Даниел Стийл
Корабите на съдбата (4)

4

Огромният красив кораб стоеше на котва до Осемдесет и осми кей на река Хъдзън и всяка педя от него беше царствено елегантна. Арман постоя за момент пред лимузината, вдигнал поглед към открояващите се срещу небето изящни силуети на трите комина. Водоизместимостта на лайнера беше осемдесет хиляди тона и все пак това бе най-бързият и най-съвършен плавателен съд във всички морета и океани. Достатъчно бе човек да го зърне и дъхът му секваше, а когато обърнеше внимание на детайлите, неизбежно потъваше в благоговейно мълчание. Под пълна пара корабът бе още по-красив, но и сега, неподвижен в пристанището, бе несъмнено величествен.

— Татко! Татко! Искам да видя! — Елизабет първа изскочи от ситроена и веднага застана до баща си, който здраво стисна ръчичката й. — Това ли е той?

— Не — Арман с усмивка погледна по-малката си дъщеря, — това е тя. La belle Normandie, mon trésor^[1]. Никога няма да видиш друг кораб като този, малката ми. Каквото и да построят в бъдеще, никога няма да има втора „Нормандия“.

Вече мнозина бяха изразявали подобни чувства. През седемте години, откакто бе пуснат на вода, този кораб беше превозвал различни величия и знаменитости, богаташи, разглезени аристократи, изискани светски личности, любители на красотата и на океана, и между тях нямаше нито един, който да не споделя това мнение. „Нормандия“ беше изключителен плавателен съд, абсолютно уникален, най-красивият, най-елегантният, най-бързият. Плаващ остров на лукса до най-малката въобразима подробност.

Арман почувства, че жена му е застанала до него и се обърна. За момент бе забравил за семейството си. Ако можеше да си го позволи, би заплакал. В „Нормандия“ имаше нещо, което окриляше сърцето и караше човек особено силно да се гордее с Франция. Какво постижение! Човек се преизпълваше с гордост дори само при мисълта колко труд и любов са вложени в създаването му, от носа до кърмата и от корпуса до комините. Истинска прелест!

Лиан наблюдаваше лицето на мъжа си. Усети неговото настроение, безмълвно го сподели и му се усмихна, когато той се обърна към нея.

— Отново имаш вид на горд баща — подкачи го нежно и се разсмя.

Той кимна в отговор, но остана сериозен.

— Какъв триумф за Франция!

Междувременно Мари-Анж бе отишла при сестра си и двете подскачаха от радост.

— Може ли вече да се качваме, татко? Може ли? Може ли?

Лиан ги хвана за ръце, а Арман се зае да дава нареждания на носача и шофьора. След пет минути минаха под огромната арка с надпис: „COMPAGNIE GENERALE TRANSATLANTIQUE“ и влязоха в асансьора, който ги отведе до една издигаща се над кея площадка. За хиляда деветстотин седемдесет и двамата пътници, които щяха да се качат на борда, имаше три входа, дискретно отделени и отбелязани с табелки „PREMIERE CLASSE, TOURISTE и CABINE“. „Premiere classe“, разбира се, означаваше първа класа и преди корабът да отплава следобед, през тази врата щяха да влязат осемстотин шейсет и четирима пътници. А когато Арман, Лиан и децата стъпиха на палубата, бе малко след дванайсет. Бяха потеглили с влака от Вашингтон в пет сутринта и пристигнаха в Ню Йорк само преди половин час. Чакаше ги лимузина от консулството тук, която ги докара направо до Кей 88 на Петдесета западна улица.

— Bonjour, monsieur, madame. — Униформеният офицер се усмихна на двете безупречно облечени момиченца в еднакви бледосини муселинени роклички, с бели ръкавици, сламени шапки и лъскави черни лачени обувки: — Mesdemoiseilles, bienvenue a bord^[2]. — Сетне любезно се обърна към Арман. Младият човек обичаше работата си и през годините, откакто му бе възложено да проверява билетите на качващите се пътници, се бе срещал с Томас Ман, Стоковски, Жиродо, Сент Екзюпери, с филмови звезди като Дъглъс Феърбанкс, с държавни глави, литературни гиганти с кардинали и грешници, с короновани величия от почти всяка европейска държава. Вълнуващо бе да стоиш и чакаш, докато си кажат името, ако случайно не си ги познал още от пръв поглед, което при него се случваше рядко. — Monsieur?

— Дьо Вилие — тихо каза Арман.

— Посланикът? — попита младежът и Арман кимна. — Ah, bien sur. Разбира се. — Поглеждайки отново списъка, той обърна внимание, че семейство Дьо Вилие ще заеме един от четирите най-луксозни апартамента на кораба. Нямаше откъде да знае, че това е жест на любезност от страна на „Трансат“, както наричаха Главната трансатлантическа компания и бе респектиран от факта, че посланикът и семейството му ще бъдат настанени в апартамент „Трувил“. — Веднага ще ви придружим до каютата. — Той направи знак и до него изникна стюард, който моментално пое малката ръчна чанта на Лиан. Останалият багаж бе изпратен още преди няколко дни, а онова, което бяха взели със себе си във влака, щеше да им бъде донесено само няколко минути след като влязат в апартамента. Обслужването на „Нормандия“ бе безупречно.

