Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord of the Flies, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 108 гласа)

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
ВИКЪТ НА ЛОВЦИТЕ

Ралф лежеше в едно прикритие и се питаше какво да прави с раните си. Вдясно на гърдите му натъртеното място беше десетина сантиметра в диаметър, с подутина и кървава рана там, където копието го беше ударило. Косата му беше пълна с пръст и кичурите се бяха сплъстили като мустачки на пълзящо растение. Беше целият изподран и натъртен от бягането през гората. Когато дишането му се успокои, вече си беше дал сметка, че промиването на раните с вода ще трябва да почака. Можеш ли, когато цамбуркаш из водата, да се вслушваш не отекват ли стъпки на боси крака? Можеш ли да бъдеш в безопасност до поточето или на открития морски бряг?

Ралф се ослуша. Всъщност не беше далече от скалния замък и докато първият страх още не беше отминал, му се бе струвало, че чува шум от преследване. Но ловците само се бяха вмъкнали в зелената растителна плетеница вероятно за да си вземат копията, след това се бяха втурнали обратно към слънчевата скала, изплашени сякаш от тъмнината под листака. Той дори беше зърнал един от тях, боядисан на кафяви, черни и червени ивици, и беше преценил, че е Бил. Но после си помисли, че в действителност това вече не е Бил. Беше дивак, чийто образ отказваше да се слее с някогашното момче с ризка и къси панталонки.

Следобедът отмина, кръглите слънчеви петна малко по малко се изместиха от зелените листа и кафявата влакнеста кора на палмите, но откъм скалата не долиташе ни звук. Накрая Ралф излази като змия от папратите и се прокрадна към края на непроходимия гъстак срещу провлака. Надзърна с най-голяма предпазливост между клонките в края на гората и видя, че Робърт е на пост на върха на канарата. Държеше копие в лявата си ръка, а с дясната подхвърляше едно камъче и отново го улавяше. Зад него се издигаше гъст димен стълб; ноздрите на Ралф потрепнаха, а устата му се напълни със слюнки. Изтри нос и уста с опакото на ръката си и за първи път от сутринта почувства глад. Сигурно племето седеше около изкорменото прасе и гледаше как тлъстината капе и изгаря върху жарта. Сигурно бяха нащрек.

Друга фигура, която той не можа да разпознае, се появи до Робърт, даде му нещо и се скри зад скалата. Робърт положи копието на камъка до себе си и заръфа онова, което държеше във вдигнатите си ръце. Значи пиршеството започваше и часовоят беше получил своя дял.

Едва сега Ралф разбра, че не го заплашва опасност. Закуцука към плодните дървета, привлечен от скромното угощение, което можеха да му предложат, мислейки с горчивина за пиршеството. Днес пир, а утре…

Опитваше се да се убеди, че го оставят на мира, че дори ще му отредят ролята на прогонен самотник. После отново го завладя страшното предчувствие, че го очаква нещо, което не се поддава на обяснения. Строшаването на раковината, смъртта на Прасчо и Саймън бяха легнали като мъгла върху острова. Боядисаните диваци щяха да продължат по поетия път. А имаше и неопределима връзка между него и Джек, който вече никога, никога нямаше да го остави на мира.

Спря се, обсипан със слънчеви петънца, хванал един клон, зад който беше готов всеки миг да се скрие. Разтърси го пристъп от страх и той изплака гласно.

— Не. Не са толкова лоши. Беше нещастен случай.

Изпълзя изпод клона, затича се тромаво, спря и се ослуша.

Стигна до обширната площ, където бяха плодните дървета с изпокършени клони, и лакомо започна да яде. Видя двама малчугани и без да си дава сметка какъв е видът му, се зачуди защо нададоха писък и побягнаха.

След като се наяде, отиде към брега. Слънчевите лъчи вече падаха косо върху палмите до разрушения заслон. Плоската скала и соленият вир бяха на мястото си. Най-доброто беше да забрави това чувство на оловна тежест около сърцето си и да повярва в техния здрав разум, в това, че през деня ще бъдат нормални. Сега, след като племето се беше наяло, трябваше да направи нов опит. Във всеки случай не можеше да прекара нощта тук, в празния заслон, до опустялата скала. Почувства, че настръхва, и потръпна под вечерното слънце. Никакъв огън — никакъв дим — никакво спасение. Обърна се и закуцука през гората към онази част на острова, която беше на Джек.

Полегатите стрели на слънцето се губеха сред клоните към онази част на острова, която нямаше растителност, защото почвата беше скалиста. Сега мястото беше вир, в който плуваха сенки, и Ралф за малко щеше да се хвърли зад едно дърво, като видя, че нещо е застанало по средата, но после разбра, че бялото лице е костено и че от върха на кола, където беше набучен, му се хили свински череп. Пристъпи бавно към средата на полянката и погледна съсредоточено черепа, който проблясваше и се белееше тъй, както раковината се белееше по-рано, и който сякаш му се кискаше подигравателно. В една от очните ябълки се щураше любопитна мравка, но иначе нещото беше безжизнено.

