Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord of the Flies, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 106 гласа)

ТРЕТА ГЛАВА
КОЛИБИТЕ НА БРЕГА

Джек се беше снишил, сгънат почти на две. Беше се привел като спринтьор пред старт, носът му само на педя от влажната земя. Дървесните стволове и дантелата от лиани по тях се губеха в зеления сумрак на трийсетина стъпки над него; шубраците го обграждаха от всички страни. Тук дирята едва личеше — по някоя прекършена клонка или отпечатък, който можеше да се приеме за следа от копито. Наведе брадичка и впери очи в следите, да ги принуди сякаш да му заговорят. След това, на четири крака, като куче, без да обръща внимание на неудобната стойка, той се промъкна още няколко крачки напред и спря. Тук пълзящо растение се виеше като примка, от едно негово коленце висеше мустаче. От долната си страна то беше като излъскано; минаващите оттук прасета го бяха отърквали с четината си.

Джек приклекна, доближи лице до тази многозначителна следа, след това продължи напред в полумрака на храстите. Косата му, доста по-дълга, отколкото когато се бяха приземили, беше изрусяла; голият му гръб беше покрит с лунички и се белеше. С дясната си ръка влачеше заострена тояга, дълга пет стъпки, беше гол, като изключим продраните панталонки, придържани от колана, на който висеше ножът. Затвори очи, примижа, повдигна глава и леко вдъхна с разтворени ноздри, за да разбере не се ли носи нещо в топлия въздух. Гората беше съвсем неподвижна той — също. Накрая издиша дълбоко и отвори очи. Те бяха ясносини, очи, които сега проблясваха от гняв и издаваха безсилие. Прекара език по сухите си устни и огледа смълчалата се гора. После продължи да се прокрадва напред, като се навеждаше тук-там да огледа земята.

Мълчанието на гората беше по-потискащо от жегата и в този час на деня дори насекомите не жужаха. Едва когато той самият подплаши една пъстра птица от нейното рошаво гнездо, построено от съчки, тишината се пръсна на късчета и ехото закънтя от дрезгав писък дошъл сякаш от бездната на времето. От този вик Джек се присви и пое въздух със съскане — за минута той беше не толкова ловец, колкото маймуноподобно животно, притаило се сред сплетените дървета. След това дирята и ядът, породен от безсилието, отново го погълнаха и той хищно затърси по земята. В основата на едно голямо сивостволесто дърво, по което растяха бледосини цветове, той спря, притвори очи и отново вдиша дълбоко топлия въздух; сега беше задъхан, лицето му за миг побледня, после кръвта отново нахлу в него. Мина като сянка в тъмнината под едно дърво и приклекна, вгледан в утъпканата земя пред нозете си.

Барабонките бяха още топли. Лежаха на купчинка върху разтритата пръст. Бяха маслиненозелени, гладки и изпускаха лека пара. Джек повдигна глава и се взря в непроницаемата завеса от пълзящи растения, прикриваща дирята. След това вдигна копието и пристъпи безшумно напред. Зад завесата дирята се сливаше с пътечка, прокарана от дивите прасета; тя беше достатъчно широка и отъпкана, за да се нарече пътечка.

Пръстта беше утъпкана от често преминавали копита, а когато Джек се изправи в цял ръст, чу, че нещо се движи. Отметна назад дясната си ръка и хвърли копието с все сила. От свинската пътечка долетяха отчетливите удари на копитца, бързи като кастанети, примамливи, вбесяващи, криещи обещание за месо. Той бързо излезе от гъстака и грабна копието си. Тропотът на бягащите прасета заглъхна в далечината.

Джек остана неподвижен, облян в пот, омацан с кафява пръст, носещ всички белези на превратностите, които може да донесе един ловен ден. Проклинайки, той се отклони от пътечката и започна да си пробива път, докато гората се поразреди и голите дънери, подпиращи тъмен покрив, отстъпиха място на светлосиви стволове, увенчани с палмовидни корони. Зад тях проблясваше морето и се чуваха гласове. Ралф стоеше до нещо, сглобено от палмови стъбла и листа — един примитивен заслон срещу лагуната, който изглеждаше тъй, сякаш всеки миг щеше да рухне. Когато Джек заговори, той не го забеляза.

— Да имаш вода?

Ралф смръщено вдигна глава от сплетените листа. Не виждаше Джек дори след като погледът му спря върху него.

— Питах нямаш ли вода? Жаден съм.

Ралф откъсна поглед от заслона и се стресна, когато забеляза Джек.

— О, здрасти. Вода ли? Там до дървото. Сигурно има още.

Джек взе една от напълнените с прясна вода, наредени под сянката черупки от кокосов орех и отпи. Водата обля брадичката, врата и гърдите му. Въздъхна шумно, когато утоли жаждата си.

— Сега е добре.

