Станислав Лем
Едем (14)

Четиринадесета глава

След час по отметнатия капак на товарния люк изпълзя Защитникът. Инженерът го спря на двеста метра от стъкловидната стена, свиваща се нагоре подобно недостроен свод, и се хвана на работа. Тъмнината с гигантски скокове бягаше вдън пустинята. По-ярки от слънце гърмящи камшици разсичаха огледалната стена, потекли от горещината плочи падаха на земята, бял дим се вееше над кипящата маса. Инженерът оставяше парчетата строителен материал да изстиват и шибаше с анихилатора по-нататък, изсичаше в свода прозорци, от които се стичаха огнени висулки. В мътната полупрозрачна преграда оставаха редици четириъгълни дупки, в тях се показваха кладенците на звездното небе. Димът се стелеше на спирали по пясъка, в жилите на стъкловидната грамада нещо стенеше, пукаше, отломките преминаваха в тъмна жар, накрая Защитникът се приближи заднишком към ракетата. Инженерът от разстояние проверяваше остатъчната радиоактивност. Броячите предупредително бръмчаха.

— Би трябвало да чакаме поне четири денонощия — каза Координаторът, — но ще пратим там Черния и чистачите.

— Да, радиоактивността е значителна само на повърхността. Достатъчно е силна струя пясък под налягане. А остатъците ще се съберат на едно място и ще се закопаят.

— Бихме могли да ги натоварим в кърмовия утаител — Координаторът гледаше замислено вишневата жар на развалините.

— Мислиш ли? Защо? — учуди се Инженерът. — От тях никаква полза, само излишен баласт.

— Бих предпочел да не оставяме радиоактивни следи… Не познават атомната енергия и по-добре да не я познаят…

— Може и да си прав — измърмори Инженерът. — Едем… — добави след миг. — Знаеш ли, започва да ми се оформя някаква картина след разказа на Двутела-астроном, по-точно… на Калкулатора… Чудовищна.

— Да — кимна бавно Координаторът, — някаква крайна, така последователна, че чак потресаваща злоупотреба с теорията на информацията. Както се оказва, тя може да бъде оръдие за мъчения, много по-ужасни от всякакво физическо измъчване. Селекция, спиране, блокиране на информацията — по този начин може да се култивира геометрически точна, кошмарна „прокрустика“, както го каза Калкулаторът.

— Как мислиш, дали те… или той — го разбира?

— Как да го разбира? А имаш предвид дали счита такова състояние за нормално? Е, в определен смисъл — сигурно. Нали не познава нищо друго. Макар че се позоваваше на древната им история — тирани, отначало обикновени, после „анонимни“, значи има скала за сравнение. Да, сигурно — ако тя му липсваше, нямаше да успее да ни го каже.

— Ако позоваването на тиранията му дава възможност да си спомня за „доброто старо време“, то,… благодаря.

— И все пак. Изглежда, това е своего рода логичен път на развитие. На някакъв пореден тиран му е хрумнало, че собствената анонимност при съществуващата система на управление ще бъде изгодна. Обществото, без възможност да концентрира съпротивата си, да насочи враждебните чувства към конкретна особа, в известна степен сякаш се разоръжава.

— Аха, така ли го тълкуваш? Тиран без лице!

— Може аналогията да е лъжлива — след известно време, когато са възникнали теоретическите основи на тази тяхна „прокрустика“, някой от неговите наследници е отишъл още по-далеч, ликвидирал е — привидно — дори своето „инкогнито“, премахнал е самия себе си, самата система на управление — разбира се, само в сферата на понятията, думите, публичните изказвания…

— Но защо тук няма никакви освободителни движения? Това не го разбирам! И даже когато наказват своите „престъпници“, вкарвайки ги в тези някакви автономни изолирани групи — нали при отсъствието на каквато и да е стража, надзор, външно насилие е възможно индивидуално бягство и даже организирана съпротива.

— За да може да възникне организация, най-напред трябва да съществуват средства за взаиморазбиране.

Координаторът подаде през люка на купола окото на Гайгеровия брояч, чието цъкане като че ли постепенно утихваше.