А дали наистина беше?

Усети ситни тръпки да полазват надолу по гърба му. Продължи да стои с лице на равнището на черепа и хвана косата си с две ръце. Озъбената усмивка, празните очни ябълки властно и без усилие задържаха погледа му. Какво беше това?

Черепът гледаше Ралф тъй, сякаш знаеше всички отговори, но ги пазеше за себе си. Болезнен страх и яд го обхванаха. Гневно удари мръсното нещо пред себе си, а то като играчка се отметна назад и пак се върна ухилено към лицето му; той отново замахна с вик на омраза. После започна да ближе натъртените си пръсти, вгледан в оголения кол. Черепът лежеше сега на две парчета, усмивката му беше две крачки широка. Изтръгна треперещия кол от пукнатината и го насочи като копие, за да държи на разстояние от себе си белите парчета. После заотстъпва назад, без да откъсва поглед от черепа, който лежеше ухилен към небето.

Когато зеленикавото сияние беше изчезнало от хоризонта и вече бе паднала истинска нощна тъма, Ралф пак се върна към гъсталака при скалния замък. Погледна предпазливо и видя, че горе все още има някой и този някой е с копие.

Коленичи между сенките и почувства горчиво самотата си. Вярно, диваци бяха, но бяха и човешки същества, а в дълбоката нощ страховете дебнеха в засада.

Ралф тихо изпъшка. Колкото и да беше уморен, не можеше да се отпусне да спи, страх го беше от племето. Не би ли могъл да пристъпи смело към укреплението, да каже „идвам с мир“, да се засмее безгрижно и да заспи между другите? Все едно че са още момчета, все още са ученици, привикнали да казват „да, сър“ и да носят фуражки? През деня отговорът може би щеше да бъде „да“, но тъмнината и ужасите на смъртта казаха — „не“. Легнал в мрака, той знаеше, че е прокуден.

— Щото исках да направим нещо разумно.

Потри буза в лакътя си и усети острата миризма на сол пот и застояла мръсотия. Отляво вълните на океана дишаха ритмично — водата се всмукваше надолу, после закипяваше и отново обливаше скалата.

Иззад скалния замък долитаха звуци. Ралф се ослуша внимателно, откъснал мисълта си от пулсирането на океана, и долови познатия ритъм.

„Убий звяра! Прережи му гърлото! Пролей му кръвта!“

Племето изпълняваше своя танц. Някъде, отвъд каменната стена, имаше тъмен кръг, тлеещ огън и месо. Те се наслаждаваха на храната и на безопасността си.

Дочу се по-близък шум и го накара да потрепери. Диваци се изкачваха по скалния замък, отиваха право към върха и той чуваше гласовете им. Прокрадна се няколко крачки напред и видя, че формата на върха на скалата се променя и става по-голяма. На острова имаше само две момчета, които се движеха и говореха по този начин.

Ралф отпусна глава върху скръстените ръце и от това ново обстоятелство го заболя като от рана, Самиерик сега бяха от племето. Те пазеха скалния замък от него. Нямаше изгледи да ги спаси и заедно, на другия край на острова, да образуват племе на прокудените. Самиерик бяха диваци като останалите, Прасчо беше мъртъв, а раковината разбита на късчета.

Накрая часовоят заслиза надолу. Двамата, които останаха, приличаха по-скоро на тъмнееща се скална издатина. Зад тях се появи звезда и за миг бе затъмнена от някакво движение.

Ралф се приближи още, опипвайки като слепец пътя си по неравната повърхност. От дясната му страна се ширеше безкрайна неясна водна повърхност, долу вляво беше неуморният океан, зейнал като минна шахта. Всяка минута пулсираща вълна обливаше скалата на смъртта и тя закипяваше в белота. Ралф припълзя, докато намери издатината на подстъпа. Часовоите бяха непосредствено над него и той виждаше края на едно копие да се подава над скалата.

Извика тихо:

— Самиерик…

Отговор не последва. За да го чуят, трябваше да извика по-силно, а тогава щяха да се надигнат тези враждебни, боядисани на ивици същества, които пируваха край огъня. Стисна зъби и започна да се катери, напипвайки издатините. Колът; на който беше стояла набитата глава, му пречеше, но той не искаше да се раздели с единственото си оръжие. Беше почти на едно равнище с близнаците, когато пак прошепна:

— Самиерик…

Чу се вик и раздвижване на скалата. Близнаците се бяха вкопчили един в друг и бързо си говореха.

— Аз съм, Ралф.

Както бяха уплашени, можеха да побягнат и да вдигнат тревога; той се повдигна на мускули, докато главата и раменете му се показаха на върха. Далече долу под мишницата си той видя светлите отражения на жаравата върху скалата.

— Аз съм, Ралф.

Накрая те надзърнаха и се вгледаха в лицето му.

— Ние помислихме, че е…

— …не знаехме какво е…

— …помислихме…

Досетиха се за новата си срамна преданост. Ерик мълчеше, но Сам направи опит да си изпълни дълга.

