Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord of the Flies, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 112 гласа)

ДЕСЕТА ГЛАВА
РАКОВИНАТА И ОЧИЛАТА

Прасчо разглеждаше внимателно приближаващата се фигура. Напоследък бе започнал да забелязва, че вижда по-ясно, когато си свали очилата и постави оцелялото стъкло пред другото око; но дори погледнат с по-добре виждащото око, след онова, което се беше случило, Ралф пак си оставаше несъмнено променен. Той се приближаваше откъм кокосовите палми; накуцваше, беше мръсен, в русата му коса имаше сухи листа. Едното му око се беше превърнало в тясна цепка, върху издутата страна на дясното му коляно имаше голяма рана, покрита с кора. Той поспря и погледна фигурата на плоската скала.

— Прасчо? Само ти ли остана?

— И няколко от малчуганите.

— Те не влизат в сметката. А от големите?

— О, Самиерик. Събират дърва.

— И никой друг?

— Доколкото ми е известно, не.

Ралф внимателно се изкачи на скалата. Острата трева все още беше утъпкана там, където бяха свиквали събранията; крехката бяла раковина проблясваше до излъсканото място за сядане. Ралф седна в тревата пред престола на вожда и пред раковината. Прасчо коленичи от лявата му страна. Една дълга минута изтече в мълчание.

Най-после Ралф прочисти гърло и прошепна нещо.

Прасчо промърмори в отговор.

— Какво разправяш?

— Саймън — промълви Ралф.

Прасчо не каза нищо, само кимна омърлушено. Те продължиха да седят, загледани, и двамата с увредено зрение, към трона на вожда и проблясващата лагуна. Зелената светлина и слънчевите петна от шарената сянка играеха по измъчените им тела.

Ралф бавно се надигна и се отправи към раковината. Взе гальовно черупката в две ръце и коленичи, облегнат на дънера.

— Прасчо.

— А?

— Какво ще правим!

Прасчо кимна към раковината.

— Би могъл…

— Да свикам събрание?

Произнасяйки тези думи, Ралф остро се засмя и Прасчо се намръщи.

— Ти все още си вожд.

Ралф отново се засмя.

— Да, наш вожд.

— Рапанът е у мен.

— Ралф! Престани да се смееш така. Недей, Ралф. Какво ще си помислят другите?

Накрая Ралф спря. Той потръпна.

— Прасчо.

— А?

— Това беше Саймън.

— Каза го вече.

— Прасчо.

— А?

— Това беше убийство.

— Престани — изписка Прасчо. — Какъв смисъл има да се говори така?

Той скочи на крака и се надвеси над Ралф.

— Беше тъмно. И този ужасен танц. И вълните, гръмотевиците, дъждът. Бяхме изплашени.

— Аз не бях изплашен — каза Ралф бавно. — Аз бях… не знам какво бях.

— Уплашени бяхме! — каза Прасчо възбудено. — В такъв момент всичко става. Не беше… дето ти го казваш.

Той жестикулираше, търсейки подходяща дума.

— О, Прасчо!

Гласът на Ралф, пресипнал и унил, спря Прасчо. Той се сниши и зачака. Прегърнал раковината, Ралф се полюляваше напред-назад.

— Не разбираш ли, Прасчо? Нещата, които извършихме…

— Може да е още…

— Не е.

— Може само да се е преструвал…

Лицето на Ралф имаше такова изражение, че гласът на Прасчо секна.

— Ти беше вън. Извън кръга. Ти изобщо не влезе вътре. Не видя ли какво ние… какво направиха те?

В гласа му имаше отвращение и в същото време трескава възбуда.

— Не видя ли, Прасчо?

— Не много добре. Сега съм само с едно око. Трябва да знаеш това, Ралф.

Ралф продължи да се олюлява напред-назад.

— Беше случайност — каза внезапно Прасчо. — Беше си просто една случайност и това си е. — Гласът му отново стана писклив. — Излезе от тъмното, защо трябваше така да изпълзява от тъмното? Държа се като ненормален, сам си го търсеше. — Отново направи широк жест. — Случайност беше.

— Не видя какво направиха…

— Виж какво, Ралф, Трябва да го забравим. Няма смисъл да мислим за това, не разбираш ли?

