Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Crossings, 1982 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Йорданка Пенкова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 24 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Даниел Стийл. Корабите на съдбата
Издателство „Хемус“ ООД, 1995
Редактор: Жасмина Габровска, Веселин Цаков
Коректор: Невена Николова
ISBN: 954–428–110–1
История
- — Добавяне
- — Корекция от sonnni
11
Хилъри влезе в къщата на Авеню Фош, шофьорът след нея почти се огъваше под тежестта на седемте големи кутии за рокли от „Диор“, „Мадам Гре“ и „Балансиага“, плюс няколкото по-малки пакета. Тя бе прекарала деня много приятно и й предстоеше една още по-приятна вечер, тъй като Ник все още беше в Берлин.
— Просто ги оставете тук! — подхвърли през рамо тя и изстена при неразбиращия поглед на шофьора. Посочи му един стол: — Ici! — И той стовари, както можа, кутиите връз стола в дългия мраморен коридор с грамадни кристални полилеи.
Къщата беше красива и Ник бе очарован, когато я видя. Но не и Хилъри. Водата в банята никога не била достатъчно гореща, нямало душ и навсякъде било пълно с комари. Щяла да се чувства по-добре в някой от апартаментите на „Риц“. Наетите от офиса на Ник прислужници били неприятни, едва говорели английски. Дни наред се бе оплаквала и от жегата.
Бяха в Париж вече почти от месец и тя трябваше да признае, че този сезон градът не е съвсем скучен. Всички казваха, че след Мюнхенската спогодба, попарила духовете предишното лято, през лятото на 1939 година за пръв път станало весело. Имаше безброй балове с маски и вечерни партита, направо неприлично много, и всички се забавляваха. Преди няколко седмици граф Етиен дьо Бомон бе дал маскен бал, на който всички гости бяха задължени да отидат облечени като герои от пиесите на Расин, и за да направи впечатление, Морис дьо Ротшилд бе украсил тюрбана си с прочутите диаманти на своята майка, а пояса със старинни бижута, изработени от Челини. Лейди Мендл пък бе организирала градинско парти за 750 души във Версай с участието на три слона като обект на забавления и тема за разговори. А най-хубавият от всички приеми бе този на Луиз Маси, която бе наела за една вечер прочутия хотел „Сале“. Бе поръчала да монтират допълнителен водопровод и подвижна кухня и да сложат няколко хиляди свещи. На всички гости бе наредено да се явят с диадеми и почетни знаци и колкото и да е странно, те се бяха подчинили. Хилъри си бе уредила да вземе под наем една тиара от „Картие“, поразителна комбинация от десет четиринайсеткаратови сапфира, монтирани между прекрасни диаманти. В Париж почти не бе скучала, и все пак не бе се наслаждавала истински на всичко това. А сега имаше други планове за остатъка от лятото. Трябваше й само малко късмет и още преди Ник да се е върнал от Берлин, щеше да се озове в Южна Франция заедно с приятелите от Бостън, с които случайно се бе срещнала тук. Откакто пристигнаха във Франция, той непрекъснато я притесняваше. Новото поведение, което бе възприел в края на пътуването, оставаше непроменено. Беше леденостуден и дистанциран, винаги любезен, но не особено заинтересован от заниманията й. Държеше за нейното присъствие само на деловите вечери или пък, когато трябваше да се покани на чай съпругата на някой индустриалец. Той й показа ясно какво очаква от нея и тя откри, че новото му отношение й харесва дори още по-малко от старото. В годините, когато така отчаяно се опитваше да й угоди, той я караше да се чувства виновна, заради което тя го ненавиждаше. Сега за него тя бе не по-важна от дръжката на вратата и това я вбесяваше още повече.
Седмица след пристигането им вече бе решила, че ще му даде да се разбере. Нямаше да му позволи всеки път, когато му потрябва за някоя делова вечеря, да я вади от килера като чифт стари пантофи. Тя не бе мечка, която могат да разиграват пред гостите, и вече й се повдигаше от живота в Париж. През седмицата след неговото заминаване си бе направила собствени планове.