— Трябва да си вървиш, Ралф. Върви си сега… Размаха копие и се опита да си придаде свирепост.

— Махай се! Виждаш ли?

Ерик кимна в съгласие и размаха копието си във въздуха. Ралф бе опрял своята тежест върху ръцете си и не си отиваше.

— Дойдох да ви видя вас, двамата.

Гласът му беше прегракнал. Болеше го и гърлото, макар че то поне не беше наранено.

— Дойдох да ви видя вас, двамата…

Думите не можеха да изразят тъпата болка, която изпитваше. Замълча, а ярките звезди се разпиляха и затанцуваха във всички посоки.

Сам се раздвижи притеснен.

— Честна дума, Ралф, по-добре си върви.

Ралф пак вдигна очи.

— Вие двамата не сте боядисани. Как можете?… Ако беше светло.

Ако беше светло, щяха да изпитат изгарящ срам, докато си признаваха. Но нощта беше тъмна. Поде Ерик, после двамата близнаци се впуснаха в своето двугласово повествование.

— Трябва да си отидеш, защото е опасно…

— …накараха ни. Измъчваха ни…

— Кой? Джек?

— А, не…

Наведоха се над него и зашепнаха:

— Разкарай се, Ралф …

— …това е племе…

— …накараха ни…

— …нямаше накъде…

Когато Ралф заговори отново, гласът му беше нисък, сякаш беше останал без дъх.

— Какво съм сторил? Аз бях за него… и исках да ни спасят…

Звездите в небето отново се разпиляха. Ерик замислено поклати глава.

— Слушай, Ралф. Престани да мислиш кое е разумно и кое не. Няма го вече това…

— Това за вожда няма значение…

— …върви си, за твое добро ти го казвам.

— Вождът и Роджър…

— …да, Роджър…

— Мразят те, Ралф. Нарочили са те.

— Утре тръгват да те търсят.

— Но защо?

— Не знам. И, Ралф, вождът Джек каза, че ще бъде опасно…

— …и трябва да внимаваме и да хвърляме копията като по прасе.

— Ще се разгърнем в редица по острова… — …ще тръгнем от този край…

— …докато те намерим.

— Ще си даваме сигнали ей така.

Ерик вдигна глава и издаде треперлив звук, пляскайки с длан по отворената си уста. После се огледа назад неспокойно.

— Ей така…

— …само че по-силно, разбира се.

— Но аз нищо не съм сторил — прошепна бързо Ралф. — Само исках да поддържаме огъня!

Млъкна за миг, замислен с тревога за утрешния ден. Нещо особено важно му дойде наум.

— Какво сте?…

Отначало не можеше да намери точните думи, но след това страхът и самотата го подтикнаха.

— Когато ме намерят, какво ще ми направят?

Близнаците мълчаха. Под него скалата на смъртта пак разцъфна в пенести цветя.

— Какво ще… Ау, че съм гладен…

Извисяващата се като кула канара като че ли се олюляваше под него.

— Е… какво?…

Близнаците отговориха на въпроса му косвено:

— Сега трябва да си вървиш, Ралф.

— За твое добро.

— Дръж се настрана. Колкото можеш по-далече.

— Няма ли да дойдете с мен? Когато сме трима, ще е друго.

Миг на мълчание, после Сам заговори с такъв глас, сякаш го бяха стиснали за гърлото:

— Не познаваш Роджър. Той е ужасен.

— …И вождът… те и двамата… — …са ужасни…

— …само че Роджър…

Двете момчета замръзнаха. Някой от племето се изкачваше към тях.

— Той идва да види дали сме на поста си. Бързо, Ралф!

Докато се готвеше да се спусне надолу по рида, Ралф сграбчи последната възможност да изтръгне някаква полза за себе си от срещата.

— Аз ще лежа тук близо, в онзи гъстак долу — прошепна той, — така че не влизайте в него. Те никога няма да се сетят да погледнат наблизо.

Стъпките все още бяха на известно разстояние.

— Сам, нищо няма да ми се случи, нали? Близнаците мълчаха.

— Ето! — каза неочаквано Сам. — Вземи това…

Ралф почувства, че му пъхат в ръцете парче месо, и го сграбчи.

— Но какво ще правите, като ме уловите?

Горе цареше тишина. Думите му прозвучаха глупаво за самия него. Сниши се надолу по скалата.

— Какво ще направите?…

От високия връх на скалата долетя неразбираем отговор.

— Роджър е изострил един кол откъм двата му края.

Роджър беше изострил един кол откъм двата му края. Ралф се опита да открие някакъв смисъл в това, но не успя. Изреди всички неприлични думи, за които можа да се досети, завладян от гняв, който премина в прозявка. Колко време можеш да издържиш без сън? Мечтаеше си за легло и чаршафи — но тук единствени свидетели на мечтата му бяха бавният млечен разлив, светливата пяна в десетметровия котел, където беше паднал Прасчо. Прасчо беше навсякъде, той беше на седловината, беше станал страшен в тъмнината на смъртта. Ако сега Прасчо се появеше от водата с кухата си глава… Ралф подсмръкна и се прозя, както правеха малчуганите. Колът в ръката му се превърна в патерица, на която той се олюля.