Апартамент „Трувил“ се намираше на горната палуба, един от двата, разположени там, и имаше собствена тераса над красивото открито кафе грил. Арман погледна надолу от частната им палуба и пред погледа му се разкриха пейки и лампи, стълбища и перила с изящен дизайн. Вътре ги очакваха четири големи елегантни спални — една за Лиан и него и по една за всяко от децата и гувернантката. На тяхно разположение бяха и още няколко помещения в съседство — в случай че водеха със себе си повече прислужници. Помощникът на Арман, Жак Перие, който щеше да пътува със същия кораб, тъй че Арман да не прекъсва работата си, щеше да заеме едно от тях, но останалите студиа нямаше да се използват и щяха да останат заключени. Единствените други обитатели на тази палуба за избраници щяха да са семейството в апартамент „Довил“, който не отстъпваше по великолепие и разкош на „Трувил“, но във всичко останало бе напълно различен от него. Всяка от първокласните кабини на кораба беше обзаведена съвършено различно от другите, нищо в тях не се повтаряше. Стаите бяха напълно уникални до последния детайл.

Арман и Лиан се огледаха в своите владения, очите им се срещнаха и Лиан се разсмя. Всичко бе така нечувано разкошно, така елегантно, така красиво, че тя бе не по-малко развълнувана от дъщерите си.

— Е, шери — усмихна й се той, щом стюардът ги остави сами в централното фоайе, до обещания малък роял. — Qu’en penses-tu?^[3]

Какво би могла да мисли? Прекрасно бе да прекараш тук пет дни… пет седмици… пет години… Искаше й се завинаги да остане на „Нормандия“. В очите на съпруга си прочете, че и той споделя нейния възторг.

— Невероятно е! — Навсякъде около себе си, по целия път до апартамента бяха забелязали разточителните мотиви на художествения дизайн, разкошните видове дърво, красивите скулптури, огромните стъклени плоскости. Това бе нещо повече от плаващ хотел, по-скоро един плаващ град на съвършенството, където нищо не нарушаваше хармонията и всеки детайл беше милувка за окото. Тя се отпусна на едно тъмнозелено плюшено канапе и се разсмя. — Сигурен ли си, че не сънувам? Нали няма да ме събудиш и да се озовем отново във Вашингтон?

— Не, моя любов. — Той седна до жена си. — Всичко това е реалност.

— Но този апартамент, Арман! Тръпки ме побиват, като си помисля колко ли струва.

— Нали ти казах, просто са ни дали нещо по-добро от стаите де лукс, които бях резервирал. — Той отново се усмихна победоносно. Беше му приятно да й доставя радост, а бе очевидно, че и тя е очарована като него.

В годините, когато пътуваше с баща си, Лиан бе виждала голям лукс, но това тук беше нещо повече, нещо абсолютно изключително, уникално. Достатъчно бе човек само за момент да се качи на „Нормандия“, за да се почувства като част от историята. Не бе трудно да повярваш, че никога повече няма да има кораб, който да му е равен, и че хората ще продължават да говорят за него в продължение на много, много години.

— Ще пийнеш ли нещо, Лиан? — Той отвори двойна, облицована с дърво вратичка и пред тях се откри огромен, добре зареден бар. Лиан погледна втрещено напитките, а сетне се обърна към него:

— Боже господи! Корабът спокойно може да плава в това тук! — Но Арман вече отваряше бутилка шампанско „Дом Периньон“, наля една чаша, подаде й я и се обърне да сипе и на себе си, а сетне, застанал срещу хубавата си жена, вдигна тост, без да откъсва очи от нейните: — За две от най-красивите дами в света… La Normandie… et ma femme^[4]. — С щастливо изражение Лиан почака той да отпие от искрящото вино и се изправи. Имаше чувството, че отново са в медения си месец и трябваше да си напомни, че децата им са в съседната стая.

— Дали да не се разходим и да поразгледаме? — попита Арман.

— Мислиш ли, че момичетата ще се оправят?

Той я погледна развеселено и се разсмя.

— Тук? Мисля, че ще минат и без нас. — Куфарите бяха доставени в стаите им и мадмоазел вече им помагаше да разопаковат играчките и куклите си.

— Зная точно какво искам да видя.

— И какво е то? — Гледаше я как прокарва гребена през дългата си руса коса и го обзе желание. През последната седмица беше толкова зает, че почти не я виждаше. Изобщо не им бе оставало време да бъдат заедно. Ала се надяваше, че на кораба ще е достатъчно свободен, та да се разхождат, да бродят от палуба на палуба и да си бъбрят — това занимание им бе доставяло огромно удоволствие през всичките десет години на техния брак. Чувстваше се самотен, когато нямаше възможност да разговаря с нея. Но си бе обещал, че ще работи с Жак Перие само от девет до дванайсет, а останалата част от деня ще прекарва с жена си.

Естествено това пътуване бе една рядка възможност и за Жак Перие. Младият мъж, приблизително на възрастта на Лиан, при нормални обстоятелства би прекосил океана на по-малък кораб и във втора класа. Но този път Арман се застъпи за него и като награда за неговата петгодишната вярна служба, му издейства специална отстъпка, тъй че той получи възможността да ги придружи на „Нормандия“.

Когато научи, Лиан се зарадва за Жак, но сега се надяваше той да си намери някакви собствени занимания. Също както Арман и тя бе зажадняла да прекарат известно време сами. Знаеше, че при наличието на плувен басейн, салони за игра, кучешки пансион, където децата могат да посещават четириногите пътници, куклен театър и кино, дъщерите й няма да скучаят. Те имаха с какво да запълват времето си и Лиан се надяваше Жак също да си намери. Когато излязоха от апартамента, попита Арман дали очаква той вече да е на борда.

