Джоана Линдзи
В плен на моите желания (7)

Глава 7

Лондонското пристанище кипеше от живот — нищо не се бе променило от последния път, преди три години, когато Габриел пое към Карибите убедена, че ще открие баща си там. Акостиращите кораби и техните товари бяха причината за наличието на толкова много товарни коли по това време на деня. Част от товарите биваха транспортирани до складовете, а друга част директно към пазарите. Увлечена от познатите шумове и миризми, тя не видя нито каруцата, която за малко щеше да я блъсне, нито мъжа, който я хвана, за да не падне.

Може би, ако го беше видяла първа, нямаше да бъде толкова изненадана от внезапното привличане, което усети и нямаше да се държи като абсолютна глупачка. Мили боже, тя никога досега не се бе държала толкова безобразно, а той просто се бе опитал да й помогне!

Корабът, с който пътуваше, се качи по течението на Темза още рано сутринта, но им отне почти целия ден, докато всички пътници бъдат свалени на брега. Тя бе доволна, че бе станало толкова късно. Това щеше да й позволи да наеме стая за през нощта и да отложи още малко предаването на писмото, което носеше в джоба си.

Двама от най-доверените хора на баща й, Ричард и Охър, я следваха на дискретно разстояние.

Бяха изпратени с нея, за да я пазят и да се уверят, че лордът, на когото трябваше да предаде писмото, ще изпълни това, за което го молеше баща й. Мъжете като че ли не бяха най-подходящите придружители за едно момиче, но Габриел не можеше да си представи, как би се справила с всичко това без тях.

Трябваше да се впусне в лов на съпруг по импозантния начин, одобрен от английското висше общество. Баща й я беше изпратил предварително с необикновените й придружители, за да се заеме с набавянето на нови, подходящи дрехи и за да успее да присъства последните седмици от лондонския летен сезон. Той бе зает с преговорите за откуп на двама заложници и не можеше да тръгне с нея, но й обеща да пристигне след месец-два. Тя настоя да го изчака, но той бе категоричен, че трябва да замине веднага и накрая все пак успя да се наложи.

Марджъри също бе с нея. Не беше изненада, че не желаеше да пусне Габриел да отпътува за Англия без подходяща компаньонка. Освен това, за разлика от момичето, на нея ужасно й липсваше родината. Тя бе развълнувана и с нетърпение очакваше края на пътуването, за да се върне отново у дома. Едва пристигнали на пристанището, тя започна да търси карета под наем, нелека задача между другото, тъй като днес броят на пристигащите кораби бе голям, но тя не приемаше „не“ за отговор и й отне само час да го докаже, за което Ричард не спря да я дразни през целия път до странноприемницата.

Габриел се опитваше да не мисли за страховете, които я изпълваха в момента.

Вместо това насочи мисълта си към времето, прекарано с баща й на Карибите. До не много отдавна нито тя, нито баща й осъзнаваха недостатъците на престоя й в онази част на света, и най-вече факта, че ще й се наложи да пропусне всички неща, който една осемнадесетгодишна английска девойка би трябвало да прави след достигането на тази възраст. Не би казала, че й бяха липсвали. А и за нищо на света не би заменила тези прекрасни години прекарани с баща й.

Двамата им придружители вечеряха с тях и останаха да им правят компания. Охър играеше карти с Марджъри, която изтощена от вълнението, че е отново у дома, не следеше внимателно нито играта, нито разговора.

От всички хора в екипажа на Нейтън, Охър бе от най-дълго време с него. Той, както и останалите, имаше десетки фалшиви имена. Сега обаче ползваше истинското си име, въпреки че дори и да имаше фамилия, така и не си направи труда да я спомене. Когато се представяше, повечето хора, включително и Габриел, си мислеха, че използва някакъв моряшки термин.

Сигурно затова без дори да го питат, той обясняваше, че името му се произнася с „х“. Това, че у него личеше ориенталската кръв и носеше прекалено дългата си коса сплетена на една плитка, правеше въпросите излишни. Околните просто решаваха, че това е ориенталско име.

Беше висок почти два метра и с лице, по което не можеше да се определи възрастта му. Веднъж бе споменал, че баща му бил американец, често пътуващ до Далечния Изток. Решил да се присъедини към екипажа на един американски кораб, който отплавал на запад, с мисълта да открие баща си, но вместо това бе станал пират.

Вторият моряк, който баща й бе изпратил да се грижи за нея, се представяше под името Жан-Пол и редица други имена. Навремето, когато се сприятелиха, той й бе признал под секрет, че истинското му име е Ричард Алън. Не бе споменал нищо за миналото и произхода си, а и тя никога не го попита. Малко по-възрастен от Габриел, той се отличаваше от останалите пирати, не само с ръста или с хубавото си лице, а и с това, че винаги беше чист и спретнат.

Той също носеше черната си дълга коса вързана на опашка, но лицето му винаги бе гладко избръснато, с изключение на тънките мустачки, които си бе оставил. Дрехите му бяха пищни подобно на другите пирати, но бяха безупречно чисти, а ботушите му — винаги лъснати до блясък. Не носеше бижута, освен един сребърен пръстен с нещо като герб отгоре. Широкоплещест, строен, с искрящи зелени очи и снежнобели зъби, той изглеждаше вечно усмихнат. Габриел го намираше за привлекателен и забавен млад мъж.

Ричард се опитваше да говори с френски акцент, но не бе успял да го усъвършенства особено от времето, когато Габриел се запозна с него за първи път. Поне бе престанал да използва типично английските проклятия, когато беше изнервен, и които веднага издаваха истинската му националност. Веднъж го попита, защо се прави на французин, след като за повечето пирати бе достатъчно само да си измислят някакво фалшиво име. Ричард вдигна рамене и обясни, че не желае да е като останалите пирати и е решен да усъвършенства маскировката си, преди да я смени с нещо друго.

Бе й признал също, че е имал желание да я ухажва, но се е отказал, защото се страхувал, че баща й би го убил, ако разбере, и затова потиснал поривите си. Това я бе разсмяло. Той бе чаровен, забавен и смел, но тя никога не би си помислила, че между тях може да има нещо повече от приятелство. Това, че отношенията й с привлекателния Ричард бяха само приятелски, не означаваше, че не се бе поддавала на романтични увлечения през годините, докато беше на Карибите. Но всички те, с изключение на Чарлз, бяха моряци, а тя не желаеше моряк за съпруг. От личен опит знаеше за колко кратко време се задържат моряците у дома, а тя искаше съпругът й да споделя живота си с нея. Такава бе представата й за брака. Ако мъжът й отсъства с месеци и тя е сама през повечето време, какъв въобще е смисълът да се омъжва?

Майка й неведнъж бе изразявала същото мнение. Често през годините тя бе казвала, че няма смисъл да обичаш мъж, който е влюбен в морето. Невъзможно бе да се пребориш с такъв съперник.

— Защо му позволи да те разстрои така, cherie? — попита Ричард, докато тя крачеше из стаята.

Тя много добре разбираше за кого говори той — за красивия мъж, когото бе срещнала на пристанището. Досега се бе опитвала да си го избие от главата, но не искаше да си го признае и затова само каза:

— Не съм разстроена.

— Ти едва не му отнесе главата.

— Глупости! Просто бях изплашена. Колата щеше да ме блъсне, ако той не ме беше хванал. Но ми стисна ръката толкова силно, че сигурно, ако бях паднала на земята щеше да ме заболи по-малко, така че помощта му не ми бе от кой знае каква полза.

Това си бе една опашата лъжа. Ричард повдигна вежди, показвайки, че не вярва на думите й. Тя се изчерви и се опита да даде друго, по-достоверно обяснение.

— От самото начало на пътуването съм много изнервена — продължи тя.

— Вдигайте платната! — изкряка мис Карла.

Очите и на четиримата се обърнаха към яркозеления папагал в малката дървена клетка, в която го държаха понякога.

Птицата принадлежеше на Нейтън и бе кротка като агънце, когато седеше на рамото му, но всички останали считаше за врагове.

През първата година, всеки опит на Габриел да я погали или нахрани, завършваше с кръв по пръстите й. Но тя не се отказа и накрая мис Карла премина във вражеския лагер. През втората година от престоя й на острова, Нейтън й бе подарил птицата.

По това време речникът на папагала бе ограничен до някои моряшки изрази и доста пренебрежителен език по отношение на майка й.

Дори това, че баща й бе кръстил птицата Карла само по себе си бе един вид обида. Той явно доста се бе забавлявал, докато я бе учил да казва „Карла е глупава птица“, „Аз съм дърта кранта“ и най-лошото — „Свалям гащи за петак“.

Нейтън бе толкова смутен, когато Габриел чу за първи път птицата да казва: „Карла е глупава птица“, че незабавно я понесе към брега, за да я удави в океана. Габи трябваше да изтича след него, за да го спре, макар да бе сигурна, че не би могъл да убие мис Карла. В последствие и двамата дълго се смяха на тази случка.

Охър метна салфетката си върху клетката, при което птицата изпляска три пъти с крила и се развика:

— Лошо момиче, лошо момиче!

Ричард се засмя, но после се обърна към Габриел, връщайки се на темата.

— Изнервена си? Заради това, че ще трябва да се омъжиш?

Въпросът я смути.

— Задето ще се омъжвам? Не, очаквам с нетърпение да се срещна с всички тези елегантни господа, които ще са в Лондон за сезона. Дори се надявам да се влюбя в някого от тях — добави тя с усмивка.

Това бе вярно, но тя не бе сигурна дали иска да живее в Англия отново, след като вече се бе влюбила в островите. Разбира се, идеята да живее толкова далеч от баща си, също не й се нравеше. Но все още се надяваше, че ще може да убеди бъдещия си съпруг да живеят на Карибите или поне да прекарват една част от годината там.

