Даниел Стийл
Корабите на съдбата (8)

8

Когато тази вечер слизаше по стълбището към голямата трапезария, Хилъри не се усмихваше със знойната си усмивка. Очите й гледаха мрачно, лицето й бе напрегнато, а Ник, във фрак и бяла папийонка, вървеше на крачка след нея. При все това в бялата си креп сатенена рокля с дълги ръкави и висока яка, обшита със сребърни мъниста и миниатюрни бели перли, тя предизвика същата сензация както предишния път и когато стигна основата на стълбите и тръгна през залата, отново събра всички погледи, тъй като гърбът й бе почти изцяло гол, голямо капковидно деколте разкриваше млечнобялата й плът от тила чак до под талията. А Ник зае мястото си срещу Лиан и се усмихна любезно, безразличен към предизвикания от жена му фурор. Лиан моментално забеляза, че очите му са се променили, че изглеждат по-студени и някак тъжни. Това й напомни за чутото на терасата същия следобед. Докато го наблюдаваше, усети, че Арман наблюдава нея и се обърна да му върне погледа. Преди да слязат, той я бе посъветвал да не показва, че знае за разговора между съпрузите Бърнъм на частната им тераса. Тя възрази, че не е необходимо да й се напомня да бъде дискретна, а той не се съгласи с нея:

— Напротив, необходимо е. Много добре те познавам. Сърцето те боли за всеки, който смяташ, че страда. И ако горкият човек разбере, ще се почувства неловко. Стига му и това, че неговата жена му слага рога.

Арман все още намираше цялата история възмутителна, макар и не особено трудна за вярване, та когато Хилъри седна до него, сам не се сдържа и я погледна. Тя бе изключително красива жена, но си личеше, че е кучка. Високата яка на роклята й скриваше онова, за което Лиан бе чула — белега на врата, оставен от последния й любовник. Лиан си помисли, че тя точно затова е облякла тази рокля и хвърли поглед на Арман. По очите му разбра, че знае в каква посока текат мислите й, и се обърна към човека от лявата си страна.

Той бе грубоват германец с монокъл на окото и безброй лентички от ордени на гърдите, широки не по-малко от тези на Арман. Казваше се граф Фон Фарбиш, от Берлин, и Лиан трябваше да се пребори със спонтанната си неприязън към него. Арман веднага го бе разпознал като човека, с когото Ник Бърнъм бе разговарял в пушалнята на втория ден от пътуването, и се питаше дали ще покажат, че се познават, ала графът кимна отсечено и Ник също го поздрави с навеждане на главата. Капитанът представи всички подред. С изключение на семействата Бърнъм и Дьо Вилие и на него самия компанията беше различна отпреди. И Лиан отново си даде сметка с колко малко хора се е запознала на това пътуване.

— Не съм ли прав, госпожо Дьо Вилие? — питаше капитан Торо и тя се изчерви. Тази вечер просто не беше в настроение. След неволно подслушаната злощастна разпра между двамата Бърнъм, сега и този неприятен германец от лявата й страна, който досаждаше на всички с пропагандните си истории за Хитлер. Дойде й до гуша още преди да сервират храната и почти съжали, че с Арман не останаха да вечерят сами в каютата.

— Извинете, капитане, не ви чух…

— Казах, че тенис кортовете ни са изключително хубави. Както чух, с господин Бърнъм сте поиграли тази сутрин.

— Да — усмихна й се Ник. Усмивката му бе непринудена и искрена, без скрити мисли. — Нещо повече, госпожа Дьо Вилие ме би. Шест на две.

— Но след като загубих два гейма — засмя се тя, макар че тази вечер не й бе никак весело. Особено като видя грозното изражение, появило се внезапно в погледа на Хилъри Бърнъм.

— Той наистина ли ви би? — В очите на Хилъри Бърнъм святкаха опасни пламъчета. — Изненадана съм. Играе много слабо.

