Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord of the Flies, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 111 гласа)

ШЕСТА ГЛАВА
ЧУДОВИЩЕТО ОТ ВЪЗДУХА

Светеха само звездите. Когато разбраха откъде идва злокобният писък след като Пърсивъл се беше успокоил, Ралф и Саймън го вдигнаха несръчно и го отнесоха в един заслон. Въпреки смелите думи, които беше казал, Прасчо не смееше да се отдели от тях и трите големи момчета отидоха заедно в другия заслон. Лежаха неспокойно в сухите листа, които шумяха, и през отвора гледаха към отрязък от звездно небе над лагуната. Понякога някой от малчуганите в другите заслони проплакваше, по едно време един от големите заговори в тъмното. След това и те заспаха.

Над хоризонта се издигна тънък лунен сърп, безсилен да проправи пътека от светлина дори когато полегна на водата, но в небето имаше и други светлини, които се движеха бързо, мигаха или изгасваха, макар че и най-тихо пукане не отекваше долу от боя, който се водеше на километри височина. Все пак нещо дойде от света на възрастните, дойде един знак, въпреки че по това време нито едно от децата не бе будно, за да го разчете. Това беше внезапна ослепителна експлозия и къдрава следа по небето; после отново тъмнина и звезди. Над острова се появи една точка, фигурка, която падаше бързо под един парашут, фигурка с полюшващи се крайници. Ветровете, различни в различните височини, я носеха насам-натам. После на три мили височина вятърът се стабилизира, фигурката описа низходяща крива по небето, премина косо над рифа и лагуната и се насочи към планината. Накрая падна и се сви сред сините цветя по планинския склон, но сега и на тази височина подухваше, макар и слабо, и парашутът заплющя, заблъска се и се замята. Фигурката повлече нозе и се затътри нагоре по склона. Метър след метър, полъх след полъх ветрецът я изтегляше сред сините цветя, влачеше я през балвани и червеникави камъни, докато накрая тя легна, сгушена сред острите чукари на планинския връх. Тук вятърът беше на пориви и въжетата на парашута се разбъркаха и заплетоха; фигурката, придържана от обърканите въжета, седна, главата с шлема се отпусна между коленете. Когато ветрецът повяваше, въжетата се опъваха, това дърпане изправяше главата и тялото така, че фигурката сякаш се взираше иззад билото. После, затихнеше ли повеят, въжетата се отпускаха, фигурката пак се накланяше напред и заравяше глава между коленете си. И така, докато звездите описваха своя път през небето, фигурката седеше на планинския връх, покланяше се, изправяше се и пак се покланяше.

В мрака пред развиделяване се дочу шум откъм една скала на склона, недалече от върха на планината. Две момчета се измъкнаха от купчина съчки и сухи листа, две неясни сенки, които сънливо си приказваха. Това бяха двамата близнаци, дежурни при огъня. По правило единият трябваше да спи, а другият да дежури. Но те никога не можеха да свършат нещо както трябва, ако действаха поотделно, и тъй като беше невъзможно да бодърстват цяла нощ, бяха легнали да спят. Приближиха се към тъмнеещото петно — всичко, което беше останало от сигналния огън, — като се прозяваха, триеха очи и крачеха уверено по обичайния път. Щом пристигнаха, престанаха да се прозяват и единият от тях изтича бързо за съчки и листа. Другият коленичи.

— Май че е угаснал.

Той опипваше безцелно съчките, които другият беше наврял в ръцете му.

— Ами сега!

Той полегна, приближи устни към огнището и задуха леко. Открои се лицето му, озарено в червено. После спря за малко.

— Сам, трябват ни…

— …подпалки.

Ерик се наведе и отново задуха леко, докато огнището засвети. Сам побутна подпалките към разжареното място, после сложи там и един клон. Жарта засвети по-силно и клонът се разгоря. Сам струпа още клони.

— Ще се свършат — каза Ерик, — много слагаш.

— Дай да се стоплим.

— Само че ще трябва да донесем още дърва.

— Студено ми е.

— И на мен.

— А пък е и…

— …тъмно. Добре тогава.

Ерик клекна встрани и загледа как Сам разпалва огъня. Направи пирамидка от сухи клонки и огънят загоря както трябва.

— Още малко и щяхме да го изпуснем.

— Той щеше да се…

— …разбеснее.