След това отново наостри уши. Дочуха се гласове от върха на скалния замък. Самиерик се премираха с някого. Но тревите и папратите бяха наблизо. Тук трябва да стои скрит, близо до гъсталака, който утре щеше да му служи за скривалище. Тук — и ръцете му опипаха тревата — беше мястото, където трябва да прекара нощта, недалече от племето, така че ако ужасите на свръхестественото отново се зададат, да може поне временно да се смеси с други човешки същества, дори ако това означава…

Какво означаваше то? Кол, изострен от двата края? Какво се криеше тук? Бяха го замеряли с копия и не го бяха улучили — само веднъж. Може би следващия път нямаше да го изпуснат.

Приклекна сред високите треви, сети се за месото, което Сам му беше дал, и стръвно го заръфа. Докато ядеше, чу нови шумове — уплашени викове, гневни гласове, Самиерик надаваха писъци от болка. Какво означаваше това? Още някой освен него беше изпаднал в беда — поне единият от близнаците понасяше някакво наказание. После гласовете се спуснаха надолу по скалата и той престана да мисли за тях. Протегна ръце и напипа нежни, прохладни листа в подножието на растителната стена. Тук щеше да бъде нощната му бърлога. Наближи ли да пукне зората, ще пролази в гъсталака, ще си проправи път между плетеницата от стъбла и ще се свре тъй дълбоко, че само някой, който пълзи като него, би могъл да го последва и този някой ще бъде победен. Там ще си седи, а тези, които го търсят, ще отминат, веригата ще се разгърне по-нататък като вълна по протежение на острова и той ще бъде свободен.

Залази, пробивайки си тунел между папратите. Остави кола до себе си и се сви в мрака. Само не трябва да забравя да се събуди, щом се зазори, за да надхитри диваците; освен това не знаеше колко бързо ще дойде сънят, да го захвърли в тъмната пропаст на подсъзнанието. Събуди се още преди да отвори очи, заслушан в един близък шум. Отвори едното си око, видя мъх на няколко пръста от лицето си и вкопчи пръсти в него, а между листата на папратите се процеждаше светлина. Едва имаше време да си даде сметка, че продължилите цяла вечност кошмари от падане и смърт са го отминали и утрото е настъпило, когато пак чу звука. Това беше треперлив писък откъм морския бряг — един след друг диваците отговаряха на сигнала. Звукът мина покрай него, прехвърли се през провлака и от морето в лагуната като крясък на летяща птица. Без да губи време за мислене, той сграбчи острия кол и се завря сред папратовите стъбла. Само след няколко секунди той лазеше като змия] в гъсталака, но бе успял да зърне краката на един дивак, I който се приближаваше. Папратите бяха прекършени и стъпкани и той чу, че краката сега пристъпят сред високите треви. Дивакът, който и да беше той, издаде двукратно вибриращия вик, повториха го отляво и отдясно, после настъпи тишина. Ралф беше приклекнал неподвижно в самото сърце на растителната плетеница и за първи път не чуваше нищо.

Накрая реши да разгледа тази сплетена растителност Безспорно никой не можеше да го нападне тук, освен това му беше провървяло. Голямата скала, убила Прасчо, се бе сринала в гъсталака, беше отскочила тук, в самия му център, и бе направила много малък прорез от около една крачка. Ралф се намести в него, чувствайки се хитър и в безопасност: Седна внимателно между смачканите стъбла в очакване хайката да отмине. Погледна нагоре между листата и зърна нещо да се червенее. Това сигурно беше върхът на скалния замък — далечен и незастрашителен. Успокои се и изпита чувството на победител, когато долови шумовете на хайката да заглъхват в далечината.

Никой не издаваше звук, минутите отминаваха и в зелената сянка победното му чувство го напускаше.

Накрая чу глас — гласа на Джек, но приглушен:

— Сигурен ли си?

Дивакът, когото питаха, не отговори. Може би беше отговорил с кимане на глава. Обади се Роджър:

— Ако ни лъжеш…

Веднага след това се чу охкане и писък от болка. Ралф инстинктивно се сви.

Пред стената на гъсталака беше единият от близнаците с Джек и Роджър.

— Сигурен ли си, че той е искал да каже тук вътре? Близнакът тихо изстена, после отново изписка.

— Казал ли е, че ще се скрие тук вътре?

— Да, да — ох!

Между дърветата се разнесе сребристият смях.

И тъй, те знаеха.

Ралф грабна кола и се приготви за бой. Но можеха ли да направят нещо? Щеше да им е нужна цяла седмица, за да проправят пътеки в гъсталака, а всеки, който се вмъкнеше в него, щеше да бъде беззащитен. Опипа върха на копието си с палец и се усмихна мрачно. Ако някой се опиташе, щеше да бъде прободен, щеше да заквичи като прасе.

