Даниел Стийл
Корабите на съдбата (49)

49

Битката при Мидуей започна на 4 юни, а на следващия ден бе вече приключила. Японците загубиха четири от петте си самолетоносача и американците ликуваха. Това без съмнение бе най-голямата им победа.

Лиан знаеше, че Ник е в безопасност. По това време той вече бе прехвърлен на „Ентърпрайс“, извън пъкъла на сражението. И макар да трепереше всеки път, когато слушаше новините, непрекъснатият поток на неговите писма я успокояваше, че той е жив и здрав. Пишеше му едва ли не всеки ден, стараеше се да пише колкото може по-често и на Арман.

Последните писма от съпруга й създаваха усещането за засилване на напрежението в Париж. Там разстрелваха все повече млади комунисти, депортираха все повече евреи и по време на честите му срещи с Kommandostab ставаше все по-ясно, че германците са решили да се разправят с Париж. Съпротивата в провинцията придобиваше обезпокоителни мащаби и за тях бе важно да държат столицата в железен юмрук, та тя да служи за пример и назидание. Ето защо непрекъснато търсеха Арман, очаквайки от него да дава обяснение за предмети на изкуството, които не можеха да бъдат намерени, за хора, които бяха изчезнали, и за онези сътрудници на Петен, за които се предполагаше, че имат комунистически убеждения. Германците имаха нужда от човек, с когото да се съветват, но всички проблеми, свързани с французите, и този човек неизменно бе Арман. Той беше удобен буфер за маршал Петен, ала тази задача го държеше в постоянно напрежение и изчерпваше силите му.

В един топъл юнски ден той седеше в кабинета си в хотел „Мажестик“, когато Андре Маршан влезе и стовари на бюрото му нов куп книжа.

— Какво е това?

— Отчети за арестите, извършени миналата нощ. От комендатурата искат да знаят дали между задържаните няма някоя важна личност, дегизирана като селянин. — Най-любимото занимание на Маршан бе да предава сънародниците си и Арман можеше само да съжалява, че не го бяха мобилизирали и изпратили в Русия. След като толкова искаше да бъде германец, трябваше да му дадат тази възможност.

— Благодаря ти. Ще ги прегледам, когато ми остане време.

— Искат да им се върнат до довечера — каза той, гледайки Арман в очите.

— Много добре. Ще се погрижа.

Напоследък се питаше дали Маршан не е назначен при него, за да следи доколко е лоялен към Петен и германците. Но тези предположения бяха смешни. Той бе едно хлапе, незначителна фигура. Едва ли биха възложили на него да го шпионира. Арман се усмихна на себе си. Толкова бе уморен, вече виждаше опасности навсякъде. Предишната вечер дори му се бе сторило, че го следят. Той се зае с отчетите върху бюрото си, намествайки очилата за четене, които напоследък използваше. По-добре беше веднага да свърши тази работа. Вечерта му предстоеше да се срещне с Мулен, преди той да потегли отново за Лондон.

В шест часа излезе от хотел „Мажестик“ и, въпреки че тази вечер си тръгна по-рано от обикновено, както винаги се прибра в дома си на Плас дю Пале-Бурбон. Влезе в кухнята, която явно не бе използвана от месеци. Сякаш не беше същата къща, в която бе живял с Лиан и децата. Медните съдове бяха потъмнели, печката не работеше, хладилникът беше почти празен. Всичко бе покрито с дебел слой прах и това изобщо не го вълнуваше. Използваше дома си просто като място за преспиване. Ала тази вечер наряза малко от наденицата, която бе купил, изяде я студена, захапа една ябълка и преди да потегли за Ньой, седна да си запише някои неща. Когато запали двигателя, внимателно се огледа, но наоколо нямаше жива душа.

Краткото пътуване мина без проблеми. На колата му вече имаше специална емблема, която показваше на патрулиращите по улиците немски войници, че е на работа към правителството. Паркира на две пресечки от къщата, в която отиваше. Почука два пъти, след това натисна звънеца. Посрещна го възрастна жена, която му кимна и затвори вратата след него, а сетне го заведе в кухнята, откъдето се спускаха стръмни стъпала. Двамата слязоха в избата, с общи усилия отместиха куп стари сандъци и откриха капака на прокопан под пода тунел. Арман пропълзя по него, не му беше за първи път, и се озова в съседната къща, където го чакаха трима мъже. Единият от тях беше с къса прошарена коса и носеше работни панталони, черен пуловер и таке. Това бе Мулен. Той му подаде ръка, а другите двама стояха отстрани и ги наблюдаваха. Арман не ги бе виждал, те бяха дошли с Мулен от Лил.

— Здрасти, приятелю.