— Сигурен съм, че когато потеглим, ще ни намери.

— Жак бе прекарал два дни в Ню Йорк, за да се види с приятели и в каютата му сега положително имаше гости. Кажи какво желаеш да разгледаме най-напред?

— Всичко! — Очите й светеха като на момиченце. — Искам да видя бара със стени от лакирана свинска кожа, зимната градина… големия салон… — Тя вдигна усмихнато лице към съпруга си. — Искам да видя дори мъжката пушалня. В брошурата изглежда невероятна — добре си бе научила урока и Арман се разсмя:

— Не мисля, че ще те пуснат да видиш мъжката пушалня, любов моя. — Очите му отново се спряха върху нея, така очарователна в красивия костюм от червена коприна. Не беше за вярване, че са женени вече цяло десетилетие. Тя не изглеждаше и с ден повече от деветнайсет. От висотата на неговите години, с двайсет и четири повече от нейните, Лиан винаги му бе изглеждала едва ли не като дете. Сега тя вървеше подръка с него и двамата бяха изключително хубава двойка. Излязоха на палубата със спасителните лодки и отидоха на носа, откъдето се виждаше тъмнеещият в жегата на ясния юнски ден Ню Йорк. Но тук, на кораба, повяваше лек бриз. След малко отново влязоха вътре, слязоха по стълбите едно ниво по-надолу и набързо обиколиха салона на първа класа, надникнаха в театъра и Лиан заговори за басейна:

— Дъното му е стъпаловидно, тъй че момичетата ще са в безопасност.

— Тези две рибки ли? — усмихна се Арман. — Те ще са в безопасност във всеки басейн.

— Все пак се чувствам по-спокойна, като знам, че за децата е отделено подходящо място. Мислиш ли, че басейнът е отворен? — искаше й се начаса да види всичко.

— Предполагам, че до отплаването го държат затворен. — „Нормандия“ бе известна с доста бурните си прощални тържества и не бе изключено някому да хрумне идеята да посети басейна с една-две бутилки шампанско. Тогава изобщо не биха успели да се отърват от изпращачите. И без това задачата не бе от леките. Навсякъде се виждаха хора, които надничаха в каютите и разглеждаха елегантните фоайета и апартаменти.

Двамата отминаха театъра и тръгнаха към библиотеката — красиво обзаведено помещение в по-строг стил. Непосредствено зад нея Лиан откри зимната градина, за която бе чела, и когато влязоха, едва не извика от възторг. Тя приличаше на преливаща от зеленина тропическа джунгла, мраморни фонтани пръскаха изящни струи вода, във високи стъклени кафези прехвърчаха пъстроцветни птици и чувството, че се намират на открито, се подсилеше от факта, че бяха стигнали до предната част на кораба. Лиан си помисли, че това е най-екзотичното помещение, в което някога е влизала, и се обърна към съпруга си с щастливо недоверие в погледа. Повече от всякога й се струваше, че сънува.

— Тук е дори по-хубаво, отколкото на снимките в брошурата.

Всъщност това важеше за целия кораб. Още първият бегъл поглед откриваше навсякъде съкровища и нюанси, които бе невъзможно да бъдат изобразени на фотография или скица, едва ли подлежаха и на описание. Всичко бе като в някаква прелестна приказна страна, изпълнена с изключително красиви и интересни на вид хора в една обстановка, по-изумителна от Версай или Фонтенбло. И двамата бяха единодушни, че никога и никъде не са виждали нещо сравнимо с това и докато вървяха обратно към другия край на кораба, към горната палуба, на която щяха да прекарат следващата седмица, други гласове повтаряха приглушено онова, което бе в мислите им: „Изключително… Невероятно… Забележително… Всеки сантиметър от «Нормандия» е самото великолепие!“. Хората непрекъснато го сравняваха с други кораби, но съпоставките бяха невъзможни. „Нормандия“ бе единствено и неповторимо творение. Уникален шедьовър. Бисер в короната на френския флот.

— Да погледнем ли дали Жак е дошъл, Лиан? — Минаваха покрай студиата непосредствено преди техните стаи и само за секунда Лиан усети как сърцето й леко се сви. Още не желаеше да вижда Жак, изобщо не желаеше да го вижда тук. Искаше Арман за себе си, искаше да бъдат сами и да се наслаждават на това пътуване. Дори почти съжаляваше, че са взели децата. Толкова хубаво би било да прекара следващите пет дни единствено в неговата компания!

— Както предпочиташ, Арман. — Тя винаги се съобразяваше с него, знаеше колко му е необходим Жак. И все пак щеше да е много по-добре, ако не им се налагаше да работят на кораба. Ала животът на Арман бе такъв. Отговорностите над всичко.

Те спряха, почукаха и Лиан изпита облекчение, когато не последва отговор. До тях веднага се приближи един стюард.

— Господин Пернели търсите, посланик?

— Да.

— Той е в кафе грила с приятели. Желаете ли да ви покажа пътя?

— Не, не, няма нужда — любезно му се усмихна Арман. — Ще имаме предостатъчно време, след като потеглим. — Сега поне знаеше, че младият човек е на борда. Беше сигурен, че вече е дошъл, но искаше да бъде абсолютно сигурен. До пристигането във Франция все още им предстоеше да подготвят няколко много важни документа. — Много ви благодаря.

— Няма защо. Аз ще бъда вашият главен стюард за това пътуване. Жан-Ив Ерик. — Произнесе го „Еррийк“ и по акцента му Арман разбра, че е от Бретан. — Струва ми се, че в апартамента ще намерите бележка от капитан Торо.