Те се отдалечаваха, връщаха се към скалната кула. Чуваше стъпки, после някой се засмя. Отново се разнесе острият, приличен на птичи крясък вик и премина по цялата редица. Значи някои от тях продължаваха да го дебнат, а другите?…

Дълга, бездиханна тишина. Ралф усети вкус на дървесна кора в устата си — беше дъвкал края на копието. Изправи се и вдигна глава към скалния замък.

В същия миг чу гласа на Джек откъм върха:

— Бутай! Бутай! Бутай!

Червената скала на върха на рида падна като завеса и на синия фон на небето се откроиха фигурки. Секунди след това земята се разтресе, въздухът се изпълни с бучене и гигантска ръка проряза горната част на гъсталака. Канарата отскочи с боботене към морския бряг, мачкайки всичко по пътя си, а върху него се посипа дъжд от клонки и листа. Отвъд гъсталака племето нададе тържествуващ вик.

Отново тишина.

Ралф захапа пръстите си. Горе имаше само още една скала, която те биха могли да откъртят. Но тя беше голяма колкото къщичка, голяма колкото кола, колкото танк. Представи си откъде би минала тя и разбра с безпощадна яснота — тя ще се затъркаля бавно, ще заскача от издатина на издатина и ще забоботи по седловината като гигантски валяк.

— Давай! Давай! Давай!

Ралф положи на земята копието си, после отново го взе. Ядосано отметна косата си назад, направи две припрени стъпки в малкото пространство и се върна Застана вгледан в краищата на потрошените клони. Пак тишина.

Забеляза как диафрагмата му се издига и отпуска и с изненада откри колко е учестено дишането му. Мъничко вляво от средата на гърдите се забелязваше как бие сърцето му. Отново остави копието на земята. — Давай! Давай! Давай! Дълъг пронизителен вик на тържество. Нещо забоботи горе по червеникавите скали, после земята подскочи н се затресе непрекъснато, а шумът ставаше все по-силен. Ралф беше изхвърлен във въздуха, запокитен надолу, отметнат в клонака. Само на една крачка от дясната му ръка гъсталакът се огъна, корените изпукаха и вкупом бяха изтръгнати от пръстта. Видя нещо червено, което се търкаляше бавно като воденичен камък. После червеното нещо отмина, продължи да напредва като слон, но вече по-бавно, към морския бряг.

Ралф коленичи на изринатата земя и зачака светът да се завърне. Белите изпотрошени стъбла, сцепените клони и растителната плетеница се върнаха на фокус. Имаше тежко усещане в онази част от тялото, където беше видял собствения си пулс. Отново тишина.

Но тя не беше пълна. Недалече от него някой шепнеше; на две крачки от дясната му страна някой яростно отметна клоните. Показа се изостреният край на копие. В панически ужас Ралф вдигна своя кол и с всичка сила го заби в появилото се отвърстие.

— Ааа, ах!

Копието се огъна леко в ръцете му и той го изтегли.

— Ооох, оох…

Някой стенеше до растителната стена, надигна се гълчава. Започна свирепа караница, раненият дивак продължаваше да стене. После отново настъпи тишина, обади се един-единствен глас и Ралф разбра, че той не е на Джек.

— Видяхте ли? Казах ли ви, че той е опасен?

Раненият дивак пак застена.

А сега? Какво по-нататък?

Ралф здраво хвана огризаното си копие и косата падна в очите му. Само на няколко крачки от него, откъм скалния замък, някой говореше нещо.

Чу един дивак стреснато да казва „Недейте!“; после се разнесе приглушен смях. Коленичи, приседнал на пети, и се озъби към стената от клони. Вдигна копието, тихичко изръмжа и зачака.

Невидимата група отново се закиска. Чу особен, съскащ звук, който премина в по-силно пращене, сякаш някой разгъваше големи листове целофан. Изпука съчка и той се опита да сподави кашлицата си. Между клоните се процеждаха бели и жълти езици, късчето синьо — небе горе доби цвета на буреносен облак, после димът започна да изригва от всички страни.

Някой се засмя възбудено и един глас изкрещя:

— Дим!

Запромъква се през гъсталака към гората, като гледаше да се снишава и да бъде колкото може по-далече от дима. Забеляза открито пространство, после зелените листа там, където гъсталакът свършваше като стена. Един от дребните диваци стоеше между него и останалата гора — дивак на червени и бели ивици и с копие в ръка. Той кашляше и размазваше боята около очите си с опакото на ръката си, като се опитваше да се взира през димната завеса, която ставаше все по-плътна. Ралф се хвърли като котка, намушка го с ръмжене н дивакът се преви на две. Иззад гъсталака долетя шие й Ралф се понесе през шубраците върху бързите криле на страха. Стигна до една свинска пътечка, продължи по нея стотина крачки, после сви встрани. Зад него вълната от призивни вибриращи крясъци отново премина по острова, а един глас извика трикратно. Реши, че това е сигнал за настъпление, и отново се впусна в бяг, докато усети гърдите си в огън. После отново се хвърли под един храст и изчака малко, докато дишането му се успокои. Облиза устни, прокара език по зъбите си и чу в далечината трептящите призиви на преследвачите.

