Джоана Линдзи
В плен на моите желания (3)

Глава 3

Бащата на Габриел се чувстваше изключително смутен и объркан в деня, когато я спаси. През всичките тези години нито тя, нито майка й подозираха за неговия авантюристичен начин на живот. Нейтън Брукс — пират? Нужно й бе малко време, за да свикне с това.

Той изглеждаше толкова различен сега. Наистина й бе трудно да го познае. Когато идваше в Англия да я види, винаги бе чист, избръснат и косите му бяха подстригани, за разлика от сега.

Така изглеждаше мъжът, когото познаваше и вярваше, че е наследила от него най-малкото цвета на черните му коси и светлосините очи. За щастие, не бе наследила височината му, защото той бе висок мъж — малко над метър и осемдесет, докато тя бе дребна като майка си — метър и шестдесет. Но този мъж тук, изобщо не приличаше на бащата, когото тя познаваше и обичаше. Дрехите му бяха също толкова пищни и крещящи, колкото на останалите пирати, които тя бе срещнала досега. Той дори имаше малка златна обеца на едното си ухо!

Баща й бързо махна обецата и това й подсказа колко е смутен от факта, че тя бе разкрила тайния му начин на живот.

Два часа след като бяха напуснали пристанището, Габриел забеляза, че корабът на баща й бе намалил скоростта си. Тя се качи на палубата, за да види какво става и изненадващо се натъкна на… Пиер Лакрос! Неговият кораб бе застанал редом до този на баща й. Явно Пиер ги бе последвал от пиратската база!

Тя все още не бе споменала на Нейтън за него. Не им бе останало време да говорят за това, а и все още не се бе съвзела от шока, че собственият й баща бе член на пиратската общност. Но след като той я спаси, тя се бе почувствала в безопасност и бе сигурна, че никога повече нямаше да й се наложи да се срещне с Пиер отново. Обаче сега, той беше тук, на палубата на „Кърсти Джуъл“ и разговаряше с Нейтън като че ли бяха отколешни приятели. Осъзна, че все пак трябва да се познават отдавна — нали и двамата бяха от капитаните, делящи скривалището. Студеният, алчен поглед на Пиер се заби в нея, оставяйки я неподвижна на палубата. Страховете й я връхлетяха отново. Най-вероятно бе пребледняла, защото баща й застана до нея и грижовно я прегърна през раменете.

— Твърде бързо отплува с нея, mon ami — отбеляза Пиер, без да се преструва, защо точно бе там. — Аз възнамерявах да я купя за себе си.

— Тя не е за продан — отвърна Нейтън.

— Разбира се, че е… Ти плати за нея, а аз ще ти платя още повече. Ти ще си получиш своята печалба и двамата ще сме доволни.

— Нещо не си ме разбрал. Тя е моя дъщеря — студено каза Нейтън.

Пиер остана изненадан. За момент настъпи напрегнато мълчание, докато той се опитваше да прецени ситуацията, местейки погледа си ту върху нея, ту върху баща й. Явно бе осъзнал, че за да я има, трябва да влезе в битка, а той не искаше това. Засмя се и се оплака от ужасния си късмет с възможно най-добродушния тон, който можа да придаде на гласа си. Тонът и поведението му изглежда успокоиха баща й, че Пиер вече е наясно, че Габриел не е лъжица за неговата уста, но нея не успя да я заблуди. Имаше усещането, че за Пиер този разговор с баща й бе само временно отлагане. Той отплава, но тя предусещаше, че това съвсем не бе последната им среща.

Марджъри не щадеше думи, за да изрази негодуванието и неодобрението си от заниманията на Нейтън. Заради злите погледи, които тя му хвърляше през първите няколко дни, Габриел се видя принудена да го защитава. Въпреки всичко той й беше баща. Това, че е пират не означаваше, че тя ще спре да го обича.

Не им се удаде шанс да поприказват, докато не стигнаха до дома му на остров Сейнт Китс, където се бе установил. Разполагаше с малка къща на брега, достатъчно далеч от градчето, за да може спокойно да закотвя кораба си наблизо и ако се наложи, бързо да стигне до него. Но никога не му се бе налагало. Сейнт Китс бе английско пристанище, а той бе англичанин, който нито веднъж не бе стрелял по английски кораби. Виж, да се бие срещу френските, холандските и испанските обаче, си беше в реда на нещата.

Къщата му бе доста необичайна — приличаше на приятна английска вила, приспособена към топлия климат, с просторни проветриви стаи и прозорци отворени, за да уловят бриза, независимо от коя посока духаше.

Бляскавите дървени подове, палмовите дървета в големи саксии и фините, надиплени пердета придаваха типичния местен колорит на къщата, докато мебелировката бе елегантна и съвсем в английски стил. Малкото служители поддържаха дома в пълна изрядност, докато той отсъстваше. Картините по стените бяха изискани и толкова много приличаха на онези, които майка й колекционираше, че тя моментално се почувства у дома.