Саймън се обади изпод заслона:

— Малко по-нагоре.

Ралф се обърна към заслона и повдигна кичест клон. Листакът се раздвижи и се сгромоляса. В дупката се показа съкрушеното лице на Саймън.

— Съжалявам.

Ралф погледна отвратен развалината.

— Нищо не става.

Той се просна в нозете на Джек. Саймън остана да наднича из дупката на заслона. Разположил се на земята Ралф обясни:

— Вече дни, откак се опитваме да го направим. И гледай!

Бяха издигнали два заслона, но те едва се крепяха Третият беше рухнал.

— И непрекъснато клинчат. Помниш ли на събранието? Как всеки щеше уж да работи здраво, докато завършим заслоните.

— Освен аз и моите ловци…

— Освен ловците. Добре, но малките са…

Той вдигна рамене, търсейки подходящата дума:

— Те са безнадеждни. А и по-големите не са много по-добри. Виждаш ли? Цял ден работим двамата със Саймън. Никой друг. Те или се къпят, или ядат, или играят.

Саймън внимателно подаде шава.

— Ти си вожд. Скарай им се.

Ралф се изпъна хоризонтално и погледна нагоре към палмите и небето.

— Събрания. Много обичаме събранията. Всеки ден. Два пъти на ден. Говорим. — Подпря се на лакът. — Сега да надуя рапана, ще дотичах И ще станем, нали знаеш, много тържествени и някой ще предложи да построим реактивен самолет или подводница, или телевизор. Свърши ли събранието, поработват пет минути, после се укриват или отиват на лов.

Джек се изчерви.

— Трябва ни месо.

— Да, но все още нямаме. А ни трябват и заслони. Освен това твоите ловци се завърнаха преди часове. Но отидоха да се къпят.

— Аз продължих сам — отвърна Джек. — Пуснах ги. Трябваше да продължа. Аз…

Опита се да изрази онова чувство, което го беше карало да продължи проследяването, насъбралия се в него подтик да убива.

— Аз продължих. Мислех, че сам…

В погледа му отново се появи бясното желание.

— Надявах се да убия.

— Но не можа.

— Надявах се.

В гласа на Ралф прозвучаха нови, скрити досега нотки:

— Но все още не си.

Поканата му би прозвучала съвсем обикновено, ако не беше тонът, с който я отправи:

— Сигурно нямаш намерение да помогнеш за заслоните, нали?

— Трябва ни месо…

— И продължаваме да нямаме. Конфликтът беше вече явен.

— Но аз ще набавя! Следващия път! Трябва да поставя острие на копието. Ранихме едно прасе и копието се измъкна. Само да можехме да направим зъбци…

— Трябват ни заслони.

Изведнъж Джек се развика разбеснял:

— Обвиняваш ли?…

— Само казвам, че капнахме от работа. Това е всичко.

Двамата бяха с пламнали лица и избягваха да се гледат в очите. Ралф се обърна по корем и започна да си играе с тревата.

— Ако завали, както тогава, когато катастрофирахме непременно ще ни трябват заслони. И още нещо. Трябват ни заслони заради…

Той замълча и двамата преглътнаха яда си. Ралф продължи на нова, безопасна тема:

— Забелязал си, нали?

Джек остави копието си и приклекна.

— Какво да съм забелязал?

— Страх ги е.

Извъртя се и погледна Джек в свирепото мръсно лице.

— Казвам ти направо какво е положението. Те бълнуват. Чува се. Будил ли си се нощем?

Джек поклати глава.

— Говорят и викат. Дори и някои от другите. Сякаш…

— Сякаш това е някакъв прокълнат остров.

Стреснати от неочакваната намеса, те погледнаха нагоре към сериозното лице на Саймън.

— Сякаш — продължи Саймън — звярът, звярът или змията е истинска. Помниш ли?

Двете по-големи момчета трепнаха, щом чуха забранената дума. За змии не се говореше, въобще думата „змия“ не се произнасяше.

— Сякаш това е някакъв прокълнат остров — повтори бавно Ралф. — Да, така е.

Джек се надигна, приседна и изпъна нозе.

— Те си въобразяват.

— Щури са. Помниш ли като бяхме на експедиция?

Усмихнаха се един на друг при спомена за славния първи ден. Ралф продължи:

— Трябват ни заслони, като един вид…

— Дом.

— Да.

Джек сви крака, прегърна колене и се смръщи,

опитвайки се да изясни нещата.

— Все пак в гората, искам да кажа, когато си на лов, не когато береш плодове, разбира се, но когато си сам…

Той се поколеба, защото не беше сигурен дали Ралф ще приеме думите му сериозно.

— Продължавай.

— Когато си на лов, понякога се улавяш, че имаш чувството… — Внезапно той се изчерви. — Разбира се, това са глупости. Само някакво усещане. Усещаш се тъй, сякаш не ти дебнеш, а тебе те дебнат; сякаш през цялото време има нещо зад теб в джунглата.