Можеше да направи много неща. Можеше да се покатери на някое дърво, но това би означавало да сложи всичките си яйца в една кошница. Забележеха ли го, за тях нямаше нищо по-лесно от това да стоят и да го чакат.

Ех, само да имаше време да помисли!

От същото разстояние долетя нов двоен вик и му даде ключа, за да разбере техния начин на действие. Щом някой дивак се окажеше пленник на гъстата гора, той трябваше да нададе двойния вик, а останалите от веригата щяха да го изчакат, той задържаше цялата верига, докато се освободи. По такъв начин те разчитаха, че кордонът на хайката няма да се накъса и ще мине през целия остров. Ралф се сети за глигана, който тъй лесно беше минал през тяхната стена от тела. В случай на нужда, ако хайката се приближеше съвсем плътно, той можеше да се вреже във веригата, докато е още тънка, да я пресече и да затича в обратна посока. В обратна посока и после? Веригата щеше да се обърне и да поднови преследването. Рано или късно той трябваше да спи или да яде — после щеше да се събуди и да види ръце, които го сграбчват; хайката щеше да се струпа отгоре му.

В такъв случай как да постъпи? Да се покатери на дърво, да пробие веригата като глиган? И в единия, и в другия случай изборът беше ужасяващ. Разнесе се единичен крясък и сърцебиенето му зачести; той скочи, втурна се към океанския бряг и гъстата джунгла, докато се оплете в лианите, постоя така за миг с треперещи прасци. Само да имаше примирие, една дълга пауза, време да помисли!

И отново, остри и неизбежни, призивните крясъци се разнесоха из острова. Като стреснат кон той пак се понесе сред лианите, докато остана без дъх. Просна се в една папрат. Да се покатери или да нападне?! Успя да овладее дишането си, изтри уста и си каза, че трябва да се успокои. Самиерик бяха някъде в тази верига и я мразеха. Но дали беше така? Ами ако вместо на тях той се натъкнеше на вожда или на Роджър, които носеха смърт в ръцете си?

Ралф отметна назад сплъстените си кичури и изтри потта от онова око, с което все още виждаше добре.

— Мисли — каза си той гласно.

Как беше най-разумно да постъпи?

Нямаше го Прасчо, за да каже кое е смислено и кое не. Нямаше го тържественото събрание, на което нещата се обсъждаха, нито достойнството, въплътявано от раковината.

— Мисли!

Започваше да се опасява най-много от това да не би в ума му отново да се спусне завесата, да засенчи чувството за грозяща опасност и да го превърне в глупак.

Хрумна му и нещо трето — да се укрие така добре, че напредващата редица да не го открие.

С рязко движение вдигна глава от земята и се ослуша. Беше се появил нов шум — дълбок ръмжащ звук, сякаш самата гора му се гневеше, един плътен звук, в който призивните сигнали се вписваха с поединична отчетливост, като писец, отскачащ по хартиена ролка. Знаеше, че е чувал някъде такъв звук, но нямаше време да си спомни.

Да прекоси редицата.

Да се покатери.

Да се укрие и да изчака да отминат. Наблизо се разнесе вик, накара го мигновено да скочи на крака и пак да се втурне през трънака и храстите Неочаквано се озова на открито пространство — пак беше на полянката с двуметровата усмивка на черепа който сега не се хилеше на парчето синьо небе горе а на стелещия се дим. Ралф продължи своя бяг под дърветата, а горското боботене вече му беше понятно. Бяха го прогонили с дим и бяха запалили острова.

По-добре беше да се укрие, отколкото да се покатери на дърво, защото, ако го намерят, щеше да има поне надеждата да се стрелне през редицата. Да се укрие тогава.

Зададе си въпроса дали едно прасе би мислило като него и направи гримаса, която не бе насочена към нищо определено. Да намери най-непроходимия гъстак, най-тъмната дупка в острова и да пролази там. Сега, докато тичаше, той се оглеждаше. Слънчеви петна, струяща се светлина падаше върху него, а потта образуваше лъскави вадички по мръсното му тяло. Виковете бяха станали далечни и слаби.

Накрая намери място, което му се стори подходящо, макар решението му да беше отчаяно. Тук храстите и избуялата плетеница от лиани образуваха растителна завеса, през която не се процеждаше нито светлина, нито слънчев лъч. Под завесата имаше около стъпка висока празнина, пронизана от успоредно растящи нагоре стъбла. Ако се промъкнеше в средата, щеше да бъде на пет крачки от края и в прикритие, освен ако някой дивак не легнеше, за да го види отдолу, но дори и тогава би видял само мрак — ако пък се случеше най-лошото и го забележеха, той би имал възможност да се стрелне покрай тях, да разстрои цялата редица и да свърне по обратния път.

Внимателно, повлякъл кола след себе си, Ралф пролази между извисяващите се стъбла. Когато стигна до средата на растителната завеса, легна и се ослуша.

