Уилям Голдинг
Повелителят на мухите (4)

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
БОЯДИСАНИ ЛИЦА И ДЪЛГИ КОСИ

Най напред се настроиха към плавния, бавен ритъм на деня — от изгрева до бързо падащия здрач. Свикнаха да се наслаждават на утринта, на ясното слънце, на плискащото се море и дъхавия въздух — това беше време за игри тъй поглъщащо, че надежда не им беше нужна и следователно за нея не се мислеше. Към пладне, когато сноповете светлина падаха почти до отвеса, ярките цветове на сутринта избледняваха, ставаха по-меки, по-белезникави, а жегата — сякаш засилена от това, че лъчите падаха право надолу, от високото слънце — беше като удар, от който те побягваха на сянка, дори поспиваха.

Странни неща ставаха по пладне. Проблясващото море се надигаше, разслояваше се невероятно; кораловият риф и малобройните, с мъка израсли палми, които се бяха вкопчили в по-високите му части, започваха да плуват в небето, да трептят, да се разпадат, да се стичат като капки по жица и да се повтарят като странно отразени огледални образи. Понякога там, където нямаше суша, се очертаваше земя и докато децата я гледаха, тя отлиташе като сапунен мехур. Прасчо омаловажи всичко това с учената дума „мираж“ и тъй като нито едно от момчетата не можеше да достигне дори рифа отвъд ивицата вода в която дебнеха острозъби акули, те свикнаха с тези загадъчни неща и не им обръщаха внимание, както не обръщаха внимание и на чудесните трепкащи звезди Станеше ли пладне, измамните картини се вдигаха към небето и слънцето гледаше надолу като гневно око. После, в края на следобеда миражите изчезваха и хоризонтът ставаше един равен, син обрамчващ кръг под превалящото слънце. Пак настъпваше време на сравнителна прохлада, но се усещаше и заплахата от близкия мрак. Потънеше ли слънцето, тъмнината падаше върху острова като тенекиено похлупаче за гасене на свещи и скоро заслоните се изпълваха с шетня под далечните звезди.

Все пак северноевропейските навици на работа, игра и хранене през целия ден им пречеха да се приспособят изцяло към новия дневен режим. Мъничкият Пърсивъл бе побързал да прилази в един заслон и стоя в него два дни, през които говореше, пееше и плачеше, докато те решиха, че той не е съвсем наред, и започнаха да се отнасят към него с лека насмешка. Оттогава го наблюдаваха с известно недоверие, той беше все със зачервени очи и нещастен; един малчуган, който малко играеше и често си поплакваше.

Малките деца бяха получили събирателното название „малчуганите“. Като се започне с Ралф, имаше постепенен низходящ ред в ръстовете и макар и да съществуваше един трудно определим периметър, обитаван от Саймън, Робърт и Морис, никой не се замисляше, когато трябваше да разграничи „големите“ в единия край от малчуганите на другия. Безспорните малчугани, на възраст около шест години, водеха отделен и същевременно всепоглъщащ собствен живот. През по-голямата част от деня те ядяха, беряха всички плодове, до които можеха да достигнат, беше им все едно зелени ли са или зрели, вкусни или не. Вече бяха свикнали със стомашните болки и хроничната диария. Бяха жертва на неописуеми страхове в тъмнината и се гушеха един в друг за да се успокоят. Освен за храна и сън те намираха ме и за игри — безцелни и обикновени игри сред белия пясък и блестящата вода. Плачеха за майките си много по-рядко, отколкото можеше да се очаква; бяха силно загорели и невъобразимо мръсни. Подчиняваха се щом чуеха зова на раковината; отчасти защото Ралф я надуваше, а той беше достатъчно голям, за да е в техните очи брънката, свързваща ги с авторитетния свят на възрастните; отчасти защото намираха забавление в събиранията. Но иначе рядко имаха вземане-даване с големите и водеха свой собствен, наситен със силни вълнения живот, който се отнасяше единствено до техния затворен кръг.

Бяха си построили пясъчни замъци при устието на поточето. Замъците бяха около стъпка високи, украсени с мидени черупки, повехнали цветя и интересни камъчета. Около тях личаха множество следи, пътеки, стени и железопътни линии, които придобиваха значение само ако човек ги погледнеше от равнището на пясъка. Там малчуганите прекарваха ако не щастливо, то изцяло вглъбени и често играеха по двама-трима заедно.

Те играеха там и сега — най-големият сред тях беше Хенри. Той беше далечен родственик на момчето с петно като от черничев сок на лицето, което не се беше мярнало от вечерта на големия пожар, но не беше достатъчно възрастен, за да разбере станалото, и ако му кажеха, че другото дете си е отпътувало за дома със самолет, би повярвал, без да разпитва и да се съмнява.

