Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord of the Flies, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 112 гласа)

ДЕВЕТА ГЛАВА
ЛИЦЕТО НА ЕДНА СМЪРТ

Над острова продължаваха да се трупат облаци. През целия ден от планината се издигаше нагрят въздух и като неспирен поток се изкачваше на три хиляди метра; въртящи се газообразни маси се зареждаха със статично електричество, докато въздухът стана взривоопасен. Рано привечер слънцето изчезна и бакърено сияние замени ясната дневна светлина. Дори въздухът, който вееше откъм морето, беше горещ и не разхлаждаше. Цветовете се отцедиха от водата, от дърветата и от розовите каменни повърхности; белите тъмни облаци надвиснаха. Единствените същества, които се чувстваха добре, бяха мухите — те бяха покрили своя Повелител тъй плътно, че под техния черен слой изсипалите черва приличаха на купчина лъскави въглища. Дори когато на Саймън му потече кръв от носа, те не го обезпокоиха, предпочитайки по-острия свински вкус.

С кръвотечението Саймън премина от състоянието на криза в дълбок и уморен сън. Той лежеше на дюшека от пълзящи растения. Свечеряваше се, а оръдието продължаваше да гърми. Накрая се събуди и с крайчеца на окото си зърна черната пръст до бузата си. Но не помръдна, а остана да лежи на същото място, опрял страна в земята, загледан вцепенено пред себе си. После се извъртя настрана, сви крака до корема си и сграбчи пълзящите треви, за да се изправи. Щом тревите се раздвижиха, вътрешностите експлодираха облак мухи се отдели от тях със злобно бръмчене и пак го накаца. Саймън се изправи. Светлината беше неземна. Повелителят на мухите стоеше набучен на своя кол като черна топка. Саймън се обърна гласно към полянката:

— Всичко тук е свършено, нали?

Отговор не дойде. Саймън напусна откритото пространство, запълзя сред лианите и навлезе в горския сумрак. Запристъпя боязливо между стволовете — лицето му беше безизразно, а кръвта му се беше отляла от брадичката и около устата му. Само от време на време, когато отместваше лианите и избираше накъде да върви в зависимост от релефа на местността, той се опитваше да изговори думи, които не искаха да излязат от устата му.

Сега дърветата не бяха тъй отрупани с блестяща дантела и между тях се стичаше седефената светлина на небето. Това беше гръбнакът на острова, лекото възвишение под планината, обрасло в не тъй гъста джунгла. Тук имаше широки пространства, осеяни с храсти, и големи дървета, и релефът на местността го извеждаше нагоре, където гората редееше. Продължаваше пътя си с мъка, олюляваше се от време на време, но не спираше. Очите му бяха загубили обичайния си блясък и той вървеше с унило усилие, като старец.

Силен повей го накара да залитне и той видя, че е излязъл на една открита скала под бакъреното небе. Усети, че краката му се огъват, а езикът го боли непрестанно. Когато вятърът достигна до върха на планината, той видя, че става нещо, че между кафявите облаци проблясва късче синева. С мъка продължи напред, вятърът отново задуха, сега още по-силно и така зашиба челата на дърветата, че те се заогъваха и забучаха. Саймън видя едно прегърбено същество внезапно да се изправя на върха и да поглежда към него. Той скри лице и продължи усиленото изкачване.

Мухите бяха намерили и тази фигура. Тя се движеше като жива, затова те се изплашваха за миг и закръжаваха като черен облак около главата и. После, щом синият парашутен купол се срутеше, подутата фигура се накланяше напред и въздъхваше, а мухите пак я накацваха.

Саймън усети как коленете му се удариха в скалата. Изпълзя напред и скоро разбра. Сплетените въжета му подсказваха как става зловещата шега; той разгледа белналите се кости на носната кухина, зъбите, цвета на гниенето. Видя как безжалостно слоевете от каучук и платно придържат бедното тяло и не го оставят да се разложи спокойно. Вятърът подухна отново, фигурата се надигна и му изпрати зловонния си дъх. Както бе коленичил, Саймън се опря на ръце и взе да повръща, докато в стомаха му не остана нищо. После хвана въжетата, освободи ги от скалите, а фигурата — от гаврата на вятъра.