— Страх ме е. От нас самите. Искам да си отида у дома. Ах, как искам да си отида у дома.

— Беше нещастна случайност — продължаваше упорито Прасчо, — така си беше.

Той сложи ръка на голото рамо на Ралф и Ралф потръпна от докосването.

— И виж, Ралф — Прасчо се огледа крадешком и се приближи плътно, — недей да казваш, че и ние сме били в танца. Няма да казваш на Самиерик.

— Но нали бяхме! Всичките! Прасчо поклати глава.

— Да ни убият, пак няма да си признаваме. В тъмното не са могли да ни забележат. Нали и ти сам каза, че аз бях извън кръга…

— И аз — промърмори Ралф, — и аз бях извън кръга.

Прасчо кимна енергично:

— Точно тъй. Ние сме си били извън. Нищо не сме направили. Нищо не сме видели.

Прасчо замълча, после продължи:

— Ще си живеем отделно четиримата…

— Четирима. Малко сме, за да поддържаме огъня.

— Ще опитаме. Ето, виждаш ли? Запалих го.

Самиерик се зададоха, повлекли един голям пън от гората. Хвърлиха го до огъня и поеха към вира. Ралф скочи на крака.

— Ей! Вие двамата!

— Те ще се къпят, Ралф.

— По-добре да свършим сега.

Близнаците много се изненадаха, когато видяха Ралф. Изчервиха се и впериха очи във въздуха, встрани от него.

— Здрасти, Ралф. Ама че изненада.

— Ние досега бяхме в гората..-

— …да донесем дърва за огъня…

— …ние снощи се загубихме.

Ралф изучаваше пръстите на краката си.

— Загубили сте се след…

Прасчо започна да си изтрива очилата.

— След пиршеството — каза Сам с глух глас. Ерик кимна:

— Да, след тържеството.

— Ние си отидохме по-рано — каза бързо Прасчо, — защото бяхме уморени.

— Ние също…

— …много рано…

— …бяхме много изморени.

Сам опипа една драскотина на челото си, после бързо отмести ръка. Ерик прекара пръсти по сцепената си устна.

— Да, бяхме много уморени — повтори Сам, — затова си отидохме рано. Хубаво ли беше на… — Въздухът тегнеше от неизречени, но известни неща. Сам се сгърчи и страшната дума се изтръгна от него — …на танца?

Споменът за танца, на който никой от тях уж не беше присъствал, накара и четиримата да потръпнат конвулсивно.

— Ние си отидохме рано.

Когато Роджър стигна до тесния провлак, който свързваше скалния замък със сушата, той не се учуди, че мястото е охранявано. През страшната нощ беше очаквал да намери поне част от племето, укрита от островните ужаси на това най-непристъпно място.

Отгоре, където струпалите една върху друга канари се смаляваха, долетя остър вик.

— Стой! Кой е?

— Роджър.

— Идвай, приятел.

Роджър се приближи.

— Ти виждаше, че съм аз.

— Вожда каза да спираме всички. Роджър погледна нагоре.

— Ако исках да се покатеря, нямаше да можеш да ме спреш.

— Нямаше да мога ли? Ела да видиш.

Роджър се изкатери по стъпаловидния рид.

— Гледай!

Под връхната скала беше вклинен един пън, а под него имаше втори лост. Робърт леко натисна лоста и скалата изпъшка. Едно силно натискане и тя би се сгромолясала към седловината, която се проточваше като каменен мост. Роджър се възхити.

— Той е истински вожд, не е ли така?

Роджър кимна.

— Той ще ни води на лов.

Посочи с глава към заслоните в далечината, където ивица дим се издигаше към небето. Роджър, седнал на самият ръб на зъбера, мрачно погледна назад към острова и в същото време теглеше с пръсти един разклатен зъб. Погледът му се спря на далечната планина и Робърт промени темата, по която не бяха казали нито дума.

— Ще бие Уилфред.

— Защо?

Робърт поклати глава колебливо.

— Не знам. Не каза. Ядоса се и заповяда да го вържем. Уилфред вече — засмя се възбудено, — вече с часове стои вързан и чака.