Този следобед Хенри беше нещо като вожд, защото другите двама — Пърсивъл и Джони — бяха най-малките момчета на острова. Пърсивъл беше безцветен като мишок и не беше особено красив дори в очите на собствената си майка. Джони беше добре сложен русокос и с вродена войнственост. В момента не я проявяваше, защото вниманието му беше погълнато трите деца, коленичили на пясъка, си играеха мирно.

От гората излязоха Роджър и Морис. Бяха изкарали дежурството си при огъня и идваха да се окъпят. Роджър който водеше, мина право през замъците, събори ги с ритници, като зари цветята и разпръсна интересните камъчета. След него, смеейки се, Морис допринесе за опустошението. Тримата малчугани прекъснаха играта и вдигнаха очи. Точно тези строежи, с които се занимаваха, бяха останали незасегнати, така че не се ядосаха. Само Пърсивъл заплака, защото в едното му око беше влязъл пясък, и Морис побърза да се отдалечи. В предишния си живот Морис беше получил наказание за това, че бе напълнил с пясък очите на по-малко дете. Сега, макар да не беше застрашен от тежка родителска ръка, той се позасрами от злината, която беше сторил. Мина му през ума, че би могъл да се извини. Промърмори нещо за къпане и се затича.

Роджър остана, наблюдавайки малките. Не се забелязваше кожата му да е по-тъмна оттогава, когато бяха паднали на този остров, но черната коса, дълга на тила и паднала ниско на челото, подхождаше на мрачното му лице и онова, което беше изглеждало затвореност на характера, сега се беше превърнало в стена между него и другите. Пърсивъл спря да плаче и поднови играта — сълзите бяха промили очите му от пясъчните зрънца. Джони го изгледа със своите порцеланово сини очи; след това започна да хвърля пясък във въздуха и Пърсивъл отново се разплака.

Когато Хенри се умори да играе и тръгна по плажа, Роджър го последва, като гледаше да не излиза от сянката на палмите, и сякаш случайно се придвижваше в същата посока. Хенри не вървеше под сянката, защото беше твърде малък, за да знае да се пази от слънцето. Продължи по плажа и намери нещо интересно при водата. Започваше големият тихоокеански прилив и на всеки няколко секунди сравнително спокойната вода на лагуната настъпваше с по един пръст. Имаше някакви създания, които живееха в този най-преден край на океана, те бяха мънички и прозрачни и настъпваха заедно с водата по горещия сух пясък. С невидими сетивни органи те проучваха новото поле. Може би се беше появила храна там, където при последното им нашествие не бе имало никаква — птичи курешки, насекоми или някакви разпилени останки от живота на сушата. Прозрачните същества — чистачите на плажа — настъпваха като безброй зъбчета от трион.

Хенри беше очарован. Той бръкна във водата с пръчка — самата тя избелена и огладена от вълните скитница — и се опита да задържи движението на метачите. Правеше ровчета, които приливът пълнеше с вода, и той се опитваше да наблъска животинките в тях. Заниманието го погълна и се превърна в нещо повече от обикновена игра — той чувстваше, че упражнява власт върху живи създания. Говореше им, подканяше ги, заповядваше им. Отстъпваше пред прилива, следите от стъпките му се превръщаха в заливи, където животинките оставаха пленници, и това му създаваше усещането, че е господар. Той клечеше на ръба на водата, приведен, с перчем, паднал на челото, и полузакрил очите, а следобедното слънце сипеше невидимите си стрели.

Роджър също чакаше. Най-напред се беше скрил зад един дебел палмов ствол, а след като пролича, че Хенри е изцяло погълнат от прозрачните създания, той се изправи, без да се крие. Огледа плажа. Пърсивъл си беше отишъл разплакал и Джони тържествуваше като единствен господар на замъците. Седеше, тананикаше си и хвърляше пясък срещу някакъв въображаем Пърсивъл.

Зад него Роджър виждаше скалата и проблясващите пръски, където Ралф, Саймън, Прасчо и Морис правеха скокове във вира. Вслуша се внимателно, но едва чуваше гласовете им.

Внезапен порив залюля огърлицата от палмови дървета, листата им се раздвижиха и зашумяха. На шейсет стъпки над Роджър грозд кокосови орехи, тежки влакнести и големи колкото топки за ръгби, се откъснаха от дръжките си. Нападаха около него с тежки тупвания но той остана незасегнат. Роджър не се замисли за това че беше имал късмет, а погледна от орехите към Хенри и обратно.

