Джоана Линдзи
В плен на моите желания (18)

Глава 18

— Госпожице Брукс, мога ли да бъда честен с вас?

Габриел всъщност не обръщаше особено внимание на Уилбър Карлайл, който я въртеше в танц на подиума в балната зала на лейди Дънстън. Това беше третият й бал откакто беше пристигнала в Лондон и роклята, с която беше облечена тази вечер за малко да не пристигне навреме.

Беше бледовиолетова на цвят. Марджъри дори успя да изнамери едно старо колие, останало от майката на Габриел отпреди години, с надеждата, че ще я разведри. Беше миниатюрна картина на английското крайбрежие, изобразяваща малко рибарско селце, много приличащо на онова, в което майка й бе отрасла и Габриел винаги си бе мислила, че това е картина на същото това селце. Закачена беше на наниз от перли и около нея имаше рамка от мънички рози, които на цвят бяха почти същите като цвета на роклята й. Ако беше в по-добро настроение сигурно щеше да се възхити на това как колието чудесно допълваше роклята й. За малко да се откаже да излезе тази нощ, точно както направи предишните две. Престори се, че не се чувства добре и то дотолкова, че дори не излезе от стаята си. Беше си истинска лъжа, но Джорджина не настоя много, особено след като Габриел намекна, че става въпрос за месечното й неразположение. А всъщност, въпреки че физически нищо й нямаше, сърцето й беше наранено и тя наистина не се чувстваше добре емоционално. Остана си в стаята, за да избегне Дрю. Това, че научи какво наистина мисли той за нея миналата седмица, я нарани изключително много. Би могла да се опита да промени мнението му, но не мислеше, че ще й повярва. Омразата към пиратите явно се коренеше дълбоко в семейството му. А за това тя нищо не можеше да направи. Те бяха моряци, които имаха легален бизнес и беше естествено да мразят мъжете, които крадяха товарите им.

Но даваше ли му право това да мери и нея със същия аршин и да й лепне етикета на пропаднала жена, само защото знаеше какъв е баща й? От друга страна, тя беше ли се опитала да го убеди в обратното? Особено след като пи с него, позволи му да я целува и дори не се възпротиви на ласките му. Сви се при спомена за собственото си безсрамно поведение. В опита си да го опознае по-добре, тя всъщност беше затвърдила лошото му мнение за нея и вината си беше само нейна.

Господи, искаше й се да не беше толкова нервна и да не беше изпила чашата с портвайн на екс онази нощ в салона. Питието я удари право в главата. Изобщо не трябваше да му позволява такива волности и не би го направила, ако можеше да разсъждава ясно. Е, искаше да вярва, че не би го сторила, но о, боже, целувките му, докосванията, всичко беше толкова хубаво, че не искаше никога да свършва. Явно това не означаваше нищо за него. Ако бе научила нещо през онази нощ, то бе, че е била абсолютна глупачка да си мисли, че мерзавец като него би могъл да е подходящ за съпруг.

И колкото повече време минаваше, толкова по-потисната се чувстваше тя, докато в края на седмицата вече не можеше да крие чувствата си и предпочете да се затвори в стаята си. Дрю повече не я доближи, дори не я поглеждаше. Всъщност изглеждаше, че припомняйки си произхода й, онази нощ той съжаляваше, че въобще й е обърнал някакво внимание. Той продължи да ги придружава двете със сестра му на всички организирани събития, но още от момента, в който пристигнеха, веднага ги изоставяше и отиваше в другия край на залата.

Тя дори го видя да обръща по-специално внимание на няколко други млади жени и то не само веднъж, а два пъти, на две различни партита. Дори не се опитваше да се прикрива. Сякаш го правеше нарочно, та тя да го забележи.

Лошото бе, че и сестра му също го забеляза. За нещастие тя също така видя и ефекта, който това оказваше на Габриел и я дръпна настрани да й каже:

— Наистина е непростимо от моя страна да не те предупредя за Дрю досега. Понякога забравям колко е красив и колко лесно може да разбие женските сърца, без дори да се опитва.

— Всичко е наред. Моето не е разбил — отвърна Габриел, насилвайки се да се усмихне.

— Това е добре, значи още не съм закъсняла. Сигурна съм, че те харесва, но не искам да си въобразиш, че от това може да излезе нещо, защото няма да стане. Въпреки че цялото семейство много би се зарадвало, ако се задоми, той ясно е дал да се разбере, че няма никакво намерение да се жени.