Гостите на капитанската маса бяха леко смутени от тази забележка и Лиан бързо наруши мълчанието:

— Играе далеч по-добре от мен. — Почувства погледа на Арман върху себе си, а междувременно германецът до нея вече говореше със съседката си отляво, американка, пак за чудесата, сътворени от Хитлер. За момент й се стори, че няма да издържи до края на тази вечеря. Всички бяха обхванати от осезаемо напрежение, което не успяха да премахнат дори благородното „Шато д’Икем“, нито прочутото „Марго“, нито шампанското, нито отличната храна от хайвера до суфлето. Тази вечер и ястията, и вината действаха някак потискащо и, като че всички изпитаха облекчение, когато най-сетне минаха в големия салон за танците. По замисъл там трябваше да ги обгърне веселата атмосфера на новогодишен бал, но тя не разведри Лиан.

— Не биваше да засичаш така госпожа Бърнъм — внимателно я упрекна Арман, докато танцуваха.

— Съжалявам — разкаяно отвърна тя, — но Хилъри е толкова отвратителна, Арман. Ако не й бях отговорила, трябваше да запратя чашата с шампанско в лицето на онзи германец. Кой е той, за бога? Струваше ми се, че ако чуя само още една дума за Хитлер, ще повърна.

— Не знам със сигурност. Подозирам, че работи за Райха. В началото на пътуването го видях да разговаря с Бърнъм в пушалнята.

Думите му я накараха да млъкне, отново й напомниха за онова, което Арман й бе казал: че Ник вероятно търгува с германците. Това продължаваше да я разстройва. Той изглеждаше толкова порядъчен мъж, как можеше да снабдява Третия райх с каквото и да било? А щом им продаваше стомана, те очевидно се превъоръжаваха, което бе нарушение на Версайския договор. Всички знаеха, че германците се въоръжават от години, но на нея й призляваше при мисълта, че техен съотечественик, американец, им помага да го правят. Изглежда, тази вечер й се бе събрало твърде много за премисляне по всички линии и за нея беше едва ли не облекчение, когато в единайсет часа Жак Перие се появи дискретно и тихо размени няколко думи със съпруга й. После Арман й обясни как стоят нещата. Трябвало да поработят още малко. Тя се сбогува с капитана без съжаление. Просто не беше в празнично настроение и на драго сърце свали червената рокля от моаре, която бе облякла едва преди три часа. Роклята беше много красиво изработена и Лиан си я харесваше, но сега я захвърли на един стол, и когато Арман излезе, се настани с книгата си в леглото. Беше му обещала да не заспива, докато се върне, макар той да бе казал, че това не е необходимо. Но тази вечер дори книгата не успяваше да задържи вниманието й. Единственото, за което можеше да мисли, бяха тези мистериозни Бърнъмови. Ник с неговите странни делови контакти и Хилъри с тлеещата ярост в очите и стиснатите устни. Половин час се мъчи да се съсредоточи върху четивото, но накрая се отказа. Стана, навлече панталон и топъл пуловер и излезе да поседи на терасата, на същия шезлонг, от който бе чула Хилъри да крещи на Ник. Музиката от големия салон стигаше до нея, макар и съвсем слабо, и като затвореше очи, можеше да си представи танцуващите двойки. Никак не съжаляваше, че тази вечер не е там. Би й било много приятно, но друг път, когато е в по-добро настроение, и с Арман. Сега той бе зает и тя нямаше никакво желание да танцува с капитана, с онзи германец и с безбройните непознати.