— Ъ-хъ!

Няколко мига близнаците гледаха огъня и мълчаха След това Ерик се засмя.

— Разбесня се, нали?

— Заради.,.

— …огъня и прасето.

— Добре, че се заяде с Джек, а не с нас.

— Ъ-хъ. Помниш ли господин Заядливко в училище?

— „Слушай, момче — да ме подлудиш ли искаш?“

Близнаците се засмяха по еднакъв начин, после се сетиха за тъмнината и други неща и се огледаха неспокойно. Пламъците, обхванали наредените като пирамида съчки, пак привлякоха погледите им. Ерик гледаше листните въшки, които пълзяха панически, неспособни да избягат от пламъците, и се сети за първия огън, недалече от тях, долу, на стръмния склон, където сега цареше пълна тишина. Споменът беше неприятен и той отвърна поглед към върха.

Огънят сега излъчваше топлина, която приятно ги обливаше на горещи вълни. Сам се забавляваше, като слагаше клонки в огъня колкото може по-плътно една до друга. Ерик разтвори ръце, опитвайки се да определи разстоянието, от което топлината е поносима. Погледът му блуждаеше над огъня, зад който безформените сенки на канарите отново добиваха дневните си очертания. Ето там беше голямата скала, после трите камъка, разцепената канара, по-нататък — пролуката, после…

— Сам.

— Ъ-хъ?

— Нищо.

Пламъкът поглъщаше клоните, кората се сгърчваше и се отделяше, дървото пукаше. Пирамидално наредените клони и пламъците хвърлиха широк кръг от светлина, отразявайки върха.

— Сам…

— Ъ-хъ?

— Сам! Сам!

Сам погледна Ерик раздразнено. Това, в което Ерик се взираше тъй напрегнато, беше зад гърба му и той се изплаши. Примъкна се бързо на отсрещния край на огъня, приклекна до Ерик и погледна да види какво има. Застанаха като замръзнали, хванали се за ръце, четири немигащи очи и две отворени уста.

Далече под тях дърветата въздъхнаха, после забучаха. Надвисналите над челата им перчеми се развяха, пламъците се устремиха встрани. На петнадесетина крачки от тях се разнесе плющенето на издуто от вятъра платно.

Нито едното, нито другото момче нададе вик, но ръцете се сплетоха по-здраво, устните им се сгърчиха. Останаха така може би десетина секунди, през които буйно раздухваният огън пращаше дим, искри и променлива светлина около билото.

След това, сякаш притежаваха един-единствен уплашен ум, двамата се втурнаха през скалите и побягнаха.

Ралф сънуваше. Беше заспал, след като — така му се струваше — цяла вечност се бе обръщал и въртял сред шумящите сухи листа. Дори виковете от кошмарите в другите заслони не стигаха до него — сега той беше там, откъдето беше дошъл, и подаваше през градинската ограда бучки захар на понитата.

После някой раздруса ръката му, за да му каже, че е време за чая.

— Ралф! Събуди се!

Листата шумяха като морето.

— Ралф, събуди се! Какво има?

— Видяхме…

— …чудовището,..

— …съвсем ясно!

— Кои сте вие? Близнаците ли?

— Видяхме чудовището…

— Тихо. Прасчо.

Листата продължаваха да бучат като морски вълни. Прасчо се блъсна в него, единият от близнаците го сграбчи, когато той се насочи към продълговатия отвор в който се виждаше късче звездно небе.

— Не излизай — страшно е!

— Прасчо, къде са копията?

— Чувам как…

— Тихо. Не ставай.

Лежаха и слушаха, най-напред с недоверие след това с ужас описанието, което близнаците им шептяха, прекъсвани от паузи на гробовно мълчание. Скоро тъмнината се изпълни с хищни лапи, страшна неизвестност и заплаха. Безкрайно мудната зора гасеше звездите и най-после в заслона започна да се процежда печална сива светлина. Те се разшаваха, макар че светът извън заслона продължаваше да е невъобразимо опасен. В лабиринта на мрака се внесе яснота — изпъкнаха неща, намиращи се близо, и други, намиращи се по-далече, високо в небето облачетата се сгряха, оцветени. Една-единствена морска птица припляска към небето с дрезгав писък, повторен от ехото, в гората нещо изкряска. Облачната ивица на хоризонта се оцвети в розово, рошавите глави на палмите станаха зелени.

