Станислав Лем
Едем (3)

Трета глава

Късно през нощта се добраха до възвишението, над което високо стърчеше корпусът на ракетата. За да ускорят връщането, пък и да избегнат срещата с обитателите на гъсталаците, те ги пресякоха на такова място, където храстите се отдръпваха на десетина метра, отхвърлени встрани сякаш от гигантски плуг — в разораната на бразди почва не растеше нищо друго освен кадифени мъхове и лишеи.

Внезапният мрак покри равнината, когато наклоненият силует на ракетата вече ясно се виждаше, затова минаха без помощта на фенерите. Бяха гладни, но още повече — уморени, затова решиха да опънат палатката отгоре. Физикът, който умираше от жажда — водата му се свърши на връщане — се отправи по тунела към вътрешността на кораба. Забави се много. Вече поставяха надутата палатка, когато чуха изпод земята неговия вик. Скочиха към отвора — помогнаха му да се измъкне на повърхността. Ръцете му трепереха. Беше така развълнуван, че едва говореше.

— Какво стана? Успокой се! — викаха един през друг. Координаторът го стисна силно за раменете.

— Там — посочи Физикът тъмнеещия над тях корпус, — там имаше някой.

— Какво?

— Как позна?

— Кой беше?

— Не знам.

— Тогава откъде знаеш, че е имало някой?

— По… по следите. По грешка влязох в навигационната — там преди имаше пръст, сега няма.

— Как така няма?!

— Няма. Там е почти чисто.

— И къде е пръстта?

— Не знам.

— Погледна ли в другите помещения?

— Да. Тоест аз… забравих, че в навигационната имаше пръст и отначало нищо не помислих, исках да пия, отидох в склада, намерих вода, но нямаше с какво да си взема, затова отидох в твоята кабина — той погледна Кибернетика, — а там…

— Какво там, по дяволите?!

— Всичко беше покрито със слуз.

— Слуз?

— Да, прозрачна лепкава слуз — сигурно още имам по обущата. Нищо не видях, едва после усетих, че подметките ми лепнат.

— Може нещо да е изтекло от резервоарите или да е станала някаква химическа реакция, знаеш, че в лабораторията половината прибори са натрошени.

— Не говори глупости! Посвети тук, на краката ми. Светлинното петно се спусна надолу, показаха се обущата на Физика, тук-там светеха като покрити с ципа безцветен лак.

— Това още не доказва, че е имало някой — неуверено каза Химикът.

— А аз дори тогава не съобразих! Взех канче и се върнах в склада. Усещах, че подметките ми лепнат, но не обърнах внимание. Напих се с вода и когато се връщах, ми хрумна да надникна в библиотеката, не знам защо. Бях някак неспокоен, но нищо такова не мислех. Отворих вратата, осветих, а там чисто — от пръстта няма и следа! Тази пръст сам я хвърлях, веднага си спомних, а също и това, че имаше и в навигационната.

— И после какво? — попита Координаторът.

— Нищо, хукнах насам.

— Той може още да е там — в командната или във втория склад — полугласно каза Кибернетикът.

— Едва ли — измърмори Координаторът. Фенерът в ръката на Доктора осветяваше част от земята, всички се струпаха около Физика, който още дишаше тежко.

— Ще ходим ли там, или как? — гласно разсъждаваше Химикът, но си личеше, че не гори от желание да осъществи предложението.

— Покажи още веднъж тия твои обуща — обади се Координаторът.

Той огледа внимателно засъхналата блестяща ципа, прилепнала към кожата. Едва не си чукнаха главите с Доктора, защото в същия миг се наведе и той. Спогледаха се. Никой не се обади.

— Трябва да направим нещо — каза Кибернетикът.

— Още нищо не е станало. Някакъв екземпляр от местната фауна е влязъл в кораба и като не е намерил нищо интересно за себе си, е изчезнал — каза Координаторът.

— Сигурно дъждовен червей, нали? Като акула или като две акули — подхвърли Кибернетикът. — Какво е станало с пръстта?

— Това наистина е странно. Може…

Без да довърши, Докторът започна да снове наоколо. В светлината на фенера виждаха неговия отдалечаващ се силует. Светлинното петно ту се съсредоточаваше ниско на земята, ту бягаше, избледнявайки в мрака.

— Хей! — викна изведнъж Докторът. — Хей! Открих!

Всички хукнаха към него. Той стоеше над няколкометровия земен вал, сякаш утрамбован и покрит тук-там с парцали блестяща тънка ципа.

— Изглежда, че наистина е дъждовен червей — заекна Физикът с променен от вълнение глас.

— Ще се наложи да нощуваме в ракетата — реши внезапно Координаторът. — Първо ще го потърсим, за сигурност, а после ще затворим люка.