Спалнята, в която я настаниха, бе много по-голяма от тази, с която разполагаше в Англия. Старинният гардероб бе изработен от черешово дърво, а вратите му бяха инкрустирани със слонова кост. Леглото с балдахин с резбовани колони, бе обвито с фина бяла мрежа срещу комари. А гледката от терасата на нейната стая към океана и пристанището, което се виждаше в далечината, бе великолепна!

Трапезарията също гледаше към океана. Вечерята тази вечер се състоеше от вкусно местно ястие от пълнени с банани раци и пикантни домати, поднесени с изискано френско вино. През отворените прозорци се усещаше полъха на лекия, благоуханен бриз и се чуваше успокояващия плисък на вълните. Габриел имаше усещането, че ще й хареса да живее тук. Но явно Марджъри не бе доволна. През цялото време, докато вечеряха, тя хвърляше гневни погледи към прислугата и не престана да повтаря, че ще се качи на първия кораб, който би я откарал у дома.

Веднага щом Марджъри отнесе киселото си настроение в леглото, Нейтън поведе Габриел на разходка по плажа, за да може да му зададе хилядите въпроси, които напираха в нея. Той не започна да се оправдава за начина на живот, който бе избрал, но й разказа кое точно бе наложило това.

— Бях юнга на търговски кораб, който потъна по време на буря — започна да разказва той. — Малцина от нас оцеляха. Носихме се по течението с дни, преди пиратите да ни открият.

— Значи си решил, че им го дължиш, след като са те спасили — отвърна тя, смятайки, че го е разбрала.

— Не бих го нарекъл спасение, Габи. Те имаха крещяща нужда от мъже.

— Иначе щяха да си продължат без вас, така ли? — опита се да отгатне тя.

— Именно. Бяхме поставени пред обичайната дилема — или се присъединяваш, или те хвърлят обратно в морето. Така че, аз реших да стана един от тях.

— Но не се е налагало да оставаш с тях, нали? Можело е да си тръгнеш, когато стигнете някое пристанище?

— Дълго време не пуснахме котва в пристанище, което да не принадлежеше на пиратите. Междувременно, ако трябва да бъда напълно откровен, този начин на живот бе започнал да ми харесва. Намирах го за изключително вълнуващ. И така, въпреки колебанията си, постепенно се издигнах и накрая се сдобих със собствен кораб.

— А кога срещна мама — преди или след като имаше свой кораб?

— Преди това.

— И тя никога не заподозря?

— Ни най-малко.

— С какво се занимаваше в Англия, когато я срещна?

— Търсех съкровище — усмихна й се той. — Капитанът на първия кораб ме увлече по това.

— Съкровище в Англия? — изненада се тя.

— Не точно — липсващо парче от една от моите карти ме отведе там. Отне ми години преди да разбера, че всъщност нейното семейство притежава тази последна част от картата. Ожених се за нея, за да мога да се домогна до него.

— Не я ли обичаше поне малко?

— Тя бе прекрасна жена — изчерви се леко той, — но не — моята единствена любов бе морето, мило момиче. А тя просто се радваше, че бе омъжена. Бе започнала да се притеснява, че не може да си намери съпруг няколко поредни сезона. Аз, разбира се, не отговарях на изискванията й, нито можех да се похваля с родословието си, но по онова време бях доста елегантен и привлекателен, ако мога така да се изразя. Факт е обаче, че тя определено изненада и двама ни, когато прие предложението ми. Е, увлечението ни един по друг премина доста бързо и тя бе щастлива, когато отплувах.

Това обясняваше всичко. Габриел винаги се бе чудела какво бе събрало родителите й при положение, че те се държаха като непознати всеки път, когато баща й ги посещаваше. Явно Нейтън бе използвал брака за свои лични цели, както впрочем и Карла.

Тя бе искала дете и за целта й е бил нужен съпруг. И въпреки всичко, Габриел никога, нито за миг, не се бе усъмнила в обичта на майка си към нея. Дори накрая, когато Карла бе толкова разочарована от загубата на любовника си, тя никога не прехвърли огорчението си върху дъщеря си.

— А успя ли все пак да намериш липсващото парче от картата? — попита тя с любопитство.

— Не — измърмори той. — Не останах прекалено дълго, за да го търся. Ти бе зачената, преди да замина и това бе единствената причина изобщо да се връщам там през годините. И никога не съжалих за станалото. Ти винаги си била радостта в живота ми, Габи, моята единствена гордост. Много съжалявам за смъртта на майка ти и че е трябвало да минеш през всичко това сама. А и да тръгнеш да ме търсиш — това е много смела постъпка от твоя страна.