Почвата под палмите беше издигнал се някогашен плаж: поколения от палми бяха разкъртили и изтърколили тук камъните, които бяха лежали на отсрещния скат. Роджър се спря, взе един камък, прицели се и го метна към Хенри — хвърли го така, че да не го уцели. Камъкът, символ на едно древно и далечно време, подскочи на няколко крачки вдясно от Хенри и падна във водата. Роджър събра шепа камъни и започна да ги мята. Все пак имаше едно пространство около Хенри, може би шест крачки в диаметър, в което не се осмеляваше да хвърля. Тук, невидима, но силна, важеше една забрана — табу от стария начин на живот. Около приклекналото дете се издигаше защитната стена на родители, полицаи, закон. Ръката на Роджър беше възпитана от една цивилизация, която сега не знаеше нищо за него и която се сгромолясваше.

Хенри беше изненадан от цопванията във водата. Остави немите прозрачни живинки и замръзна като сетер, вгледан в центъра на разширяващите се кръгове. Паднеше ли камък тук или там, Хенри покорно се извръщаше, но винаги твърде късно, за да види камъните във въздуха. Най-после видя един и се засмя, търсейки с поглед приятеля, който го дразни. Но Роджър се беше отдръпнал бързо зад палмовия ствол, прилепил се беше до него и дишаше учестено, примигвайки. Хенри загуби интерес към камъните и се отдалечи.

— Роджър!

На десетина крачки от него под едно дърво стоеше Джек. Когато Роджър ококори очи и го видя, една по-тъмна сянка пролази под мургавината на кожата му, но Джек не забеляза нищо. Нетърпеливо му даваше знаци да се приближи и Роджър отиде при него.

Преди да се влее в океана, рекичката образуваше малък разлив, затлачен от наносен пясък, обрасъл в бели водни лилии и игловидни тръстики. Тук чакаха Сам и Ерик. С тях беше и Бил. Джек коленичи в сянката до водата и разтвори двата големи листа, които носеше. В единия беше загърната бяла глина, а в другия — червена. До тях — овъглена пръчка, донесена от огъня.

Джек, заловил се за работа, обясняваше на Роджър;

— Не могат да ме надушат. Но мисля, че ме виждат. Като нещо розово под дърветата.

Продължи да се маца с глина.

— Само да имах зелена!

Обърна към Роджър наполовина намазаното си лице и като видя недоумяващия му поглед, обясни:

— За лов. Като на война. Нали знаеш, бойна татуировка. Като едно нещо, дето го правиш да изглежда, че е нещо друго…

Сгърчи се под напора на желанието да обясни.

— …като пеперудите, дето кацат по пъновете.

Роджър разбра и кимна сериозно. Близнаците се приближиха към Джек и свенливо се заоплакваха за нещо. Джек ги отпъди:

— Млъквайте!

Затърка с овъглената пръчка между червените и белите петна по лицето си.

— Не. Вие двамата идвате с мен.

Погледна отражението си във водата и не се хареса Наведе се, пое с две шепи от хладката вода и изми мацаницата по лицето си. Появиха се пак луничките и изруселите вежди.

Роджър се усмихна, без да иска.

— Здравата се беше намацал.

За новото си лице Джек действаше по план. Едната буза и около окото — в бяло, после натри другата половина от лицето си с червена глина и изтегли с въглена черна ивица от дясното ухо до лявата половина на челюстта си. Потърси отражението си в локвата, но дъхът му пречеше на водната повърхност да стане огледална.

— Самиерик! Кокосова черупка. Празна.

Той коленичи над черупката с вода. Кръгло слънчево петно падна върху лицето му и под водната повърхност се появи сияние. Изумен, той видя не себе си, а някакъв страшен непознат. Изсипа водата, скочи на крака и възбудено се засмя. Изправено до локвата, жилавото му тяло беше увенчано с маска, която привличаше погледите им и ги плашеше. Затанцува и смехът му се превърна в кръвожадно ръмжене. Подрипна към Бил, а маската беше нещо независимо и само за себе си, зад което Джек се криеше, освободен от срам и стеснителност. Червено-бяло-черното лице затанцува към Бил. Бил се стресна и се засмя, след това внезапно се смълча и се отдалечи, препъвайки се в трънаците.

Джек се втурна към близнаците.

— Останалите един след друг. Хайде!

— Но…

— Ние…

— Хайде! Или ще ви издебна и ще ви намушкам…

Маската ги принуди.