— Но вождът не каза ли за какво?

— Не съм чул да е казал.

Седнал на огромните скали под жаркото слънце, Роджър възприе новината като прозрение. Престана да се занимава с разклатения си зъб и замря неподвижен, започнал да осъзнава възможностите на безотговорната диктатура. После, без да каже нещо, той започна да се спуска надолу по канарите към пещерата, където беше останалата част от племето.

Там седеше вождът, гол до пояс, с лице, скрито зад дебел пласт бяла и червена боя. Племето беше насядало в полукръг пред него. Току-що битият Уилфред стоеше на втория ред и шумно подсмърчаше. Роджър седна до другите и кръстоса крака.

— Утре — продължи вождът — отново сме на лов.

Той посочи няколко от диваците с копието си.

— Едни от вас ще останат тук да подредят пещерата и да пазят входа. Ще взема няколко ловци със себе си и ще донесем месо. Бранителите на входа ще внимават да не се промъкнат вътре другите.

Един от диваците вдигна ръка и вождът обърна към него безизразното си нарисувано лице.

— Защо ще се опитват да се промъкнат вътре, вожде?

Вождът говореше неясно, но убедено:

— Ще се опитат. Ще се опитат да развалят, каквото ние правим. Така че пазителите на входа трябва да внимават. Освен това…

Вождът замълча. Едно триъгълниче със смайващ розов цвят се стрелна от устата му, облиза устните и отново се скри.

— …освен това звярът може да се опита да се вмъкне. Помните ли го как изпълзя…

Полукръгът потръпна и замърмори, съгласен с казаното.

— Той дойде — в друг образ. Може пак да дойде, макар че му дадохме да изяде главата от нашата плячка. Така че — внимавайте, отваряйте си очите.

Стенли, който се беше облакътил на скалата, вдигна два пръста в знак, че иска да зададе въпрос.

— Е?

— Но нали ние, нали ние…?

Той потръпна и сведе очи.

— Не!

В последвалата тишина всеки един от диваците усети как го полазват тръпки при спомена за случилото се.

— Не! Как можем да… го убием?

Полууспокоени, полуизплашени от намека, че ги очакват нови ужаси, диваците отново замърмориха.

— Така че оставете планината на мира — каза тържествено вождът, — а след лов — давайте и главата.

Пръстчетата на Стенли отново щръкнаха във въздуха.

— Сигурно звярът се е маскирал.

— Възможно е — каза вождът. Едно теологическо предположение беше изложено. — Всеки случай за предпочитане е да се държим настрана от него. Не се знае какво може да ни направи.

Племето се замисли върху казаното; то му въздейства като внезапен порив на вятъра. Вождът забеляза ефекта от думите си и енергично се изправи.

— Но утре ще ловуваме, а като си набавим месо, ще направим пиршество…

Бил вдигна ръка.

— Вожде!

— Да?

— С какво ще запалим огън?

От бялата и червената глина не се забелязва, че вождът се изчервява. Докато той се колебаеше и мълчеше, племето отново си зашепна. Тогава вождът вдигна ръка:

— Ще вземем огън от ония другите. Слушайте! утре отиваме на лов и си набавяме месо. Тази нощ аз тръгвам с двама ловци — кой ще дойде?

Морис и Роджър вдигнаха ръце.

— Морис…

— Да, вожде?

— Къде им беше огънят?

— На старото място — огнището при скалата. Вождът кимна.

— Останалите можете да вървите да спите веднага щом залезе слънцето. Но ние тримата, Морис, Роджър и аз, имаме работа да вършим. Ще тръгнем малко преди залез слънце…

Морис вдигна ръка.

— А какво ще стане, ако срещнем…

Вождът отхвърли възражението.

— Ще вървим все по пясъка. А ако той дойде, пак почваме нашия… нашия танц.

— Само тримата?

Шепотът отново се усили и замря.

Прасчо подаде очилата на Ралф и зачака да му върнат зрението. Дървата бяха влажни, за трети път ги разпалваха. Ралф стоеше настрани и си говореше сам.

— И дума да не става пак да прекараме нощта без огън.