— Благодаря ви още веднъж.

Арман последва Лиан вътре и наред с огромната и красива кошница цветя на пианото и двете кошници с плодове от техните вашингтонски приятели наистина намери писмо от капитан Торо, който ги канеше да наблюдават потеглянето на кораба от мостика, рядка привилегия, предлагана на малцина.

Лиан се зарадва.

— Мислиш ли, че ще разреши да си вземем камерата?

— Не виждам защо не. Ще погледнеш ли какво правят децата, преди да тръгнем?

Но когато Лиан ги потърси, оказа се, че са изчезнали. Гувернантката бе оставила бележка, че момичетата са пожелали да разгледат кучешкия пансион и тенис корта на горната открита палуба. Знаеше, че с мадмоазел са в сигурни ръце. Всички имаха да разглеждат много неща и тя последва Арман в посоката, от която преди малко бяха дошли. Откриха, че мостикът се намира в предната част на кораба, точно над зимната градина, която така бе очаровала Лиан.

Двама офицери безмълвно стояха на пост пред командната кабина и не позволяваха на любопитните да влизат вътре. Арман им подаде изпратената от капитан Торо бележка и те веднага бяха въведени вътре, за да се срещнат лично с него. Той бе мускулест белокос мъж с бръчки около дълбоко поставените сини очи. Целуна ръка на Лиан и се ръкува с Арман, поздрави ги с добре дошли на своя кораб, а те изразиха възторга си.

— Ние всички много се гордеем с „Нормандия“ — цял засия капитанът. Корабът току-що отново бе спечелил „Синята лента“ — за прекосяване на Атлантика с рекордна скорост, а бе всеизвестно, че е не по-малко забележителен и с красотата си.

— По-хубав е, отколкото очаквахме. Изключителен кораб. — Арман се огледа и забеляза строго поддържания ред на капитанския мостик, като швейцарски часовник, гледан отвътре. Всичко бе безупречно чисто, тихо и безотказно. На голяма маса бяха разгърнати карти, гледката отпред бе великолепна, а капитанът и първият му помощник стояха на висока платформа и направляваха движението на кораба. Арман бе чул още преди години, че освен всичко останало „Нормандия“ имал и най-равния ход от всички съществуващи плавателни съдове. В началото се говореше за наличието на неприятни вибрации, но още в първите дни след пускането му на вода бил преодолян и този проблем. Разказваха също, че благодарение на забележителната форма на корпуса си, почти не оставял следа. Във всяко едно отношение „Нормандия“ бе надминал дори най-смелите мечти на своите конструктори и строители.

За да не пречат, Арман и Лиан се оттеглиха в един тих ъгъл и оттам наблюдаваха как корабът потегля и бавно се отдалечава от Кей 88, ескортиран от влекачи до излизането от пристанището. Сетне бавно се обърна на изток и насочи нос към Франция. Накрая пристанището на Ню Йорк изчезна зад хоризонта и те се озоваха в открито море. Арман бе впечатлен от изключителната маневреност на лайнера и съгласуваните действия на капитанския екип.

— Надяваме се пътуването да бъде много приятно и за двама ви — отново се усмихна на Лиан капитанът. — За мен ще бъде голяма чест, ако днес вечеряте с мен. На борда имаме няколко много интересни личности. Както винаги. — Той толкова се гордееше със своя кораб, че не се сдържа да прояви тази малка нескромност, но имаше пълното основание за това и Арман прие поканата със задоволство. Питаше се кой ли още е на борда и с кого ще се срещнат на капитанската маса. Надяваше се Лиан да прекара приятно, да се сдружи с някого и да намери хора, с които да се развлича, докато той и Жак работят. Отново благодариха на капитана и се върнаха в апартамента.

Междувременно бе станало вече три часът следобед и Арман предложи да си поръчат сандвичи и чай в каютата. Имаха собствен кухненски бокс и трапезарията, на която бяха хвърлили един поглед, щеше да им върши работа за подобни случаи. Лиан се изтегна на удобното голямо легло, покрито със син атлаз, Арман й прочете менюто и тя се усмихна:

— Ако изям всичко това, във Франция няма да успееш да ме изтърколиш от кораба.

— Спокойно можеш да си позволиш още някой килограм. — Тя бе по-скоро прекалено слаба, ала трябваше да си признае, че я харесва тъкмо такава: висока, елегантна и тънка. Приличаше на пубертетче, особено, когато играеше с дъщерите им на полянката пред къщата. У Лиан винаги бе имало нещо младежко, особено сега, когато свали червения копринен костюм и под него се показаха ситни дипли от сатен и дантела.

Той бавно остави менюто и се приближи, завладян от други мисли, но в този миг на вратата се позвъни. За момент застина в нерешителност и Лиан въздъхна.

— Веднага се връщам.

Още преди да е чула гласа на посетителя, Лиан знаеше, че е неизменно преданият на работата Жак Перие. Сериозно лице, очила с рогови рамки, тъмен костюм, вечно пукаща се по шевовете чанта с документи. Лиан го познаваше твърде добре. Меденият месец с Арман щеше да свърши още преди да е започнал — с помощта на Жак Перие. Сега ги чуваше да разговарят в дневната и след миг Арман се върна при нея.

— Отиде ли си? — Лиан седна в леглото, сутиенът, коланът и чорапите още бяха на мястото си върху гъвкавата й фигура.