Хилъри влезе в тапицираната с дървена ламперия библиотека с потискащ старинен гоблен на едната стена и погледна навън към градината. Джон си играеше там с гувернантката и кученцето, което Ник му бе купил, малък териер, който лаеше прекалено силно за нейния вкус. Дори и в момента лаят и смехът дразнеха слуха й и й досаждаха. От жегата и пазаруването я болеше глава. Насочи се към скритото в дървената облицовка барче, пътьом захвърли шапката на един стол и свали ръкавиците, но в този момент чу зад гърба си глас, който я накара да подскочи.
— Добър вечер.
Тя се завъртя и видя Ник, седнал зад огромното бюро Луи XV в ъгъла. Когато влезе, дори не бе погледнала натам.
— Приятно ли прекара деня?
— Какво правиш тук? — Не изглеждаше ни най-малко зарадвана, че го вижда, но спря на половината път до барчето.
— Доколкото знам, живея тук. — Макар че и в тази къща, както на кораба, се затваряше в собствената си стая.
Но ако не се брои обидата, която се криеше в това, Хилъри всъщност нямаше нищо против. Онова, което я тревожеше, бе, че години наред го беше държала на разстояние или го пускаше в леглото си по свой избор, а сега решението бе негово, не нейно. Но, честно казано, не съжаляваше особено. Вече си имаше други планове. Той я наблюдаваше от бюрото, както котка мишка, и на нея й се искаше да го удари.
— Няма ли да си сипеш едно питие? Не си променяй навиците заради мен.
— Нямам такова намерение. — Тя отиде до барчето и си наля двоен скоч. — Как беше в Берлин?
— Интересува ли те?
— Всъщност не. — В последно време те бяха необикновено откровени един с друг. В известен смисъл това бе облекчение и за двамата.
— Как е Джони?
— Много добре. След няколко дни ще го водя в Кан.
— Тъй ли? Смея ли да попитам с кого?
— Докато те нямаше, срещнах едни приятели от Бостън и тази седмица заминаваме за Кан — предизвикателно го погледна над чашата си тя. Щом като искаше всеки да живее за себе си, щеше да си го получи. Не можеше да я спре.
— Мога ли да попитам колко време възнамеряваш да останеш там?
— Не знам. В Париж е много горещо за мен. Тук се чувствам зле.
— Съжалявам да го чуя. Но бих искал да имам някаква представа колко дълго смяташ да отсъстваш.
Тонът на съпруга й бе неузнаваем. През последния месец той бе станал несравнимо по-суров и следваше тя да се усъмни, че има любовница, но Хилъри не вярваше, че наистина би го направил. Защото не му стиска — така би му казала, ако я беше попитал, но той не я питаше и тя не прояви самоинициатива. Сега Ник седеше и чакаше нейния отговор, а тя потропваше с крак и гледаше в чашата си.
— Един месец. Може и повече. Ще се върна през септември — реши в момента тя.
— Приятно прекарване — хладно се усмихна той. — Но не си прави сметка да вземаш Джони.
— Може ли да попитам защо?
— Защото аз искам да го виждам, а нямам желание всяка седмица да пътувам до Кан и да се срещам с теб.
— Това поне звучи добре. Но не можеш да оставиш детето в града.
— Сам ще го заведа някъде.
Хилъри понечи да отговори остро, но се поколеба за момент и той все едно чу мислите й. В действителност тя не искаше да вземе със себе си детето и Ник знаеше това.
— Добре. Ще го оставя тук.
„Лесно спечелена битка“, помисли си Ник.
Трябваше да реши къде да заведе Джони. Така и така искаше да си вземе малко отпуска това лято, а сега разполагаше с идеален претекст. Независимо от атмосферата на мощ и агресивност, която ясно се чувстваше в Берлин, той все още бе уверен, че войната няма да избухне много скоро. Хубаво би било да заминат с Джони някъде из Франция, особено след като щяха да са сами.