Ралф коленичи при входа на заслона и предпазливо се огледа наоколо.

— Самиерик, извикайте ги на събрание. По-внимателно! Хайде!

Близнаците, хванали се с треперещи ръце един за друг, се осмелиха да притичат до близкия заслон и разгласиха страшната новина. Ралф, който трябваше да пази достойнството си, тръгна изправен към скалата, но по гърба му бяха полазили тръпки, Прасчо и Саймън го последваха, след тях се запромъкваха и другите момчета.

Ралф взе раковината, която лежеше на излъсканото място на дънера, определено за вожда, и я приближи до устните си, но после се поколеба и не я наду. Вместо това я вдигна, показвайки им я, и те разбраха.

Слънчевите лъчи, които като ветрило се подаваха иззад хоризонта, вече огряха и по-надолу, на равнището на очите. Ралф се загледа за миг към нарастващия златист резен, който вече ги огряваше отдясно и им върна способността да говорят. Момчетата го обградиха в кръг с наежени ловни копия.

Той подаде раковината на един от близнаците — на Ерик, който беше по-близо.

— Видяхме чудовището с очите си. Не, не бяхме заспали…

Сам продължи разказа. По стар навик раковината се отнасяше за двамата близнаци, вече бяха свикнали да ги приемат като едно цяло.

— Беше се разбесняло. Зад главата му нещо се движеше — криле. То също се движеше…

— Страшно беше. Някак си седна…

— Огънят светеше силно…

— Току-що го бяхме разпалили…

— …с още съчки…

— Имаше очи…

— Зъби…

— Нокти…

— Избягахме с всички сили…

— Препъвахме се в разни…

— Чудовището ни подгони…

— Видях го как ни дебне зад дърветата…

— Почти ме докосна…

Ралф боязливо посочи към лицето на Ерик, цялото издрано от храсталаците.

— От какво ти е това?

Ерик опипа лицето си.

— Целият съм издран. Има ли кръв?

Кръгът от момчета потръпна от ужас. Джони, който още се прозяваше, избухна в сълзи и Бил го зашляпа по гърба, докато той се задави. Ясната утрин беше изпълнена с опасности и кръгът се променяше. Вместо навътре момчетата се извърнаха навън, изострените копия образуваха защитна преграда. Джек ги накара отново да се обърнат към центъра.

— Това ще бъде истински лов! Кой ще дойде? Ралф се раздвижи нетърпеливо.

— Копията ни са дървени. Не ставай глупав!

— Страх ли те е? — присмя се Джек.

— Разбира се, че ме е страх. Кой няма да се уплаши?

Обърна се към близнаците, искаше му се да е така, но знаеше, че надеждата му е напразна.

— Да не ни поднасяте?

Отрицателният отговор беше тъй изразителен, че никой не се усъмни. Прасчо пое раковината.

— Не можем ли един вид да си стоим тука? Чудовището може да не дойде.

Ако нямаше усещането, че са наблюдавани, Ралф щеше да му изкрещи грубо.

— Да стоим тук ли? Да се скупчим в това крайче на острова и все да сме нащрек? Ами храна? Ами огъня?

— Хайде да тръгваме — каза неспокойно Джек, — губим време.

— Не е така. Ами малчуганите?

— Голяма работа, малчуганите!

— Кой ще се грижи за тях?

— Да не би някой да се е грижил досега?

— Досега нямаше нужда! Сега трябва. Прасчо ще бъде с тях.

— Точно така. Пази си го твоя Прасчо да не се излага на опасност!

— Не ставай такъв! Какво може Прасчо с едно око?

Останалите момчета любопитно поглеждаха от единия към другия.

— И още нещо. Чудовището не оставя следи, затова не можеш да ловуваш както обикновено. Ако оставяше следи, щяхме да ги забележим. Изглежда, че може да прелита между дърветата като дявол знае какво.

Другите кимнаха.

— Затова нека да помислим.

Прасчо свали повредените си очила и изтри единственото стъкло.

— Ами ние, Ралф?

— Рапанът не е у теб. Дръж!

— Искам да кажа, какво ще правим ние? Ами ако чудовището дойде, докато вас ви няма? Не виждам добре и ако се уплаша…

Джек го прекъсна презрително:

— Ти си вечно уплашен.