— Човече, това значи да отиде нощта — никога не сме оглеждали всички помещения — простена Химикът.

— Няма как…

Оставиха надутата палатка на произвола на съдбата и се гмурнаха в тунела.

Близо час сноваха из кораба, като осветяваха всички ъгълчета. Физикът реши, че в командната кабина отломките от пултовете са преместени от едно място на друго, но никой не помнеше точно. После пък Инженерът се усъмни, че не е оставял инструментите, с които изчукваха копачките, в положението, в което ги намериха.

— Хайде, престанете — каза нетърпеливо Докторът. — Стига сме играли на детективи, наближава два!

Легнаха на дюшеците, свалени от койките, чак към три, и то само защото Инженерът предложи вместо да оглеждат двата етажа на машинното отделение, просто да заключат отвътре вратата към него в стоманената преграда. Въздухът в затвореното помещение им се стори задушен, в него витаеше някакъв неприятен мирис — вече всички падаха от умора и едва бяха свалили обущата и комбинезоните и бяха загасили светлината, налегна ги тежък неспокоен сън.

Докторът се събуди в пълна тъмнина, съвсем бодър. Приближи към очите си часовника — дълго не можеше да се ориентира колко е часът, не се връзваше с тъмнината, беше забравил, че е в ракетата под земята. Най-после във венеца от зелени искри на циферблата разчете, че наближава осем. Това го удиви. Да спи толкова малко! Изръмжа недоволно и искаше да се обърне на другата страна, когато изстина.

В дълбочината на кораба нещо ставаше — по-скоро усети, отколкото чу. Подът трепереше леко. Някъде много далече нещо звънна едва чуто, но Докторът веднага се изправи в леглото. Сърцето му заби силно.

— Върна се! — помисли за съществото, чиито слизести следи беше открил Физикът. — Опитва да се справи с люка — беше следващата мисъл.

Корабът изведнъж затрепери, сякаш огромна сила искаше да го забие още по-дълбоко в земята. Някой от спящите неспокойно простена. На Доктора за миг се стори, че косата му щръква като телена. Корабът тежеше шестнайсет хиляди тона!! Подът се затресе — беше неритмична, накъсана вибрация. Изведнъж разбра.

Това беше силов агрегат! Някой го беше пуснал!

— Ставайте! — изкрещя той, търсейки пипнешком фенера. Хората скачаха от постелите, блъскаха се един друг в египетската тъмнина, викаха, без да се слушат. Най-накрая Докторът откри фенера и светна. С няколко думи обясни какво става. Инженерът, не съвсем събуден, се вслуша в далечния звук. Корпусът се разтърси от накъсани тласъци, напрегнат екот изпълни въздуха.

— Компресорите на левите дюзи! — изхриптя Инженерът. Координаторът мълчаливо закопчаваше комбинезона, другите припряно се обличаха, Инженерът, както си беше с риза и гимнастически гащета, изскочи на коридора, грабвайки пътьом фенера от ръката на Доктора.

— Какво ще правиш?

Побягнаха след него. Той се насочи към навигационната. Подът, по който бягаха, звънтеше, трепереше все по-силно.

— Всеки миг ще откъсне лопатките! — въздъхна Инженерът и се втурна в навигационната кабина, изчистена от натрапника. Хвърли се към главния прекъсвач, дръпна шалтера.

Една лампа в ъгъла светна. Инженерът и Координаторът, вече заедно, измъкнаха от стенната ниша електрожектор, освободиха го от калъфа, после с най-голяма бързина го включиха към зарядните клеми, контролният часовник беше разбит, но надлъжната тръбичка на дулото светна синкаво — имаше ток за зареждане!

Подът се тресеше като бесен, всичко незакрепено подскачаше, металните инструменти играеха по рафтовете, нещо стъклено падна и се разби, парчетата му звъннаха. Останките от пластмасовата облицовка все по-гръмко припяваха в резонанс — и изведнъж настъпи мъртва тишина. В същия миг единствената лампа угасна — Докторът веднага включи фенера.

— Зареден ли е? — подхвърли Физикът.

— Поне за две серии — и толкова стига — откликна Инженерът, който по-скоро изтръгна, отколкото изключи клемите. Грабна електрожектора, спусна алуминиевото му дуло към пода, стисна ръкохватката и тръгна по коридора към машинното. Бяха по средата на пътя, до библиотеката, когато се разнесе адски режещо скриптене, два-три спазматични удара разтърсиха целия кораб, в машинното нещо рухна с пронизителен грохот и отново настъпи мъртва тишина.

Инженерът и Координаторът рамо до рамо приближиха бронираната врата. Координаторът отмести капачето на прозорчето, погледна вътре.

— Дайте фенера — нареди той.