— Кога каза, че потегляш? — Ник се изправи и заобиколи бюрото, а в погледа, който тя бе приковала в него, бе събрана цялата й омраза. Бракът им бе така разкапан, че и двамата усещаха невъобразимо горчивия му вкус.
— След два дни. Достатъчно скоро ли е?
— Само се питах. Ще вечеряш ли с мен днес?
— Имам други планове.
Той кимна и излезе в градината при Джони. Като видя баща си, момченцето изпищя от радост и се хвърли в прегръдките му, а Хилъри ги наблюдаваше от прозореца. После се отдръпна, излезе от библиотеката и се качи на горния етаж.
Така се получи, че тя замина два дни по-късно от заплануваното, но Ник почти не я виждаше, всяка вечер седеше до късно в офиса. Наложи се да даде вечеря за едни хора от Чикаго и когато покани Хилъри тя му отказа. Твърдеше, че била много заета с приготвянето на багажа си и Ник реши да не я насилва. Видя я на сутринта преди заминаването й за Кан, когато голяма лимузина дойде да я откара на гарата. Ник се чудеше с кого ще пътува, но реши да не й задава никакви въпроси.
— Приятно прекарване.
Тя му бе поискала две хиляди долара и той й ги бе дал предишната вечер, без да я пита за нищо. Дори не му бе благодарила.
— Ще се видим през септември — извика радостно тя и изтича през вратата в червена копринена рокля на точки и копринена шапка в същия десен.
— Обаждай се на сина си от време на време.
Тя кимна и забърза към колата. За пръв път от дълго време насам я виждаше радостна и когато влезе да се приготви за работа, Ник изпита известно разкаяние, че бе настоял да запазят брака си. Ако тя беше толкова нещастна с него, и двамата заслужаваха нещо по-добро. И докато оправяше връзката и обличаше сакото си, той се хвана, че мисли за Лиан. Питаше се как ли е тя. Не бе срещал семейство Дьо Вилие на никоя от вечерите, на които бе ходил — за разлика от него, те най-вероятно посещаваха само дипломатически приеми. Известно му бе, че след няколко седмици полското посолство организира официална вечеря и предполагаше, че ще бъдат там, ала не би си позволил да се появи сред гостите. Държеше никой да не научи за неговото неотдавнашно дарение за Полша. Ако се разбереше, че те също се въоръжават, това само щеше да им навреди. Дипломатите, които бе използвал, за да предложи своята оферта, бяха останали учудени от нищожните цени, които предлагаше. Но това бе единственият известен нему начин да им помогне в единайсетия час.
Напоследък германците бяха увеличили всичките си поръчки, а той изпитваше все по-голямо желание да ги отреже и да прекрати бизнеса си с тях. Всеки път, когато отиваше в страната им, се чувстваше притеснен, колкото и доходни да бяха сделките. Вече не успяваше да си наложи мисълта, че постъпва правилно, като продължава да търгува с тях. Човек не можеше да не се досети какво ще се случи. Лиан беше права. Наближаваше моментът да избере страна. Всъщност за него този момент вече бе настъпил.
Ник тръгна за офиса, целуна Джони за довиждане и му стана драго, че той не изглежда разстроен от заминаването на майка си. Вече му бе обещал, че ще заминат за Довил и ще яздят заедно по плажа. И двамата чакаха с нетърпение това пътуване, планирано за първи август. Щяха да отсъстват от дома най-малко две седмици.
— Приятен ден, тигърче. Ще се видим довечера.
— Довиждане, татко.
Синът му играеше с бухалката и топката, които бе успял да набута в един от куфарите. И тъкмо когато лимузината на Ник завиваше зад ъгъла на авеню Фош, той видя как топката се забива право в един от прозорците на дневната. Спомни си как бе казал на портиера в Ню Йорк, че подобни неприятности могат да се очакват всеки момент, и се разсмя. При звука на гласа му шофьорът се обърна.
— Oui, monsieur?
— Казах, това е то бейзболът.
Шофьорът кимна с неразбиращ поглед и те продължиха към офиса.