Ралф излезе от соления вир, притича по плажа и седна под сянката на палмите, Русата му коса беше полепнала на челото и по веждите и той я отметна. Саймън се носеше по гръб в своето ъгълче от вира и риташе, а Морис тренираше скокове. Прасчо се разсейваше безцелно, вземаше, каквото му допадне, после го оставяше. Изпълнените с вода пространства между скалите, които тъй много го интересуваха, бяха залени от прилива, така че нямаше с какво да се забавлява, докато започне отливът. Като видя Ралф под палмите, приближи се и седна до него.

Прасчо носеше останките от панталонките си и тлъстото му тяло беше станало бронзово, очилата все още проблясваха, щом погледнеше нещо. Той беше единственото момче на острова, чиято коса сякаш не растеше. Останалите бяха рошави и обрасли, а косата на Прасчо си оставаше на същите редки кичури, сякаш плешивостта беше естествена за него и сегашната му оскъдна окосменост бе нещо временно, както мъхът по рогата на млад елен.

— Мислех си — започна той — за часовник. Можем да направим слънчев часовник. Ще забием една клечка в пясъка и тогава…

Трябваше да даде математически обяснения, които биха му стрували твърде много труд. затова предпочете да направи няколко бързи жеста, като фокусник.

— И самолет, и телевизор — каза кисело Ралф, — и парна машина.

Прасчо поклати глава.

— Нужни са много метални части за такова нещо — каза той, — а метал нямаме. Но клечки — да.

Ралф се обърна и неволно се усмихна. Прасчо беше досадник — неговата пълнота, неговата „асна“, неговите идеи бяха книжни и досадни, но все пак не беше безинтересно да си направиш шега за негова сметка, дори ако това станеше случайно.

Прасчо видя усмивката му и погрешно я отдаде на приятелско чувство. Сред големите се беше загнездила представата, че Прасчо не е като другите не само заради знанията му — те нямаха значение, — но защото беше дебел, защото имаше „асна“, защото носеше очила и защото проявяваше известна липса на склонност към физически труд. Сега, като забеляза, че Ралф се усмихва на неговите думи, той поиска да затвърди успеха си.

— Пръчки — колкото щеш. Всеки от нас може да си има слънчев часовник. И тогава ще знаем колко е часът.

— Много важно, че не знаем колко е часът.

— Ти нали каза, че трябва да действаме. За да ни спасят.

— Хайде, стига.

Ралф скочи на крака и се затича към басейна тъкмо когато Морис се гмурна не особено успешно. Ралф беше доволен, че има повод да промени темата. Щом Морис изплува на повърхността, той завика:

— Пльосна се по корем! Пльосна се по корем!

Морис се усмихна и зъбите му блеснаха към Ралф, когато той се гмурна с чисто вклиняване във водата. От всички момчета той се чувстваше най-добре във водата, но днес, раздразнен от това, че се бе заговорило за спасяване, че беше споменато това безсмислено, глупаво спасяване, дори зелената водна дълбина и разпиляното на късчета златно слънце не му действаха успокоително. Вместо да остане да играе във водата, той заплува с отмерени движения, мина под Саймън, изпълзя на другия край на вира и легна там, гладък и мокър като тюлен. Прасчо, тромав както винаги, се изправи и застана до него, затова Ралф се обърна по корем, преструвайки се, че не го вижда. Миражите се бяха разсеяли и той унило огледа синята ивица на хоризонта. В следния миг беше на крака и крещеше:

— Дим! Дим!

Саймън се опита да се изправи във водата и се задави.

Морис, който се беше приготвил да скочи, се извъртя на пети, втурна се към плоската скала, след това сви към тревата под палмите. Той започна бързо да обува панталонките си, за да е готов за всеки случай.

Ралф стоеше, едната му ръка свита в юмрук, другата придържаше косата назад. Саймън излизаше от водата. Прасчо триеше очила в панталонките си и се взираше м морето. Морис беше вкарал двата си крака в единия крачол — от всички момчета само Ралф беше неподвижен.

— Не виждам дим — каза Прасчо невярващо. — Не виждам дим. Къде е димът, Ралф?

Ралф не отговори. Сега и двете си длани беше притиснал на челото, така че косата да не му влиза в очите. Беше се наклонил напред и солта вече се белееше по тялото му.

— Ралф, къде е корабът?

Саймън беше застанал редом и гледаше ту към Ралф, ту към хоризонта. Панталонките на Морис не издържаха, сцепиха се със звук, приличащ на въздишка, той ги захвърли като непотребна вещ, втурна се към гората и пак се върна.

Димът беше като стегнат малък възел на хоризонта, който бавно се развързваше. Под него имаше точка, може би комин. Пребледнял, Ралф си промърмори:

— Те ще видят нашия дим.

Сега Прасчо гледаше натам, накъдето трябваше.

— Слаб е.