— Не… съжалявам, Лиан… има няколко телеграми, които явно са се получили точно преди да заминем… Аз трябва… само за малко… — Замълча нерешително той, опитвайки се да разгадае погледа й. Но тя само се усмихна.

— Няма нищо. Разбирам. Тук ли ще работите?

— Не, мислех да отидем в неговата стая. Ти поръчай нещо за ядене. След половин час се връщам. — Той приближи, бързо я целуна по устните и веднага излезе, завладян от съзнанието за своя дълг към Франция, а тя отново погледна менюто. Ала не чувстваше нужда от храна, чувстваше нужда от Арман, от повече време с него, а то никога не достигаше. Отпусна се на леглото и заслушана в тихия шум на корабните машини, заспа и засънува Арман на някакъв плаж в Южна Франция. Тя се опитваше да отиде при него, но пътя й препречваше мъж от охраната, който все повтаряше, че преминаването е забранено. Човекът имаше лицето на Жак Перие. Лиан спа два часа, докато Мари-Анж и Елизабет бяха с гувернантката си на басейна.

 

 

В апартамент „Довил“ Хилъри Бърнъм стоеше и съзерцаваше с отчаян вид облицованото с дърво барче. Имаше десетки бутилки шампанско, но не се виждаше никакъв скоч.

— Ама че скапан бар! Гадни французи, не се сещат за нищо друго, освен за отвратителното си вино. — Тя тресна вратичката и се обърна към Ник, очите й святкаха като лъскав чер оникс, а косата й се спускаше като черна коприна над ефектната рокля от бял крепдешин. На влизане в дневната бе захвърлила бялата си шапка на един стол, без да забележи обстановката или да се възхити от изяществото наоколо. Само каза на прислужницата да разопакова дрехите й и да изглади черната копринена пола и малиновата копринена блуза, които щеше да облече вечерта.

— Не искаш ли да обиколиш и да поразгледаш, преди да пиеш нещо, Хил? — Жена му се отдалечи от барчето, клатейки глава, а Ник я проследи с поглед и тя както някога, му заприлича на капризно и много нещастно дете. През всичките тези години не успя да разбере докрай защо е такава. Човек можеше да си каже, че много са я глезили като малка, че бракът я изнервя повече, отколкото другите хора, че е разочарована от живота, но все пак беше трудно да се разбере защо. Зад острия език и грубите думи все още имаше една хубава жена, при вида, на която коленете му продължаваха да омекват. Натъжаваше се, че никога не му се бе удало да й вдъхне същите чувства. В един безумен миг си бе казал, че може би на кораба тя ще се промени, че далеч от приятелите и бурния си живот отново ще се превърне в момичето, с което се бе запознал някога, но това бяха глупави илюзии — вече му бе напълно ясно. Предишната вечер тя проведе от будоара си няколко тайнствени телефонни разговора и в единайсет часа излезе за няколко часа. Не я попита къде е ходила. Всъщност това вече нямаше значение. Заминаваха за една година и той знаеше, че за каквото и да се касае, то остава в Ню Йорк.

— Искаш ли шампанско? — гласът му бе учтив, но по-малко топъл отпреди.

— Не, благодаря, мисля да отида и да хвърля един поглед на баровете. — Взря се в плана на кораба, видя, че точно под тях има един и преди да се отправи към вратата, бързо прокара червилото по устните си.

Джони беше с бавачката вън на частната им палуба и докато излизаха от пристанището, с вълнение наблюдаваше открояващия се на хоризонта Ню Йорк. За момент Ник се почувства раздвоен, но бързо реши да последва съпругата си. Корабът бе подходящо място да се откъснат от старите си привички и той нямаше намерение да я изпуска от очи. Каквото и да беше вършила в Ню Йорк, през следващата година той нямаше да й разреши да го прави. Американската общност в Париж не бе кой знае колко голяма и не желаеше тя да предизвиква скандали. Ако и там се държеше все така неспокойно, както през последните десет години, просто щеше да му се наложи непрекъснато да бъде до нея.

— Къде отиваш? — Тя обърна глава и го погледна през рамо с изненадан вид.

— Мислех да ти правя компания в бара — отвърна той с равен тон, а погледите им се срещнаха и се вкопчиха. — Имаш ли нещо против?

— Съвсем не. — Говореха си като непознати.

Ник я последва по коридора. Хилъри слезе в грил салона, където бюфетът бе отворен денонощно и стените бяха тапицирани с лакирана свинска кожа, така заинтригувала Лиан. Това беше огромно и весело помещение до откритата палуба на първа класа, на която много от пътниците се бяха събрали да наблюдават потеглянето на кораба. Те започнаха да влизат с оживени лица на двойки и малки групички, като бърбореха и се смееха, възбудени от пътуването. Изглежда само Хилъри и Ник седяха в пълно мълчание или поне той имаше това чувство, докато наблюдаваше как хората се настаняват около масите. Виждаше му се странно, че няма какво да каже на жена си, но сетне си даде сметка, колко малко се познават те всъщност. Тя му бе почти чужда. Всичко, което знаеше за нея, бе, че непрекъснато ходи по приеми и партита, купува си нови дрехи и при всяка възможност изчезва в Нюпорт или Бостън. Повече от необичайно беше, че са седнали тук заедно и докато поръчваше скоч със сода, той внезапно си помисли, че може би в момента тя се чувства като в капан. Дори не си представяше какво би могъл да й каже. За какво да говори човек с жена, която го избягва от близо девет години? „Здрасти, как е животът? Къде беше през последното десетилетие?… Здравей, казвам се…“ Усмихна се на себе си, осъзнавайки колко абсурдно се чувства, и като вдигна поглед, видя, че тя го наблюдава със смесица от любопитство и подозрителност.