— Забележи, че определени явления у тях не са лишени въобще от имена — или връзка с останалите, — но и названията, и връзките, които претендират за истински, са маски. Уродствата, предизвикани от мутациите, се наричат епидемия от някаква болест и така сигурно става с всичко останало. За да се овладее светът, трябва отначало да се назове. Лишени от знания, оръжие, организация, отрязани от другите жители, какво могат да направят?

— Да — каза Инженерът, — но онази сцена на гробището, онзи ров край града все пак показват, че може би порядъкът тук въпреки всичко не е чак толкова съвършен, както би искал неизвестният владетел. А това, че нашият двутел се уплаши от стъклената стена, помниш ли? Явно е, че не всичко тук върви гладко.

Гайгерът над главите им цъкаше все по-лениво. Парчетата под стената, заграждаща кораба, потъмняха, само земята димеше още, а въздухът трептеше толкова силно, че звездите странно се полюляваха.

— Решихме да стартираме — поде Инженерът, — а поне можехме да научим по-добре езика им. Да разберем как действува тази тяхна проклета власт, която се прави на несъществуваща. И… Да им дадем оръжие…

— Кому? На тези нещастници, подобни на нашия двутел? Ти би ли му дал в ръцете анихилатор? Да не си…

— Добре де, отначало бихме могли сами…

— Да унищожим тази власт, нали? — спокойно подсказа Координаторът. — С други думи — да ги освободим — насила…

— Щом няма друг начин.

— Първо, това не са хора. Не трябва да забравяш, че в края на краищата винаги разговаряш с Калкулатора и че разбираш двутела дотолкова, доколкото ще го разбере самият Калкулатор. Второ: — никой не им е натрапил това, което е. Поне никой от Космоса. Те сами…

— Ако разсъждаваш така, ти се съгласяваш с всичко! С всичко! — изкрещя Инженерът.

— А как искаш да разсъждавам? Нима населението на планетата е дете, попаднало в сляпа уличка, откъдето може да се изведе за ръчичка? Де да беше толкова просто, господи! Хенрик, освобождаването ще започне с това, че ще трябва да убиваме, и колкото по-яростна бъде борбата, толкова по-малко ще знаем какво правим, и накрая ще убиваме, само за да си пробием път за отстъпление или контраатака, убивайки всичко, което застане пред Защитника — ти поне знаеш колко е лесно!

— Зная — измърмори Инженерът. — Впрочем — добави той — още нищо не се знае. Без съмнение, те ни наблюдават и тези прозорци, които отворихме в тяхната уж непроницаема стена, сигурно не им харесват. Смятам, че вече можем да очакваме следващия опит.

— Да, това е възможно — съгласи се Координаторът. — Дори си мислех дали да не поставим някакви далечни наблюдателни постове. Електронни уши и очи.

— Това ще заеме сума време и ще глътне материал, какъвто нямаме в излишък.

— И аз така мисля, затова се колебая…

— Два рентгена в секунда. Вече можем да изпратим автоматите.

— Добре. Защитника по-добре да изтеглим горе, в ракетата — за всеки случай.

Следобед небето се покри с облаци и за първи път от попадането им на планетата заваля дребен топъл дъжд. Огледалната стена потъмня, чуваше се как по нейните грапавини се стичат малки поточета. Автоматите работеха неуморно, пясъчните струи, които пулсомоторите изхвърляха, скриптяха и съскаха по повърхността на изрязаните плочи, стъклени парченца хвърчаха из въздуха, дъждът превръщаше пясъка в рядка кал. Черният мъкнеше в ракетата през товарния люк контейнери, пълни с радиоактивни остатъци, вторият автомат контролираше с Гайгер херметичността на капаците. После и двете машини влачеха вече почистените плочи по местата, посочени от инженера, където в бликащите фонтани на искрите, изхвърляни от заваръчните автомати, големите парчета омекваха в температурата на волтовата дъга, спояваха се едно за друго и се превръщаха в началото на бъдещата скеля.

