четири и половина взе душ и се облече, и когато в пет часа излезе от къщата в топло палто, около нея се завъртяха гъстите талази на мъглата.