Джоана Линдзи
В плен на моите желания (48)

Глава 48

За трите години, през които не го беше виждала, Пиер много се беше състарил. Черната му брада си беше все така сплъстена, но в косата му се виждаха много сиви кичури, а дълбоки бръчки прорязваха лицето му. Явно животът, който бе водил, злодеянията, които беше извършил, бяха оставили върху него отпечатъка си. Освен това, беше отслабнал много и беше на ръба на изтощението. Габриел веднага съобрази, че няма да е съвсем безпомощна, когато попадне в ръцете му. Тя можеше да се съпротивлява и даже да победи. Но сега не можеше да предприеме нищо — навсякъде около тях имаше негови хора.

Той не беше словоохотлив, но от единственото нещо, което й подхвърли, по тялото й премина ледена тръпка.

— Имам великолепни планове за теб, cherie.

Тя едва не изгуби съзнание, но се насили да го погледне смело в очите. Ако позволи на страха да я надвие, то по-добре веднага умре.

Тя се стараеше да запомни всички знаци, дори и най-малките подробности по пътя към форта. Преди да се качат в лодката, Пиер заповяда да хвърлят всички оцелели в трюма, включително Ричард и Тимъти. Островът беше покрит с гъста растителност, през която бе почти невъзможно да се премине. В задната стена имаше тясна врата, която поради безгрижие или разсеяност беше оставена отворена. Пиратите бяха прекалено възбудени от лесната победа, за да мислят за безопасността.

Девойката даже преброи колко свещи горят в краткия тунел оттам до главната зала. Вратата, през която влязоха, беше скрита зад лесно отместващ се шкаф. Ако го поставят на мястото му, никой не би заподозрял за съществуването на тайния вход.

Габриел забеляза, че пиратите не криеха нищо от нея. Очевидно и Пиер, и хората му смятаха, че тя никога вече няма да напусне острова.

Оглеждайки огромната, неуютна зала, тя видя два пътя за бягство. Единият — широката врата, която водеше към голям двор, обкръжен от високи стени. В това отношение чертежът на Биксли беше невероятно точен. Жалко, че той не знаеше за онази вратичка!

Вторият път за бягство бе една тясна стълба към втория етаж. Сигурно там преди са живели офицерите от форта. И тъй като старият форт беше само ремонтиран, а не построен отново, Габриел предположи, че кухнята се намира в двора и изобщо не е свързана с основната сграда. Може би и затворът се намираше там.

Тя видя всичко това само за миг, защото Пиер веднага я поведе, по-точно я повлече нагоре към спалнята си — разхвърляна, отрупана с всевъзможни мебели, с неоправено легло и мръсни чинии на малката масичка. Слава богу, той не затръшна вратата след себе си. Значи нямаше намерение да остава.

Тя лесно издърпа ръката си от лапата му. Досега дори не бе опитала да го направи.

Усети плаха надежда… Може би той бе толкова слаб, колкото изглеждаше? И освен това, не беше чак толкова висок. И това беше забравила, а може би не бе обръщала внимание, защото никога не беше срещала великан като…

Не, тя не можеше да мисли за Дрю сега. Не смееше да попита какво е станало с него. Ами ако беше мъртъв? Страхуваше се, че това ще я прекърши и въобще нямаше да я интересува какво ще стане с нея. Просто нямаше да има за какво да живее… Не, нуждаеше се от всичкия ум и цялата си решителност, за да оцелее.

Тя отстъпи от Пиер, но това не помогна — той я последва, като се държеше възможно най-близо.

— Предполагам, че картите не ти трябват? — попита тя, обръщайки се рязко.

— Картите? — ухили се той. — Ти винаги ще намериш с какво да развеселиш човек, макар че прекрасно знаеш защо си тук.

Разбира се, че знаеше. Просто й се искаше този път да е сбъркала.

— Сега ще освободиш ли баща ми и останалите?

— След като ти се опита да ме преметнеш? Че аз би трябвало да ги очистя всичките!

Габриел пребледня и едва не падна — краката й се подкосиха и отказаха да я слушат. Но Пиер се засмя:

— Разбира се, че ще ги пусна. Да не си въобразяваш, че ще храня толкова готованци?

— Лъжеш!

— Обиждаш ме, Габи! Как можеш да си мислиш такива неща за мен?

Съдейки по усмивчицата му, тя изобщо не го беше засегнала.

— Знаеш, че ще се опитат да ме спасят и няма да рискуваш…

— Да рискувам какво? — прекъсна я той. — Докато те се държат настрана, ти ще останеш жива. Поне така ще им бъде казано. Освен това, ще уверя татенцето ти, че в мига, в който ми омръзнеш, ще те пусна да си ходиш. — И като се разсмя отново, добави: — Ред няма да търпи присъствието ти повече от няколко дни. Тя е много ревнива.

Странно, защо й каза всичко това? Всъщност, сигурно пак лъжеше.

Габриел му хвърли скептичен поглед.

— В такъв случай, защо си направи труда да ме домъкнеш тук? За какво беше този толкова сложен план?

Пиер сви рамене:

— Може би тези няколко дни ще са ми напълно достатъчни! А може и да реша да се отърва от Ред и да задържа теб? Още не съм решил. Искаш ли да живееш с мен?

— Искам да се пържиш в ада!

Той пак избухна в смях. Тя определено го забавляваше, а това не беше добре. Трябваше да направи така, че да не я иска наоколо, а не да му дава причини да я задържи.

Пиер вдигна ръка, за да докосне бузата й. Тя веднага удари омразната ръка, но той се оказа по-ловък и я хвана за китката. Този път, когато се опита да се отскубне, той доказа, че всъщност е по-силен, отколкото изглежда.

— Не забравяй къде се намираш — хладно подхвърли той. — Татенцето ти е все още в затвора.

— Мога ли да го видя?

— Не.

— Откъде да знам дали е жив?

Пиер сви рамене и пусна ръката й.

— Не е задължително да го знаеш. Но понеже нямам причини да го убивам, можеш да смяташ, че е жив, обаче ми се ще да проверим доколко е силно желанието ти да го видиш на свобода… и невредим. Събличай се! В стаята е топло и няма да ти трябват дрехи.

Тя се вцепени. Беше облякла пола и блуза от тънка материя с еднаква бродерия, каквито обичайно носеше на островите — само така можеше поне малко да се спаси от постоянните жеги. Под тях имаше само гащички и риза, така че нямаше да й отнеме много време да се съблече. Отворената врата я заблуди. Тя си помисли, че Пиер ще излезе и тя ще има време да избяга. Но явно грешеше.

Габи неволно погледна към вратата. Забелязал това, Пиер злорадо се ухили:

— А не, нямам никакво намерение да те гоня по стълбите. Само се опитай да избягаш и ще заповядам да убият всичките пленници.

На Габриел й секна дъхът. На устните му играеше такава равнодушна усмивка, като че ли самата мисъл му доставяше удоволствие.

— Скоро ще се върна — подхвърли той и тръгна към вратата. — А ти легни и ме чакай, иначе ще наредя да нашибат татенцето ти с камшик пред очите ти.