Скоро се изясни, че материалът няма да стигне — след цял ден работа, на свечеряване, Защитникът отново изпълзя от ракетата и застана срещу надупчената стена. Гледката беше адска. Дъждът продължаваше да вали, превръщаше се в порой. Неправилните квадратни слънца разкъсваха мрака с ослепителен блясък, грохотът на ядрените взривове се смесваше с глухия звук на пламтящите стъклени камбани, които разхвърляха земята при падането си, нагоре бухваха гъсти облаци дим и пара, дъждовните локви вряха с пронизително свистене, дъждът се изпаряваше още преди да долети до земята, високо горе с неподвижни безбройни дъги — розови, зелени и жълти — просветваха мълниите на експлозиите. Защитникът, черен като изсечен от антрацит, се дърпаше, завърташе се бавно на място, повдигаше тъпата си муцуна и отново гръм и мълнии разтърсваха околността.

— Това е добре дошло! — изкрещя Инженерът в самото ухо на Координатора. — Може би тази канонада ще ги сплаши, та да ни оставят на мира! Трябват ни още поне два дни!

Лицето му, плувнало в пот — в купола беше горещо като в пещ — изглеждаше като живачна маска.

Когато се оттеглиха на почивка, автоматите отново излязоха горе и шумяха до сутринта — мъкнеха след себе си пясъчните помпи, тракаха със стъклените плочи, дъждът блестеше и искреше с най-чист ослепителен лазур около заваръчните апарати, товарният люк поглъщаше нови контейнери с отпадъци — параболичната конструкция зад кърмата на ракетата бавно растеше, в същото време товарният автомат и екскаваторът работеха под корема й, настървено гризяха склона на хълма.

Когато станаха, на разсъмване, част от стъкловидния материал беше вече употребена за укрепване на подкопа.

— Това беше добра идея — каза Координаторът. Седяха в навигационната, на масата бяха струпани рулони с технически чертежи. — Действително, ако бяхме започнали да махаме подпорите, таванът можеше да се срути под тежестта на ракетата и тя щеше не само да рухне на земята, но и да смаже автоматите — нямаше да успеят да се измъкнат от подкопа.

— А ще стигне ли после енергията за полет? — попита Кибернетикът. Стоеше в отворената врата.

— За десет полета. Ако се наложи, можем даже да анихилираме остатъците, които лежат в утаителя — но сигурно ще бъде излишно. Ще спуснем в подкопа топлопроводи и ще можем точно да регулираме температурата — когато стигне точката на топене на стъклото, стойките ще започнат бавно да се свличат. Ако това стане прекалено бързо, можем всеки миг да инжектираме в подкопа порция течен въздух. По този начин до вечерта ще измъкнем ракетата от земята. Е, после поставянето й вертикално.

— Това е друг етап — каза Инженерът.

В осем сутринта облаците се разнесоха, изгря слънце. Огромният цилиндър на кораба, който досега стърчеше безпомощно от склона, трепна. Инженерът бдеше над това движение — с помощта на теодолит измерваше бавното спускане на кърмата — носът на кораба беше вече дълбоко подкопан, гора от стъклени стълбове бе запълнила празнината от извадената глина. Инженерът стоеше на значително разстояние от ракетата, почти до самата стена, която с редиците от пробити отвори приличаше на развалините на някакъв надут от стъкло Колизеум.

Хората и двутелите бяха евакуирани от кораба по време на операцията. В един момент Инженерът забеляза фигурката на Доктора, който приближаваше отдалеч, като заобикаляше изотзад в широка дъга кораба, но това не стигна до съзнанието му, толкова беше погълнат от наблюдението на приборите. Само тънък слой пръст заедно със система от размекващи се подпори поддържаше тежестта на ракетата. Осемнайсет дебели въжета се точеха от кърмовите дюзи до скобите, впити в най-масивните развалини на стената. Инженерът благославяше тази стена — без нея работите по спускането и изправянето на кораба щяха да бъдат поне четири пъти по-продължителни.

