Джоана Линдзи
В плен на моите желания (47)

Глава 47

Тази нощ Габриел успя да избегне всякакви разпити от личен характер, като се оправда с главоболие. И уверявайки присъстващите, че кратка почивка и малко сън ще помогнат да се справи с неразположението, се качи в стаята си.

Тя наистина се насили да заспи, но нищо не се получи и продължи да се тресе от страх. Колкото и да се опитваше да си втълпи, че всичко ще бъде наред, не успя да се успокои. Сега, когато до освобождаването на баща й оставаше малко време и когато се беше озовала толкова близо до Пиер Лакрос, тя не можеше да мисли за нищо друго.

Габриел не сподели страховете си с останалите, но какво щеше да стане, ако баща й и екипажът му бяха изтощени или пребити и не бяха в състояние да се движат? Те бяха затворени вече почти два месеца, а за толкова време всичко би могло да се случи, още повече, че Пиер бе въплъщение на злото. Не се знаеше дали е хранил затворниците или им е подхвърлял огризки, които едва са им стигали да преживеят! А може би ги е тормозил по някакъв друг начин, само за развлечение. И въобще бяха ли живи моряците на Нейтън? Те не означаваха нищо за Пиер, понеже не бяха част от сделката и той спокойно би могъл да нареди да ги ликвидират.

Накрая тя малко се успокои и престана да трепери. Но вече бе дошло време да слезе долу при останалите.

По време на това кратко плаване тя така и не успя да поговори с Дрю. Той стоеше зад руля и постоянно се съветваше за нещо с Охър. По план, Охър трябваше да слезе на брега с Дрю и Джеймс. Ричард не бе включен в спасителната акция, не защото нямаше да е полезен, а защото на Джеймс му бе хрумнало небрежно да подхвърли, че ако зависеше от него, Ричард щеше да замести пленниците в тъмницата. Никой не разбра дали Джеймс говори сериозно, но Ричард реши да не проверява дали е така.

„Тритон“ и корабът на Джеймс пуснаха котва в малко заливче от западната страна на острова, който също не беше много голям. По думите на Биксли, фортът беше на не повече от петнадесет минути път пеша, основно по брега. Оставаха пет часа до разсъмване. За това време трябваше да се промъкнат във форта и да освободят пленниците. Бе напълно достатъчно, само нещо да не се обърка.

Габриел мълчаливо наблюдаваше как спускат лодката във водата. Въпреки че луната бе забулена от облаци, беше достатъчно светло и тя можеше да види как Джеймс вече гребе към брега. И макар че бе успяла малко да се успокои, страхът бе там и при най-малката тревога щеше да надигне змийската си глава.

Тя трябваше да настоява на своето и да тръгне с тях. Но разбираше, че само ще им пречи. Може би щеше да се наложи да се сражават, а тя с какво можеше да помогне?

Но да седи и да чака беше непоносимо!

Преди да се спусне по стълбата, Охър бързо я прегърна.

— Не се притеснявай! Ще видиш Нейтън още преди нощта да е свършила.

— Знам. Само се пази — успя да каже тя, преди Дрю да я грабне в прегръдките си и пред очите на целия екипаж я дари с най-нежната целувка, от която сърцето й се разтуптя и която за малко не унищожи малкото самообладание, което беше успяла да съхрани. Отвръщайки на целувките, наслаждавайки се на близостта му и на възхитителните усещания, които я изпълваха, тя неволно започна да се вълнува. Тръпка премина през тялото й, но Дрю я пусна, преди да усети какво става с нея… а ако беше усетил, щеше да го припише на обхваналата я страст. Тя притисна връхчетата на пръстите си към устните, докато го наблюдаваше как се прехвърля през парапета.

— Не разбирам, как може да го обичаш?

— Шегуваш ли се? Та той…

Габриел млъкна, разбирайки, че се е издала. Господи, нима това беше истинската причина за страха й? Защото Дрю го грози опасност? Да, тя го обичаше. Колко глупаво от нейна страна…

Ричард я прегърна през раменете.

— Всичко ще бъде наред, мила. Той те обожава.

— Както и всички останали жени на света.