— Какво смешно има, Ник?

Той понечи да се измъкне с някоя успокоителна обща фраза, но реши да не го прави.

— Ние, струва ми се. Опитах се да си спомня кога за последен път сме седели така, съвсем сами на маса. Да няма къде да ходим, закъде да бързаме. Смешно си е. Чудех се какво да ти кажа.

Толкова лесно бе да я вбесиш, а намеренията му съвсем не бяха такива. Почти се надяваше, че ще успеят отново да се сприятелят. Имаше някаква вероятност годината в Париж да им се отрази добре. Като няма как да бяга в своя тесен бостънски кръг, тя може би щеше да положи известни усилия. При тази мисъл той отново се усмихна и покри с длан нейната красива издължена ръка, усещайки под пръстите си десеткаратовия диамант, който й бе подарил. В началото й бе купувал много бижута, но те като че рядко й доставяха такава радост, каквато изпитваше той при поднасянето им, и през последните години подаръците му бяха секнали. Знаеше обаче, че тя получава други — като например жакета от лисица миналата зима и голямата брошка със смарагди, която си слагаше често, сякаш за да му я набива в очите… Рубинения пръстен… С усилие се откъсна от тези мисли. Сега те не бяха от полза за никого от двамата. Впи поглед в големите й черни очи и се усмихна:

— Здравей, Хилъри. Много ми е приятно, че се срещаме тук.

— Наистина ли? — Гневът й като че утихна и на негово място се появи някаква тъга. — Не виждам защо, Ник. Не бях много добра съпруга. — В гласа й нямаше извинение, само нотка на горчивина от тази констатация.

— През последните години се отчуждихме един от друг, Хил, но не е задължително завинаги да остане така.

— Така е открай време, Ник. Аз вече съм съвсем голяма, жена, която ти почти не познаваш. Да ти кажа право, понякога едва се сещам кой си. Имам далечен спомен за приемите, които някога посещавахме заедно, и колко хубав и вълнуващ беше ти тогава. Поглеждам те — на вид изглеждаш същият… — Очите й се навлажниха. — Но не си.

— Толкова ли съм се променил през тези години? — Той също се натъжи. Това бяха думи, които бе трябвало да си кажат много отдавна, но бяха пропуснали да го сторят, а ето сега седяха в бара на един кораб, който току-що бе отплавал, и неочаквано започваха да разкриват сърцата си. — Толкова ли съм различен сега, Хил?

Тя кимна, в очите й проблеснаха сълзи, сетне отново вдигна поглед към него.

— Да, сега си мой съпруг — изрече го, сякаш самата дума я ужасяваше, и по това, как започна да движи раменете си, как внезапно се отдръпна от масата, сякаш искаше да избяга от него, той разбра, че отново я обхваща обичайната й нервност.

— Толкова ли е лошо това?

— Мисля… — Думите засядаха в гърлото й, но тя реши този път да не ги преглъща, да ги каже. Нямаше причини той да не знае как се чувства. Защо не? — Мисля, че за мен е лошо. Не смятам, че съм създадена за брак, Ник. — Сега тонът й бе изповеден, горчивината в него липсваше и тя отново приличаше на младата дебютантка, онази, която той бе „изнасилил“, както се бе изразила навремето, на която бе направил бебе, бе я „отвлякъл“ от нейния дом и „принудил“ да се омъжи за него. Тя отдавна бе префасонирала сценария и вярваше на приказките си. Нямаше смисъл да се спори с нея, да й се напомня, че тя самата бе пожелала да спи с него, че вината за забременяването й беше колкото негова, толкова и нейна, и че той се бе старал да постигне най-доброто и за двамата при създалите се обстоятелства, ала тя не си бе направила труда дори да опита. — В този брак… в този брак съм като в клетка… като птица, която не може да лети, само пляска с крила и се тътри по земята без посока. Станала съм за посмешище сред приятелите си. Това ме кара… — Поколеба се за момент, а после продължи: — Това ме кара да се чувствам грозна… сякаш вече не съм онова, което бях.

— Сега си дори по-хубава отпреди — каза той, гледайки я в очите, любувайки се на кадифената й кожа, копринените коси, изящните рамене и грациозните ръце. В Хилъри Бърнъм нямаше нищо грозно, с изключение на начина, по който се държеше понякога, но Ник не спомена за това. — Ти порасна и стана изключително красива жена. Но в това няма нищо изненадващо, защото и като момиче беше изключително красива.

— Ала вече не съм момиче, Ник. Не съм дори жена. — Замълча, сякаш търсеше нужните думи. — Ти не знаеш какво е да бъдеш омъжена. Сякаш ставаш нечия собственост, нечия вещ, никой вече не гледа на тебе като на самостоятелна личност.

Подобно нещо не бе му минавало и през ум, прозвуча му малко налудничаво. С това ли се бе борила тя през изминалите години? Тази ли беше причината за всичките й похождения? За да се разграничи, да бъде някой и нещо сама по себе си? Мисълта беше нова за него.

— Аз не те мисля за своя собственост. Мисля те за своя съпруга.

— Какво означава това? — за пръв път от половин час в гласа й отново се прокрадна гняв и тя направи знак на минаващия келнер за още един скоч. — „Своя съпруга“. Е, и? Коя съм аз, когато съм с тебе? Госпожа Никълъс Бърнъм. Дори нямам собствено име, за бога. Майката на Джони… Все едно си нечие куче. Искам да съм си аз, Хилъри!