Той се огледа виновно и спря погледа си върху трите момчета пред себе си. За първи път беше признал, че огънят е с двойно предназначение. Разбира се, едното беше да има сигнален димен стълб; но другото му предназначение беше те да имат огнище, а сега и чувство за сигурност, докато спят. Ерик продължи да духа, дървата затлеяха и се появи огнено езиче. Издигна се жълто-бял смъдящ дим. Прасчо взе очилата си обратно и доволно погледна огъня.

— Ех, да можехме да си направим едно радио!

— Или самолет…

— …или кораб.

Ралф започна да рови сред своите избледняващи познания за света.

— Може да бъдем пленени от червените. Ерик отметна назад косата си.

— И ще е по-добре, отколкото…

Той предпочете да не споменава имена и Сам завърши думите му вместо него, като кимна по посока на брега.

Ралф си спомни за нещастната фигурка, увиснала на парашута.

— Той спомена нещо за някакъв мъртвец… — силно се изчерви, защото косвено си беше признал, че е бил на танца. С цялото си тяло започна да прави жестове към дима — Не спирайте, продължавайте!

— Димът намалява.

— Вече трябва да се сложат още дърва, макар и мокри.

— Астмата ми…

Последва механичният отговор:

— Върви се скрий с твойта „асна“.

— Ако почна да влека пънове, ще ме хване астмата. И аз не искам да е така, Ралф, но така си е.

Трите момчета отидоха в гората и донесоха наръчи гнили дърва. Отново се издигна гъст жълтеникав дим.

— Хайде да потърсим нещо за ядене.

Понесли копията си, отидоха заедно при плодните дръвчета и мълчаливо започнаха да се тъпчат. Когато излязоха от гората, слънцето вече залязваше, в огъня беше останала само жарава, а дим нямаше.

— Не мога да нося повече дърва — каза Ерик. — Изморен съм.

Ралф прочисти гърлото си.

— Докато огънят беше горе, поддържахме го.

— Да, ама горе беше малък. Този трябва да бъде голям.

Ралф хвърли едно дърво в огъня и се загледа в дима, който се носеше в здрачината.

— Трябва да го поддържаме. Ерик се отпусна на земята.

— Изморен съм. И какъв смисъл има?

— Ерик! — извика Ралф ядосано. — Не говори така! Сам коленичи до Ерик.

— Добре — какъв е смисълът?

Възмутен, Ралф се опита да си спомни. Имаше някакъв смисъл в огъня, някакъв много голям смисъл.

— Ралф ви е казвал толкова пъти — каза Прасчо унило. — Как иначе ще ни спасят?

— Разбира се! Ако няма дим…

Той клекна пред тях в припадащия здрач.

— Не разбирате ли? Какъв смисъл има да си мечтаем за радиоапарати и кораби?

Протегна ръка и сви пръсти в юмрук.

— Има само един начин да излезем от това положение. Всеки може да си играе на ловец, всеки може да набавя месо…

Започна да се вглежда от лице в лице. И когато истински се разпали, завесата в ума му отново се спусна и той забрави какво искаше да каже. Остана коленичил със стиснати юмруци, гледаше тържествено ту един, ту друг. Завесата изплющя и се отметна.

— А, да. Така че — трябва да правим дим; колкото повече дим…

— Но не можем да го поддържаме! Гледай!

Пред тях огънят догаряше.

— Ако двама души се грижат за огъня — промърмори Ралф, почти сам на себе си, — това прави по дванадесет часа на денонощие.

— Не можем да носим повече дърва, Ралф…

— …не можем в тъмното…

— …не можем през нощта…

— Можем да го палим всяка сутрин — каза Прасчо, — В тъмното никой няма да види дима.

Сам кимна енергично.

— Друго беше, когато огънят беше… — …горе на върха.

Ралф се изправи; чувстваше се страшно беззащитен в сгъстяващия се мрак.

— Тогава да оставим огъня за тая нощ.

Поведе ги към първия заслон, който макар и разнебитен, още се крепеше. Шумата, в която спяха, беше суха и шумолеше при най-малкото движение. В съседния заслон един от малчуганите говореше в съня си. Четиримата големи пролазиха в заслона и се заровиха под листата. Близнаците легнаха заедно, а на отсрещната страна — Ралф и Прасчо. Известно време листата шумоляха и клонките непрекъснато пукаха, докато те се опитваха да се нагласят удобно.