Ала тази вечер Лиан не бе единствената, която се чувстваше потисната. Ник Бърнъм стоеше наблизо, размишляваше над последните номера на жена си и далеч не изглеждаше весел. Хилъри бързо си бе възвърнала настроението, танцувайки ту с капитана, ту с немския граф, а след това Ник я бе видял в компанията на един хубав млад италианец, вече успял да си спечели скандална слава. Той бе довел на кораба жена, която не му беше съпруга, и двамата бяха разбунили духовете със своите партита, среднощни гуляи и както се говореше, „мултисексуални изяви“ с всеки, пожелал да вземе участие в „тайните“ им оргии. „Тъкмо по вкуса на Хилъри“ — горчиво си мислеше Ник, разбърквайки шампанското си със златната бъркалка за коктейли, която при подобни случаи винаги носеше със себе си. От мехурчетата получаваше ужасно главоболие на следващия ден и преди години един от германските му приятели му я бе подарил, уверявайки го, че никога повече няма да страда от махмурлук след шампанско. И се бе оказал прав.

На Ник му бе тъжно да гледа какво става сега с германците. Те малко по малко попадаха под властта на глупаци като графа, Хитлер унищожаваше страната им. Отстрани, разбира се, изглеждаше, че Германия никога не е била в по-голям подем: хората имаха работа, всичко функционираше, производството процъфтяваше, ала по вените на страната бе започнала да тече коварна отрова. Той го усещаше вече от две години и с всяко ново посещение в Берлин, Мюнхен или Хановер се тревожеше все повече. Опасяваше се, че сега ще го почувства още по-осезателно. Беше се уговорил с графа след три седмици да се срещнат в Берлин, за да обсъдят поредния договор за доставка на стомана. С този човек търгуваше повече от година, ала трябваше да си признае, че не можеше да го понася.

Подобно на Лиан тази вечер и той не успяваше да се съсредоточи в лекия разговор. Възприемаше всичко като някакво непоносимо бреме и се бе уморил да наблюдава как Хилъри върти своите игрички. Допи шампанското, тихо си проби път до капитана и обясни, че в каютата го чака работа, че не иска да откъсва жена си от удоволствията на бала, но ако капитанът бъде така добър да го извини… Капитанът естествено каза, че го разбира, макар и да се пошегува, че за всичките тези важни личности корабът му вече не бил място за приятно прекарване на времето, а един плаващ офис. Намекваше за Арман, който се бе оттеглил, за да работи.

— Je regrette infiniment, M. Burnham^[1]… че и вие сте принуден да работите тази нощ.

— Аз също, капитане. — Те си размениха любезни усмивки и Ник изчезна, доволен най-после да избяга по-далеч от музиката. Имаше чувството, че ако му се бе наложило да се усмихва и секунда повече, лицето му ще се пръсне. И нямаше никакво желание да вижда до сутринта Хилъри. Излезе на горната палуба и потърси главния стюард. Бе взел решението по-рано същата вечер. Икономът не даде вид да е изненадан от желанието му, бе свикнал на много по-смахнати прищевки. Ник му обясни, че студиото му е нужно, за да го използва като кабинет до края на пътуването си, вече наближавали Хавър и се налагало да поработи. Икономът му отдели двама стюарди и след петнайсет минути те го придружиха до едно от свободните помещения в съседство с неговия апартамент. Той дори не остави бележка на жена си. Вече не й дължеше никакво обяснение. Огледа се в приятно обзаведеното студио, обикновено заемано от секретари, прислужници или деца. Тъкмо това му трябваше. Изведнъж се почувства по-спокоен, отколкото през цялото пътуване. Излезе на палубата, погледна към терасата на апартамента „Трувил“ и видя Лиан на нейния шезлонг, с отметната назад глава и затворени очи, може би бе заспала. Стоя и я съзерцава една-две минути и сякаш почувствала присъствието му, тя отвори очи и погледна към него. Той не беше на същата част от палубата, на която се бе намирал по-рано същата вечер, по време на кавгата с жена си. Тогава Ник не можеше да я види, а сега ги делеше само преградата между двете съседни тераси. Изненадана, тя се надигна до седнало положение и го загледа въпросително.

— Не сте ли на бала, господин Бърнъм?

— Както виждате — усмихна й се той. — Нямах намерение да ви будя.