Джорджина имаше най-добри намерения, но не казваше на Габриел нищо ново. Вярно, че планът бе да откаже Дрю от заклетия ергенлък, но сега това не й изглеждаше много обещаващо. Той си беше изградил някои грешни представи за нея и тъй като се виждаха само в каретата на отиване или на връщане, не й се беше отдал шанс да остане насаме с него и да обсъдят нещата.

Но вече й беше писнало да се крие и да страда от факта, че единственият мъж, когото наистина харесваше беше и единственият, когото не можеше да има. Така да бъде! Дойде в Лондон да си намери съпруг и точно това щеше да направи, а Дрю Андерсън можеше да върви по дяволите.

Дрю не ги придружи на бала тази нощ. Вместо него се появи Бойд, но той очевидно бе загубил интерес към нея. Защото я беше видял да се целува с брат му, може би? Нямаше значение. Той така или иначе никога не е бил в списъка й.

При това положение се радваше, че беше решила в последния момент да отиде на бала. След като Дрю нямаше да е там, тя би могла да опознае по-добре сър Уилбър Карлайл. И сега, когато се предполагаше, че прави точно това, щеше да е по-добре да се заслуша какво й говори.

Той не я изчака да отговори положително и вече казваше:

— Исках да ви уверя в почтените си намерения. Не искам да си мислите, че както повечето мъже наоколо съм в Лондон, само за да се забавлявам по време на сезона. Напротив. Бих искал това да си остане между нас, но съм тук вече трета година, за да си намеря съпруга.

— Предполагам, това означава, че досега не сте имали късмет — попита го тя учтиво.

— Наистина, никакъв. Не че не съм проявил необходимото усърдие, но по една или друга причина все се оказваше, че съм закъснял, или не бях достатъчно заинтригуван от дамата.

„Три години?“, помисли си тя. Колко обезсърчаващо. Или пък той просто не искаше да се ожени. Тя реши също да е честна с него.

— Наистина ли искате да се ожените, Уилбър?

Той въздъхна.

— Да, така е. Натискът, който ми оказват, е огромен и тази година е още по-голям отпреди. Виждате ли, баща ми ми заяви, че ако не се прибера с булка тази година, по-добре да не се връщам изобщо у дома.

— Мили боже, наистина ли?

— Ами той не е в цветущо здраве — обясни той. — Просто иска да ме види задомен преди… Е, много добре го разбирам. Аз съм му единствен син, все пак.

Тя започна да се чувства малко неудобно от посоката на откровения им разговор. Все още не бе готова да вземе решение, независимо от факта, че сезонът беше към края си. Ако й предложеше, преди да е готова да му даде отговор, нямаше представа какво да му каже.

— Уилбър, защо ми казвате всичко това?

— Просто искам да ме имате предвид и да ви уверя, че намеренията ми са напълно почтени. Трябва да ви призная, че наистина се бях отчаял, преди да пристигнете. Вече е почти края на сезона, а перспективите ми… как да кажа… не бяха обнадеждаващи. И тогава вие се появихте като глътка свеж въздух. Дръзко ли ще е, ако ви кажа, че веднага се влюбих във вас.

Крайно време беше да стане малко по-романтичен. Не, не биваше да е толкова дребнава. Той беше много добра партия и единствения, когото още не беше зачеркнала от списъка си. Всички останали бяха или твърде благопристойни, твърде големи сноби или прекалено превзети за вкуса й. А Уилбър изглеждаше добър човек.

Беше също и доста остроумен, поне когато не му се налагаше да прави такива сериозни признания, както тази вечер, или когато станеше въпрос за благодетеля й. Първия път, когато се срещнаха, още преди името Малъри да бъде споменато, той се държа много по-свободно и очарователно и беше доста по-романтичен. Тя би трябвало да се радва, че още не е сгоден, независимо от причините и да се смята за късметлийка, че й обръща внимание. Определено щеше да бъде добър избор. Беше много привлекателен, въпреки че бе доста блед. Всъщност, кожата му беше толкова бяла, че чак й беше странно. Тя въздъхна вътрешно. Не й беше за първи път да обръща внимание на това, откакто пристигна в Лондон. Освен всички останали недостатъци, които забеляза в повечето мъже, с които се запозна, твърде много от тях имаха много блед тен, и то в края на лятото. Е, те не бяха виновни, че това й се струва странно, а и както Марджъри каза, слънцето можеше много лесно да поправи този недостатък. Просто тя беше свикнала мъжете да имат по-тъмен загар, придобит при всекидневния им престой на открито. Не можеше да отрече, че не всички обичат да прекарват времето си навън, колкото нея. Никой не би могъл да придобие по-хубав тен от един морски капитан…

Забеляза Дрю в момента, в който той влезе в стаята. Божичко, дори и след като го бе зачеркнала от списъка си — след като той въобще не беше достоен да го оглави — все още беше като хипнотизирана, само като го погледне. И отново започваше да усеща онова странно трептене в стомаха си. Какво в него, мътните да го вземат, я караше да се чувства така? И искаше ли да се откаже от него, само защото той си беше извадил погрешно заключение за нея, след като един най-обикновен разговор би могъл да изглади недоразуменията помежду им? Но щеше ли да може да го убеди? Баща й наистина беше пират. И близостта й с такъв тип хора й беше разкрила аспекти от живота, за които едно младо момиче би било недопустимо да научи, преди да се омъжи. Тоест, единственото нещо, за което Дрю бъркаше, бе предположението, че не е девствена. За него бе логично да приеме, че е така.

Мили боже, тя се самоубеждаваше да го включи отново в списъка си. Би ли посмяла? Не й се искаше да се разочарова отново. Последния път много я заболя. Но ако той не я нарани отново? Ако се извини и признае колко глупаво е било от негова страна да си мисли за нея най-лошото?

Танцът беше свършил и Уилбър я водеше обратно при Джорджина.

— Изглежда никога не мога да открадна малко повече време насаме с вас — каза той, намигвайки й дяволито. — Надявам се по-късно да ме придружите на кратка разходка в градината, за да продължим нашия разговор.

Разсеяна от факта, че вижда Дрю, Габриел само кимна едва. Той вече беше забелязал сестра си в тълпата и се бе насочил право към тях. Габи мислеше, че още не я е видял, но тогава очите им се срещнаха и той се блъсна в хората, които стояха на пътя му.

Тя се намръщи като видя това. Непохватен? Той — морския капитан? Можеше и да се случи, когато пристъпи на суша за първи път след дълго плаване, но моряците по принцип се славеха със завидното си умение да пазят равновесие. Не можеше и да бъде другояче, след като непрекъснато трябваше да се придвижват по хлъзгавата палуба на кораба.

Докато приближаваше Джорджина, тя забеляза, че нейната благодетелка разговаря с лейди Дънстън — домакинята им — и си спомни предупреждението й, че тя е една от най-големите клюкарки в Лондон. Присъствието на тази дама трябваше да отклони вниманието й от Дрю. Необходимо беше да се съсредоточи и много да внимава какво говори, за да не се изложи и да каже нещо неподходящо. Според Джорджина, високопоставени дами като лейди Дънстън можеха да създадат или да унищожат репутацията на някоя дебютантка без грам усилие.

— Ах, ето я и нея — каза лейди Дънстън, усмихвайки се на Габриел и после леко се намръщи на придружителя й. — А вие, млади момко, наистина трябва да спрете да обсебвате цялото време на госпожица Брукс… или може би ще ме зарадвате с новини за предстояща сватба, която сигурна съм, ще достави удоволствие на баща ви?

На Габриел й стана жал за човека. Значи малката му изповед не беше чак такава тайна в края на краищата. Очевидно положението му беше известно. И въпреки това, тяхната домакиня не спираше да му го напомня. Габриел не беше ставала свидетел досега на такова безочливо сватосване. Независимо какво щеше да й отговори Уилбър, това щеше да даде още храна на клюките по негов адрес.

В този момент се чу друг глас зад гърба й, леко провлечен и определено подигравателен.

— Не бих разчитал на това уважаема, освен ако баща му няма нищо против да приеме пирати в семейството си.

Лейди Дънстън ахна като чу това. Уилбър пребледня. Джорджина остана безмълвна за момент. След като беше предупредила брат си толкова пъти да не използва тази дума на публично място по отношение на Габриел, й беше трудно да повярва, че той отново го бе направил.

Габриел беше бясна и свирепият поглед, който отправи на Дрю, не оставяше никакво съмнение в това. Той беше пиян, но дори в такова състояние беше толкова красив. Това, което я шокира дори повече от думите му, бе силният огън на желанието, който съзря в тъмните му като нощта очи, когато впери поглед в нея.