Джоана Линдзи
В плен на моите желания (19)

Глава 19

Габриел се втурна надолу по стълбите, след като чу името на посетителя, който я чакаше в салона. Иначе не би приела никого. Все още беше в нещо като шок след снощи. Не можеше да повярва, че Дрю постъпи така с нея. Съвсем нарочно се опита да унищожи шансовете й за приличен брак.

Слава богу, не успя! Даже започна да се оправдава, че не говори сериозно, когато Джорджина, също толкова шокирана, колкото и Габриел, започна да го порицава публично. Естествено, че това ще каже. Какво друго би могъл да направи в онзи момент? Габриел обаче не му повярва дори и за секунда. Беше убедена, че нарочно се опитва да провали шансовете й за женитба. Фактът, че се беше напил до козирката, и това беше повече от очевидно, беше единствената причина лейди Дънстън да повярва, че той само се е пошегувал и тя просто му нареди да си тръгне. Слава богу, той направи точно това.

Уилбър също си тръгна. Той използва момента и се измъкна, преди да му се наложи да отговори на неприятните въпроси на лейди Дънстън. Или поне така се стори на Габриел по-късно. Тя самата също искаше да си тръгне веднага.

— Не му позволявай да те разстрои — каза Джорджина, потупвайки я по ръката. — Брат ми наистина невинаги внимава какви ги говори, особено ако се е напил. А той винаги се напива последните няколко нощи, преди да отплава. Лейди Дънстън много добре знае кой е съпруга ми и няма да рискува да разгневи никой от братята Малъри, като разпространи тази, както тя си мисли, безвкусна шега. Много добре знае, че няма да се възприеме така и затова няма да каже нищо.

Габриел не чу нищо друго, освен „последните няколко нощи, преди да отплава“. Дрю си тръгваше. И тя нямаше дори да разбере, ако сестра му не го беше споменала. Тя беше сигурна, че той няма да й каже, а и защо ли да си прави труда? Тя не означаваше нищо за него.

И все пак беше съкрушена. Първо се опитваше да унищожи бъдещето й, а след това си тръгваше, преди още скандалът да се е разразил. Би трябвало да му е бясна. Искаше да му се ядоса. Това щеше определено да е за предпочитане пред болката и разочарованието, които изпита.

— А, ето те, мила моя!

Габриел се обърна и видя Джеймс Малъри да излиза от кабинета си. Вече не се напрягаше така в негово присъствие. След вечерта, когато ходиха на театър и когато бе станала свидетел на словесния двубой между него и братята на Джорджина, който остана без последствия, тя спря да се страхува толкова от него. А и изражението му не беше предпазливо този път. Той изглеждаше загрижен.

— Как се чувстваш тази сутрин? — попита Джеймс, слагайки бащински ръка на рамото й.

Тя си помисли, че той сигурно има предвид няколкото дни, през които се бе скрила в стаята си, преструвайки се на болна и затова отвърна:

— Вече съм добре.

— И нямаш желание да застреляш някого?

Тя се засмя на начина, по който го каза, разбирайки за какво всъщност говори.

— Значи сте чул какво стана снощи?

— Чух. И изобщо не съм изненадан от тези варвари, които отгоре на всичко трябва да наричам част от семейството, но Джордж е доста ядосана. Странно, защо тя очаква братята й да се държат като джентълмени. Ти не се безпокой, ще се погрижа да няма никакви последствия от глупостта на Дрю. Можеш да разчиташ на това. И щом трябва, ще преглътна горчивия хап и ще ви придружавам на всички сбирки до края на сезона.

Тя беше изненадана и трогната от решението му да й помогне. Знаеше колко много мрази тези социални събития.

— Няма нужда да го правите.

— Ще го направя. Приеми го така — ако не беше баща ти, сега нямаше да стоя тук пред теб и децата ми нямаше да ги има, и Джордж нямаше да е най-щастливата жена на света.

Той изрече всичко това с толкова топла усмивка, че тя не се сдържа и му се усмихна в отговор. Чак сега разбираше колко сериозно той се отнася към дълга, който имаше към баща й.

— Е, щом поставяте нещата по този начин…

— Именно. Сега бягай! Доколкото разбрах, един от ухажорите ти те чака в салона.

Тя понечи да обясни, че посетителят й не е неин ухажор, но Джеймс вече се бе обърнал и се качваше по стълбите, а младежът я чакаше вече от доста време. Джеймс успя да я разведри, а гостът й щеше да отвлече мислите й от снощните събития напълно, беше сигурна в това.

— Ейвъри, колко се радвам, че ви виждам отново!

Тя протегна ръка, докато го приближаваше, но той не я забеляза, защото не можеше да отмести поглед от лицето й.

— Мили боже, не мога да ви позная, госпожице Брукс! Помня, че видът ви обещаваше да се превърнете в голяма красавица, но това, което виждам сега, надхвърля стократно очакванията ми.

Тя се изчерви от комплимента му, но всъщност изражението му я притесни повече. Той наистина изглеждаше учуден и възхитен.

— И вие самият изглеждате много добре, Ейвъри. Но как ме открихте?

Сега той силно се изчерви.

— Страхувам се, че ви нося лоши новини.

Тя веднага си помисли за баща си, но не, това не бе възможно. Тя се беше опитала да разбере какво се е случило с Ейвъри, след като напусна пиратския остров. Баща й я беше уверил, че са го откупили и се е върнал в Англия скоро след това да си потърси „по-малко вълнуваща“ работа. Така че, Ейвъри не би могъл да знае нищо за Нейтън. Пък и той не отговори на въпроса й. Как я беше открил и откъде всъщност знаеше, че е в Англия, след като не се движеха в едни и същи кръгове?