Пожарът беше голям и барабанният бой, който той смяташе, че е оставил далече зад себе си, се беше приближил. Та нали огънят можеше да изпревари препускащ кон! Виждаше осеяна със слънчеви петна повърхност на петнадесетина крачки от мястото, където лежеше; както гледаше, всяко едно от петната запримига към него. Това тъй много приличаше на завесата, падаща в ума му, че за миг той се запита дали премигването не е у него самия. Но светливите петна запримигаха по-бързо, потъмняха и изчезнаха — сега той виждаше само тежък дим да се стеле между острова и слънцето. Ако някой надзърнеше под храстите и случайно забележеше човешка плът, това можеше да са Самиерик, които щяха да се направят, че не са видели нищо, и нямаше да го издадат. Положи страна върху шоколаденокафявата земя, облиза сухите си устни и затвори очи. Под гъсталака земята леко вибрираше, а може би това беше някакъв звук, приглушен от боботенето на огъня, и неговите трептения бяха твърде ш слаби, за да се откроят?

Някой извика. Ралф отривисто отлепи буза от земята и се вгледа в притъмнялата светлина. Сигурно са близко вече, помисли си той, и усети туптенето в гърдите си. Да се укрие, да прекоси редицата, да се изкатери на дърво — кое беше най-доброто в края на краищата? Колко жалко, че всяко решение би било окончателно.

Огънят се беше приближил още, разнасяха се залпове — пукаха се и се сцепваха клони, дори стъбла. Глупаци! Какви глупаци бяха те! Сигурно огънят беше наближил плодните дървета — какво щяха да ядат утре?

Ралф неспокойно се размърда в тясното леговище. Пред нищо не се спираха. Какво щяха да сторят? Да го бият? Какво от това? Да го убият? Кол, изострен от двата края!

Виковете изведнъж се преместиха по-близко и го накараха да подскочи. Видя един дивак на ивици, който бързо излезе от зелената плетеница и се насочи към завесата, под която той се беше скрил, дивак с копие в ръка. Ралф впи ръка в пръстта. Бъди готов, в случай че…

Ралф премести ръка и промени хватката си върху копието така, че то да бъде с острието напред; забеляза, че тоягата му е изострена от двата края.

Дивакът спря на петнадесетина крачки и нададе своя сигнал.

„Дали не чува сърцебиенето ми въпреки шума от пожара? Не трябва да крещя. Трябва да съм готов.“

Дивакът пристъпи и сега той се виждаше само от кръста надолу. Това беше краят на копието му. Сега се виждаше само от коленете надолу.

„Не трябва да надавам вик.“

Стадо прасета се зададе с квичене откъм зеленеещите шубраци зад дивака и се втурна в гората. Крясък на птици, цвъртене на мишки, нещо дребно и подскачащо влезе под растителното покривало и се сви.

На пет крачки дивакът спря, застана вдясно от храсталака и нададе вик. Ралф сгъна колене и приклекна. В ръцете му беше колът, изостреният от двата края кол, колът, който неудържимо се тресеше, който ставаше дълъг, къс, лек, тежък, после пак лек.

Призивният трептящ сигнал се разнесе от бряг до бряг. Дивакът приклекна в края на гъсталака, в гората зад него затрептяха светлинки. Появи се едно коляно и мъхът под него се раздвижи. Сега и другото. Две ръце, копие. Лице. Дивакът надникна в тъмнината под гъстака. Личеше си, че той вижда светлината от едната и от другата страна, но не и какво има в средата. Там беше плътен мрак и дивакът сбърчи лице, опитвайки се да дешифрира загадката на тъмата.

Секундите се удължаваха. Ралф гледаше дивака право в очите.

Не викай.

Ще се завърнеш.

Сега вече те е видял. Иска да се увери. Изострен кол.

Ралф нададе вик. Вик на страх, гняв и отчаяние. Краката му се изпънаха, беше се запенил и крясъкът му не стихваше. Втурна се напред, вряза се в гъсталака, излезе на открито, крещящ, ръмжащ, окървавен. Замахна с кола и дивакът се преметна назад; но към него с викове се приближаваха други. Рязко сви, за да избегне едно копие — то мина покрай него, — и се понесе в мълчалив бяг. Изведнъж светлинките пак затрептяха пред него, сляха се, боботенето на гората стана гръмотевично и един голям храст, изпречил се на пътя му, лумна в огромно пламтящо ветрило. Свърна вдясно, бягайки с отчаяна бързина, а горещината го биеше отляво и огънят настъпваше като прилив. Трептящият вик се разнесе зад него и се разля верижно — низ от къси остри крясъци, означаващи, че жертвата е открита. Отдясно се появи кафява фигура и изчезна. Те всички тичаха и диво крещяха. Чуваше ги как се врязват в шубраците, а вляво беше горещото проблясващо боботене на огъня. Забрави за раните си, жаждата, глада и цял се превърна в страх, безнадежден страх от преследващите го нозе, понесъл се през гората към открития морски бряг. Пред очите му заскачаха петна, превърнаха се в червени кръгове, бързо нараснаха и се разсеяха. Под него нечии крака се уморяваха, а отчайващите трептящи викове напредваха като зъбеста полудъга на заплахата, почти надвиснала над главата му.

