Джоана Линдзи
В плен на моите желания (22)

Глава 22

Габриел, нервна и развълнувана, кръстосваше малката каюта. Не можеше да повярва, че реши да открадне кораб, да не говорим, че корабът принадлежеше на Дрю Андерсън. Тя, разбира се, щеше да го върне, просто го взимаше назаем… Повтаряше си го отново и отново, за да облекчи постоянно измъчващото я чувство за вина. Но уверенията не й помагаха особено.

Предната нощ се качи на борда, след като се убеди, че капитанът не е на кораба. Тя не очакваше, че „Тритон“ е толкова прекрасен кораб — тримачтова бригантина, много по-голяма от двумачтовия търговски кораб на баща й. Дрю и голяма част от екипажа празнуваха последната нощ, преди отплаването, което облекчи задачата на хората наети от Охър. Един по един, те се промъкнаха на борда и се скриха в трюма.

Тази нощ тя почти не спа и на зазоряване се предаде на постоянната тревога. Най-малкият шум я караше да подскача и успя да си изгризе ноктите почти до дъно.

В пълна тишина корабът напусна пристанището и влезе в канала. Въпреки че още нищо не се бе случило, девойката се тресеше от напрежение. Подобно нещо изпита преди три години, когато пирати нападнаха кораба им. Тогава очакваше оръдейни изстрели, предвещаващи схватката. Тази сутрин никой нямаше да използва оръдия, но очакваше викове и дори пистолетни изстрели, когато корабът смени капитана си.

Рязкото почукване по вратата едва не й продъни ушите. Под недоволните крясъци на мис Карла, момичето, задъхвайки се, стана и събуди мирно спящата на койката Марджъри.

На прага стоеше Ричард.

— Корабът е наш — обяви той. — Можете да излезете.

— Но аз не чух никакви изстрели! — учуди се Марджъри. — Или успях всичко да проспя?

— Не, изстрели нямаше — усмихна се Габриел, — въпреки че ги очаквах. Интересно, Ричард, как успяхте да свършите работата толкова мирно?

Ричард, широко усмихвайки се, влезе в каютата и затвори вратата.

— Ами, добри сме! Честно казано, не ни е за пръв път да правим нещо подобно. Веднъж превзехме кораб направо на пристанището, въпреки че тогава беше облог. Просто приятелска шега, веднага го върнахме. Но тогава разбрахме, колко е лесно да превземеш кораб, ако свариш екипажа неподготвен.

— Можехте да ми обясните вчера — намуси се тя.

— Е, успехът невинаги е гарантиран. Но моментът на изненадата наклони везните в наша полза… капитане.

Девойката презрително изсумтя. Въпреки че се договориха основните решения да ги взема Габриел, тя се обяви за капитан, само за да поеме върху себе си отговорността за отвличането на кораба, ако ги хванат. Разбира се, нямаше намерение да управлява кораба, въпреки че беше станала опитен моряк и много пъти беше виждала какво прави баща й на капитанския мостик. Но Охър беше по-подходящ за тази задача.

— Значи всичко мина гладко?

— Не съвсем. Най-сложно се оказа да хванем капитана. Можеше да ни предупредиш, че той е тъкмо онзи гигант, с когото се сблъскахме на пристанището в деня на пристигането. Четирима едва го надвихме! Адски добре си служи с юмруците!

— Надявам се, че не сте го наранили? — прекалено бързо и загрижено попита тя, но после веднага се поправи: — На мен, естествено, ми е все едно, но не бих искала някой да пострада.

— С него всичко е наред, обаче се наложи да нокаутираме помощника му. Той забеляза как вкарваме моряците в трюма и поиска да обясним какво става. Не му отне много време да отгатне сам и се нахвърли върху нас. Адски прилича на капитана, същински великан. Но и той е заключен в каютата си.

Габриел кимна и усмихвайки се, напусна каютата. Тя вече беше решила какво ще прави с Дрю сега, когато й беше паднал в ръцете. Нека си мисли, че тя е истинска пиратка! Идеята много й допадна. Вярно, че Дрю вече я мислеше за такава, но в случай, че са му останали някакви съмнения, тя щеше да ги разсее. Просто идеално отмъщение! Той толкова мразеше пиратите, че се опита да й провали живота. Затова ще разпали в него толкова силно желание, че да се побърка по нея и после ще му даде да разбере, че никога няма да я има.

Тя реши да разбере къде Охър е настанил бившия капитан. Самият Охър беше в капитанската каюта, там беше и Дрю, завързан за стола и със запушена уста. Жалко само, че очите му не бяха завързани, защото ако погледите можеха да убиват, тя щеше вече да е мъртва. Всъщност, нищо чудно! Дори и да не беше враждата помежду им, той презираше хората, отнели кораба му.