— Прасчо?

— Да?

— Добре ли си?

— Смятам, че да.

Най-накрая в заслона стана тихо, само от време на време нещо прошумоляваше. Отворът беше продълговато парче висяща тъмнота, извезана с блестящи топчици, а прибоят при рифа бучеше глухо. Ралф започна своята нощна игра на предположения…

Ако ги отведяха със самолет, още преди зори щяха да се приземят на онова голямо летище в Уилтшър. Оттам — с автобус; не — за да бъде всичко съвсем както трябва, ще тръгнат с влак, ще пътуват чак до Девън и ще отседнат в същата оная вила. После там, където градината свършва, ще се приближат дивите понита и ще започнат да надзъртат през стената…

Ралф неспокойно се обърна в шумата, Дартмур беше диво място, понитата също бяха диви. А дивите неща вече не му се струваха привлекателни.

Мислите му се плъзнаха в друга посока, към един цивилизован град, където дивото не можеше да се промъкне. Има ли нещо по-безопасно от това да си в средата на един автобус с неговите светлини и колела?

Изведнъж Ралф затанцува около стълба на една улична лампа. Откъм автобусната спирка лазеше един автобус, един странен автобус…

— Ралф! Ралф!

— Какво има?

— Недей да издаваш такива звуци…

— Извинявай!

От тъмнината в отсрещния край на заслона се разнесе страшно стенание и те подскочиха от страх в шумата. Впили се здраво един в друг, Сам и Ерик се биеха.

— Сам! Сам!

— Ей, Ерик!

Отново всичко се успокои. Прасчо заговори тихо на Ралф:

— Трябва да се измъкнем.

— Какво имаш предвид?

— Да ни спасят.

За пръв път през този ден и въпреки плътния мрак Ралф се изсмя.

— Сериозно — шепнеше Прасчо. — Ако скоро не се върнем у дома, ще пощуреем.

— Ще станем за лудницата.

— Хаховци.

— Ще издивеем.

Ралф отметна влажните кичури, които като растителни пипалца бяха надвиснали над очите му.

— Пиши на леля ти.

— Не знам къде е тя сега. И нямам плик и марка. И няма пощенска кутия. Нито раздавач.

Ралф беше възхитен от успеха на своята не твърде духовита шега. Разкиска се неудържимо, цял се затресе и заподскача.

Прасчо го укори с достойнство:

— Не съм казал нищо чак толкова смешно.

Ралф продължи да се кикоти, въпреки че гърдите го боляха. Измори се да се тресе и се отпусна мрачен, със затаен дъх, в очакване на следващия пристъп. В една от тези паузи сънят го унесе.

— …Ралф! Отново издаваш тези звуци. Млъкни, Ралф, защото…

Ралф се обърна в шумата. Имаше основание да е благодарен, че са прекъснали съня му, защото автобусът беше още по-близко и по-ясен.

— А какво — „защото“?

— Мълчи и слушай.

Ралф легна внимателно и листата изшумоляха като продължителна въздишка. Ерик изстена нещо, после се усмири. Беше тъмно като в рог с изключение на безполезния осеян със звезди продълговат отвор.

— Нищо не чувам,

— Отвън нещо се движи.

Ралф наостри уши. Известно време чуваше само кръвта, която биеше в жилите му.

— Пак нищо не чувам.

— Слушай. Вслушай се продължително.

Съвсем ясно, съвсем отчетливо, при това само на крачка от задната страна на заслона изпука съчка. Кръвта пак забуча в ушите на Ралф, в съзнанието му започнаха да се гонят неясни образи. Те съставиха сборен образ, който се прокрадваше около заслоните. Усещаше главата на Прасчо до рамото си, една ръка конвулсивно го беше сграбчила.

— Ралф! Ралф!

— Мълчи и слушай.

Ралф отчаяно се молеше звярът да предпочете малчуганите.

Отвън се разнесе смразяващ шепот:

— Прасчо… Прасчо…

— Дошъл е! — каза, едва дишайки, Прасчо. — Значи е истински!