— Само Хилъри ли? — погледна я той с тъжна усмивка.

— Само Хилъри — отвърна тя на погледа му и дълго не свали очи от него, отпивайки от питието.

— Това ли си за своите приятели, Хил?

— За някои от тях. Във всеки случай познатите ми не дават и пет пари кой си ти. Омръзнало ми е до смърт да слушам за Ник Бърнъм: Ник Бърнъм това… Ник Бърнъм онова… О, вие сигурно сте госпожа Никълъс Бърнъм… съпругата на Ник Бърнъм… Ник Бърнъм… Ник Бърнъм… Ник Бърнъм! — Повиши глас и той й изшътка. — Не ми казвай да млъкна, по дяволите! Ти не знаеш какво е! — Беше й приятно да му се противопостави. Това бе нещо ново в напълно отделното им съществуване. Сега той може би щеше да разбере какво се крие зад нейната необуздана независимост. Но смешното бе, че първоначално тъкмо това я бе привлякло към него и той го знаеше. Бе харесвала факта, че той е Никълъс Бърнъм, с цялата тежест на това име. — И ще ти кажа нещо, никой в Бостън не се интересува кой си, Ник. — Не беше съвсем вярно, но като го каза, се почувства по-добре. — Там си имам собствени приятели и те ме познават отпреди да се омъжа за тебе.

Никога не си бе давал сметка, че това е така ужасно важно за нея. Изведнъж започна да се пита дали не съществува начин да облекчи бремето на гнева, който я измъчва. И тъкмо в този момент към тях се приближи един стюард.

— Господин Бърнъм?

— Да? — веднага си помисли за Джони. Че се е наранил някъде на кораба и затова го търсят.

— Имате писмо от капитана.

Ник погледна Хилъри, видя пламъка в нейните очи и внезапно разбра още нещо, за което тя не бе споменала през последния час над чашите скоч. Тя го ревнуваше.

— Благодаря. — Пое с кимване завързания със сърмена панделка плик и стюардът си отиде. Ник извади гравирания лист с официалната покана. „Капитан Торо… моли да му доставите удоволствието и да му правите компания на вечерята… в девет часа в голямата трапезария.“ Ставаше дума за, както я наричаха, втората смяна, по-елегантната от двете. Първата беше в седем.

— За какво беше всичко това? И тук ли започнаха да ти целуват задника, Ник? — Беше приключила с второто питие и очите й светеха, но вече не от сълзи.

— Шшш, Хил, моля те! — Той се огледа да види дали някой не я е чул. Представата, предизвикана от думите й, го хвърли в смут. Но не можеше да отрече факта, че е много влиятелна личност и неизбежно става център на вниманието. Ник носеше мантията на своята значимост с достойнство, макар понякога и с прекалена скромност, поради което негодуванието на жена му от неговата популярност изглеждаше още по-налудничаво. Той бе последният човек на земята, който би се похвалил с това пред нея. Но тя прекалено често бе ставала свидетел на подобни изрази на почтителност. — Капитанът ни кани на вечеря.

— Защо? Да не искат да купиш кораба? Чувам, че наричат това корито „плаващия дълг на Франция“.

— Дори да е така, „Нормандия“ е самото съвършенство и напълно си заслужава парите. — Много отдавна се бе научил, когато Хилъри е в подобно настроение, да не отговаря директно на въпросите й, това само още повече я дразнеше. — Поканата е за девет часа. Искаш ли да хапнеш нещо сега? — Бе едва четири и половина. — Можем да си поръчаме тук или да идем в големия салон за чая.

— Не съм гладна.

Ник видя, че тя поглежда към келнера за още едно питие, поклати глава и той изчезна.

— Не се отнасяй с мен като с дете, Ник — почти изсъска тя. Цял живот всички постъпваха с нея така: майка й, баща й, гувернантката, Ник. Единствените, които не се държаха по този начин, бяха хората като Райън Халоуей и Филип Маркъм. Те я приемаха като жена. — Вече съм достатъчно голяма и ако искам още едно питие, ще си взема.

— Ако пиеш много, ще те хване морска болест.

Този път Хилъри не му възрази, извади тоалетната чантичка с диамантена закопчалка и докато той подписваше сметката, светкавично прокара яркото червило по устните си. Тя бе от онези жени, които с много малко усилие можеха да накарат всички в едно помещение да обърнат глави след тях, и почти го постигна, когато тръгнаха към палубата да вземат малко въздух. Ню Йорк отдавна се бе скрил зад хоризонта и „Нормандия“ се движеше с трийсет възела в час, оставяйки едва забележима диря.

Стояха един до друг край парапета и мълчаха. Ник се бе замислил над онова, което бе научил за жена си в разговора от последния час. Никога досега не си бе давал сметка с какво негодувание я изпълва фактът, че е негова съпруга, нито пък, че причините са такива. Тя искаше сама да си е господарка, а не да принадлежи на който и да било мъж. „Може би е права — каза си той, — може би не е трябвало да се омъжва.“ Но вече беше твърде късно за подобни разсъждения. Той никога нямаше да й позволи да си отиде. Никога нямаше да се откаже от Джони. Сведе поглед към нея и за момент му се прииска да я прегърне през рамото, но интуитивно почувства, че ще сгреши. Загледа се в минаващите край тях двойки и вятърът отнесе тихата му въздишка. Копнееше за същото приятелство и интимност, но при тях те никога не бяха съществували. Бе имало секс и страст, омая и желание, поне в началото, но те двамата никога не бяха се радвали на непринудеността, която възниква, щом мъж и жена се чувстват добре заедно. В известен смисъл започваше да се съмнява дали онова, което ги бе свързало, наистина е било любов, или само физическо привличане.