Отново замлъкнаха. Саймън беше наострил уши, а Ралф гледаше скептично и малко възмутено. Той се изправи и седна, разтри рамо с мръсната си ръка.

— Откъде да зная?

Джек скочи на крака и заговори много бързо:

— Така се чувстваш понякога в гората. Разбира се, няма никаква причина. Само че… само че…

Той бързо направи няколко крачки към брега и се върна.

— Само че аз знам какво им е. Разбираш ли? Това е всичко.

— Най-доброто е да направим така, че да ни спасят.

Джек трябваше да помисли, за да си припомни какво означава думата „спасяване“.

— Да ни спасят ли? Да, разбира се! Все пак иска ми се най-напред да уловя едно прасе… — Той грабна копието и със сила го заби в земята. Очите му отново станаха непроницаеми, свирепи. Ралф го изгледа изпитателно през сплъстения рус перчем.

— Стига вие, ловците, да не изоставяте огъня…

— Ти пък с твоя огън!

Двете момчета се спуснаха надолу по плажа и когато стигнаха до водата, погледнаха назад към розовеещата планина. Струйка дим се извиваше като тебеширена линия в наситената синева на небето, нагоре тя излиняваше и изчезваше. Ралф се намръщи.

— Съмнявам се дали ще се забележи отдалече.

— О, да, много отдалече.

— Не правим достатъчно дим.

Долната част на ивицата, усетила сякаш погледите им, се сгъсти в кремаво кълбо, което се извиси в тънък стълб.

— Сложили са зелени клони — промърмори Ралф. — Питам се… — Той присви очи и огледа хоризонта.

— Ето на!

Джек изкрещя тъй силно, че Ралф подскочи.

— Какво? Къде? Кораб ли?

Но Джек сочеше високите скатове, спускащи се към равнинната част на острова.

— Разбира се! Натръшкали са се там горе, лягат, щом ги напече слънцето…

Ралф погледна недоумяващ тържествуващото му лице.

— …изкачват се горе на високото. Горе, на сянка, и през жегата лежат като крави…

— Помислих, че си видял кораб!

— Можем да издебнем някое от тях, ще си намацаме лицата, че да не ни видят, може да ги обкръжим и тогава…

Ралф така се възмути, че загуби самообладание:

— Говорех за дима! Не искате ли да бъдете спасени? Ти само едно си знаеш — прасета, прасета и пак прасета!

— Но нали ни трябва месо!

— Аз се трепя по цял ден само със Саймън, а ти се връщаш и даже не забелязваш колибите!

— И аз работих…

— Но на теб ти е приятно! — извика Ралф. — Ти искаш да ходиш на лов! Докато аз…

Бяха един срещу друг на ослепително огрения плаж, изненадани, че са стигнали до свада. Ралф пръв отвърна поглед, давайки вид, че се е заинтересувал от онова, което вършеха по пясъка няколко малчугани. Зад плоското възвишение се разнесоха виковете на ловците в соления вир. На края на плоската скала Прасчо лежеше по корем и гледаше блесналата вода.

— Такива са хората, не вземат да ти помогнат, ами…

Искаше да обясни как човек мисли за хората едно, а то излиза друго.

— Саймън. Той помага. — Ралф посочи към заслоните.

— Всички други се измъкнаха. Той свърши толкова работа, колкото и аз. Само..,

— Саймън е винаги там, където има нужда от него.

Придружен от Джек, Ралф се запъти обратно към заслоните.

— Да ти помогна малко — промърмори Джек, — а после ще се окъпя.

— Няма нужда.

Но когато стигнаха до заслоните, Саймън го нямаше. Ралф пъхна глава в дупката, измъкна я и се обърна към Джек.

— Изпарил се е.

— Омръзнало му е — каза Джек — и е отишъл да се къпе.

Ралф се намръщи.

— Той е странен. Особен е.

Джек кимна не толкова от убеждение, колкото защото не му се спореше, и сякаш се бяха наговорили, двамата оставиха заслона и се отправиха към вира.

— А пък като се изкъпя и хапна нещо — каза Джек, — ще отскоча до другия склон на планината да видя няма ли някакви следи. Идваш ли?

— Но още малко и слънцето ще залезе!

— Може би ще има време…

Продължиха нататък, на хиляди километри един от друг, различни неща ги занимаваха, различни мисли ги вълнуваха, бяха неспособни да намерят общ език.

— Само да можех да докопам някое прасе!

— Ще се върна и ще продължа със заслона.

Изгледаха се със смесено чувство на симпатия и омраза, неспособни да се проумеят един друг. Все пак топлата солена вода, виковете, плискането и смеховете бяха достатъчни, за да ги сближат отново.