— Не сте ме събудили. Просто се наслаждавах на спокойната нощ.

— Аз също. Каква благодат след всичките тези празни приказки.

Лицето й се отпусна в усмивка.

— Понякога е ужасно уморително, нали?

— Струваше ми се, че ако се усмихна само още веднъж, лицето ми ще се пръсне.

Тя се разсмя с глас.

— И на мен.

— Но на вас като съпруга на посланик без съмнение ви се налага да го правите често. Мен това сигурно би ме изтощило.

— И с мен понякога е така. — Неизвестно как и защо, но й бе леко да бъде откровена с него. — Повечето време ми доставя удоволствие. Моят съпруг много ми помага. Поема голяма част от задълженията. — При тези думи Ник притихна, представяйки си как Хилъри танцува с италианеца и Лиан, която наблюдаваше лицето му, реши, че не е била особено тактична. — Извинете ме, не исках да кажа…

Но това само влоши нещата и Ник вдигна очи към нея с тъжна момчешка усмивка.

— Не се извинявайте. Не си въобразявам, че състоянието на моя брак е кой знае каква тайна. Между мен и Хилъри има много малко общо, без да се смятат нашият син и взаимното ни недоверие.

— Съжалявам. — Гласът й прозвуча много тихо в топлата нощ. — Сигурно вие трудно.

Той въздъхна леко и вдигна очи към небето, преди отново да я погледне.

— Предполагам, че е така… вече не зная, Лиан. Изобщо не си спомням нещата между нас да са стояли по друг начин. Така е вече от дълго време. — За пръв път се обръщаше към нея на малко име, но тя нямаше нищо против. — Вероятно сега Хилъри си позволява повече волности, отколкото преди. Но тя се бори срещу този брак от самото начало. Моята „открадната невяста“. — Помъчи се да се усмихне, но не успя. — Няма нищо общо с любовната история между теб и съпруга ти, както ми я описа.

— Никой брак не е постоянно безпроблемен. И ние си имаме своите трудни моменти, но имаме и общи цели, общи предпочитания и интереси.

— И ти нямаш нищо общо с жена ми — погледна я той право в очите.

И внезапно разбра, че този следобед тя трябва да ги е чула. Не знаеше какво го накара да мисли така, но беше сигурен. А тя почувства, че той знае. Ако в този момент я бе попитал, не би го отрекла. Усещаше, че този човек има нужда от приятел, от някого, с когото да поговори открито и честно. Сякаш нещо в него се пропукваше и той имаше нужда от ръка, на която да се опре. Тя бе готова да му подаде на първо време своята, а той го разбираше и й бе благодарен.

— Моят брак е една лоша шега, Лиан. С мен се пошегуваха. Тя никога не ми е била вярна, още от самото начало. Непрекъснато смята за необходимо да доказва, че не е ничие притежание, най-малко пък мое. — Беше го отблъснала по най-жесток начин.

— Ти верен ли си й? — Гласът на Лиан прозвуча тихо в нощта.

— Верен й бях. Не съм много сигурен защо. От глупост, предполагам. — И в момента се чувстваше като глупак, спомняйки си ухапването на врата й. Докато мислеше за това, нещо дълбоко в него потръпна. — Не биваше да те занимавам с моите проблеми, Лиан, сигурно ти приличам на пълен идиот, както съм застанал тук и хленча за жена си. Знаеш ли, най-ужасното е, че дори не съм убеден, че тя изобщо ме интересува. Тази вечер я видях да танцува с един и не почувствах абсолютно нищо. Интересува ме какво виждат и какво ще си помислят хората, но не съм сигурен, че наистина ме е грижа за нея. Навремето не беше така. Но ми се струва, че вече не е останало нищо. — Той гледаше към океана и мислеше за годините, които му предстоят. Щеше да остане с Хилъри, докато Джони порасне, знаеше това, но после? Отново потърси очите на Лиан. — Понякога се чувствам стар, сякаш добрите времена са окончателно отминали, щастливите мигове с обичан човек, екстазът да бъдеш влюбен… Не мисля, че ще ми се случи отново. — Гласът му бе тъжен и тих.

Тя стана от стола и отиде при него.

— Не говори така. Имаш пред себе си дълги години, не можеш да знаеш какво ти е приготвила съдбата. — Арман често го казваше и това бе самата истина. Беше го разбрал, когато почина Одил: след годината на безпросветно отчаяние, внезапно се бе възродил за нов живот. С Лиан.

— Знаеш ли какво ми е приготвила съдбата, приятелко? Приготвила ми е търговски преговори, договори за продажба на стомана и обеди с влиятелни мъже. Това едва ли е достатъчно, за да ти стопли сърцето в студена нощ.

— Имаш сина си — също така тихо му напомни тя.

Ник кимна и на Лиан се стори, че вижда сълзи в очите му.

— Да. И благодаря на бога за това. Без него бих умрял.

Тя беше трогната от любовта му към момчето, но знаеше, че за мъж на неговата възраст не е здравословно да живее само с това. Той имаше нужда от жена, която да обича и която да го обича.

Ник я погледна печално.

— Аз съм на трийсет и осем години, а се чувствам така, сякаш животът ми е свършил.

Ако не бяха се разговорили, никога не би го опознала от тази страна. Ник й се бе струвал така самоуверен, така сигурен във всичко около себе си, ала тогава тя не знаеше нищо за Хилъри и нейните непрекъснати похождения в леглата на други мъже.

— Защо не се разведеш с нея и не се опиташ да получиш правата над момчето? — Корабите наистина предразполагаха към откровени разговори между случайни познати.

— Наистина ли мислиш, че имам някакъв шанс? — Тонът му ясно показваше, че той не храни подобни илюзии.

— Може и да имаш.

— В Щатите, където се прекланят пред майчинството и ябълковия пай? Освен това би ми се наложило да доказвам какво представлява тя, а скандалът ще унищожи всички ни. Не искам Джони да знае.

— След време той и без това ще научи, след като е такава.

Той кимна. В известен смисъл Лиан беше права. Но от друга страна, му бе ясно, че шансовете да получи попечителство над Джони са минимални. Хилъри разполагаше с неограничените средства на семейството си, на които да се опре, а той не бе чувал някой мъж да е победил жена си в дело за родителски права. Никога нямаше да спечели.

— Струва ми се, приятелко, че ще трябва да се задоволя с това, което имам. През следващата година поне ще сменим декора. Ще имам доста работа от тази страна на океана.

— Всички ще имаме. — Лиан се взря в нощта, сетне отново се обърна към него. — Като гледам този простор, ми е трудно да повярвам, че някъде там ни очаква един неспокоен свят. — Бе любопитна какво ще заварят във Франция, дали Арман бе прав, че съвсем скоро ще има война? — Какво ще правиш, ако избухне война, Ник? Ще се завърнеш ли в Щатите?

— Сигурно. Може и да остана известно време, за да приключа с работата си, ако това е възможно. Но все пак не вярвам, че тази година ще ни се наложи да се тревожим за това. — Той беше съвсем наясно, че германците се въоръжават, личеше си по обема на поръчките им, но също така знаеше, че още не са готови. — Надявам се всички да се приберем навреме у дома. Америка вероятно никога няма да влезе в една война на стария континент. Рузвелт поне твърди така.

— Арман казва, че Рузвелт говори едно, а мисли друго. — Беше напълно искрена с него. — Той смята, че президентът от няколко години готви страната за война.

— Според мен той просто иска да избегне всякакви рискове. А това е хубаво за икономиката, увеличава заетостта на населението.

Лиан заговори, без да го укорява, но и без да си затваря очите за истината:

— Сигурно е хубаво и за тебе. — И беше права. Поръчките за стомана бяха нараснали неимоверно. Но той я погледна право в очите.

— Както и за тебе. — Много добре му бе известно колко успешно се развива „Крокет шипинг“, особено през последните години.

Тя веднага разбра какво има предвид, но поклати глава:

— Аз вече не чувствам никаква принадлежност към всичко това. — Не и след като чичо й Джордж бе заел мястото на нейния баща. Емоционално тя отдавна бе скъсала връзките с тази част от своя живот.

— Но така или иначе ти си Крокет. — Ник си припомни, че тя е единствената наследница на баща си и с възхищение си помисли колко малко й личи това. За разлика от Хилъри, която вечно парадираше със скъпите си рокли, кожите и бижутата си, Лиан се държеше някак ненатрапчиво. Ако човек не знаеше моминското й име, никога не би се досетил коя и каква е тя. — И също носиш своите отговорности.

— Към кого? — Думите му явно я разтревожиха.

— Някой ден, ако избухне война, вашите параходи ще превозват военни части, ще влизат в бой, ще загиват хора.

— Ние не можем да направим нищо, за да го предотвратим.

Ник се усмихна тъжно.

— За съжаление си права. Понякога се тревожа от мисълта, че хората използват нашата стомана, за да произвеждат военни машини. Ала какво мога да направя, за да попреча на това? Не много. Всъщност нищо.

— Но ти търгуваш с германците, нали?

Той се поколеба, но не задълго.

— Търгувам. След три седмици ще бъда в Берлин. Обаче съм в делови отношения и с Италия, и с Белгия, и с Англия, и с Франция. Това е голяма индустрия, Лиан, а индустрията няма сърце.

— Хората имат. — Гледаше го открито, сякаш очакваше още нещо.

— Не е толкова просто.

— И Арман казва същото.

— Той е прав.

Тя замълча. Ник й бе напомнил нещо, за което отдавна не се бе замисляла — нейната отговорност към параходството на баща й. Дивидентите й отиваха направо в банката, тя слагаше настрана чековете, които й изпращаха оттам и изобщо не се замисляше къде отиват корабите или какво превозват. Сега това я караше да се чувства много безпомощна. Дори и през ум не би й минало да разпитва чичо си Джордж, той би се вбесил. Ако беше жив баща й, щеше да знае повече.

— Срещал ли си се някога с баща ми, Ник?

— Не. Когато той беше жив, имахме друг човек на Западния бряг. По онова време аз бях на Уолстрийт и работех до среднощ.

— Той беше изключителен човек.

Ник погледна към Лиан над преградата и никак не му бе трудно да й повярва. Без да се замисля, посегна и взе ръката й в своята.

— И ти си изключителна.

— Не, не е вярно. — Тя остави ръката си в неговата — топла, голяма и силна, различна от дългата аристократична длан на Арман, която се бе набраздила от възрастта, откакто бе хванала нейната за първи път.

— Ти дори не знаеш колко си добра и това е едно от нещата, които те правят изключителна. Както не знаеш и колко си мъдра и силна. Тази вечер ти ми помогна много. Уморен съм от всичко това, но докато стоях тук с тебе, животът изведнъж престана да ми се струва толкова лош.

— Не е лош. И един ден ще стане по-благосклонен към тебе.

— Защо мислиш така? — Той още държеше ръката й и тя му се усмихна. Беше красив мъж, в разцвета на най-хубавите си години, и й бе неприятно да гледа как ги прахосва с жена като неговата. Но имаше добри предчувствия за бъдещето му.

— Вярвам в справедливостта, това е.

— Справедливост ли? — Това, изглежда, му се стори забавно.

— Убедена съм, че трудните неща ни се случват, за да ни направят силни, и че в последна сметка порядъчните хора получават своята награда — добър човек до себе си. И после ги очаква само хубаво.

— Наистина ли вярваш в това? — изглеждаше изненадан.

— Да.

— Аз съм малко повече циник.