— Радвам се да ви видя — усмихна се Арман. Съжаляваше, че не познава по-добре този човек. Той вършеше за Франция велики дела и вече се бе превърнал в герой на Съпротивата.

— И аз се радвам, че ви виждам. — Мулен погледна часовника си, нямаше време за губене. След половин час потегляше отново за Лил, бе свършил работата си в Париж. И още тази нощ му предстоеше да прекоси тайно канала и да се върне в Лондон. — Имам да ви направя едно предложение, Дьо Вилие. Какво ще кажете да дойдете в Лондон?

— Но защо? — Арман бе изненадан. Там нямаше да има никаква полза от него. Той беше необходим именно на мястото, което заемаше. — Какво ще постигнете с това?

— Ще постигнем нещо много важно. Ще спасим живота ви. Имаме основание да смятаме, че ви подозират.

Арман кимна. Не личеше да се е изплашил.

— Защо мислите така?

— Защото в ръцете ни попаднаха някои доклади на германците. — Предишната седмица бяха убити двама войници от комендатурата, които носеха чантата с документи на началника си. Фон Шпайдел бе побеснял.

— Вие ли свършихте тази работа миналата седмица? — тихо попита Арман.

— Да. Там имаше някои доклади, които ни навеждат на мисълта… Не сме много сигурни… но не бива да чакаме, докато стане твърде късно. Би трябвало да тръгнете веднага.

— Кога?

— Тази вечер. С мене.

— Но аз не мога… — Арман изглеждаше стъписан, чакаха го пет-шест много важни задачи. Имаше една скулптура на Роден, която възнамеряваше да изпрати някъде в Прованс, една еврейка и сина й се криеха в някакво мазе, безценна картина на Реноар бе потулена в изоставена къща. — Много е прибързано. Имам нужда от време.

— Те може и да не ви дадат това време.

— Сигурни ли сте?

Мулен поклати глава.

— Още не. Няма нищо определено. Но вашето име се споменава в два от докладите. Наблюдават ви.

— Обаче докладите са у вас, не у Шпайдел.

— Не знаем кой още е запознат с тях. Тъкмо в това се крие опасността.

Арман кимна, сетне погледна твърдо Мулен.

— Ами ако остана?

— А струва ли си?

— За момента да.

— Можете ли бързо да приключите онова, с което сте се захванали?

— Мога поне да опитам — замислено кимна Арман.

— Направете го тогава. Аз се връщам след две седмици. Тогава ще дойдете ли?

Арман кимна, но на лицето му се четеше колебание, което Мулен моментално разпозна. Имаше и други като него — хора, които просто не можеха да се откажат от борбата — напук на здравия разум.

— Не бъдете глупак, Дьо Вилие. Ще служите по-добре на Франция, като останете жив. Можете да свършите много работа и в Лондон.

— Искам да остана във Франция.

— Ще се върнете. Ние ще ви набавим нови документи за самоличност и ще ви оставим да работите в планините.

— Това би ми харесало.

— Добре.

Мулен се изправи и след като си стиснаха ръцете, бързо прекоси стаята и излезе по същия път, по който бе дошъл Арман, а след малко го последва и той. Знаеше, че когато стъпи на улицата, те вече ще са си отишли. Мулен винаги изчезваше със скоростта на вятъра.

Но не и тази вечер. Когато тръгна към колата си, Арман забеляза наблизо някакво раздвижване, внезапно от сенките наизскачаха войници и започнаха да стрелят. Той самият не беше в зрителното им поле, но тримата мъже тичаха в далечината. Бързо се притисна към една стена и войниците прелетяха край него. В нощта проехтяха още изстрели и той се шмугна в една градина, притаи се там и почувства тъпа пулсираща болка в крака. Пипна го — той бе прогизнал в кръв. Беше ранен.

Почака, докато всичко притихна, и предпазливо се измъкна от градината, молейки се Мулен да е избягал както винаги. Върна се в къщата, където се бяха срещнали, хората го пуснаха вътре и превързаха крака му. Към полунощ се прибра в дома си, ала цялото му тяло трепереше. Надяваше се само да му е останало малко бренди. И докато седеше и разглеждаше грубата превръзка, която му бяха направили, си даде сметка пред какъв тежък проблем е изправен. Не биваше да куца, когато отиде на работа следващия ден, бе твърде топло, за да заблуди някого, че пак го мъчи ревматизмът. Започна да ходи из дневната, като се мъчеше да не куца, но стенеше от болка на всяка стъпка. Нямаше начин да успее, при все това бе длъжен да го направи. Опитваше отново и отново, лицето му плувна в пот и накрая постигна прилична техника. С ужасен стон се отпусна на леглото, ала бе твърде възбуден, за да заспи. Запали нощната лампа и взе един бележник. Не бе писал на Лиан повече от седмица, а тази нощ имаше нужда от нея. Изведнъж закопня за нейната нежност, за успокояващото й присъствие и направи нещо, което не си бе позволявал никога досега: изля сърцето си, изплака мъката си за Франция и й разказа колко мрачно е всичко сега. И в края на писмото й съобщи, че е ранен:

„Не е нищо сериозно, малка моя любима — една нищожна неприятност в тази страховита битка. Други пострадаха много по-зле от мене. Наскърбява ме само това, че вече не ми е останало почти нищо, което да дам за родината си. Дори това малко късче плът не е достатъчно…“

После й разказа за предложението на Мулен да замине за Лондон, и че може би след няколко седмици ще бъде там, за да се върне отново във Франция с други документи.

„Тази вечер той спомена, че щели да ме оставят в планините. Може би тогава ще участвам в истинска битка. Там вършат забележителни неща, създават неприятности на германците на всяка крачка… Би било прекрасна промяна в сравнение с влажните стени на моята канцелария.“

Той сгъна писмото четири-пет пъти и го напъха под стелката на обувката си, в случай, че нещо стане с него през нощта, а на следващия ден го пусна зад едно сандъче за цветя на Рю дю Бак. Често използваше този тайник, въпреки че предпочиташе, когато има възможност, да дава писмата си на Мулен. Но знаеше, че и тези, които оставя тук, стигат до Лиан.

Това също стигна до нея.

Две седмици по-късно тя го държеше в ръцете си и по лицето й се стичаха сълзи. Арман се бе отдал на работата си със сляпа всеотдайност, знаеше това. Ала, когато прочете, че е ранен, й призля. След като кръгът около него се бе стеснил толкова и Мулен настояваше да замине за Лондон, значи може би вече бе станало твърде късно. А той не искаше да разбере това. Лиан почувства как отчаянието се надига в нея като безсилна ярост. Искаше й се да разтърси Арман, да му покаже онова, което той отказваше да забележи. Толкова ли бе заслепен, та един портрет, една статуя, един непознат човек бяха по-важни за него от нея, от Мари-Анж и Елизабет? Седя и плака половин час, а сетне направи нещо, което отдавна не бе правила, отиде на черква. И докато се молеше, разбра каква е причината. Всичко бе заради това, че бе дала воля на чувствата си към Ник. Бе прекатурила ценностната си система, беше обърнала гръб на съпруга си и той то бе почувствал. Сега това й бе така ясно, все едно че бе чула глас свише или и се бе явило видение.

Когато се върна в къщата на Бродуей, Лиан дълго седя и гледа навън към Голдън Гейт. Бе писала на Ник всеки ден, а на Арман само един-два пъти в седмицата. Той сигурно бе почувствал отдалечаването между тях. Вече й бе пределно ясно как трябва да постъпи. Всъщност го знаеше от самото начало, но не беше искала да го направи.

Тази единствена страничка и отне часове. Седеше и гледаше в празния лист и й се струваше, че никога няма да може да напише това на Ник. Бе по-мъчително, отколкото раздялата им на Гранд Сентрал стейшън или в хотелската стая в Сан Диего, по-мъчително от всичко, което бе вършила някога в живота си. Все едно че отсичаше дясната си ръка. Но както е казано в Библията, „ако окото ти съгреши, извади го.“ И с чувството, че прави тъкмо това, тя написа на Ник, че тяхната любов е грешна, че го е подвела, като му е дала надежда за бъдещето, защото няма надежда, че сега Арман се нуждае от нея, необходима му е нейната пълна подкрепа, цялото й внимание, цялата й вяра. Необходимо му е всичко, което тя може да даде. И за да бъде изцяло на негово разположение, тя не бива повече да го мами. Обича Ник от цялата си душа, но никой от двама им няма право на тази любов. Желае му от все сърце всичко добро и ще се моли за него всеки ден до края на войната, но не може повече да му пише. Накрая го увери, че ако с него се случи нещо, тя ще изпълни своето обещание и няма да изпуска от погледа си Джони.

„Но нищо няма да ти се случи, скъпи мой… Аз зная, че ти ще се върнеш. И толкова искам… — не бе по силите й да напише тези думи. — Знаеш какво искам. Ала това бяха откраднати мечти. А сега трябва да се върна със сърцето, душата и мислите си там, където е мястото ми, при моя съпруг. Никога не забравяй, любими мой, колко много съм те обичала. И нека Бог да те пази.“

Със стегнато от ридания гърло тя подписа писмото и излезе да го изпрати. Дълго стоя пред пощенската кутия, ръката й трепереше, сърцето й се късаше от болка, ала с неподозирана сила на волята тя вдигна капака и го пусна вътре. Знаеше, че посланието й ще стигне до Ник.