Тя се приближи до масата, където, приведен над картите, седеше Охър и се опита да игнорира погледа на черните очи, следящи всяко нейно движение.

— Защо не го пратихте в трюма? — тихо, но напълно отчетливо попита тя, съзнавайки, че капитанът няма как да не чуе въпроса. Трябваше да е глух, за да не чуе.

Охър, вдигайки глава, весело й поясни:

— Помислих, че ще искаш малко да позлорадстваш, имайки предвид това, което той ти причини.

Прекрасно! Тя не можеше да получи по-добър отговор даже да се бяха наговорили предварително. Няколко дни в трюма бяха част от плана й за отмъщение.

— Освен това — продължи Охър, — трюмът е пълен с членовете на екипажа му, а да държиш капитана при екипажа е неразумно.

— Но защо?

— Той ще започне да ги подстрекава към бягство. Ако ги разделим, капитанът, разбира се, ще крои планове, но сам няма да може да ги осъществи.

Габриел кимна. Той сигурно бе прав и не трябваше да му задава подобни въпроси — истинският капитан би трябвало да знае тези неща. А тя искаше Дрю наистина да я счита за капитан.

— Наистина ли беше необходимо да му запушвате устата? — изтърси тя.

— Това ми се стори добра идея, още повече, че той бълваше страшни проклятия.

Девойката извъртя очи. Можеше да си представи на какво е способен! А тя напразно се разприказва, не биваше да е толкова откровена. Затова си придаде делови вид и властно помоли Охър да излезе, за да обсъдят къде да преместят Дрю. През това време един моряк внесе куфарите й. Предварително бе решено, че Габриел ще се настани в капитанската каюта, тъй като тя беше най-голяма и подходяща за провеждане на събрания. Но това беше преди да решат да оставят там истинския капитан.

На „Тритон“ имаше достатъчно каюти и можеха да го преместят в онази, която дотогава заемаше тя. Но това беше сложна задача. Ако гигант като Дрю, изправяйки се на крака, реши да излее върху тях яростта си, някой можеше да пострада и при това нямаше да е той. А тя не искаше това. Най-добрият начин да се избегнат неприятностите беше просто да оставят Дрю, където си беше. Габриел спокойно можеше да нареди нещата й да бъдат преместени в съседната каюта. Но от друга страна, защо да й се налага да идва тук винаги, когато й се прииска да подразни врага? Много по-просто беше да й е постоянно под ръка.

Затова каза на Охър:

— Мисля, че просто ще оставим капитана тук.

Охър не се учуди. Всъщност, той никога не се учудваше.

— Сигурна ли си? — кратко попита той.

— Да. Ти, разбира се, се пошегува, но си прав. Смятам да си разчистя сметките с него за всичко, което ми причини. Така че, по-добре да го държа в моята каюта, където, без съмнение, ще бъде изцяло в моя власт.

Ричард със сигурност би се опитал да изкопчи подробности, но Охър не бе такъв. Той просто кимна и се отправи към капитанския мостик, а Габи се върна в каютата. Тя си придаде безстрастно изражение и застана пред Дрю. Нека да я пожелае! В това щеше да се състои отмъщението й. Но това няма да стане, ако той разбере колко го презира и ненавижда! Нека си мисли, че съсипаната й репутация не я безпокои особено. Е, малко искреност нямаше да навреди. Искаше той да знае, че е имала повече от една причина да превземе кораба му. Трябваше също да го увери, че „Тритон“ е взет на заем и ще му бъде върнат… когато всичко приключи. Оставаше само да се надява, че ще бъде скоро. „Тритон“ беше бърз кораб и тя вярваше, че пътуването няма да отнеме дълго време.

Най-накрая очите им се срещнаха. Не му се наложи да поглежда нагоре, дори и седнал, изключителния му ръст беше впечатляващ. И все още я гледаше свирепо и тези черни очи я разстройваха.

Тя пак започна да нервничи.

— Ако извадя това нещо от устата ти, ще се държиш ли прилично? — подхвърли тя.

Той не издаде нито звук, не направи нито едно движение. Само продължи злобно да я гледа. Решавайки да му помогне, тя отбеляза:

— Едно кимване е достатъчно.

И кимване не получи. Сигурно бе прекалено бесен, за да реагира. Погледът му разклащаше увереността й, затова тя му обърна гръб, пое си дълбоко въздух и обясни:

— Решихме да вземем на заем кораба ти. Но само за малко. Получих известие, че баща ми е взет за заложник и го държат на остров на два дни път източно от Сейнт Китс. Много се разстроих, разбирайки, че са го затворили в тъмница. Казаха ми, че корабът ти ще отплава сутринта и затова реших да стигна до острова възможно най-бързо. Даже няма да се отклоним много от предварителния ти курс и при благоприятен вятър, лесно ще наваксаш отклонението. — Тя отново се обърна към него. — Е, сега ще се държиш ли прилично?