По цяла мрежа от виещи се по пясъка кабели токът течеше към нагревателните тръби, поставени вътре в подкопа. Неговият отвор, ясно забележим точно под мястото, където корпусът се врязваше в склона, слабо димеше. Лениви жълто-сиви изпарения пълзяха над още неизсъхналата след нощния дъжд земя. Кърмата на ракетата се снишаваше на малки тласъци, а когато започваше да се спуска по-бързо, Инженерът задвижваше ръчката на апарата, тогава от четири гофрирани маркуча, вкарани в подкопа, бликваше поток течен въздух и отворът с боботене изригваше мръснобели облаци.

Изведнъж, по време на поредната фаза на размекване на стъклените подпори в подкопа, целият корпус спазматично затрепери и преди Инженерът да успее да обърне ръчката, дългият повече от сто метра цилиндър с пронизителен стон се наклони, кърмата описа дъга, прелетя за част от секундата четири метра, едновременно носът на ракетата се измъкна от склона, като изхвърли нагоре куп пясък и мергел — керамитовият гигант замря неподвижно. Той затисна под себе си кабелите и металните маркучи, един от тях се скъса. От него бликна с вой гейзер втечнен въздух.

— Лежи! Лежи!!! — закрещя Инженерът. Чак след малко се опомни — редом с него стоеше Докторът.

— Какво? Какво? — повтаряше Инженерът като оглушен — не можеше да разбере какво му говори онзи.

— Май че се връщаме… в къщи — каза Докторът. Инженерът мълчеше.

— Той ще живее — каза Докторът.

— Кой? За кого говориш? А…

Изведнъж се досети. Още веднъж се увери с поглед, че ракетата лежи освободена.

— И какво? Ще тръгне ли с нас? — попита той и пристъпи към ракетата — бързаше да провери носовата обшивка.

— Не — отговори Докторът. Тръгна след Инженера, после сякаш размисли и спря. От фонтана втечнен газ, който все още биеше от скъсаната тръба, забележимо захладя. На повърхността на корпуса се появиха дребни фигурки — едната изчезна, след малко кипящият газов стълб намаля, още известно време изхвърляше пяна, от която въздухът леденееше, после спря. Изведнъж стана необикновено тихо — Докторът се огледа, като че ли се чудеше как е попаднал тук — и бавно тръгна напред.

Ракетата стоеше вертикално — бяла, по-бяла от блестящите облаци, сред които сякаш плуваше нейният далечен заострен връх. Бяха изминали три дни на тежък труд. Всичко беше натоварено. Големият параболичен стапел от заварените парчета на стената, която трябваше да ги затвори, стърчеше ненужен край склона на възвишението. На осемдесет метра над земята, в отворения люк, стояха четирима души. Гледаха надолу. Там върху жълто-кафявата плоска повърхност се виждаха две дребни фигурки, едната малко по-светла от другата. Гледаха ги отгоре как стоят неподвижно на няколко десетки метра от плавно разширяващите се — като гигантски колони — кърмови дюзи.

— Защо не си отиват? — нетърпеливо каза Физикът. — Няма да можем да стартираме!

— Те няма да си тръгнат — каза Докторът.

— Какво значи това? Или той не иска да отлетим?

Докторът знаеше какво значи това, но мълчеше. Слънцето стоеше високо. На запад се струпваха облаци. От отворения люк, като от прозорец на стреловидна кула, необяснимо издигната в пущинака, се виждаха планините на юг, посинелите върхове, които преливаха в облаците, голямата западна пустиня, простряла на стотици километри ивиците на осветените дюни и виолетовия кожух на горите, обрасли източните възвишения. Като дантелен скелет се точеше долу колелото на стената — сянката на ракетата се местеше по него като стрелка на титаничен слънчев часовник, тя вече наближаваше двете малки фигури.

От изток се разнесе гръм — въздухът отекна с протяжно свистене и негаснещ на слънцето пламък изригна в черния купол на взрива.

— Охо — това е нещо ново — каза Инженерът.

Отново гръм. Невидимият снаряд виеше все по-близо, конусът на адския вой ги покри, изглеждаше, че ще закачи върха — на няколко десетки метра земята изохка и подскочи нагоре. Усетиха как ракетата се залюля.