Накрая се обърна и погледна към брега. Огънят при плоската скала беше угаснал или поне не димеше. По-нататък, на брега отвъд рекичката, до една голяма каменна плоча тънка ивица дим се издигаше към небето. Забравил мухите, Саймън заслони очи с ръце и се взря в дима. Дори от това разстояние можеше да се види, че повечето от момчетата — може би дори всичките, са се събрали там. Значи, преместили са се да лагеруват по-далече от звяра. Докато премисляше това, Саймън се обърна към бедното вонящо създание до себе си. Звярът беше безвреден и отвратителен; останалите трябваше да научат тази новина колкото може по-бързо. Пое надолу по планината, но краката му се огъваха. Както и да се стараеше, само залиташе безпомощно.

— Няма какво друго да правим, освен да се къпем — каза Ралф.

През единственото стъкло на очилата си Прасчо разглеждаше обагреното небе.

— Не ми харесват тия облаци. Помниш ли какъв дъжд се изсипа малко след като се бяхме приземили?

— Пак ще вали.

Ралф се гмурна във вира. Две хлапета цамбуркаха в плитчината, опитвайки се да се разхладят във водата, която беше по-топла от кръв. Прасчо си свали очилата, пристъпи във водата със смехотворна напереност и пак ги сложи. Ралф изплува на повърхността и насочи струйка вода към него.

— Внимавай, очилата ми! Ако се намокрят, трябва да изляза да ги бърша.

Ралф пак пръсна и не улучи. Засмя се на Прасчо, очаквайки той да се отдръпне с мълчалива обида, както обикновено. Вместо това Прасчо запляска по водата с ръце.

— Престани! — изкрещя той. — Чуваш ли?

И ядосано запръска към лицето на Ралф.

— Добре, добре — каза Ралф. — Не се горещи.

Прасчо престана да бие водата.

— Имам главоболие. Да беше по-хладно.

— На мен пък ми се ще да завали.

— А на мен ми се ще да съм си у дома.

Прасчо полегна на полегатия пясъчен бряг на вира. Изпъкналият му корем се подаваше извън водата и там кожата започна да съхне. Ралф изстреля струйка вода нагоре към небето. За движението на слънцето можеше да се съди по преместването на едно светло петно сред облаците. Той коленичи във водата и се огледа.

— Къде са другите?

Прасчо приседна.

— Сигурно са се залежали в заслона.

— Къде са Самиерик?

— Ами Бил?

Прасчо посочи отвъд плоската скала.

— Тръгнаха натам. Пиршеството на Джек.

— Да вървят — каза Ралф с привидно безразличие. — Не ме е грижа.

— Заради някакво си месо…

— И заради лова — каза Ралф, след като помисли, — и за да се правят на племе диваци, да се боядисват с бойна татуировка.

Прасчо разрови пясъка под водата, отбягвайки погледа на Ралф.

— Дали да не отидем и ние?

Ралф бързо го погледна и той се изчерви.

— Искам да кажа, за да сме сигурни, че няма да се случи нещо.

Ралф изстреля още една водна пръска.

Дълго преди Ралф и Прасчо да се приближат до групата на Джек, те вече чуваха глъчката от пиршеството. Имаше една продълговата морава, там, където палмите оставяха широка тревна ивица между гората и брега. Само на една крачка от края на моравата започваше белият навят пясък — горещ, сух, със следи ат стъпки там, където приливът не беше достигнал. По-надолу — пак скала, тя се проточваше към лагуната. Отвъд — малко пясък, след това — водата. На скалата гореше огън и от печащото се свинско капеше мазнина в невидимите пламъци. На моравата се бяха събрали всички момчета на острова с изключение на Прасчо, Ралф и Саймън. Те се смееха, пееха, лежаха, клечаха или стояха на тревата и стискаха в ръцете си месо. Но доколкото можеше да се съди по омацаните им лица, почти бяха свършили да ядат; някои държаха кокосови черупки и пиеха от тях. Преди да започне пирът, бяха домъкнали на моравата един голям пън и Джек, боядисан и обкичен с гирлянди, седеше на него като идол. До него върху зелени листа беше натрупано месо, имаше плодове и пълни кокосови черупки.