— Не мисля, че имах избор.

Спряха и се загледаха в обляния от лунната светлина океан, а вълните се плискаха в краката им. Топлият бриз развя края на полите й. Ръката му обгърна раменете й и той я придърпа към себе си.

— Съжалявам, че са те пленили, но не и че сега сме тук заедно, дъще. Винаги съм искал да бъдеш с мен.

Сълзи бликнаха от очите й и тя се притисна в него. Най-после си беше у дома.

Животът на Сейнт Китс й се стори възхитителен. Всяка сутрин се будеше в очакване на ден, изпълнен със слънце и приключения. По настояване на баща си, се научи да плува и всеки ден плуваше в топлите, лазурносини карибски води. Обичаше да язди по плажа коня, който той й купи и понякога не се прибираше до мръкване, за да се наслади на прекрасните залези. Обожаваше острова, въпреки че на моменти горещината я потискаше. Но всичко това бе ново за нея и понеже бе млада, й се струваше великолепно. Храната бе различна, климатът също, местните жители бяха весели и приятелски настроени, а забавленията и танците по улиците бяха всичко онова, което тя дори не можеше да си представи да й се случи в Англия. Освен това откри, че обожава да придружава баща си и да обикаля моретата в търсене на съкровища. Сега ясно осъзнаваше защо той бе избрал този начин на живот. Изживяваше повече приключения и забавления за една седмица, отколкото някои мъже за цял живот!

Макар да не одобряваше пиратските занимания на баща си, тя започна да гледа на тях от друг ъгъл, особено що се отнасяше до ролята му на посредник при откупуването на заложници, защото ако не беше Нейтън, много от тях никога нямаше да се върнат при семействата си. А и той вече не се занимаваше с пленяването на кораби. Прекарваше по-голямата част от времето си в търсене на съкровища. Тя дори бе с него, когато намериха отличителния знак върху една от картите и той най-сетне успя да разпознае къде се намира червеното кръстче от нея, където бе заровено богатството. Беше толкова вълнуващо да гледа как баща й и хората му копаеха на въпросното място от острова и откриха заровения там огромен сандък. Разочарованието бе голямо, когато го отвориха и се оказа празен, въпреки че можеше да се очаква. Преди да се сдобие с картите, те бяха минали през много ръце. Повечето от картите на Нейтън бяха много трудни за разгадаване, защото собствениците на съкровищата бяха нарисували много малко ориентири по тях — само колкото те самите да могат да се върнат до плячката си, но недостатъчно за онези, които се бяха сдобили с тях и опитваха да ги разшифроват. Някои от картите бяха накъсани на парчета, а частите лежаха скрити на различни места или раздадени на отделни членове от семействата, като значението им през годините се губеше, така че някои хора дори не знаеха какво притежават. Баща й разполагаше с две карти с липсващи парчета.

 

 

Марджъри така и не се качи на кораб за Англия, макар да се бе заклела да го направи, още когато пристигнаха на Сейнт Китс. Въпреки че жегите не й понасяха, тя остана, защото не можеше да изостави Габриел сама сред „пиратите“. Тя опозна някои от тези пирати доста добре, особено тези от екипажа на Нейтън. И двете ги опознаха. Габриел дори считаше няколко от тях за скъпи приятели. Всъщност, повечето от членовете от екипажа му бяха изненадващо приятни и честни хора, макар да бяха твърде свободолюбиви и авантюристични за разбиранията на почтеното общество. Нейтън се справи добре, пазейки я от опасни мъже като Пиер Лакрос, макар тя никога да не спря да се страхува от този мъж, дори и когато разбра, че се е захванал с някаква жена-пират на име Ред. Тя даже го срещна веднъж в открито море, докато с баща й бяха на лов за съкровища. Пиер току-що бе пленил един кораб. Тогава разбра, че ако Нейтън не бе избавил пленниците от Пиер, той щеше да ги убие. Но преди пиратът да отплава, бе успял да се доближи до нея и прошепна така, че баща й да не чуе:

— Не мисли, че съм забравил за теб, мила моя. И нашето време ще дойде.

Това бе може би единствения мрачен момент в безупречната мозайка от вълнуващи преживявания, на които тя се наслаждаваше, докато живееше на острова с баща си, но знаеше, че това не може да продължава вечно. Навярно един ден щеше да се омъжи, дори го очакваше с нетърпение. От все сърце искаше онова, което най-много й бе липсвало като дете — стабилно, любящо семейство, в което всички да държат един на друг и да се обичат. Дори пофлиртува с няколко красиви моряци, които после обаче отплаваха. Но не съжаляваше, защото през първите две години, които прекара на Сейнт Китс, единственото й желание бе да бъде с баща си и да си наваксат пропуснатото време.