Пак никакъв знак, изразът на лицето му не се промени. Проклетият негодник я подлудяваше с яростния си поглед. Ами, така да бъде! Какво повече да му каже? Но тя се постави на негово място и разбра: каквото и да кажеше, нямаше да го убеди в добрите си намерения. Отнеха му кораба и изобщо не му пукаше, че това е само временно. А и едва ли бе повярвал. Трябваше да разбере дали е така, а единствения начин да го направи, бе да махне кърпата от устата му.

Взела решение, тя мина зад него, за да развърже възела на врата му и веднага видя, че кичур коса се е заплел и бе силно опънат. Сигурно го болеше, но нямаше как да развърже възела, без да опъне още повече косата му. Докато се мъчеше с възела, пръстите й докоснаха непокорния кичур, копринен като на дете. Колко странно, та в него нямаше нищо детинско!

Кърпата остана в ръката й, а тя затаи дъх в очакване на поток от ругатни. Мълчание. И не се обърна дори да я погледне. Габи пъхна кърпата в джоба си и застана пред него.

— Нещо за пиене. Да отмия вкуса на парцал от устата си — кратко нареди той.

Напълно разумно, явно има намерение да се държи учтиво. Тя се огледа, но не видя нито вода, нито вино.

— В шкафа на бюрото — посочи той.

В шкафа имаше гарафа с вино, поставена за стабилност в дървена поставка. Освен това видя пистолет и без колебание го пъхна в джоба си, преди да се върне при Дрю. Странно, че той почти показа мястото, където си държеше оръжието. Може просто да е забравил, че е там.

Тя извади тапата и наклони гарафата към устата му. Колко чувствени бяха устните му — пълни, красиво очертани… запленяващи… Когато за последен път гледаше тези устни, той се канеше да я целуне. И я целуна така, че й се зави свят. Божичко, по-добре да не знаеше какви са на вкус…

Тя му позволи само две глътки, преди да откъсне очи от устните му.

— Благодаря — измърмори той, когато тя остави гарафата, — но щях да бъда много по-благодарен, ако ми върнеш кораба.

Виж ти, колко спокойно се държеше! Девойката се разсмя.

— Наистина ли? Интересно, дали ще се учудиш, ако ти кажа, че бих била безкрайно благодарна, ако не се беше постарал да ме опозориш на последния бал у лейди Дънстън, обявявайки с какво се занимава баща ми… но желанието ми не се изпълни, затова и аз няма да изпълня твоето.

— Да те опозоря? Мъжът, с когото беше онази вечер те ухажваше! И беше редно да знае за баща ти. Или се опитваше да го омотаеш в мрежите си и да го накараш да се ожени за теб, без да му кажеш каква си в действителност?!

— Копеле! Нарочно го направи!

Без да отговаря, той на свой ред настоятелно попита:

— Значи за това е всичко? Попадна в неловка ситуация и накара някого да открадне кораб?

— Неловка ситуация?

Така й се прииска да му удари плесница, че побърза да се отдръпне, преди да последва порива си. Нищо не вървеше така, както беше замислено. Тя не трябваше да споменава за това, което й бе причинил! На него явно му беше все едно. Но скоро щеше разбере какво е направил! Господ й е свидетел, че ще разбере!

Тя си пое дълбоко дъх и се покашля, за да се успокои.

— Това не е важно и можеш да не се безпокоиш за кораба си. Уверявам те, че ще си го получиш обратно.

— Но не сега? Не се ли боиш, че ще те сметна за пиратка?

— Шегуваш ли се? — подсмихна се Габриел. — Ти от самото начало беше убеден, че съм пиратка. Не се ли радваш, че предположенията ти се потвърдиха?

— В такъв случай на кого от тези негодници принадлежиш? — ехидно подхвърли той. Габриел моментално разбра каква роля й е определил. Не много приятна. Явно не я приема на сериозно за капитан.

— Премина всякакви граници, Дрю — процеди тя. — Тези хора ми се подчиняват. Аз съм капитанът им.

— Да бе, как не! Но сега ще трябва да се подчиняват на мен, ако искат да те получат обратно — разсмя се той и неочаквано я сграбчи, толкова неочаквано, че тя не успя да реагира. Оказвайки се на коленете му, в прегръдките му, тя изгуби и ума и дума. Но пък Дрю ликуваше. — Е, как се чувстваш сега, когато си сменихме ролите?

— Не много приятно — издиша тя, опитвайки се с всички сили да се отскубне.