— Екипаж! — каза Координаторът. — По местата!

— Ами те — извика гневно Химикът, като погледна още веднъж надолу.

Люкът се затвори.

В командната кабина ревът не се чуваше — в екраните за заден обзор по пясъка подскачаха огнени храсти. Двете светли точки все още стояха неподвижно в подножието на ракетата.

— Затегнете коланите! — каза Координаторът. — Готови?

— Готови — обадиха се групово.

— Дванайсет часът и седем минути. За старт! Включи!

— Включвам реактора — каза Инженерът.

— Има критическа — каза Физикът.

— Циркулацията нормална — каза Химикът.

— Гравиметър на оста — каза Кибернетикът. Докторът, увиснал по средата на разстоянието между свода на тавана и покрития с пенопласт под, гледаше задния екран.

— Там ли са? — запита Координаторът и всички обърнаха очи към него — тези думи не бяха от стартовия ритуал.

— Там са — каза Докторът. Ракетата, ударена от взривна вълна, по-близка от останалите, се разтресе.

— Старт! — гръмко каза Координаторът. Инженерът с мъртво лице включи на ход. Не се чуваше нищо освен съвсем слаби далечни избухвания, те идваха сякаш от друг свят, който няма нищо общо с техния. Бавно се надигаше тихо всепроникващо свистене — като че ли всичко се разтваряше в него, разливаше се; с меко клатушкане екипажът пропадаше в обятията на непреодолима сила.

— Стоим на огъня — каза Инженерът. Това означаваше, че ракетата се е вдигнала от повърхността и изхвърля толкова огнени газове, колкото да уравновеси собствената си тежест.

— Нормална синергетична — каза Координаторът.

— Излизаме на нормална — доложи Кибернетикът и всички найлонови въжета затрептяха. Лапите на амортизаторите се измъкнаха от гнездата си и запълзяха бавно назад.

— Кислород в устата! — викна инстинктивно Докторът, сякаш внезапно събуден, и сам захапа еластичния мундщук.

След дванайсет минути излязоха от атмосферата. Без да намаляват скоростта, се отдалечаваха в звездния мрак по кръговете на все по-развиваща се спирала. В командната кабина пулсираха седемстотин и четирийсетте светлинки на индикаторите, контролните лампи, приборните скали. Хората откопчаваха коланите, хвърляха токите на пода, пристъпваха към разпределителните пултове, някак недоверчиво поставяха длани върху тях, проверяваха дали някъде проводниците не загряват, дали не се чува съскането на някое късо съединение, подозрително душеха въздуха и търсеха в него миризма на нажежено и изгоряло, поглеждаха в екраните, проверяваха скалите на астродезичните калкулатори — всичко беше такова, каквото трябваше да бъде: въздухът — чист, температурата нормална, а разпределителният пулт работеше, сякаш никога не се беше превръщал на купчина парчета.

В навигационната кабина над картите се навеждаха Инженерът и Координаторът.

Звездните карти бяха по-големи от масата, те висяха, понякога се късаха, отдавна си казваха, че за навигационната е нужна по-голяма маса, защото се тъпчат картите. Масата беше все още същата.

— Видя ли Едем? — попита Инженерът. Координаторът го погледна неразбиращо.

— Как да го видя?

— Сега. Погледни.

Координаторът се обърна. В екрана пламтеше огромна опалова капка, която закриваше близките звезди.

— Красива е — каза Инженерът. — Отклонихме се, защото беше толкова хубава. Искахме ей така да прелетим над нея.

— Да — повтори Координаторът, — искахме само да прелетим…

— Изключителен блясък. При другите планети не е толкова чист. Земята е направо синя.

Все още гледаха екрана.

— Останаха — каза тихо Координаторът. — Да. Той сам поиска така.

— Мислиш ли?

— Сигурен съм. Предпочитание да бъдем ние, а не те… Това беше всичкото, което можехме да направим за него.

Известно време никой не се обаждаше. Едем се отдалечаваше.

— Колко е чиста — каза Координаторът. — Но… знаеш ли… според теорията на вероятностите трябва да има и още по-хубави.