— За какво мислиш, Ник? — От нейните уста въпросът прозвуча странно, той се обърна да я погледне и бавно се усмихна.

— За нас. Какво имаме, какво ни липсва. — Опасни думи, ала го бе обхванала някаква дързост. Вятърът шибаше лицето му и той се чувстваше свободен. Казват, че корабите имали това магическо въздействие, карали човек да се чувства като в някакъв изолиран свят. Тук сякаш отпадаха правилата, към които така старателно си се придържал в нормалния живот.

— Какво имаме, Ник?

— Като че вече не съм много сигурен — въздъхна той и се облегна на парапета. — Знам само какво имахме в началото.

— Началото не беше реално.

— Никое начало не е. Но нашето не беше по-малко реално, отколкото на повечето хора. Аз много те обичах, Хил.

— А сега? — Очите й се взираха дълбоко в неговите.

— Все още те обичам. — „Защо? — питаше се той. — Защо? Може би заради Джони.“

— Въпреки всичко, което ти причиних? — Хилъри откровено си признаваше греховете, макар и само понякога. И тя като него се чувстваше необикновено освободена, особено след двата скоча.

— Да.

— Ти си смел човек. — Думите й бяха честни и открити, ала не му каза, че го обича. Подобно признание би означавало да свали гарда, да признае, че му принадлежи, а тя никога повече нямаше да си позволи това. Отметна коси на вятъра и зарея поглед над океана. Ник я наблюдаваше. Тя заговори, без да вдигне очи към него, сякаш не искаше той да надникне в душата й или може би не желаеше да го наранява повече, отколкото вече го бе наранила. — Как се очаква да бъда облечена на тази вечеря?

— Както намериш за добре. — Гласът му изведнъж прозвуча уморено и тъжно. Искаше да я попита дали го обича, но моментът бе отминал. Вероятно не беше и важно. Вероятно тя имаше право. Бяха женени. Тя бе негова. Принадлежеше му. Ала той много добре знаеше, че да мисли за нея като за свое притежание е чиста самоизмама. — Мъжете ще са с фракове. Предполагам, ще трябва да облечеш нещо достатъчно официално.

При това положение малиновочервеният й копринен тоалет нямаше да е подходящ и докато вървяха обратно към каютата на горната палуба, тя мислено прехвърли дрехите, които носеше в куфарите си, и се спря на една изящна рокля от бледолилава коприна.

Влязоха в апартамент „Довил“ и Ник надникна в стаята на сина си, но двамата с гувернантката още не се бяха върнали от обиколката на кораба и той изведнъж съжали, че сам не го е развел. Влезе при Хилъри и тя го погледна. Току-що свалила бялата крепдешинена рокля, само по бял копринен комбинезон и чорапи, тя бе по-красива от всякога. Беше от онези жени, които ти се иска да мачкаш, докато не заскимтят. Когато беше на осемнайсет години, не бе я възприемал по този начин. Но сега мислеше за нея именно така. Често.

— Мили боже, да си видиш само физиономията! — Докато Ник се приближаваше, Хилъри пусна на воля своя дълбок гърлен смях. — Определено имаш порочно изражение, Ник Бърнъм! — Но това като че не й бе неприятно. Стоеше пред него със свлечена от рамото презрамка и той видя, че е без сутиен. Сякаш всеки сантиметър от тялото й го предизвикваше.

— Ами не се мотай в този вид, Хил, освен ако не искаш да си имаш сериозни неприятности.

— За какви неприятности става дума по-точно?

Той се бе приближил и усещаше топлината на влудяващото й тяло. Този път не прие играта на думи, впи устни в нейните, без изобщо да го е грижа дали няма да го отблъсне. С Хилъри никога не се знаеше, всичко зависеше от това, доколко държи на любовника си в момента. Но сега нямаше любовници. Тя беше на кораб, на мили от брега, загубена между два свята, тъй че протегна ръце и обви врата на съпруга си, а той без повече приказки я грабна, занесе я в спалнята и затръшна с крак вратата, преди да я положи на леглото и да смъкне белия копринен комбинезон от тялото й. Под него се показа бяла коприна от по-различно естество и той стръвно впи устни в нежната плът като зажаднял до смърт човек. Тя му се отдаде със страст, за каквато бе съхранил блед спомен от миналото, но вече оцветена от дългогодишния опит, който бе натрупала след първата им среща. Ала той не задаваше въпроси в съзнанието му нямаше нищо друго, освен изгарящото желание, което сякаш не познаваше граници. Телата им се мятаха, неговото покри нейното и накрая останаха да лежат изтощени. После тя заспа, а Ник я наблюдаваше, разбрал колко верни са думите й отпреди час. Тя бе негова съпруга, несъмнено. Но никога нямаше да му принадлежи. Нито нему, нито комуто и да било. Хилъри принадлежеше сама на себе си. Така е било и така щеше да бъде. Тя просто бе недосегаема. И докато я гледаше, кротко заспала в прегръдките му, с горчиво-сладко съжаление осъзна, че е искал невъзможното. Тя бе като рядко животно от джунглата, което човек копнее да опитоми. И наистина бе права дълбоко в себе си той винаги бе таил желанието да я притежава.