Той се впи в Ралф и се опита да поеме дъх.

— Прасчо, ела навън. Трябваш ми, Прасчо.

Ралф долепи устни до ухото на Прасчо и прошепна:

— Не казвай нищо.

— Прасчо… Къде си, Прасчо?

Нещо се отърка в задната стена на заслона. За миг Прасчо остана неподвижен, после получи астматичен пристъп. Изви гръб като дъга, строполи се и зарита в шумата. Ралф се изтърколи настрани от него.

Откъм отвора на заслона се разнесе злобно ръмжене, нещо живо скочи и тупна. Някой се препъна в Ралф, в ъгъла на Прасчо крайници се счепкаха и се размахаха, разнесоха се удари, ръмжене. Ралф замахна, след това той и другите — те изглеждаха десетина — се затъркаляха, удряйки, хапейки, драскайки. Усети, че го дерат и блъскат, в устата му имаше пръсти и той ги захапа. Ръката се дръпна и един пестник се стовари като топор, заслонът експлодира в искри. Ралф се изплъзна странично, възседна боричкащото се тяло и усети горещия дъх до бузата си; Заудря надолу към устата, налагаше със свитите си юмруци като с чукове, удряше още и още, разгорещен от истерия, усети, че лицето е станало хлъзгаво. Едно коляно го удари между краката и той падна настрани, погълнат изцяло от остра болка; биещите се минаха над него. Заслонът се сгромоляса върху тях, безименните сенки си пробиха път навън. Тъмни фигури се измъкнаха от развалините и побягнаха, а писъците на малчуганите и пресеченият дъх на Прасчо, който се опитваше да си поеме въздух, станаха по-отчетливи.

Ралф се провикна с треперещ глас:

— Всички вие, малчуганите, да спите! Ние се бихме с другите. Хайде, лягайте си!

Самиерик се приближиха и се вгледаха в Ралф.

— Вие двамата наред ли сте?

— Май че да…

— …мене ме удариха.

— И мен. Как е Прасчо?

Те извлякоха Прасчо от срутения заслон и го облегнаха на едно дърво. Нощта беше прохладна и не криеше непосредствена заплаха. Дишането на Прасчо се поуспокои.

— Пострада ли, Прасчо?

— Не много.

— Това бяха Джек и неговите ловци — каза Ралф горчиво. — Защо не ни оставят на мира?

— Ние така ги подредихме, че ще ни запомнят — каза Сам. Честността го застави да продължи. — Искам да кажа, вие ги подредихте. Аз се оплетох в един ъгъл.

— Аз добре му платих на един — каза Ралф, — размазах го. Скоро няма да помисли пак да дойде да се бие.

— И аз — каза Ерик. — Като се събудих, един ме риташе по лицето. Май че лицето ми е цялото в кръв, Ралф. Но накрая му дадох да разбере.

— С коляно го ритнах между краката — каза Ерик с простодушна гордост. — Трябваше да го чуеш какъв рев нададе! И той няма скоро да помисли да се връща. Така че горе-долу добре се представихме.

Ралф рязко се отдалечи в тъмнината, но след това чу, че Ерик нещо се занимава с устата си.

— Има ли нещо?

— Само един зъб, дето ми се е разклатил.

Прасчо сви крака към тялото си.

— Наред ли си, Прасчо?

— Помислих, че са дошли за рапана.

Ралф се затича по бледия плаж и скочи на скалата. Раковината продължаваше да блести до мястото на вожда. Той я изгледа, после се върна към Прасчо.

— Не са взели рапана.

— Знам. Те не дойдоха за рапана. За друго дойдоха. Ралф, ами сега какво ще правя?

Далече от тях под дъговидната ивица на брега три фигурки припкаха към скалния замък. Държаха се настрани от гората, вървяха покрай самата вода. От време на време си тананикаха нещо, после се премятаха на ръце като акробати покрай движещата се, фосфоресцираща ивица. Вождът им тичаше равномерно, изпълнен с гордост от своя подвиг. Сега той беше истински вожд и размахваше копието тъй, сякаш пронизваше някого. Провесени на лявата му ръка се люшкаха счупените очила на Прасчо.