— Да моля за услуга човек, когото не познавам, а баща ми познава бегло, ето това никак не ми харесва — продължи тя. — Ами той може просто да хлопне вратата под носа ни.

Всъщност тайничко се надяваше да стане точно така.

— Ние двамата сме тук, за да не се случи точно това — каза Охър тихо.

— Виждате ли! — възкликна тя. — Значи ще принудим този английски лорд да ни помогне, така просто не бива! Вие двамата познавате ли го изобщо и знаете ли с какво му е помогнал баща ми, че да иска такава услуга от него?

— Никога не съм го виждал — отговори Ричард.

— Аз съм, но не предполагах, че е аристократ — каза Охър. — Моите впечатления от аристократите, колкото и бегли да са, са следните — те са контета, които подвиват опашка при първата изпречила им се опасност.

Тя не разбра дали Охър се шегува или не, но при тази забележка Ричард се намръщи твърде красноречиво. Мили боже, да не би нейният приятел Ричард да е английски лорд, който не иска да разкрие самоличността си? Тя го погледна внимателно, но той просто повдигна вежди и не даде вид да е отгатнал какви подозрения бе предизвикала реакцията му към забележката на Охър у нея.

Тя се отърси от тази мисъл. Това бе абсурдно, все пак. Напълно възможно бе да има обикновени англичани сред пиратите, но английски лордове… А благородникът, когото щяха да посетят на следващия ден, вероятно бе истинско конте, но това не намали страховете й. Трябваше някак да се примири, че се налага да поиска услуга от човек, който не й дължи нищо лично. А отгоре на всичко, щеше да му бъде задължена. Нещо, което никак не й харесваше.

Тя бе пораснала и се бе променила през последните три години. Откри за себе си, че е находчива и изобретателна, и когато нещо трябваше да бъде направено, тя можеше да се справи. Преживяха ураган, връхлетял ги докато баща й отсъстваше и заедно с Марджъри дори помагаха на пострадалите. През седмиците, когато баща й плаваше без нея, тя оставаше сама с Марджъри и се налагаше да взема самостоятелни решения. Това много й допадаше.

Приятно й бе да търси съкровища с баща си и след като се омъжеше, тези приключения щяха да й липсват.

Но най-вече, не й се искаше отново да зависи от някого или пък някой друг да решава вместо нея. Затова и й бе толкова неприятно да моли този английски лорд за помощ.

— Винаги можем да го вземем за заложник, докато ти намери съпруг — каза Ричард с усмивка.

Габриел разбра, че той се шегува и също се усмихна. Едно нещо не можеше да му се отрече на Ричард — винаги можеше да те накара да забравиш неприятните мисли. А тя имаше нужда да спре да мисли за високия красавец, в когото се блъсна на пристанището днес. За бога, този човек беше изумителен. Чувстваше се сразена, като изхвърлена през борда без предупреждение, както би се изразил баща й. Нищо чудно, че се държа като пълна глупачка. Но със сигурност щеше да потъне от срам, ако я бе забелязал как го бе зяпнала, преди той да обърне погледа си към нея.

Бе доста висок, с впечатляваща фигура, златистокафява непокорна коса и тя можеше да се закълне, че очите му бяха черни — бяха толкова тъмни. Той наистина бе много красив мъж.

Не възнамеряваше да бъде груба с него, но сърцето й все още биеше учестено след инцидента с товарната кола, заради който бе изгубила равновесие. А и той така силно стисна ръката й, че тя се притесни, че ако видят това, Ричард и Охър в стремежа си да я защитят, могат да предизвикат свада.

И това не бяха напразни притеснения. Десет минути по-рано се бяха нахвърлили на един моряк, който просто леко я избута от пътя си, и едва не го изхвърлиха от кея във водата. Тя им обясни, че трябва да бъдат по-дискретни и да вървят на разстояние след нея, както се очакваше от слугите в Англия.

И когато високият, впечатляващ мъж погледна към нея с тъмните си, чувствени очи, тя почти загуби равновесие отново. Като видя усмивката му, почувства някакъв трепет дълбоко в себе си. Беше толкова объркана, че й отне известно време да осъзнае какво й говори той. Не очакваше тонът й да е толкова остър, когато му отвърна и напълно си бе заслужила грубостта му.

Габриел въздъхна. Вероятно никога нямаше да го види отново. Бе срещала достатъчно американци на Карибите и веднага разпозна акцента му. Американците посещаваха Англия, но не оставаха за дълго, защото не харесваха много англичаните. Двете държави бяха воювали помежду си до неотдавна. Така че, щеше да бъде много учудена, ако видеше точно този американец отново. А ако това се случеше, всички смущаващи подробности от днешната среща щяха да се върнат в съзнанието й… и сигурно отново щеше да се държи като пълна глупачка.