Прасчо и Ралф се приближиха до края на затревената плоска канара, а момчетата, щом ги забелязваха, замлъкваха едно след друго, докато накрая единствено момчето до Ралф продължаваше да говори. Сетне и на това последно място настъпи тишина и Джек се извърна, както седеше. Известно време продължи да ги гледа и пращенето на огъня беше най-силният шум, който се извисяваше над бученето на прибоя. Ралф отмести поглед, а Сам, който помисли, че Ралф се обръща към него с укор, остави оглозгания кокал и нервно се засмя. Ралф пристъпи колебливо, посочи един палмов дънер и прошепна на Прасчо нещо, което не се разбра; после двамата се засмяха също като Сам. Повдигайки високо колене, защото беше нагазил в пясъка, Ралф продължи нататък. Прасчо се опита да подсвирне.

В този момент момчетата, които печаха месо на огъня, внезапно грабнаха един голям къс и побягнаха с него към тревата. Сблъскаха се с Прасчо така, че го опариха, и затанцуваха. За миг Ралф и тълпата момчета избухнаха в неудържим смях, който ги облекчи и сплоти. Прасчо отново беше станал прицелна точка на обществения присмех и всеки се почувства весел и нормален.

Джек се изправи и размаха копието си.

— Занесете им месо.

Момчетата до шиша подадоха на Ралф и Прасчо по едно сочно парче. Двамата поеха цвъртящото дарение. Стояха и ядяха под гръмотевично-бакъреното небе, което боботеше от наближаващата буря. Джек отново размаха копието.

— Наситиха ли се всички?

Имаше още ядене — то цвъртеше на дървените шишове, отрупани върху зелените листа. Роб на своя стомах, Прасчо захвърли един оглозгай кокал на пясъка и се наведе за още.

Джек отново се обади нетърпеливо:

— Наядохте ли се всички?

В гласа му звучаха нотки на предупреждение, породени от собственическа гордост, и момчетата започнаха да ядат по-бързо, докато все още имаше време. Като видя, че липсват изгледи за скорошна пауза, Джек стана от пъна, който беше неговият трон, и бавно закрачи към края на моравата. Погледна отвисоко иззад слоя боя към Ралф и Прасчо. Те се отместиха надолу по пясъка; Ралф гледаше отново към огъня, докато ядеше. Забеляза, че пламъците, кой знае защо, са станали видими на сумрачния фон. Вечерта беше дошла без спокойна красота, а със заплаха за насилие.

Джек заговори:

— Дайте да пия.

Хенри му поднесе кокосова черупка и той отпи, наблюдавайки Прасчо и Ралф иззад назъбения ръб. Мощ се таеше в мускулестите очертания под загорялата кожа на ръцете му; властта седеше на неговото рамо като маймунка и му говореше в ухото,

— Всички да седнат.

Момчетата насядаха в редици на тревата пред него, но Ралф и Прасчо стояха на мекия пясък една стъпка по-ниско. Сега-засега Джек не им обръщаше внимание; той сведе маскираното си лице към седналите момчета и насочи към тях копието си.

— Кой от вас идва в моето племе?

Ралф направи внезапно движение, от което политна. Някои от момчетата се обърнаха към него.

— Аз ви нахраних — каза Джек — и моите ловци ще ви пазят от звяра. Кой от вас идва в моето племе?

— Аз съм вожд — каза Ралф, — защото ме избрахте. И щяхме да поддържаме огъня, А сега тръгнахте след яденето…

— И ти тръгна! — извика Джек. — Виж кокала, който държиш!

Ралф потъна в червенина.