Както и Арман, а вероятно и повечето мъже, но въпреки всичко тя вярваше, че в живота има справедливост, поне в общи линии. При все, че не можеше да си обясни ранната смърт на деца от злополука или болест, все пак бе убедена, че животът дава всекиму заслуженото. Хилъри щеше да си получи, каквото й се пада, Ник също.

— Но се надявам да си права, приятелко.

Харесваше й това, което той току-що бе казал, и тя чувстваше към него абсолютно същото. Те бяха станали приятели.

— Може да се видим някой път в Париж, ако с Арман не сте напълно погълнати от дипломатическия живот.

— А ти от твоите сделки — усмихна му се тя и най-после издърпа ръката си. — Разправят, че на кораб всичко се развивало бързо — и приятелствата, и любовните връзки, а като стъпят на твърда земя, хората отново ставали нормални и забравяли. — Тя го погледна в очите и той бавно поклати глава.

— Аз няма да те забравя. Ако някога ти потрябва приятел, обади се. „Бърнъм стийл“ фигурира в телефонния указател на Париж. Там сме известни като „Burnham Compagnie“.

Харесваше й мисълта, че ще знае къде е Ник, макар и да не допускаше, че ще му се обади. Животът й с Арман бе много пълноценен. Много по-вероятно бе Ник да има нужда от тях.

Постояха известно време смълчани, с очи, вперени в морската шир. Накрая Лиан погледна часовника си с въздишка.

— Опасявам се, че съпругът ми работи прекалено много. Исках да го дочакам, но май ще си лягам. Утре е последният ни ден на кораба и ще трябва да стягам багажа. — Бяха взели твърде много неща, но нали имаше толкова тържествени случаи — театър, вечерите на капитанската маса — и всеки ден трябваше да се преоблича за обед, после и за следобедния чай. Дори когато си оставаха в апартамента, доколкото това се бе случвало, тя носеше най-различни дрехи. За мъжете беше по-лесно, всяка вечер във фрак и бяла папийонка. — Колко странно, на кораба сме само от десет дни, а имам чувството, че са изминали десет седмици.

Той се усмихна.

— И на мен ми се струва така. — Но вече му се искаше да пристигнат час по-скоро. Беше му дошло до гуша и се радваше, че им остава само още един ден. Погледна Лиан и му хрумна нещо:

— Ще успея ли да те заинтересувам за още една среща на тенис утре?

— С удоволствие, ако Арман не е свободен. — Но се надяваше да е свободен. Харесваше Ник, ала отчаяно жадуваше да прекара малко време със съпруга си.

— Разбира се. Ще те потърся утре сутринта и тогава ще ми кажеш.

— Благодаря ти, Ник. — Тя задържа погледа си върху него, сетне леко докосна рамото му. — Всичко ще се оправи. Ще видиш.

В отговор той само се усмихна и й махна, когато тя си тръгна.

— Лека нощ.

„Каква необикновена жена“, помисли си той. Съжаляваше само, че не бе я срещнал десет-дванайсет години по-рано, ала тогава той беше само на двайсет и шест. Тя бе от онзи тип жени, които се разбират с по-възрастни мъже и Ник предполагаше, че за това е виновен баща й. Изобщо не би му обърнала внимание. Нито пък той на нея. Преди десет години го привличаха бурните преживявания и блясъкът, жените, които спират дъха ти и са готови да танцуват цяла нощ. Не можеше да си представи Лиан в такава роля. Тя бе твърде улегнала, твърде уравновесена, твърде мъдра… И все пак, казваше си той, положително щеше да му е приятно, ако я бе видял да тича боса посред нощ през някоя градина… или в плувен басейн, или с разпуснати коси на плажа… Лиан го изпълваше с чувство за кротка, радостна красота. И когато се прибра в новото си убежище в съседство с апартамент „Довил“, Ник си даде сметка, че за пръв път от дълго време се чувства спокоен.