Извърна се и се взря в планината. Ралф продължаваше да гледа жадно кораба. Цветът се завръщаше на лицето му. Саймън до него мълчеше.

— Знам, че очите ми са слаби — каза Прасчо, — но имаме ли дим?

Ралф помръдна нетърпеливо, като продължаваше да гледа кораба.

— Димът на планината.

Морис дотича и загледа към морето. Саймън и Прасчо се взираха към планината. Прасчо беше изкривил лице във втренчена гримаса, но Саймън извика тъй, сякаш се беше ударил.

— Ралф, Ралф!

В гласа му имаше нещо, което накара Ралф да се завърти като пумпал на пясъка.

— Кажете ми! — молеше Прасчо. — Имаме ли сигнал? Ралф пак погледна към разсейващия се дим на хоризонта, след това към планинското било.

— Ралф, кажи, моля ти се! Имаме ли сигнал?

Саймън боязливо протегна ръка, за да докосне Ралф, но Ралф се затича, прецапа плитчината в единия край на соления вир, прекоси нажежения бял пясък и навлезе под палмите. Миг след това се бореше със оплетената растителност, която беше започнала да заличава просеката от катастрофата. Саймън се затича след него последва ги и Морис. Прасчо се развика:

— Ралф! Чакай ме… Ралф!

След това и той се затича, препъна се в панталонките, които Морис беше захвърлил като ненужни, и излезе на плоската скала. Зад четирите момчета димът бавно се придвижваше по хоризонта, а на плажа Хенри и Джон хвърлиха пясък към Пърсивъл, който пак тихо си поплакваше; те тримата бяха съвършено чужди на околната възбуда.

Когато Ралф достигна долния край на браздата от катастрофата, той се беше запъхтял, но вместо да пести дъха си, започна да ругае. Макар и гол, отчаяно се втурна към оплетения трънак, така че целият се окървави. Спря точно там, където започваше планинската стръмнина. Морис го следваше на няколко крачки.

— Очилата на Прасчо! — изкрещя Ралф. — Ако огънят е угаснал, ще ни потрябват…

Спря да крещи и се олюля. Прасчо едва се забелязваше — мъкнеше се тромаво по плажа. Ралф погледна към хоризонта, после нагоре към планината. Ако се забавеше, докато вземе очилата на Прасчо, дали корабът нямаше да отмине? Ако ли пък се изкачаха горе и огънят беше угаснал, нали щяха безпомощно да гледат как Прасчо лази към тях, а корабът потъва зад хоризонта? Съзнаващ, че няма време за губене, и в същото време обезумял от колебание как да постъпи, Ралф изстена:

— О, боже! Боже мой!

Саймън, който се бореше с храстите, се стресна. Ралф се запрепъва напред, безчувствен към болките, а димната ивица продължаваше да се отдалечава.

Огънят беше угаснал. Разбраха го веднага; видяха това, което знаеха още долу, на плажа, когато димът от кораба се беше появил като поздрав от дома. Огънят беше угаснал — нямаше нито дим, нито пламък; а от дежурните — нито следа. Имаше струпана купчинка готови дърва.

Ралф се обърна към морето. Хоризонтът пак се простираше безучастен и пуст, едва личеше далечна следа от дим. Като се препъваше, Ралф се затича по скалите, задържа се на ръба на розовия зъбер и закрещя към кораба:

— Върни се! Върни се!

Тичаше напред-назад по зъбера с лице към морето и като луд извисяваше глас:

— Върни се! Върни се!

Пристигнаха Саймън и Морис. Ралф ги изгледа с облещени очи. Саймън изви глава и размаза сълзите по страните си. Ралф разрови словесните си запаси, за да намери най-грубата дума.

— Оставили пискливия огън да изгасне!

Погледна надолу към враждебния хълбок на планината. Пристигна Прасчо, задъхан и разплакал като някой от малчуганите. Ралф стисна юмрук и силно с изчерви. Втренченият му поглед, горчивината в гласа му накараха и другите да погледнат нататък.

— Ето ги.

Далече долу, между розовите сипеи край островния бряг се беше появила една процесия. Някои от момчетата носеха черни шапки, но иначе бяха почти голи. Излезеха ли на равно, започваха едновременно да вдигат тояги във въздуха. Подхващаха припев, който имаше нещо общо с товара, носен особено грижливо от отлъчилите се близнаци. Въпреки разстоянието Ралф лесно различи Джек по ръста, червенокосата глава и по това, че той оглавяваше шествието.

Саймън погледна от Ралф към Джек, както беше погледнал от Ралф към хоризонта, и онова, което видя, изглежда, го уплаши. Ралф не каза нищо а изчака шествието да се приближи. Припевът се чуваше, но от това разстояние думите не се долавяха. След Джек вървяха близнаците, понесли дълъг прът на рамене. На пръта беше провесено едно изкормено прасе и тежко се полюшваше, когато близнаците се препъваха по пътеката. Главата на прасето висеше надолу със зеещ прорез на гърлото и сякаш търсеше нещо по земята. Най-накрая, през пепелта и овъглените дървета на пожарището, до тях достигнаха думите на припева:

— Убий прасето! Заколи го! Изпий му кръвта!

Сега думите бяха разбираеми, но процесията беше стигнала до най-стръмната част на планината и за минута-две припевът замря. Прасчо подсмръкна и Саймън бързо му изшътка, сякаш бе проговорил високо в черква.

Джек, с намацано с глина лице, пръв се изкачи на билото и възбудено поздрави Ралф с вдигнато копие.

— Гледай! Убихме прасе — издебнахме ги — приближихме се в кръг…

Обадиха се и другите ловци.

— Наредихме се в кръг…

— Прилазихме…

— Прасето заквича…

Прасето се полюшваше между близнаците и на скалата падаха червени капки кръв. Двамата бяха широко усмихнати и като в екстаз. Джек имаше твърде много неща да казва на Ралф и като се чудеше откъде да започне, затанцува, но след една-две стъпки си спомни, че трябва да пази достойнство, и се спря ухилен. Забеляза кръв по ръцете си и направи гримаса на отвращение, потърси къде да ги избърше, накрая ги изтри в панталонките си и се засмя.

— Оставили сте огъня да угасне — каза Ралф.

Джек се увери в това, леко раздразнен от тази неуместна забележка, но твърде щастлив, за да се ядоса от нея.

— Огъня можем отново да го запалим. Трябваше да бъдеш с нас, Ралф. Прекарахме вълшебно. То събори близнаците…

— Ударихме го…

— …аз се мятам отгоре…

— А пък аз му прерязвам гърлото — каза Джек гордо, но все пак потрепна, произнасяйки тези думи. — Ще ми дадеш ли твоя нож, Ралф, да направя една резка на дръжката?

Момчетата се разбъбриха и разскачаха. Близнаците продължаваха да се смеят.

— Имаше потоци кръв — каза Джек, като се засмя, потръпвайки, — само да беше видял!

— Всеки ден ще ходим на лов…

Ралф заговори с дрезгав глас. Той не беше помръднал.

— Оставили сте огъня да изгасне!

Това повтаряне смути Джек. Погледна към близнаците, след това обратно към Ралф.

— Трябваше да ги вземем за хайката, иначе нямаше да има достатъчно хора за кръга.

Той се изчерви, разбрал, че е направил грешка.

— Огънят е изгаснал за час-два, ще го запалим отново…

Той забеляза, че голото тяло на Ралф е цялото в драскотини и че четиримата мрачно мълчат. Благодетелен в щастието си, той поиска да ги приобщи към хубавото събитие. Главата му гъмжеше от впечатления; спомни си какво бяха изпитали, когато се бяха нахвърлили върху прасето, което се опитваше да се изтръгне, отново го обзе гордост от това, че са успели да надхитрят едно живо същество, да наложат волята си над него, да му вземат живота с такава наслада, с каквато се отпива една дълга глътка.

Той разтвори ръце.

— Трябваше да видиш колко кръв изтече!

Ловците, които се бяха посмълчали, пак зашумяха при тези думи. Ралф отметна назад косата си. Ръката му сочеше към празния хоризонт. Гласът му беше силен и рязък и ги накара да млъкнат.

— Имаше кораб.

Джек, изведнъж изправен пред нещо, от което трябваше да се направят много и страшни изводи, предпочете да затвори очи за тях. Положи ръка върху прасето и изтегли ножа си. Ралф отпусна надолу ръката си със стиснат пестник и гласът му потрепера.

— Имаше кораб. Ей там. Каза, че ще наглеждаш огъня, а си го изоставил!

Той направи крачка към Джек, който се извърна и застана срещу него.

— Можеха да ни видят. Можехме да си отидем у дома…

Думите бяха твърде горчиви за Прасчо, който забрави стеснителността си пред осъзнаването на тежката загуба. Той завика пискливо:

— Ти, дето само за кръв мислиш! Ти, Джек Меридю, с твоя лов! Можехме да си отидем у дома…

Ралф изблъска Прасчо настрана.

— Казахме, че аз съм вожд и ще правите, каквото ви кажа. Много дрънкате. Една колиба не можете да построите, а тръгвате на лов и оставяте огъня…

Извърна се и за миг замълча. След това пак се обади и гласът му секна от вълнение.

