Даниел Стийл
Корабите на съдбата (54)

54

Сутринта на 27 октомври „Хорнет“ още гореше и бавно потъваше, а „Ентърпрайс“ бе получил редица тежки попадения, но все още се сражаваше. Подполковник Бърнъм беше на мостика и следеше за обслужването на бордовите оръдия, когато японците предприеха яростна атака, тристакилограмова бомба удари палубата за излитане и проби корпуса откъм пристанището, пръскайки шрапнели във всички посоки. Внезапно пламнаха множество пожари и навсякъде останаха да лежат тела на убити и ранени.

— Господи, видя ли тази бомба! — Човекът, който стоеше до него, бе зяпнал от изумление, а Ник с един скок стигна до стълбата и се втурна надолу.

— Остави това. Горим! Грабвай маркучите!

Някои от хората опитваха да се справят с огъня по целия кораб, докато други зареждаха оръдията и продължаваха да обстрелват японците, а пикиращите бомбардировачи ревяха насреща им и ръсеха бомби. Един японски пилот разби самолета си в палубата и той избухна със страхотна сила. Ник бе насочил маркуча срещу пламъците, когато видя двама души да пълзят към него и един по един ги измъкна от огъня, поливайки дрехите им с вода. Тъкмо разглеждаше лицето на втория, когато зад него се чу мощна експлозия и той полетя във въздуха заедно с късове от човешки тела, обзет от усещането за слънчева светлина и лекота в крайниците. Имаше странното чувство, че изведнъж е станал абсолютно безтегловен… Помисли си за Лиан и разбра, че се усмихва.