Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lord of the Flies, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 106 гласа)

СЕДМА ГЛАВА
СЕНКИ И ВИСОКИ ДЪРВЕТА

От другата страна свинската пътечка минаваше до скалната грамада край водата. Ралф предпочете да върви последен, а Джек да води. Ако можеше да не чува как океанът бавно се всмуква между скалите и как после отново се надига разпенен, ако можеше да забрави, че човешки крак не е стъпвал в околния пущинак, обрасъл в сиво-кафяви папрати, тогава би могъл може би да прогони звяра от съзнанието си и да помечтае. Слънцето беше превалило зенита и островът се потапяше в следобедната жега. Ралф предаде на Джек — съобщението мина от момче на момче напред по колоната — и когато пак стигнаха до мястото с диворастящи плодове, всички спряха да ядат.

Ралф, седнал за първи път през този ден, усещаше горещината. Смъкна с отвращение сивата си риза и се запита би ли се наканил да я изпере. Седнал под жегата, която изглеждаше необичайна дори за този остров, той състави план за тоалета си. Добре би било да имаше ножици, за да отреже тази коса — отметна назад тежките кичури, — така да скъси тази мръсна коса, че да остане само един пръст. Искаше му се да се изкъпе, едно истинско къпане със сапун. Прокара език по зъбите си, за да провери в какво състояние са, и реши, че една четка за зъби не би му била излишна. А и ноктите… Обърна ръката си и ги разгледа. Бяха изгризали до живо месо, макар че не можеше да си спомни кога пак е добил този навик и дали изобщо някога го е имал. — Остава да започна да си смуча палеца… Огледа се крадешком. Изглежда, никой не го беше чул. Ловците седяха и се тъпчеха с тази лесно добита храна, внушавайки си, че е много вкусно да се ядат само банани и ония маслиненосивите плодове, които бяха като желе. Огледа другите, сравнявайки ги със себе си такъв, какъвто беше някога — чист и спретнат. Бяха мръсни, макар и не тъй очебийно мръсни, като момчета, които са се въргаляли в калта или добре са се позабавлявали в дъждовен ден. Нито един от тях нямаше крещяща нужда от душ и все пак — коси, твърде дълги, тук-там в тях сплетен по някой сух лист или клечка; лица, почти като измити от яденето и потта, но тъмнеещи по гънките; дрехите — в окаяно състояние, втвърдени от потта, както и неговите собствени, носени не за да красят или предпазват, а по навик; кожата на тялото — сякаш сипкава от солта…

Сърцето му се сви, като се замисли, че сега той приема всичко това за нормално и не му обръща внимание. Въздъхна и захвърли клонката, от която беше отронил плодовете. Ловците вече се изнизваха, за да се отдадат на своите занимания в гората или долу при скалите. Обърна глава към морето.

Тук, от другата страна на острова, картината беше съвсем различна. Нямаше го очарователното було на миражите, то беше безсилно пред студената океанска вода, и хоризонтът беше рязка, отчетлива синева. Ралф заслиза по скалите. Тук долу, почти на морското равнище, можеше да се следи с очи неспирният могъщ пулс на открития океан. Вълните се проточваха на километри и никак не приличаха на прибоя и на пенестите гребени в плитчините. Те обхождаха острова по дължина тъй. сякаш не го забелязваха, тръгнали по някаква своя работа; бяха не толкова движение, колкото мощно надигане и спадане на целия океан. Морската вода се всмукваше надолу, образувайки каскади и водопади, чезнеше зад скалите и се стичаше по водораслите, приличащи на лъскави коси; след това замираше, събираше се и се надигаше с бучене, прииждаше неудържимо, заливаше издатини и щръкнали каменни пластове, изкачваше се по малките канари и накрая протягаше по скалния улей ръка от пръски, чиито пенести пръсти стигаха на една крачка от него.

Вълна след вълна Ралф гледаше как водите прииждат и се отливат, докато накрая морската шир го упои. После постепенно тази почти безкрайна водна площ изпълни съзнанието му. Тук беше вододелът, разграничителната линия. От другата страна на острова, където по пладне витаеха миражи и се чувстваше предпазният щит на спокойната лагуна, можеше да се мечтае за спасение, но тук, пред смазващото безмълвие на океана и съзнанието за хилядите мили, човек беше притиснат, безпомощен, човек беше осъден, беше…

Саймън му заговори почти в ухото. Ралф усети, че двете му ръце болезнено са се впили в скалите, тялото му е напрегнато като лък, мускулите на врата му са изтръпнали, сгърчената му уста е зейнала.

— Пак ще се върнеш там, откъдето си дошъл.

Саймън кимна утвърдително, докато говореше.

Беше се снишил на едно коляно, гледаше от една по-висока скала, която беше прегърнал; другият му крак се спускаше до равнището на Ралф.

Ралф погледа недоумяващо Саймън в лицето:

— Толкова е голям, искам да кажа… Саймън кимна.

— Въпреки това. Ще се върнеш, да. Поне аз така мисля.

Тялото на Ралф вече не беше толкова напрегнато, Погледна към морето, после горчиво се усмихна на Саймън.

— Да имаш кораб в джоба си? Саймън се засмя и поклати глава.

— Тогава откъде знаеш?

Докато Саймън още мълчеше, Ралф отсече:

— Ти си мръднал!

Саймън поклати глава тъй енергично, че острата черна коса се замята пред лицето му:

— Не, не съм. Просто МИСЛЯ, ЧЕ ЩЕ СЕ ВЪРНЕШ, ДА.

Смълчаха се. После изведнъж се усмихнаха един на друг.

Потеглиха отново, ловците в плътна групичка, защото пак се бе споменало за звяра, а Джек най-отпред търсеше следите. Ралф не беше допускал, че ще напредват толкова бавно; от друга страна, беше му приятно да се скита така, с копие в ръце. Джек се натъкна на непредвиден лов и скоро шествието спря. Ралф се облегна на едно дърво и роякът от мисли мигом го налегна отново. За лова отговаряше Джек, а за планината имаше време…

Веднъж, когато преместиха баща му от Чатъм в Девънпорт, бяха живели в една къща, отвъд която започваха пущинаци. Между всички къщи, в които беше живял, Ралф си спомняше особено ясно тази, защото след това го изпратиха в пансиона. Мами все още беше при тях, а татко се връщаше вкъщи всеки ден. Диви понита идваха до каменната ограда в дъното на градината, преваляваше сняг. Точно зад къщата имаше нещо като навес, можеше да си лежиш там и да гледаш как снежинките се въртят наоколо. Виждаше се влажното петънце, което оставяше всяка умираща снежинка, после можеше да забележиш първата снежинка, която пада без да се стопи, и да наблюдаваш как всичко наоколо побелява. Можеше да си влезеш вътре, щом стане студено, и да гледаш през прозореца до лъскавия медник и чинията със сините човечета…

Когато си лягаше, даваха му чаша овесени ядки със захар и сметана. А книгите — те стояха на полицата до леглото, облегнати косо една на друга, и винаги имаше две-три, оставени направо отгоре, защото не си беше дал труда да ги подреди на местата им. Бяха с разпокъсани ъгли и издраскани. Там беше пъстроцветната, лъскавата, за Топси и Мопси, която така и не прочете, защото се разправяше за две момичета; другата, за Магьосника, която четеш с малко присвито от уплаха сърце и прескачаш двадесет и седма страница със страшната картинка с паяка; също тъй книгата за хората, дето разравяли разни неща, египетски неща: също „ВЛАКОВЕ — КНИГА ЗА МОМЧЕТА“ и „КОРАБИ — КНИГА ЗА МОМЧЕТА“. Те ясно изплуваха пред него; само да протегне ръка и ще ги докосне, ще усети тежестта на „МАМУТИ — КНИГА ЗА МОМЧЕТА“, която бавно се измъква, плъзга се и пада в ръката му… Всичко беше наред, всичко беше весело и приветливо.

Пред тях в храстите нещо изтрополи. Момчетата мигом свърнаха от пътечката и с викове се турнаха в оплетения трънак. Ралф видя как Джек бе пометен настрана и повален. Тогава по пътечката срещу него със скокове се зададе едно животно; бивните му се белееха, то грухтеше застрашително. Ралф прецени, че ще може хладнокръвно да премери разстоянието, и се прицели. Когато глиганът беше само на пет крачки от него, той метна жалкото си оръжие — заострената пръчка, която носеше, видя как тя се забива в голямата зурла и остава за миг да виси на нея. Глиганът, вместо да грухти, сега заквича и сви в шубрака. Свинската пътечка пак се изпълни с крещящи момчета. Джек се върна тичешком и затърси сред ниските храсти.

— Оттук…

— Но той ще ни направи на нищо!

— Оттук, казах…

Глиганът се отдалечаваше, шумолейки, в растителността. Намериха още една свинска пътечка, успоредна на първата, и Джек се втурна по нея. Ралф беше обхванат от страх, опасения и гордост.

— Аз го ударих! Копието се заби…

Неочаквано излязоха на едно открито място край морето. Джек се озърна на голата скала недоволно.

— Избяга.

— Ударих го — повтори отново Ралф, — копието се заби и се задържа за малко. Чувстваше нужда от свидетел. — Не ме ли видя?

Морис кимна:

— Видях те. Право в зурлата — паам!

Възбуден, Ралф продължаваше:

— Ударих го здравата. Копието се заби. Раних го! Грееше се на новоустановените им слънчеви отношения и чувстваше, че в края на краищата е хубаво да ловуваш.

— Здравата го праснах. Сигурно това е бил звярът!

Джек се върна.

— Това не беше звярът. Беше глиган.

— Ударих го.

— Защо не го хвана? Аз се опитах…

Гласът на Ралф се извиси звънливо:.

— Но това е глиган!

Изведнъж Джек избухна:

— Ти каза, че щял да ни направи на нищо. Защо трябваше да хвърляш копието? Защо не изчака?

Той изпъна ръка.

— Гледай.

Обърна лявата си ръка така, че да я видят всички. Тя беше раздрана. От външната страна между лакътя и китката; раната не беше дълбока, но кървеше.

— Това е от бивните му. Не успях да наведа копието навреме.

Вниманието се насочи към Джек.

— Това е рана — каза Саймън — и трябва да я изсмучеш. Като Беренгария.

Джек засмука.

— Ударих го — възнегодува Ралф. — Ударих го с копието. Раних го.

Опита се да привлече вниманието им.

— Носеше се надолу по пътеката. Метнах, ей така…

Робърт заръмжа срещу него. Ралф се включи в играта и всички се засмяха. Робърт се правеше, че ги напада, а те го мушкаха.

— Хайде в кръг! — извика Джек.

Кръгът се разширяваше и стесняваше. Робърт започна да имитира паническо, след това агонизиращо квичене.

— Ох! Стига! Боли!

Едно копие се стовари по гърба му, докато се блъскаше слепешката между тях.

— Дръжте го!

Уловиха го за ръцете и краката. Ралф, забравил се от възбуда, грабна копието на Ерик и мушна Робърт.

— Убий го! Убий го!

Робърт така обезумя, че това му вля нови сили, изведнъж той започна да крещи и да се мята. Джек го беше хванал за косите и размахваше ножа си. Зад него Роджър се боричкаше, за да се приближи. Извиси се ритуалният припев, както при върховния миг от танц или лов.

— Убий прасето! Заколи го! Изпий му кръвта!

Ралф също се боричкаше, за да се приближи, за да докопа парче от тази загоряла, уязвима плът. Желанието да сграбчиш и причиниш болка беше непреодолимо. Ръката на Джек замахна надолу; възбуденият кръг надаваше възторжени възгласи и квичеше като агонизиращо прасе. След това налягаха задъхани и чуваха уплашените подсмърчания на Робърт. Той изтри лице с мръсната си ръка и направи опит да си възвърне загубените позиции.

— Ох, дупето ми!

Той разтри печално задника си. Джек се изтърколи настрана.

— Хубава игра беше. — Това беше само игра — каза Ралф гузно. — Веднъж, като играх ръгби, да знаеш как ме подредиха.

— Трябва ни барабан и тогава ще можем да го разиграем както трябва — обади се Морис.

Ралф го изгледа.

— Как трябва?

— Не знам. Трябва огън, мисля, и барабан и отмерваш такта с барабана.

— Трябва прасе — каза Роджърс — като на истински лов.

— Или някой да играе прасе — каза Джек. — Може да направим някой да се маскира като прасе и тогава ще можем да го изиграем — нали разбирате, все едно че ме поваляте и всичко останало…

— Трябва ви истинско прасе — каза Робърт, като все още потриваше задника си, — защото ще го убиете…

— Ще използваме някой от малчуганите — каза Джек и всички се засмяха.

Ралф приседна.

— Е, както сме тръгнали, май няма да намерим това, което търсим.

Изправиха се един по един, привеждайки в ред раздърпаните си дрехи. Ралф погледна Джек.

— Сега към планината,

— Не трябва ли да се върнем при Прасчо — каза Морис, — преди да се е стъмнило?

Близнаците кимнаха като един.

— Да, така е. Да отидем утре сутринта.

Ралф огледа наоколо и погледът му се спря на морето.

— Ще трябва пак да накладем огъня.

— Очилата на Прасчо не са у теб — каза Джек, — така че не можеш.

— Тогава поне ще видим безопасно ли е да се ходи из планината.

Морис се обади колебливо — не искаше да го помислят за страхливец.

— Ами ако звярът е там горе? Джек размаха копието си.

— Ще го убием!

Слънцето вече не приличаше тъй силно. Той замахна силно с копието.

— Какво чакаме?

— Предполагам — каза Ралф, — че ако продължим оттук, все покрай морето, ще излезем долу под пожарището и оттам ще можем да се изкачим на върха.

Джек отново поведе край ослепително блесналото море, което продължаваше да се надига и снишава, сякаш дишаше.

Мислите на Ралф пак се зареяха и той предостави на краката си сами да се справят с трудностите на пътеката. Все пак краката му като че не можеха да пристъпват с предишната леснина. През по-голямата част от времето те бяха принудени да вървят по ниското, по голите скали и край водата, трябваше да търсят пътя между камънака и избуялата тъмнееща гора. Трябваше да се прехвърлят по скални издатини, някои от които послужваха за временна пътека, имаше дълги преходи, където, за да преодолееш скалната стена по хоризонтала, трябваше да си помагаш с ръце и крака. Тук-там се изкатерваха по някоя мокра от вълните канара и прескачаха бистрите вирчета, оставени от прилива. Стигнаха

до една урва, която разцепваше бреговата стена като защитен ров. Тя изглеждаше бездънна и те надникнаха със замряло сърце в мрачната пукнатина, където бълбукаше вода. Връхлетя нова вълна, пропастта пред тях закипя и изригна водни пръски до мястото, в което се бяха вкопчили, измокри ги и те закрещяха. Опитаха се да заобиколят гората, но тя беше гъста и сплетена като птиче гнездо. Накрая решиха да прескачат един по един, изчаквайки всеки път вълната да се оттегли; въпреки това някои се измокриха повторно. По-нататък скалите изглеждаха непроходими и те седнаха да изсушат дрипавите си дрехи, загледани в пенестите гребени на океанските вълни, които тъй бавно минаваха покрай острова. Натъкнаха се на плодове и ято блестящи птиченца, които застиваха неподвижно във въздуха като насекоми. Тогава Ралф заяви, че напредват прекалено бавно. Изкачи се сам на едно дърво, отмести листака и видя, че четвъртият планински връх все още изглеждаше твърде далече. Опитаха се да тичат по скалите, Робърт си нарани коляното и те се принудиха да признаят, че ако държат на безопасността си, трябва да се движат бавно. След това продължиха тъй, както се изкачва опасна планина, докато скалите се превърнаха в непристъпен рид, който стигаше до самото море и беше невероятно гъсто обрасъл в тропически растения.

Ралф погледна критично към слънцето.

— Рано привечер. Във всеки случай часът за чай е минал.

— Тази скала не си я спомням — каза Джек недоумяващ. — сигурно това е онази част от брега, дето съм я пропуснал.

Ралф кимна.

— Чакай да помисля.

Ралф вече не се стесняваше да мисли пред публика, подхождаше към решенията, които трябваше да се вземат през деня тъй, сякаш играеше шах. Лошото беше, че никога нямаше да стане особено добър шахматист. Помисли за малчуганите и Прасчо. Ясно си представи как Прасчо е сам, сгушен в един заслон, вътре цари тишина, нарушавана единствено от пъшканията на онези, които сънуват кошмари.

— Не можем да оставим малчуганите сами с Прасчо. Поне не през цялата нощ.

Другите момчета не казаха нищо, но го бяха наобиколили и го гледаха.

— За да се върнем обратно, ни трябват часове.

Джек прочисти гърло и заговори с неестествен, писклив глас.

— Трябва да внимаваме да не падне прах върху твоя Прасчо, нали така?

Ралф почукваше по зъбите си с мръсния връх на Ериковото копие.

— Ако се прехвърлим на отвъдната страна…

Огледа се.

— Някой трябва да се прехвърли отвъд и да каже на Прасчо, че ще се върнем след мръкнало.

Бил се обади, невярващ на ушите си:

— През гората сам? Сега?

— Само един човек можем да отделим.

Саймън си проби път до рамото на Ралф.

— Ако искаш, аз ще отида. Не ме е страх, честна дума.

Преди Ралф да бе имал време да отговори, той бързо се усмихна, обърна се и пое по гористата стръмнина.

Ралф едва сега погледна назад към Джек, сякаш го виждаше за първи път, и с това го накара да излезе извън себе си.

— Джек, онзи път, когато стигнахте чак до скалната крепост…

Джек гледаше сърдито.

— Да?

— Минахте по тази част от брега, под планината, ей там отвъд, нали?

— Да.

— И после?

— Открих една свинска пътечка. Дълга километри.

Ралф кимна. Посочи към гората.

— Значи свинската пътека е някъде там.

Изводът беше разумен, всички се съгласиха.

— Добре тогава. Ще си пробиваме път, докато излезем на пътечката.

Той направи една крачка и се спря.

— Все пак чакайте малко! Накъде води свинската пътечка?

— Към планината — каза Джек. — Нали ти казах. — Той се засмя подигравателно. — Нали искаш да се изкачиш на планината?

Ралф въздъхна, доловил надигащата се неприязън — разбираше, че Джек се бе разсърдил веднага щом бе престанал да води.

— Помислих, че ще е тъмно. Ще се препъваме.

— Щяхме да търсим звяра…

— Няма да е достатъчно светло.

— Аз съм готов да вървя — каза Джек разпалено.

— И като стигнем там, няма да се спра. А ти? Може би предпочиташ да отидеш при заслоните, за да кажеш на Прасчо?

Сега беше ред на Ралф да пламне, но той заговори обезсърчено, въоръжен с онова тълкуване на нещата, което Прасчо му беше открил.

— Защо ме мразиш?

Момчетата се размърдаха неловко, сякаш беше казано нещо неприлично. Мълчанието продължаваше.

Ралф, още изчервен и обиден, пръв отвърна поглед.

— Хайде!

Той поведе, както се полагаше на вожд, и започна да сече сплетените клони. Джек, потънал в невесели мисли, завършваше шествието като изпъден.

Свинската пътечка представляваше тъмен тунел — слънцето бързо преваляше към края на света, а в гората и без това беше сенчесто. Пистата беше широка и утъпкана, те припкаха чевръсто. После листатият покрив се свърши, те се спряха запъхтени и видяха първите звезди, пробиващи мрака около планинския връх.

— Ето това е.

Момчетата се спогледаха неуверено. Ралф взе решение.

— Поемаме право към плоската скала, изкачването — утре.

Те промърмориха, че са съгласни, но Джек застана до рамото му.

— Разбира се, ако се боиш…

Ралф се обърна към него.

— Кой отиде пръв на каменната крепост?

— И аз отидох. Но това беше денем.

— Добре. Кой иска сега да се изкачим на планината? Отговорът беше мълчание.

— Самиерик? Вие?

— Трябва да отидем да кажем на Прасчо…

— …да, да кажем на Прасчо, че…

— Но Саймън отиде!

— Трябва да кажем на Прасчо… в случай че…

— Робърт? Бил?

Те се бяха насочили право към плоската скала. Не че ги беше страх, разбира се, а защото бяха уморени. Ралф се обърна назад към Джек.

— Виждаш ли?

— Аз отивам горе, в планината.

Джек изрече тези думи злобно, като проклятие. Погледна Ралф, тънкото му тяло беше напрегнато държеше копието си тъй, сякаш го заплашваше.

— Тръгвам към планината да търся звяра, сега!

Последва върхът на язвителността, хапливата, небрежно изречена дума.

— Идваш ли?

При този въпрос другите момчета забравиха, че се бяха забързали, и се обърнаха назад, любопитни да видят докъде ще стигне това спречкване на характери в тъмнината. Думите така бяха жилнали Ралф, така точно бяха попаднали в целта, че нямаше нужда да бъдат повтаряни. Те го бяха сварили неподготвен тъкмо когато се беше отпуснал, считайки, че предстои завръщане към заслона, при спокойните, приветливи води на лагуната.

— Нямам нищо против.

Учуден, той чу собствения си глас да звучи така спокойно и безстрастно, че хапливата забележка на Джек рикошира безсилна.

— Ако нямаш нищо против, разбира се.

— О, ни най-малко.

Джек направи една крачка.

— Щом е така…

Един до друг пред погледите на смълчаните момчета те поеха към планината. Ралф се спря.

— Глупави сме. Защо да отиваме само двамата? Ако открием нещо, двама ще са малко.

До тях достигна шумът на момчетата, които бързаха да се отдалечат. Изненадващо една фигура се придвижваше в посока, обратна на общото движение.

— Роджър?

— Да.

— Значи, ставаме трима!

Отново поеха нагоре по склона. Тъмнината прииждаше около тях като приливна вълна. Джек, който досега беше мълчал, се задави и закашля, порив на вятъра ги заслепи и остави тримата без дъх. Очите на Ралф се насълзиха.

— Пепел. Ние сме на ръба на пожарището.

От стъпките им и от повея на вятъра се надигаха прашни облаци. Сега, когато пак спряха, Ралф имаше време, докато кашляше, да си даде сметка колко глупаво постъпват. Ако нямаше звяр — а беше почти сигурно, че няма, — тогава добре; но ако имаше нещо, което ги чака на планинския връх, какво можеха да направят те, както бяха само трима, възпрепятствани от мрака и въоръжени единствено с пръчки?

— Постъпваме като глупци.

От тъмнината долетя отговорът:

— Уплаши ли се?

Ралф потръпна раздразнен. За всичко това беше виновен Джек.

— Да, разбира се. И все пак сме глупаци.

— Ако не искаш да вървиш по-нататък — продължи гласът, — аз ще отида сам.

Ралф се засегна и изпита омраза към Джек. Смъденето от пепелта в очите му, умората, страхът, всичко го вбесяваше.

— Продължавай тогава! Ние ще чакаме тук. Настъпи мълчание.

— Защо не продължаваш? Уплаши ли се?

Една сянка в тъмнината, сянка, която беше Джек, се отдели и започна да се отдалечава.

— Добре. Довиждане.

Сянката изчезна. На нейно място се появи друга.

Ралф усети нещо до коляното си и изтъркаля един овъглен дънер, който беше неприятен на пипане. Усети, че острите овъглени парчета, които са били кора, се допират зад коляното му и разбра, че Роджър е седнал. Ориентира се пипнешком и се сниши до Роджър, а дънерът се измести върху невидимата пепел. Роджър, затворен по природа, мълчеше. Не беше споделил какво мисли за звяра, нито беше казал на Ралф защо е решил да се присъедини към тази безсмислена експедиция. Просто седеше на пъна и леко го поклащаше. Ралф чу бързо, вбесяващо барабанене и разбра, че Роджър удря по нещо с глупавото си дървено копие.

Продължаваха да седят така двамата — полюляващият се, барабанещ, непроницаем Роджър и Ралф, който кипеше от гняв; небето наоколо беше отрупано със звезди, само планината очертаваше в него една дупка от тъмна празнота.

Над тях се чу шум от нещо, което се търкаляше — някой правеше гигантски, опасни стъпки по пепелта и скалите, Джек ги намери; той трепереше и заговори с пресипнал глас, който те едва успяха да разпознаят, че е неговият.

— Видях нещо на върха.

Чуха го как се блъска в дънера, който силно се разклати. За миг остана да лежи мълчалив, после прошепна:

— Отваряйте си очите! Може да идва след мен. Около тях се посипа прах. Джек приседна.

— Видях нещо да се издува на планината.

— Въобразил си — каза Ралф с треперещ глас.

— Няма такова животно, дето да се надува.

Обади се Роджър; те подскочиха, защото го бяха забравили.

— Да не е жаба?

Джек се изсмя и потрепери.

— Каква ти жаба. Имаше и шум, все едно че нещо изплющява. После то се наду.

Ралф се учуди не толкова от спокойния си глас, колкото от смелите си думи.

— Да отидем да видим.

Откакто познаваше Джек, Ралф за първи път го усещаше да се колебае.

— Сега?…

Гласът му отговори вместо него.

— Разбира се.

Стана от пъна и ги поведе през хрущящата пепел в тъмнината. Те го последваха.

Сега, когато истинският му глас мълчеше, заговори вътрешният глас на разума, а също и други гласове. Прасчо му говореше, че постъпва като дете. Друг глас му казваше да не се държи като глупак; тъмнината и отчаяното начинание, в което се впускаха, извикваха в нощта онова чувство за нереалност, което човек изпитва на зъболекарския стол.

Когато стигнаха до последната стръмнина, Джек и Роджър се приближиха и от мастилени петна се превърнаха в различими фигури. Сякаш по уговорка те се спряха и се снишиха. Зад тях на едно място на хоризонта небето светлееше — там щеше да изгрее луната. Вятърът забуча в гората и парцаливите дрехи полепнаха по телата им.

Ралф се раздвижи.

— Хайде.

Промъкнаха се напред. Роджър малко изоставаше. Джек и Ралф заедно заобиколиха склона под върха. Долу се беше ширнала лагуната, по повърхността й трепкаха отблясъци, а отвъд се проточваше белезникава ивица — рифът. Роджър се присъедини към тях. Джек прошепна:

— По-добре да лазим. Може да е заспало.

Роджър и Ралф продължиха напред, а Джек, въпреки храбрите си думи, беше останал на опашката. Изпълзяха на плоския връх, където скалата натъртваше коленете и ръцете им.

Едно нещо, което се надува.

Ралф сложи ръка в студената мека пепел, останала от пожара, и едва се сдържа да не нададе вик. Ръката и рамото му потръпнаха от неочаквания допир. За миг се появиха онези зелени светлинки, които съпровождат прилошаването, и започнаха да поглъщат тъмнината. Роджър лежеше зад него, а Джек бе приближил уста до ухото му.

— Ей там, където беше прорезът в скалите. Нещо като гърбица, виждаш ли?

В лицето на Ралф повя пепел от угасналия огън. Не можеше да види нито прореза, нито каквото и да било друго, защото зелените светлинки пак бяха затанцували и нарастваха, планинският връх плуваше косо встрани.

Още веднъж, от разстояние, чу шепота на Джек:

— Уплаши ли се?

Не беше толкова уплашен, колкото парализиран; чувстваше, че виси неподвижно на върха на смаляващата се движеща се планина. Джек се плъзна и се отдалечи от него, Роджър се удари в нещо, прошумоля задъхано и отмина. Чу ги да си шепнат:

— Виждаш ли нещо?

— Там…

Пред тях, само на три-четири крачки, имаше гърбица като скала на едно място, където не би трябвало да има скала. Ралф долавяше слабо потракване, което идваше отнякъде — може би от неговата собствена уста.

Извика на помощ цялата си воля, превърна страха и отвращението си в омраза и се изправи. Направи две оловнотежки крачки напред.

Зад тях рогчето на луната се беше подало над хоризонта. Отпреде им нещо като голяма маймуна седеше заспало с глава между коленете. После вятърът забуча в гората, в тъмнината стана нещо и създанието повдигна глава, обръщайки към тях онова, което някога е било лице.

Когато Ралф се опомни, той беше сред пепелището, правеше огромни скокове, дочуваше други същества да крещят и скачат и поемаше невероятни рискове по тъмния склон; планината опустя, останаха само трите захвърлени пръчки и нещото, което се кланяше.