— Казах, че вие ще сте ловци. Това ви е работата. Джек отново не му обърна внимание.

— Кой ще влезе в моето племе, че да му е интересно?

— Вождът съм аз — каза Ралф неуверено. — Ами огънят? И рапанът е у мен…

— Не го носиш — каза Джек подигравателно. — Оставил си го. Затворих ли ти устата? Пък и в този край на острова рапанът не важи…

Изведнъж удари гръм. Вместо глух тътен разнесе се експлозия като сух трясък.

— Рапанът важи и тук — каза Ралф, — и навсякъде из острова.

— А да те видим какво ще направиш!

Ралф огледа редиците на момчетата. Помощ не идваше и той, объркан и изпотен, отвърна очи от тях. Прасчо прошепна:

— Огънят — спасяването.

— Кой идва в моето племе?

— Аз.

— Брой и мен.

— Аз.

— Ще надуя раковината — каза задъхано Ралф — и ще направя събрание.

— Ние пък няма да я чуем.

Прасчо докосна китката на Ралф.

— Да си отиваме. Ще става лошо. Вече хапнахме от месото.

Отвъд гората проблесна ярко зарево, отново се разнесе гръм и един от малчуганите се разплака. Между тях западаха едри дъждовни капки — всяка една се чуваше отделно и отчетливо.

— Ще има буря — каза Ралф — и ще вали такъв дъжд, както когато попаднахме тук. Хайде сега да видим кой трябва да си затваря устата. Къде са ви заслоните? Сега какво ще правите?

Ловците гледаха смутено към небето, свиваха се под шибащите капки.

Вълна от безпокойство обхвана момчетата и те засноваха безцелно. Проблясващите мълнии ставаха по-блестящи, още малко и трясъкът щеше да стане непоносим. Малчуганите се разбягаха с писъци.

Джек скочи на пясъка.

— Нашият танц! Хайде! Танцувайте!

Като се препъваше, той се втурна през мокрия пясък към откритата скална плоскост зад огъня. Между проблясъците на мълниите въздухът беше тъмен и ужасяващ; момчетата го последваха с викове. Роджър пое ролята на глигана, загрухтя и се втурна към Джек, който отбягна удара със странична стъпка. Ловците грабнаха копията си, готвачите — шишовете, останалите — цепеници, приготвени за огъня. Започна се кръгово движение с припев. Докато Роджър изобразяваше обезумялото прасе, малчуганите се затичаха и излязоха извън кръга. Под застрашителното небе Прасчо и Ралф откриха в себе си спотаено желание да намерят свое място в това безумно, но поне вдъхващо извееш© чувство за сигурност общество. Бяха доволни от допира с живата стена от кафяви гърбове, която заключваше ужаса вътре в себе си и успяваше да го укроти.

— Убий звяра! Заколи го! Пролей му кръвта!

Движението стана ритмично, припевът вече не звучеше с първоначалната повърхностна възбуда, превърна се в неуморим пулс. Роджър престана да бъде прасе и стана ловец, така че центърът на кръга зейна като прозявка. Някои от малчуганите подеха свое собствено хоро, появиха се нови и нови хороводни кръгове, сякаш повторението щеше от само себе си да донесе сигурност и спокойствие. Пулсираше и потрепваше единен организъм.

Синкаво-бяла ивица разкъса тъмното небе. Миг по-късно звукът ги връхлетя като шибване с гигантски камшик. От ужас припевът зазвуча с един тон по-високо.

— Убий звяра! Заколи го! Пролей му кръвта!

Отново раната на синьо-белия прорез над главата им и стоварването на серния взрив. Малчуганите изпищяха, защураха се без посока, пазеха се от края на гората, един от тях в страха си прекоси кръга на големите.

— Той е! Той е!

Кръгът се превърна в подкова. Нещо изпълзяваше от гората. Измъкваше се заплашително, залиташе към тях. Пред звяра се понесе остър като болка писък. Звярът влезе в подковата, препъвайки се.

— Убий звяра! Заколи го! Пролей му кръвта!