Вече почти три години тя се чувстваше прекрасно да живее на острова, докато един ден Чарлз Милфорд не се завърна от учение в чужбина. Син на изискано английско семейство, което притежаваше захарна плантация, красавецът Чарлз явно също се интересуваше от нея, докато не разбра кой бе баща й и грубо й обясни защо не могат да продължат да се срещат. Причината не бе, че Нейтън бе пират. Никой на острова не знаеше това. Семейство Милфорд бяха абсолютни сноби, които считаха баща й за обикновен гражданин и затова бяха решили, че тя не е достойна за техния единствен син. Габриел бе съкрушена от грубата студенина на Чарлз, но успя да прикрие болката си. Не искаше баща й да узнае, че мъжът, който я бе накарал да се замисли за женитба, не я искаше, заради него.

Островът обаче, бе малък и Нейтън някак си бе узнал за случилото се. Габриел можеше да отгатне това по напоследък унилото му настроение, което бе така нетипично за него. Тъй като той не заговори пръв, на нея й се наложи да започне разговора. Случи се, когато тя спомена, че скоро ще навърши пълнолетие и Охър, един от верните моряци на Нейтън, я чу и възкликна:

— И все още не е омъжена?!

Нейтън пребледня и същата вечер я повика в кабинета си. След реакцията на Охър, тя предположи, че ще й се наложи да слуша за възможните кандидати за женитба от острова. Обаче решението, което баща й бе взел я свари неподготвена. Веднага щом се настани на срещуположната страна на бюрото му, той каза:

— Реших да те върна в Англия.

Реакцията й бе мигновена. Дори не й бе необходимо да обмисля казаното:

— Не!

Той й се усмихна, но това бе една тъжна усмивка. Дори не се опита да спори с нея. Обожаваше да й угажда и тя обикновено побеждаваше в споровете им.

— Знаеш, че аз и майка ти никак не си подхождахме — започна да обяснява той. — Тя бе изискана, докато аз бях точно обратното. Искам да знаеш, че няма нищо, от което да се срамувам. Дори и от произхода си. Отраснах в Дувър. Родителите ми бяха добри и работливи хора. Майка ти обаче, не разбираше нещата така и измисли какви ли не истории за пред приятелите си, относно миналото ми и причината за честите ми отсъствия. Дори не искаше приятелите й да знаят, че съм търговец, какъвто аз всъщност не бях, но тя така си мислеше.

— Зная всичко това, папа.

— Да, знаеш, но разбери — по майчина линия ти си аристократка. За съжаление в тази част на света, никой не би повярвал на това. Освен това, днес осъзнах какво ти отнемам, като те задържам при себе си — сезон в Лондон, всичките балове и приеми, които младо момиче с твоето потекло може да посещава, всичко, което майка ти искаше за теб, включително изтънчен кавалер за съпруг.

Тя наведе глава:

— Чул си за Чарлз Милфорд, нали?

— Да — отвърна той. — Дори се позабавлявах с идеята да извикам стария Милфорд на дуел.

— Не си го направил! — стреснато каза тя.

— Всъщност — ухили се той, — реших първо да те попитам дали наистина си влюбена в това момче.

Тя помисли за момент и си призна:

— Не бих казала. Вероятно бих могла, но ако трябва да бъда честна, струва ми се, че по-скоро ми се искаше да се влюбя в някого и Чарлз бе първият, който ми се стори подходящ за съпруг на този остров.

— Независимо от това, дали би станало от него добър съпруг или не, помисли за онова, което току-що каза, Габи. За цялото това време откакто си на острова, той е единствения, който ти се е сторил подходящ за брак. Това е обезпокоително ограничен избор, скъпа, като се има предвид, че е редно да си сред десетки млади мъже, измежду които да избираш. Англия е мястото, където това би могло да се случи. Връщаш се там, за да предявиш претенции за наследството си и да бъдеш представена в обществото, както майка ти винаги е искала. А докато тече сезона, би могла да си намериш и подходящ съпруг.

Знаеше, че баща й има право — това бе единственият й избор. Но съпруг англичанин означаваше да заживее отново в Англия, а тя не можеше да понесе дори мисълта да се откаже от идиличния си живот на острова. От друга страна, с малко повече късмет, би могла да си намери англичанин с достатъчно авантюристичен дух, който, в името на любовта, би се върнал с нея на Карибите. Тази идея я вдъхнови и тя дори започна да очаква предстоящото пътешествие с нетърпение и вълнение.

— Имаш право — каза тя. — Би било чудесно да се влюбя и омъжа, но как ще осъществим тази идея в Англия, без да бъда представена в обществото?

— Няма за какво да се безпокоиш, мила моя. Може и да нямам връзките на майка ти, но познавам един много високопоставен господин, който ми е длъжник. Името му е Малъри — Джеймс Малъри.