Саймън, когото те очакваха да намерят тук, не беше във вира. Когато двамата се бяха затичали към плажа и бяха погледнали назад към планината, той ги бе последвал няколко крачки и се бе спрял. Бе постоял, гледайки смръщено една купчина пясък на плажа, където някой се бе опитвал да построи къщурка или колиба. След това бе обърнал гръб на купчинката и бе навлязъл в гората с вида на човек, който си е наумил нещо. Той беше дребно, слабичко момче с издадена брадичка и такива светнали очи, че Ралф неоснователно го бе помислил за весел, забавен пакостник. Острата му черна коса беше дълга, провесваше се напред и почти покриваше ниското, широко чело. Носеше останките от панталонки и беше бос като Джек. Саймън, който поначало си беше мургав, сега бе тъй обгорял от слънцето, че потта блестеше по тъмната му кожа.

Той се промъкна през просеката от катастрофата, подмина голямата скала, на която Ралф се бе изкачил първата сутрин, после сви надясно между дърветата. Продължи с отмерена стъпка през широка площ, на която растяха плодни дървета, предлагащи на мързеливия лесно достъпна, макар и непълноценна храна. Цветове и плодове растяха едновременно на едно и също дърво и въздухът беше изпълнен с дъх на зряло и жуженето на безброй пчели, излезли на паша. Тук дечицата, които се бяха затичали след него, го настигнаха. С неразбираем брътвеж и крясъци те го завлякоха към дърветата. След това сред бръмченето на пчелите в следобедното слънце Саймън се добра до плодовете, които те не можеха да достигнат, обра най-хубавите, скрити сред горните клони, и започна да ги подава към ненаситните протегнати ръце. Когато престанаха да искат, той застана неподвижен и се огледа. Малчуганите го зяпаха с непроницаеми очи над шепите зрели плодове.

Саймън ги остави и свърна по едва забележимата пътечка. Скоро високата джунгла се затвори над него. По стволовете неочаквано се появиха бледи цветчета, стигащи чак до плътния листак горе, огласян от шумни обитатели. Тук и въздухът тъмнееше, а въжетата на лианите се спускаха като такелажи на потънали кораби. Стъпките му оставяха следи по меката почва, а лианите потрепваха по цялата си дължина, когато се сблъскваше с тях.

Накрая излезе на едно място, до което проникваше повече слънце. Тъй като не бяха принудени да пълзят нагоре към светлината, виещите се растения се бяха сплели в грамаден килим, провесен в края на една полянка в джунглата; тук един скален пласт се показваше на повърхността и на него не можеше да расте нищо друго освен треви и папрати. Пространството беше обградено със стени от тъмни ароматни храсти и приличаше на купел, преливащ от топлина и светлина. В единия ъгъл голямо повалено дърво се бе опряло на другите дървета и някакъв бързо растящ лиановиден пълзач, размахал червени и жълти филизи, бе успял да се изкатери чак до върха му.

Саймън се спря. Той също като Джек погледна през рамо, за да види дали няма някой зад гърба му, сетне бързо се озърна, за да се увери, че е съвършено сам. В този миг движенията му бяха почти като на преследван После се сниши и се запровира, докато стигна до средата на килима. Пълзящите стъбла на храстите тъй плътно го обгръщаха, че той ги повличаше след себе си и ги мокреше с потта си. Когато успя да се добере до средата озова се в малко скривалище, заслонено с няколко клонки откъм откритото пространство. Приклекна отмести клонките и погледна към полянката. Нищо не помръдваше освен двойка пъстроцветни пеперуди които танцуваха една около друга в горещия въздух. Затаил дъх, той се заослушва напрегнато в шумовете на острова. Над него се спускаше вечерта; звуците издавани от яркоцветните фантастични птици, жуженето на пчелите, дори писъците на чайките, завръщащи се в гнездата си между ъгловатите скали, сега се чуваха приглушено. Дълбоководният прибой надалече при рифа беше като ниско бучене, по-неуловимо и от ромола на кръвта в жилите.

Саймън пусна повдигнатите клонки. Сноповете слънчева светлина с цвят на пчелен мед станаха по-полегати; те се плъзнаха по храстите, минаха над зелените свещовидни пъпки, преместиха се към завесата и мракът под дърветата се сгъсти. С притъмняването крещящите цветове замряха, горещината и напрежението спаднаха. Пъпките свещи потрепнаха. Зелените чашки се разтвориха и белите връхчета на цветчетата леко се надигнаха да посрещнат нощния повей.

Лъчите на слънцето не огряваха вече простора и чезнеха от небето. Падна мрак и изпълни пространството между стволовете, докато те станаха неясни и странни като морско дъно. Пъпките свещи разтвориха широките си бели цветове, които проблясваха под светлината, заструила от първите звезди. Ароматът им се разля във въздуха и завладя острова.