— Аз също ги обожавам — тихо се подсмихна той, — и все пак, бих дал душата си за…

— Шшт! — изсъска тя. — Ричард, умолявам те, престани да въздишаш по чужда жена! Малъри няма да го позволи и няма да ти прости втори опит. Караш ме да се страхувам за живота ти, защото не желаеш да чуеш гласа на разума.

— А кой казва, че любовта е разумна?

По дяволите, Ричард беше прав! В любовта нямаше нищо разумно!

Габриел въздъхна и му пожела лека нощ. Тя се надяваше, че ще успее да заспи и така да преодолее най-трудните часове, докато се върнат мъжете.

Но нервите й бяха толкова опънати, че за сън и дума не можеше да става. Не знаеше колко време бе прекарала в мекото легло на Дрю, но накрая се предаде и излезе на палубата, тъкмо навреме, за да види връщащите се лодки, в които нямаше нито едно празно място.

Бягството бе успешно!

Обхвана я невероятно облекчение. Изведнъж й прималя и тя едва се добра до парапета, опитвайки се да различи баща си, но луната окончателно се беше скрила зад облаците и тя успя да види само Охър. Едва различи силуета му и то, само защото той стоеше в лодката насочила се към… кораба на Джеймс? Но защо не се връщаше на „Тритон“? И защо, по дяволите, стоеше прав, след като знаеше, че не е безопасно?!

Девойката неволно се напрегна. Нещо не беше наред, изобщо не беше наред…

И тъкмо когато тази мисъл й мина през ума, Охър се хвърли във водата, викайки:

— Това е капан!

Веднага прозвучаха няколко изстрела — очевидно той от самото начало е бил на мушката на най-малко десет пистолета. Девойката напрегнато се взираше в тъмната вода, но Охър така и не изплува.

Габриел се вкопчи в парапета, почти парализирана от ужас. Охър не можеше да умре! Само не и скъпия й приятел! И предупреждението му прозвуча твърде късно. Той щеше да загине напразно! Двата кораба вече гъмжаха от хората на Пиер, които ловко се покатериха на палубите. Завърза се схватка. Отвсякъде долитаха изстрели. Всичко се смеси — виковете, ударите, стоновете на умиращите… Девойката сякаш се вкамени, нямаше сили да се помръдне.

Накрая си заповяда да се обърне и видя някакъв тип, надвесен над неподвижно тяло. Той вдигна глава и се усмихна. Но Габриел не го позна, нито мъжа отблъснал непознатия, за да метне кама по един моряк от екипажа на Дрю, който се опитваше да прескочи парапета. Нещастникът полетя към водата, а камата стърчеше от гърба му.

Едва сега Габриел осъзна, че не е въоръжена. В каютата на Дрю нямаше нищо подходящо — той напусна кораба напълно въоръжен. Освен това, каютата беше твърде далече, но пък парапетът — съвсем близо. Единственият шанс да се спаси, бе да скочи зад борда.

Тя без да се замисли пристъпи към парапета, но в същия момент рязко я притиснаха към нечия мокра гръд. Силна, сгъната в лакътя ръка стисна врата й. Тя започна да се задушава. Пред очите й притъмня.

— И накъде си се запътила, скъпа Габи? — попита смътно познат глас.

— Ейвъри? — ахна тя. — Ейвъри Добс? Какво правите тук? Трябва да…

— Трябва само да стигнем до брега, където те очакват нежните обятия на Пиер — подхвана той като отпусна хватката толкова, колкото тя да може да се завърти с лице към него.

Мокрите му дрехи, злорадата усмивка и най-вече думите му, я потресоха до дъното на душата й.

— Господи, какво си направил? — ужасена промълви тя.

— Само си свърших работата.

— Не разби… Ти, какво, да не искаш да кажеш, че работиш за Пиер?

— Защо това те учудва? — парира я той. — Забравяш, че бях с теб на пиратския остров и станах свидетел на всичко, което видя и ти.

— За какво говориш? Ние бяхме пленници! — възкликна тя.

— Да. В колибата, в която държаха мъжете, имаше решетки и на мен по цял ден ми се налагаше да гледам през железни пръти. И тогава ме налегна меланхолия.