— Рапанът е у мен…

— Рапанът, рапанът — изкрещя Джек, — стига с тоя рапан! Ясно е кой трябва да говори. Имаше ли някаква полза от това, което каза Саймън или Бил, или Уолтър? Време е някои хора да се научат, че трябва да мълчат и да оставят на нас да решаваме…

Ралф не можеше да остави тези думи без отговор. Страните му пламнаха.

— Ти нямаш рапана — каза той. — Сядай!

Лицето на Джек така побеля, че луничките му се превърнаха в кафяви петънца. Облиза устни и остана прав.

— Това е работа за ловците.

Останалите наблюдаваха напрегнато. Прасчо, съзнавайки, че е опасно замесен в спора, остави раковината на коленете на Ралф и седна. Мълчанието започна да тегне и Прасчо затаи дъх.

— Това е нещо повече, не е работа само за ловците — каза накрая Ралф, — защото вие не можете да проследите звяра. А нали искате да бъдете спасени?

Той се обърна към събралите се.

— Нали искате да бъдете спасени? Пак погледна към Джек.

— Вече казах, че главното е огънят. Сега той сигурно е угаснал…

Обхвана го познатото чувство на яд и то го спаси защото му даде сили да премине в настъпление.

— Без ум ли останахте? Трябва да запалим огъня. Ти, Джек, изобщо не се сети за това, нали? А вие, останалите, не искате да ви спасят, така ли?

Как не — искаха да ги спасят, нямаше спор по това; рязък отлив на мненията в полза на Ралф — и кризата премина. Прасчо издиша шумно, опита се да си поеме дъх и не успя. Опря се на един пън със зейнала уста, кожата около устните му беше започнала да посинява. Никой не му обръщаше внимание.

— Сега, Джек, помисли. Спомни си има ли някое място на острова, където да не си ходил?

Джек отговори с нежелание:

— Само в… но, разбира се, ти сигурно помниш! Накрая, дето става като опашка и скалите са като грамада. Приближавал съм се. Скалите образуват нещо като мост. Има само един път нагоре.

— А онова може да живее там.

Всички заговориха едновременно.

— Тъкмо така! Добре, Ще отидем да видим. Ако там го няма, отиваме на върха да огледаме и да запалим огъня.

— Да вървим.

— Първо ще ядем. После тръгваме. — Ралф помълча. — По-добре да вземем копия.

След като хапнаха, Ралф и големите поеха по крайбрежната ивица. Оставиха Прасчо опрян на ствола на скалата. Денят обещаваше да бъде като другите, слънчева баня под синия небосвод. Брегът се проточваше пред тях в мека извивка, която в далечината се сливаше с гората, защото денят беше в началото си, още незамрежен от играещото було на миражите. Предвождани от Ралф, те внимателно избираха пътя си по палмовата тераса, за да не вървят по горещия пясък край водата. Той остави Джек да води и Джек започна да се прокрадва с театрална предпазливост, макар че биха могли да съгледат неприятеля от цели двайсет крачки. Ралф вървеше последен, доволен, че поне за известно време се е измъкнал от отговорностите си.

Саймън, който вървеше пред Ралф, усети как в него се прокрадва съмнение — звяр с нокти, които могат да драскат, седи на върха на планината, не оставя следа, а не е достатъчно бърз, за да улови Самиерик? Както и да си мислеше за звяра, Саймън виждаше в съзнанието си образа на човек, героичен, но изпаднал в беда.

Той въздъхна. Другите можеха да се изправят и да говорят пред публика без това ужасно чувство на притеснение от множеството; можеха да кажат каквото искат, сякаш говорят само на един човек. Отстъпи встрани и погледна назад. Ралф идваше с копие на рамо. Саймън плахо забави крачка, докато се изравни с него, и го погледна изпод острия черен перчем, надвиснал над очите му. Ралф извърна поглед към него, усмихна се притеснено, сякаш забравил, че Саймън се бе държал глупаво, после пак отвърна очи, без да гледа към нещо определено. За миг-два Саймън беше радостен, че са му простили, после престана да мисли за себе си. Когато се блъсна в едно дърво, Ралф погледна настрани ядосано, а Робърт се изсмя. Саймън се олюля, на челото му имаше бяло петно, което бързо почервеня и от него протече кръв. Ралф прогони Саймън от мислите си и потъна в личния си ад. Рано или късно щяха да стигнат скалния замък и тогава като вожд той трябваше да поведе. Джек се върна тичешком.