— Имаше кораб…

Един от по-малките ловци зарида. До съзнанието на всички стигаше печалната истина. Джек силно се изчерви. Като дърпаше прасето и го сечеше с ножа, той каза:

— Беше тежка работа. Нужни бяха всички.

Ралф се извърна.

— Когато правихме заслоните, пак имахме нужда от всички. Но ти трябваше да отидеш на лов…

— Трябва ни месо.

Казвайки това, Джек се изправи с окървавения нож в ръка. Двете момчета застанаха едно срещу друго. От една страна — увлекателният свят на лова, тактиката, дивата възбуда, умението; от друга — светът на копнежите по дома и на възнегодувалия здрав разум. Джек прехвърли ножа в лявата си ръка и докато отмяташе назад сплъстената си коса, изцапа челото си с кръв.

Прасчо започна отново.

— Що го оставихте да изгасне? Казвахте: ще има огън, ще има дим…

Тези думи, отправени му от Прасчо, и хълцуканията, означаващи съгласие от страна на някои от ловците, тласнаха Джек към насилие. В сините му очи се появиха опасните искри. Пристъпи напред и решил, че най-накрая има на кого да си го изкара, удари Прасчо и корема с юмрук. Прасчо изпъшка и седна. Джек застана над него. Гласът му беше зъл поради претърпяното унижение.

— Хайде де, хайде де, дебелане.

Ралф направи крачка напред, а Джек плесна Прасчо по тавата. Очилата му отхвръкнаха и издрънчаха по камъните.

— Очилата ми — извика Прасчо ужасен.

Той започна да лази и да ги търси пипнешком, но Саймън го изпревари и му ги подаде. Тук, на върха на планината, Саймън усети, че около него пърхат крилата на убийствени пориви.

— Едното стъкло е строшено.

Прасчо грабна очилата и си ги сложи. Погледна недоброжелателно към Джек.

— Не мога без очила. Сега съм все едно с едно око. Ще видиш ти…

Джек направи крачка към Прасчо, който хукна и спря едва когато помежду им остана една голяма скала. Подаде глава над нея и погледна Джек с еднооко, проблясващо стъкло.

— Сега имам само едно око. Ще видиш ти…

Джек го подигра:

— Ще видиш ти, а?

Прасчо и тези подигравки бяха тъй смешни, че ловците се разсмяха. Джек се почувства насърчен. Той продължи да имитира как Прасчо беше побягнал и смехът се превърна в истеричен пристъп. Ралф усети, че устните му неволно потръпват; ядоса се, че се поддава.

Той промълви:

— Това беше мръсен номер.

Джек прекрати кълченията и застана пред Ралф.

— Добре де! — почти изкряска той.

Погледна към Прасчо, към ловците, към Ралф.

— Съжалявам. За огъня, искам да кажа. Това е. Аз…

Напрегна волята си.

— …аз се извинявам.

Ловците зашумяха, възхитени от това мъжко поведение. Очевидно те бяха на мнение, че Джек е постъпил тъй, както трябва, че с рицарската си постъпка — искайки извинение — той вече е правата страна, а Ралф, кой знае защо — виновната. Зачакаха Ралф да отговори също тъй благородно.

Но гърлото на Ралф се беше свило, отказваше да изрече очакваните думи. Джек не само се беше провинил, ами сега прибягваше до тази дразнеща словесна хитрост. Огънят беше оставен да угасне, корабът беше отминал. Не виждаха ли те това? И вместо очаквания благороден жест през гърлото му се процедиха думи на гняв:

— Това беше мръсен номер.

Стояха смълчани на върха на планината, в очите на Джек се появи и изчезна познатият непроницаем блясък. Накрая Ралф измърмори ядосано:

— Добре, запалете огъня.

След като имаха да извършат нещо определено и полезно, част от напрежението спадна. Ралф не каза нищо повече, не направи нищо, остана вгледан в пепелта около краката си. Джек беше шумен и деен. Даваше заповеди, пееше, подсвиркваше, подхвърляше по някоя дума към смълчания се Ралф — думи, които не се нуждаеха от отговор, така че нямаше опасност да бъдат отминати с обидно мълчание; а Ралф си оставаше мълчалив. Никой, дори Джек не се осмели да му каже да се отмести и накрая трябваше да накладат огъня на три стъпки встрани, където мястото не беше тъй удобно. С това Ралф се утвърди като вожд по такъв безспорен начин, какъвто не би изнамерил, дори с дни да бе мислил. Срещу това тъй неподдаващо се на описание и тъй ефикасно оръжие Джек, без да знае защо, беше обзет от гняв. Когато огънят беше накладен, между тях се издигаше висока стена.