Сигурно я е мярнал някъде из града, предположи тя. На два пъти тя ходи да язди в парка и веднъж присъства на дневен концерт. Даже ходи да пазарува на Бонд Стрийт с Марджъри няколко пъти. Освен това отиде и да предупреди Ричард за смъртната заплаха от Малъри. А те се бяха установили в по-бедната част на града. Явно Ейвъри я е видял на някое от тези места и я е проследил до настоящия й адрес.

— Какви лоши новини?

— Името ти е в устата на всички в Лондон тази сутрин. Така разбрах, че си в града, защо си тук и дори къде си отседнала. Половината висше общество очевидно е против, че една пиратка се опитва да се присламчи към тях, като се омъжи за благородник, докато другата половина се залива от смях, защото не вярва, че е възможно да се случи. О, боже, ти не знаеше ли?

Тя беше толкова шокирана, че сигурно беше пребледняла, но веднага се сети.

— Лейди Дънстън — произнесе тя беззвучно. — Увериха ме, че няма да обърне внимание на това снощи, но тя очевидно е решила, че клюката е достатъчно пикантна, та да рискува дори и да понесе гнева на семейство Малъри.

— Не знам за нея — каза Ейвъри. — Никога не съм чувал за тази дама. Уилбър Карлайл е този, който разправя наляво и надясно, че не си тази, за която се представяш.

Тя за малко да се изсмее. Щеше обаче да прозвучи като истеричка и затова се овладя. Уилбър?! Невъобразимо добрият, отчаяно желаещ да се ожени Уилбър? Защо би го направил? Защо не я бе попитал, преди да предизвика скандала? Защото беше решил, че го е измамила, ето защо.

Тя със сигурност щеше да му разкаже за баща си, ако връзката им се бе задълбочила. Разбира се, нямаше съвсем открито да признае, че баща й е пират, но със сигурност щеше да му каже, че се занимава с търговия. Много семейства от висшите прослойки щяха да го сметнат за черната овца в семейството, но пък колко от тях самите нямаха такива членове в семействата си. А и социалното положение на майка й беше безукорно.

Тя така бе потънала в мислите си, че не чу потропването на външната врата, но шумното боричкане в коридора бе достатъчно да я извади от унеса й. Тя хвърли поглед на Ейвъри и каза.

— Извинете ме за момент.

— Разбира се.

Веднага щом пристъпи в коридора, тя ахна при вида на Охър, вкопчен в иконома на Малъри на пода. Разбира се, борбата беше неравна. Охър почти не се напрегна. Той беше мускулест мъжага в разцвета на силите си, докато Арти, макар и корав стар морски вълк — не бе толкова здрав.

Тя за малко да се засмее, но вместо това каза:

— Това не е най-добрия начин да поискаш да ме видиш.

— Добър си е, когато ти затръшват вратата в лицето — възрази Охър, обръщайки поглед към нея.

Той още си лежеше на пода с ръка, обхванала здраво главата на иконома, който също не беше станал и все още стискаше здраво дългата плитка на Охър. Мъжете бяха облечени почти в един и същи стил. Протрити ботуши, отрязани панталони и широки ризи. Тя така и не свикна с факта, че иконома на семейство Малъри изглеждаше и звучеше като току-що слязъл от пиратски кораб. Двамата мъже спряха да се боричкат в момента, в който чуха гласа й. Сега Арти каза на Охър:

— Мислиш, че ни съм чул кап’тана дъ казва, че ни си добре дошъл тук? Знам си проклетите задължения, ти, досадник такъв, и туй значи, че не мож’ да влезеш.

Охър изсумтя презрително.

— Нямах нищо против да изчакам отвън, моряче, ако се беше съгласил да кажеш на Габи, че искам да говоря с нея, вместо да ми повтаряш да се разкарам.

— Беше заета. Казах ти.

— А аз ти казах, че е спешно.

Габриел изцъка неодобрително.

— Вдигни го Охър! Какво е толкова спешно?

Охър се изправи на крака и отстъпи от Арти, в случай, че икономът реши отново да раздава юмруци като стане. Обръщайки поглед към Габриел, той каза:

— Трябва да поговорим насаме. — Изглеждаше много сериозен и думите му издаваха същото. Дори не я изчака да зададе нов въпрос, а я поведе към вратата, само че Арти изскочи отпред и им прегради пътя.

— Дори не си и помисляй, приятел — предупреди го иконома. — Ня’а да я водиш навън ил’ шъ извикам кап’тана и шъ ти съ прииска да си мъртъв.

— О — изръмжа Охър, — писна ми от теб!

Габриел го спря, като сложи нежно ръка на рамото му и каза на Арти.

— Всичко е наред! Той ми е много добър приятел и е един от най-доверените хора на баща ми. С него ще съм в безопасност.

Охър изобщо не изчака позволението на иконома. Той я поведе през вратата към каретата, която чакаше пред къщата. Тя не очакваше да се отдалечат повече от края на улицата, където биха могли да поговорят на спокойствие, но не се опита да го спре.

— Чул си вече за скандала? — предположи тя.

— Какъв скандал? — попита той.

— Няма значение. Можем да обсъдим това по-късно.

— Хубаво, защото трябва да вземем няколко много важни решения. Пиер държи баща ти в плен и цената, която иска, за да го освободи, си ти.