— Но ти беше заложник. Разбира се, че на теб…

— Не, това нямаше нищо общо със затворничеството. Знаеш ли, веднъж видях как носеха един тежък сандък към главната сграда и по пътя го изтърваха. Сандъкът се разби, разпръсквайки във всички посоки златни монети. И какво мислиш? Те само се засмяха. За многото години в бараките бяха събрани несметни богатства — коприни и платове, тютюн и ром, всичко откраднато и чакащо своя час, докато дойде посредникът и купи товарите.

— Те са пирати. Това им е занаятът.

— Абсолютно вярно! Но работата не беше само в богатствата. Разбрах това едва след няколко месеца. Просто на острова цареше постоянен смях и шеги, а хората ги свързваше истинско приятелство. Те си прекарваха страхотно. Само развлечения и забавления. При мисълта да се завърна на скучния английски кораб, където и за най-малката грешка капитанът има право да те нашиба с камшик… нямах желание да живея.

— За нещастие ти се е паднало да служиш под командването на жесток капитан. Всъщност, всичко съвсем не е толкова…

— Откъде, по дяволите, би могла да знаеш, Габи? Всъщност, това няма значение. Почти веднага, след като ме освободиха, направих своя избор. Още преди да стигна Англия, се върнах на карибските острови. Наложи се да изгубя още един месец, докато намеря пиратски кораб. Първият капитан отказа да ме вземе, но като разбра, че съм готов на всичко, ме докара на онзи остров. Там сварих Пиер. Не му достигаха хора, защото корабът му беше пострадал сериозно при последната схватка. Той се съгласи да провери на какво съм способен и до този момент нито веднъж не съм го разочаровал.

— В такъв случай, какво правеше в Англия?

— Не се ли сещаш? Пратиха ме да се уверя, че приятелчето ви Биксли незабавно ще се свърже с вас. Сега си имам мой кораб. Не можеш да си представиш, Габи, какви чувства изпитвах, докато карах Биксли към Англия. Това беше просто великолепно, още повече, че той и понятие си нямаше кой съм аз и не знаеше, че се намира на един от корабите на Пиер. Затова ми беше лесно да го проследя, когато корабът влезе в пристанището. Биксли се отправи направо при приятелчетата си и аз даже успях да подслушам как разправяше за неприятностите на баща ти. От тях разбрах и къде живееш. Не исках да се появявам пред теб лично, но тогава чух интересните слухове, които се носеха за теб из целия град и веднага се постарах да те осведомя.

— За да позлорадстваш?

— Съвсем не. Помислих си, ами ако нищо не знаеш? В такъв случай, чувайки за неприятните слухове още по-бързо ще се отправиш обратно на път. Така и стана. А аз те последвах. Вярно, че ви изгубих по време на бурята, но реших, че Андерсън ще хвърли котва в пристанището на Ангуила, преди да тръгне да спасява баща ти, тъй като от там нашият остров е на една ръка разстояние. И той не ме разочарова. Аз се промъкнах до прозореца на странноприемницата и успях да подслушам по-голямата част от плановете ви. И докато вие глупаво си губихте времето в почивка, успях да предупредя Пиер и да получа награда.

— А аз те смятах за почтен човек! И така се зарадвах, като те видях в гостната на Малъри! — презрително каза тя. — Но ти си само едно двулично копеле.

За съжаление обидата изобщо не му подейства. Той даже се засмя, но веднага млъкна, настръхна и този път се обърна към някого зад нея:

— Пусни това.

Тя се опита да завърти глава, за да види с кого говори той, но това не беше необходимо. Ейвъри ловко я избута пред себе си и тя се озова срещу Ричард, който беше насочил пистолет към него. Явно сега бе моментът да се изплъзне.

Тя се подготви за болката и рязко се отпусна, решавайки да се строполи на палубата. Заболя я и то много, но нищо не се получи. Сигурно Ейвъри е очаквал нещо подобно, защото отново я стисна за врата, изправи я рязко на крака и притисна върха на ножа си в бузата й.

— Добър опит, Габи — изръмжа той. — Опитай пак и ще видиш какво ще се случи!

— Ти няма да я убиеш — каза Ричард.

— Не, но мога хубаво да й подредя личицето. И това е последно предупреждение. Пусни пистолета!

Но преди Ричард да успее да предприеме нещо, го удариха по главата. Той се строполи на палубата и Габи видя омразното лице на Пиер Лакрос.