Препъна се в един корен и преследващият го вик стана още по-гръмогласен. Видя как един заслон избухна в пламъци, огнен език се протегна към дясното му рамо проблесна вода. Беше на земята, претъркаля се веднъж и още веднъж по горещия пясък, приклекна и вдигна ръка да се предпази, опита се да изкрещи за пощада.

Изправи се, олюлявайки се, изопнат за нови ужаси и спря погледа си на една голяма фуражка с висока предница. Тя беше с бяла периферия и в зеленеещата под сянката челна част имаше корона, котва и сърмени листа. Видя бялото платно на униформата, еполети, револвер, редицата златни копчета.

На пясъка стоеше един морски офицер и гледаше Ралф смаян. Зад него на брега беше изтеглен на два кранеца малък катер. На кърмата беше поставена лека картечница на тринога.

Трептящите крясъци секнаха недовършени и вече не се подновиха.

Офицерът изгледа Ралф учуден, после свали ръката си от дръжката на револвера.

— Хелоу!

Ралф трепна от неудобство, съзнавайки какъв мръсен вид има, и срамежливо отговори:

— Хелоу!

Офицерът кимна — сякаш бе задал въпрос и бе получил отговор.

— Има ли възрастни — има ли някакви големи с вас?

Ралф мълчаливо поклати глава. Извърна се и пристъпи в пясъка. Момченца с тела, нашарени на ивици с цветна глина, с остри пръчки в ръце стояха на брега в полукръг и не издаваха ни звук.

— Играем и се забавляваме, а? — каза офицерът.

Огънят стигна до кокосовите палми на брега и шумно ги погълна. Един огнен език, сякаш откъснат с пламтящата маса, се метна като акробат и облиза тавите на палмите на плоската скала. Небето беше черно. Офицерът весело се засмя на Ралф.

— Видяхме дима ви. Какво правите? На война ли, на какво играете?

Ралф кимна.

Офицерът разгледа малкото плашило пред себе си. Хлапето имаше нужда от баня, от подстригване, от изсекване и от доста голямо количество мехлем за рани.

— Няма убити, надявам се? Трупове?

— Само двама. И ги няма.

Офицерът се наведе и се вгледа отблизо в Ралф.

— Двама? Убити?

Ралф отново кимна. Зад него целият остров се тресеше в пламъци. Офицерът обикновено разбираше дали му казват истината. Той тихо подсвирна.

Започнаха да се появяват и други момченца, някои от тях съвсем дребнички, кафяви, с издути коремчета на дивачета. Едно от тях се приближи до офицера и погледна нагоре.

— Аз съм, аз съм…

Но нищо повече не излезе. Пърсивъл Уимз Медисън търсеше в главата си онова заклинание, което се бе изпарило безследно.

Офицерът се обърна отново към Ралф:

— Ще ви отведем. Колко сте?

Ралф кимна. Офицерът погледна над него към групата боядисани момченца.

— Кой тук е водач?

— Аз — каза високо Ралф.

Едно момче, което носеше останки от странна черна шапка върху червената си коса, а на кръста си бе закачило едни строшени очила, пристъпи напред, после промени решението си и се спря.

— Видяхме вашия дим. А не знаете ли колко сте?

— Не, сър.

— Струва ми се — каза офицерът, представяйки си какво претърсване на острова му предстои, — струва ми се, че група английски момчета — англичани сте, нали! — биха могли да се представят малко по-добре — ако разбирате какво искам да кажа…

— Така беше отначало — каза Ралф, — преди всичко да тръгне…

Той замлъкна.

— Тогава бяхме заедно…

Офицерът кимна насърчително.

— Знам. Страшно забавна игра. Кораловия остров, а?

Ралф го погледна мълчаливо. За едно кратко мигновение в ума му възкръсна приказното обаяние, което тези брегове някога криеха за него. Но сега островът бе обгорен като безжизнена главня — Саймън беше мъртъв, а Джек беше… Очите му се насълзиха, разтърсиха го ридания. За първи път, откакто беше на острова, не устоя на сълзите; това беше остра, разтърсваща мъка, която виеше тялото му като пране. Плачът му се извиси под черния дим, пред горящия, опустошаван от огъня остров; заразени от него, и другите момченца се разплакаха. Застанал сред тях, мръсен, със сплъстена коса, със сополи в носа, Ралф плачеше за изгубената невинност, за мрака в човешкото сърце и за това, че верният, разумен приятел, наречен Прасчо, беше изчезнал в бездната.

Сред тази олелия офицерът се почувства трогнат и му стана малко неловко. Извърна глава, за да им даде време да се окопитят, и зачака, заковал поглед в източената линия на крайцера в далечината.

Край
Читателите на „Повелителят на мухите“ са прочели и: