Джоана Линдзи
В плен на моите желания (41)

Глава 41

Тази нощ Габриел спа неспокойно върху одеялата си. Не каза нищо повече на Дрю, притеснена, че може да промени решението си. Не очакваше особен резултат от ултиматума, който му постави — или да спаси баща й, или тя няма да му прости. Дори не знаеше защо го заплаши така. Надменното му поведение я караше да мисли, че само си губи времето. Обаче Дрю я изненада приятно, като прие условията й.

Постепенно се съвзе от шока и осъзна, че той вероятно се чувства виновен за това, което й бе причинил, но бе възможно и да не осъзнава опасността, в която се забърква. Може би бе редно да го предупреди, че подлага на огромен риск кораба и живота си. Все пак Пиер бе истински пират, а не безобиден търсач на съкровища като баща й. Само че, ако предупредеше Дрю, той можеше да размисли. Ама че дилема! И все пак трябваше да го предупреди — би било много подло да не го направи. Реши обаче да изчака и първо да чуе плана за действие на Дрю — за всеки случай, ако решеше да се отметне от думата си, след като тя му обясни какви са рисковете на това начинание.

Изненадите не свършиха с предложението му да й помогне. На следващата сутрин, преди да излезе от каютата, той й каза:

— Сключихме сделка и аз ще повярвам на честната ти дума и ще те помоля да стоиш настрана от трюма. Екипажът ти ще бъде освободен съвсем скоро, така че няма нужда да им помагаш.

Не разбра какво имаше предвид, докато той не излезе от вратата и не я остави отворена. Нима бе свободна? Невероятно! Преди да се отдаде на радостта си обаче, се замисли над казаното от него. Защо щеше да освободи екипажа й? За да ги предаде в най-близкия затвор или за да помогнат в начинанието им?

Той тръгна, без да може да го попита, но честно казано, предпочиташе да се наслади на триумфа си поне малко, преди да открие дали й предстои още една спасителна акция. Сега, когато се бе съгласил да й помогне, Дрю определено би постъпил глупаво, ако не се възползваше от екипажа й. Поне това със сигурност му беше ясно.

Реши да не се преоблича за първата си разходка на свобода след краткото пленничество. Все още носеше роклята, която й бяха донесли предната вечер, защото бе твърде объркана снощи и забрави да я свали преди лягане. Екипажът я гледаше учудено. Очевидно, Дрю не ги бе осведомил, че някои от пиратите вече не бяха под ключ. Никой обаче не се опита да я спре, а когато тя застана така, че Дрю да я види, на всички им стана ясно, че той я бе освободил.

Все още нямаше с какво да запълва времето си и беше любопитна дали Дрю би имал нещо против, ако започнеше да помага на кораба. По-късно щеше да се пробва, но засега предпочете да се наслаждава на слънчевите лъчи и свежия въздух, които й бяха отнети за няколко дена, както и на Дрю, който държеше руля на квартердека. Изключителните му размери биха стреснали повечето хора, но тя никога не се беше чувствала изплашена от него. Предизвикваше най-различни чувства в нея, но страхът не бе сред тях.

Любовта му към морето бе очевидна. Изглеждаше толкова щастлив, сякаш на света нямаше друго място, където би предпочел да бъде. Беше виждала неведнъж това изражение на лицето на баща си, но като видя същата страст изписана на лицето на Дрю, се натъжи. Нищо чудно, че не искаше да се ожени — никоя жена нямаше шанс срещу любовта му към морето или кораба му.

Не че вече имаше значение за нея. Не, за бога! Не би се омъжила за него сега, дори ако й паднеше на колене. Чувстваше обаче, че ненавистта й към него е отслабнала. Надали можеше да продължи с отмъщението си. Беше й казал, че ако успее да й помогне да спаси баща си, щяха да са квит.

Тимъти се спря да й каже нещо, което се превърна в дълъг разговор. Оказа се, че първият помощник обожаваше да бърбори за какво ли не — за кораби, за родния си град Бриджпорт, Кънектикът — въобще за всичко, което му дойдеше наум. Предвид, че нямаше с какво да се занимава, Габриел нямаше против да го изслуша. Изведнъж каза:

— Не очаквах да ви видя навън днес?

— Габи не ти ли е казала за уговорката, която сключихме снощи? — каза Дрю, който безшумно се бе приближил зад тях. — Успя да използва своето умение да… убеждава, за да се сдобие със свободата си.

Габриел ахна. Казаното от Дрю, по-точно това, което намекна, бе стряскащо и без съмнение имаше за цел да я унижи. Но Тимъти се смути повече и от нея, смотолеви нещо и побърза да се отдалечи.

— Това беше доста добро обяснение, не мислиш ли? Накара Тим да млъкне — каза Дрю, сякаш й бе направил услуга, а не я бе злепоставил толкова много.

Ако в този момент покрай тях не бе преминал някакъв моряк, тя щеше да му даде да се разбере, но успя да се въздържи и само попита рязко:

— Защо го направи?

— Кое? — попита той с напълно невинно изражение и се облегна на парапета до нея. — Изглеждаше сякаш имаш нужда от помощ. Веднъж започне ли да дрънка, Тим е в състояние да ти продъни ушите.

Значи щеше да се преструва, че й е помогнал? Как не. Нямаше да го остави да се измъкне безнаказано от ситуацията.

— Не ми трябваше помощ. Но дори и така да беше, какъв дявол те накара да кажеш нещо такова?

Той сви безгрижно рамене.

— Това ми дойде първо наум.

— Лъжец — озъби се насреща му тя. — Нарочно го направи, за да го накараш да си мисли най-лошото за мен!

Тялото му видимо се стегна. Обвинението в лъжа бе малко прибързано от нейна страна и би засегнало почти всеки мъж. Явно той не правеше изключение.

Обидата пролича в ироничния му тон, когато каза остро:

— Ти самата се справяш чудесно с това, скъпа.

— Как смееш? — сряза го тя.

— Смея и още как — отвърна той. — Освен това се сещам за цял куп други неща, които биха били много по-унищожителни от един обикновен намек.

— Например?

— Истината.

— Единствената истина е, че ти се вмъкна в леглото ми, докато спях и се възползва от факта, че мислех, че всичко е само сън.

Споменаването на въпросната нощ внезапно промени изражението му. Устните му се разтегнаха в нахална усмивка.

— Ама беше дяволски хубав сън, нали?

Никога досега не бе срещала мъж, който да се възбужда така мигновено, но Дрю го направи с лекота. Нападателният гняв се превърна в съблазнителен чар за секунди! Очите му се притвориха леко и в тях нещо проблесна. Видът му ясно й показваше, че той е приключил със спора им и сега у него гореше желание да се върне към спомените, които тя така неразумно бе възкресила.

— Предпочитам да не мисля за това — каза тя сковано, отчаяно опитвайки да не обръща внимание на тръпнещото усещане, което погледът му предизвика в стомаха й.

— Опитай, но много добре знаеш, че няма да можеш — усмихна се той.

— Стига! — прекъсна го тя.

Не беше си разчистила сметките с него и не можеше да си тръгне просто така. Опита се да му обърне гръб. Ако не го гледаше, пулсът й щеше да се поуспокои и тя можеше да мисли по-трезво и…

Дрю я прегърна през раменете, а пръстите му нежно помилваха лицето й. Тази ласка накара кожата й да настръхне.

Тя затвори очи, опитвайки се да попречи на чувствата да вземат връх над нея. Беше я придърпал към себе си и тя чувстваше тежестта на ръката му върху гърдите си. Дори не докосваше зърната й, но те все пак реагираха — трепнаха и се втвърдиха, когато тя си представи пръстите му върху тях.

— Приеми фактите, Габи — онова, което се случи между нас беше толкова красиво, че нямам търпение да го повторим много пъти.

Гласът му бе толкова дрезгав! Но всъщност възбуждащите му думи унищожаваха съпротивата й. Трябваше да го предизвика още веднъж, преди да се предаде напълно на желанието, което той така лесно пробуждаше в нея.

— Искаше Тимъти да си помисли най-лошото. Защо?

Засмя се на упорството й.

— Мъчно ми е, че още мислиш за това — каза той, макар че въобще не звучеше натъжено. — Да ти призная, само се шегувах с теб. Реших, че сме достатъчно близки, та да не се засегнеш. Освен това, екипажът ми ме познава добре. Ти прекара няколко нощи в каютата ми. Те вече предполагаха, че сме любовници.

Шегувал се е. Не би се засегнала, ако наистина бяха любовници, но те не бяха.

— Ние не сме… — започна тя, но той я прекъсна, завъртайки я към себе си и впи устни в нейните.

Трябваше да предположи, че ще направи така. Трябваше да мобилизира волята си, преди устните му да докоснат нейните. Каква воля? Съпротивата й се изпари на мига, тя обви с ръце врата му и измърка в прегръдката му, когато той я притегли към себе си.

Един от моряците мина покрай тях и се изхили. Тя не го чу, но Дрю явно беше забелязал, тъй като прошепна, без да се отдръпва от устните й:

— Да отидем в каютата и да продължим на спокойствие.

Ако не го беше казал, ако просто я бе завел в каютата, вероятно не би успяла да събере сили да устои. Но думите му я извадиха от унеса, в който бе изпаднала и в този миг на прояснение, тя успя да се откъсне от ръцете му и побягна далеч от изкушението, което той представляваше…