— Вече се вижда.

— Добре. Ще се приближим, колкото можем.

Последва Джек до замъка, разположен на леко възвишение. Отляво бяха непроходимият гъсталак на лианите и дърветата.

— Защо да няма тук нещо?

— Защото нали виждаш? Нищо не излиза, нито влиза.

— А тогава в замъка?

— Гледай! Ето го!

Ралф разтвори тревната завеса и погледна. Имаше само още няколко крачки от камениста почва, после двата бряга на острова се събираха така, че човек очакваше да види нос или полуостров. Вместо това — тясна скална седловина, широка няколко крачки и дълга може би петнадесетина — едно продължение на сушата в морето. Там лежеше още една от ръбестите червеникави канари, съставящи основата на острова. Тази страна на замъка, извисяваща се на около тридесетина метра, беше оня розов бастион, който бяха видели от планинския връх. Канарата беше пропукана, върхът й — осеян с отломъци, които като че ли едва се крепяха.

Високата трева зад Ралф се изпълни със смълчани ловци. Ралф погледна към Джек.

— Ловецът си ти!

Джек се изчерви.

— Разбирам. Добре.

Нещо дълбоко скрито в Ралф заговори вместо него.

— Аз съм вожд. Аз ще отида. Недей да спориш.

Обърна се към другите:

— Ей, вие. Скрийте се тук. Ще ме чакате.

Откри, че гласът му проявяваше склонност или да заглъхва, или да излиза прекомерно силен. Погледна Джек.

— Мислиш ли?…

Джек промърмори:

— Ходил съм навсякъде. Тук трябва да е.

— Ясно.

Саймън промърмори засрамено:

— Не вярвам в никакъв звяр.

Ралф му отвърна учтиво, сякаш разговаряха за времето.

— Да, вероятно си прав.

Устата му беше стисната и пребледняла. Съвсем бавно отметна косата си назад.

— Е, довиждане.

Застави краката си да се движат, докато го изведоха на тесния провлак.

От двете страни — зейнали пропасти. Нямаше къде да се скриеш дори ако не си принуден да продължиш. Спря се на тясната седловина и погледна надолу. Скоро, след няколко века, морето щеше да превърне замъка в остров. Отдясно беше лагуната, развълнувана от талазите на откритото море; а пък отляво…

Ралф потръпна. Лагуната ги беше пазила от Пасифика и кой знае защо единствен Джек се беше спуснал до самата вода от другата страна на острова. Сега той видя вълните с очите на сухоземния обитател и те му напомниха за дишането на някакво чудовищно същество. Водите бавно потъваха между скалите, оголвайки розови гранитни маси, странни образувания от корали, полипи и водорасли. Надолу, надолу слизаха водите като въздишка на вятъра сред горски върхари. Имаше една плоска като маса скала и когато водите се отливаха с всмукване, четирите покрити с водорасли страни заприличваха на урви. После спящият Левиатан издишваше, водите се надигаха, увличайки водораслите забучаваха и обливаха скалната маса с кипнала пяна. Човек нямаше усещането, че наблюдава вълни, забелязваше само това едноминутно спадане, издигане и пак спадане.

Ралф се обърна към червената скала. Те го чакаха снишени във високата трева; изчакваха да видят какво ще направи. Той забеляза, че изпотените му длани сега са хладни; с изненада осъзна, че всъщност не очакваше да намери някакъв звяр, а пък ако го намереше, не би знаел какво да направи.

Видя, че може да се изкатери по канарата, но това не беше нужно. Четвъртитата скала беше опасана с нещо като цокъл, така че отдясно над лагуната можеше стъпка по стъпка да се обиколи по скалния надвес. Ралф изчезна от погледите им, не беше трудно да се премине и той се показа откъм другата страна.

Нямаше нищо друго освен онова, което можеше да се очаква: розови, валчести балвани, които гуаното покриваше като глазура, и един стръмен склон към отрупаните отломъци, увенчали бастиона.

Чу шум зад себе си и се обърна. Джек пристъпяше по козирката.

— Не исках да те оставя сам.

Ралф не отговори. Той поведе между скалите, надникна в една вдлъбнатина, полупещера, в която нямаше нищо по-страшно от шепа развалени яйца, и накрая седна, огледа се и почука по скалата с върха на копието.

Джек беше възбуден.

— Какво място за крепост!

Струя от пръски ги накваси.

— Няма прясна вода.

— А това какво е?

По средата между тях и върха на скалата се зеленееше една ивица. Изкатериха се и вкусиха от тънката струйка.

— Можеш да подложиш една кокосова черупка и ще се пълни непрекъснато.

— Аз не. Неприятно място е. Рамо до рамо те се изкачиха до края на издатината,

където струпалите скали завършваха с един последен, разделен балван. Джек блъсна близката скала, тя се поклати и изхриптя.

— Помниш ли…

И двамата се сетиха, че вече неведнъж се бяха гледали като врагове. Джек заговори бързо:

— Подлагаш едно палмово стъбло и ако дойде неприятелят… гледай!

На тридесетина метра под тях беше тясната седловина, по-нататък започваше камениста земя, после тревата, от която се подаваха глави, и отвъд нея — гората.

— Един път го тласнеш — извика Джек възбудено — и… биууу!…

Направи с ръка движение, сякаш смазваше нещо.

Ралф погледна към планината.

— Какво има?

Ралф се обърна:

— Защо?

— Ти гледаше някак особено.

— Пак няма сигнал. Нищо не се вижда.

— Ти се побърка с твоя сигнал.

Наоколо им се беше изопнал синият хоризонт, прекъснат единствено от планинското било.

— Нищо друго не ни остава.

Той опря копието си на люлеещия се камък и отметна с две ръце дългата си коса.

— Трябва да се върнем и пак да се изкачим на планината. Нали там са видели звяра.

— Звярът няма да е там.

— Тогава какво да правим?

Другите, които чакаха в тревата, след като видяха Джек и Ралф невредими, престанаха да се крият и излязоха на слънце. Обхванати от изследователска треска, те бяха забравили за звяра. Струпаха се като рояк при мостовидната седловина и не след дълго вече се катереха с викове. Ралф стоеше, опрял ръка на един червеникав отломък, огромен като воденичен камък който се беше отцепил и сега беше надвиснал, готов да полети надолу. Сви юмрук и започна да удря като с чук по червената стена отдясно. Устните му бяха стиснати здраво, а очите под надвисналия перчем издаваха неукротима решимост.

— Дим.

Засмука натъртения си юмрук.

— Джек! Хайде.

Но Джек го нямаше. Ралф едва сега забеляза, че няколко момчета се бяха събрали в шумна групичка около една скала, която тласкаха и се опитваха да избутат. В момента, когато той се обърна към тях, каменистата маса се откърти от основата си, срина се с трясък в морето и вдигна фонтан от водни пръски до половината на канарата.

— Стига! Стига!

Гласът му ги накара да замлъкнат.

— Дим.

Нещо странно стана в главата му. В съзнанието му нещо изпърха като крило на прилеп и засени мисълта му.

— Дим.

Мислите му се завърнаха, гневът също.

— Трябва ни дим. А вие си губите времето! Търкаляте камъни!

— Имаме много време! — извика Роджър.

Ралф поклати глава.

— Тръгваме към планината.

Те пак зашумяха. Някои от момчетата искаха да отидат на брега. Други искаха да търкалят още камъни. Грееше ясно слънце, опасността се беше стопила с мрака.

— Джек, звярът може да е от другата страна. Нали ти водеше, води ни пак.

— Можем да минем откъм брега. Там има плодове.

Бил се приближи към Ралф.

— Защо не останем тук за малко?

— Вярно.

— Да си направим крепост…

— Тук няма храна, нито убежище — възрази Ралф. — И прясна вода няма достатъчно.

— Тук става страшна крепост,

— Можем да търкаляме камъни…

— Чак до моста…

— Казах, продължаваме! — извика Ралф ядосано. — Трябва да разберем! Тръгваме веднага!

— Нека останем…

— Да се върнем при заслона…

— Изморих се…

— Не!

Ралф махна обелената кожа от кокалчетата на пръстите си. Не усети болка.

— Вождът съм аз. Трябва да проверим. Я погледнете върха! Няма никакъв сигнал. А ей там може да има кораб. Да не сте изкукуригали?

Нежелаещи да се подчинят, някои от момчетата млъкнаха, други мърмореха.

Джек ги поведе надолу по скалата, а след това по моста.