Щом наредиха дървата за огъня, назря нова криза. Джек нямаше с какво да го запали. Тогава, за своя изненада, Ралф отиде към Прасчо и му взе очилата До Ралф не усети как, след като една връзка между него и Джек се беше скъсала, беше се създала друга.

— Ще ги донеса обратно.

— Ще дойда и аз.

Прасчо стоеше зад него като островче сред море от непонятни цветни петна, докато Ралф коленичи и фокусира светлото петно. Огънят поде мигновено Прасчо протегна ръце и сграбчи очилата си обратно.

Пред разцъфналото цвете от вълшебно красиви виолетови, червени и жълти пламъци злината се стопи. Те бяха кръг деца пред лагерния огън и дори Прасчо и Ралф се почувстваха почти приобщени Скоро няколко момчета се втурнаха надолу по склона да търсят още съчки, а Джек се зае да разсече прасето. Опитаха се да държат цялото прасе набучено на кол над огъня, но шишът изгоря, а прасето не се беше опекло. Накрая започнаха да набучват на пръчки парчета месо и да ги пекат на жарта; дори и така момчето, което държеше шиша, се изпичаше почти толкова, колкото и месото.

Ралф усети, че устата му се пълни със слюнки. Мислеше да се откаже от месото, но съпротивителните му сили се бяха стопили от досегашната диета, състояща се от плодове, ядки и от време на време по някой краб или риба. Прие парче полуизпечено месо и го захапа като вълк.

Прасчо, който изпитваше същото, каквото и Ралф, се обади:

— А за мене няма ли?

Джек беше решил да го държи в напрежение, за да покаже властта си; но след като Прасчо обяви пред всички, че е бил пропуснат, си навлече допълнителна жестокост.

— Ти не си ловувал.

— И Ралф не е — каза Прасчо, преглъщайки слюнката си. — нито Саймън. А в крабите т’ва не е никакво месо — додаде той.

Ралф се размърда неловко. Саймън, седнал между близнаците и Прасчо, изтри уста и побутна своето месо върху скалите пред Прасчо, който го грабна. Близнаците се изкикотиха, а Саймън наведе лице засрамен.

Тогава Джек скочи на крака, отряза голямо парче месо и го хвърли в краката на Саймън

— На! Глупак такъв!

Изгледа ядосано Саймън.

— Вземи го!

Завъртя се на пета, център на учудения кръг от момчета.

— На мен дължите това месо!

В него се бяха наслоили толкова много потискани огорчения, че гневът му смразяваше със своята примитивност.

— Боядисах си лицето, издебнах го. Сега вие ядете всички, а пък аз…

Тишината обхвана планинския връх, докато започна отчетливо да се чуват пращенето на съчките в огъня и съскането на печащото се месо. Гледаха Джек с уважение, а той беше търсил разбиране. Ралф стоеше сред пепелта на сигналния огън, ръцете му бяха пълни с месо и също мълчеше.

Накрая Морис наруши мълчанието. Насочи разговора към единствената тема, която интересуваше всички:

— Къде намерихте прасето?

Роджър посочи към неприветливия овраг:

— Там бяха — при морето.

Джек, окопитил се, не можеше да понесе друг да описва вместо него. Той бързо се намеси.

— Пръснахме се във верига. Лазих на ръце и крака Копията се чупеха, защото нямат острие със законтрящ зъбец. Прасето избяга и вдигна страшна врява…

— Обърна се назад и се затича в кръга, кръвта му течеше…

Всички момчета говореха едновременно, облекчени и възбудени:

— Затегнахме кръга…

— От първия удар задните му крака се схванаха, наобиколихме го отвсякъде и започнахме да удряме да удряме…

— Аз му прерязах гърлото…

Близнаците, пак засмени като един, скочиха и започнаха да тичат един около друг. Присъединиха се и останалите, като крещяха и издаваха звуци на умиращо прасе.

— Фрас по тиквата!

— Обърши му един!

След това Морис пое ролята на прасето и квичейки, се затича към центъра, а ловците, пак в кръг, си даваха вид, че го бият. Затанцуваха и подеха:

— Убий прасето! Заколи го! Прасни го по зурлата!

Ралф ги гледаше със завист и недоволство. Изчака да се уморят и песента да заглъхне и едва тогава каза:

— Свиквам събрание.

Спряха се един след друг и го изгледаха.

— С рапана. Свиквам събрание дори ако се завърнем по тъмно. Долу на скалата. Щом го надуя. Веднага.

Обърна се и заслиза по склона.