Синьо-бялата рана вече не се затваряше, шумът стана непоносим. Саймън крещеше нещо за някакъв мъртвец на един хълм.

— Убий звяра! Заколи го! Утрепи го!

Копията се сведоха, устата на новооформилия се кръг скръцна със зъби и зарева. Звярът беше на колене в центъра, закрил лице с ръцете си. Опитвайки се да надвика ужасния шум, той крещеше нещо за някакво тяло на хълма. Звярът се устреми напред, проби кръга и падна върху острия скален ръб до крайбрежния пясък.

Тълпата мигом се понесе подире му, стече се надолу по скалата, скочи върху звяра, запищя, заудря, захапа, закъса. Нямаше нито думи, нито движения разкъсването със зъби и нокти.

После облаците се отприщиха и дъждът се изля като водопад. Водата започна да се стича откъм върха на планината, понесе листа и клони, изля се като студен душ върху боричкащата се купчина на пясъка. Купчината се разтури, отделните фигури започнаха да се разотиват, политайки. Само звярът лежеше неподвижен на няколко стъпки от морето. Дори под дъжда те виждаха колко мъничък звяр беше той; и кръвта му вече правеше петна по пясъка.

Силната вихрушка понесе дъжда настрани, отвявайки водата от горските дървета. На планинския връх парашутът се издуваше и се движеше; фигурата се плъзна, изправи се на крака, завъртя се като пумпал; фигурата политна надолу в бездната от влажен въздух и запристъпя със схванати крака по високите върхари; пропадна, продължи да пропада, полетя към брега и момчетата се втурнаха с писъци в тъмнината. Парашутът повлече фигурата, която забразди лагуната, блъсна се в рифа и изчезна в морето.

Към полунощ дъждът спря, облаците отплуваха и небето отново беше обсипано с чудните звездни светила. После и вятърът замря и в тишината се чуваше само бълбукането на водата, която се стичаше по урвите и — отнасяйки надолу лист след лист — се разливаше върху кафявата островна почва. Въздухът беше прохладен, влажен и прозрачен; притихна и шумоленето на водата. Звярът лежеше сгушен на бледия плаж и петната малко по малко се разрастваха.

Ръбът на лагуната се превърна във фосфоресцираща ивица, която напредваше постепенно заедно с прилива. Ясното небе и ъгловатите съзвездия се оглеждаха в бистрата вода. Фосфоресциращата линия заливаше пясъчните зрънца и огладените камъчета; държеше всяко едно от тях в скута на напрежението, после внезапно ги приемаше с безгласен слог и отминаваше.

Бистротата, която пълзеше по крайбрежните плитчини, беше изпълнена с огнеоки създания, изтъкани от лунни лъчи. Тук-там някое по-голямо огладено камъче плаваше в собствената си атмосфера, загърнато в перлена плащеница. Вълните обливаха пясъка, чиято повърхност беше станала решетъчна от дъждовните капки, и оглаждаха всичко със сребристо покривало. Ето те се докоснаха до първото от петната, отцедили се от пречупеното телце, а създанията вкупом отидоха към края и образуваха подвижна пътека от светлина. Водата се издигна още а придаде блясък на острата коса на Саймън. Бузата му се посребри, извивката на рамото му се превърна във ваян мрамор. Странните съпровождачи, огнеоките същества с облачни повлекла, зашетаха около главата му. Тялото леко се привдигна над пясъка, от устата с мокър плясък излезе въздушно мехурче. След това тялото кротко се преобърна във водата.

Някъде отвъд тъмнеещата извивка на света Слънцето и Луната притегляха; въздействаха върху водния слой на планетата Земя, караха го леко да се издува на една страна, докато твърдото ядро не спираше да се върти. Голямата приливна вълна продължи движението си покрай островния бряг и водното равнище се покачи. Безмълвно, заобиколено от венец любопитни светливи създания, самото то сребриста сянка под закованите съзвездия, мъртвото тяло на Саймън се понесе към открито море.