Докторът веднага го сложи в дланта му, но не беше лесно едновременно да осветяваш през тесния остъклен отвор и да гледаш. Инженерът открехна второто прозорче, прилепи към него очи и пое дълбоко дъх.

— Лежи — каза той след дълга пауза.

— Какво? Кой? — обсипаха го с възклицания отзад.

— Гостът. Свети по-добре, ниско, ниско — така! Не мърда. Изобщо не мърда.

Направи пауза.

— Голям е като слон — добави глухо.

— Допрял ли е разпределителните шини? — въпросително се обади Координаторът, който нищо не виждаше, защото челото на фенера му закриваше целия отвор.

— По-скоро е влязъл в скъсаните проводници. Под него стърчат краищата.

— Краищата на какво? — Физикът ставаше нетърпелив.

— На кабела за високо напрежение. Да, не се движи. Е, какво, отваряме ли?

— Налага се — отговори просто Докторът и започна да отмества главното резе.

— А ако се преструва? — подметна някой отзад.

— Така добре може да се преструва само труп — парира Докторът, който успя още веднъж да надникне във второто прозорче, преди Координаторът да отмести фенера.

Стоманените резета се плъзнаха меко в ложите си. Вратата се отвори. Дълго никой не прекрачваше прага — Физикът и Кибернетикът надничаха над раменете на застаналите отпред. В дъното, върху начупените плочи на екранировката, притисната между силом отместените преградни плоскости, лежеше слабо проблясваща на светлината гърбата гола грамада. От време на време по повърхността й пробягваше лека тръпка.

— Жив е — сподавено пошепна Физикът.

Във въздуха се носеше остра отвратителна смрад като от изгорели косми, рядък синкав дим се разсейваше в лъча на фенера.

— За всеки случай — каза Инженерът, вдигна електрожектора, притисна прозрачния приклад на хълбок и го насочи отстрани в безформената маса. Съсък. Безискровият разряд удари в разлятото, изпъкнало в средата туловище малко под гърбицата. Огромното тяло се напрегна, изду се и някак се сви в себе си, като стана още по-плоско. Горните краища на белите преградни плоскости се залюляха, извити настрани с голяма сила.

— Край — осведоми Инженерът и прекрачи високия стоманен праг.

Влязоха всички. Напразно се мъчеха да открият крака, пипала, глава у това същество. Като безпомощна маса то лежеше върху изкъртената секция на трансформатора, беше безформено, гърбицата беше паднала настрана като напълнена с пихтия мека торба. Докторът докосна отстрани мъртвото тяло. Наведе се.

— Всичко това е по-скоро… — измърмори той. — Помиришете!

Вдигна ръката си към тях — на края на пръстите му блестеше нещо като капки рибено масло. Химикът първи преодоля инстинктивното отвращение. Възкликна удивено.

— Позна, а? — каза Докторът.

Сега вече душеха всички — и познаваха горчивия мирис, който изпълваше залите на „фабриката“.

Докторът откри в ъгъла ръчка, която успя да свали от оста, пъхна широкия край под тялото и се опита да го преобърне. В един миг се подхлъзна, краят на ръчката проби кожата и стоманата влезе почти наполовина в меката тъкан.

— Сега я наредихме — не ни стига корабният скелет, ами и този труп — яростно изръмжа Кибернетикът.

— Да беше помогнал! — сърдито подхвърли Докторът, който сам се мъчеше да преобърне туловището.

— Я чакайте, уважаеми — каза Инженерът, — как е възможно това добиче да пусне агрегата?

Всички смаяно го изгледаха.

— Действително… — заекна Физикът. — Е, и какво? — добави глуповато.

— Трябва да го обърнем, та ако ще да се пръснем, казвам ви, трябва! — запали се Докторът. — Идвайте всички — не от тази страна. Така. Не се дърпай! Какво става?

— Чакай — каза Инженерът. Излезе и веднага се върна със стоманените ломове, с които бяха копали тунела. Пъхнаха ги под мъртвото тяло и по командата на Доктора повдигнаха нагоре. Кибернетикът потръпна, когато дланта му, плъзгайки се по гладката стомана, докосна голата кожа на съществото. То пльосна настрани с ужасен звук. Всички отскочиха. Някой извика.

Като от гигантска вретеновидно удължена стрида от свитите дебели гънки на месеста утроба се подаде малко двуръко тяло и повлечено от собствената си тежест, увисна надолу, докосвайки пода с възлестите си пръстчета. Увиснало на разтягащите се бледожълти ципи, то изглеждаше не по-голямо от детски торс. Люлееше се все по-бавно, докато съвсем замря. Докторът първи се осмели да пристъпи, подхвана края на мекия крайник с много стави, малкият торс, прошарен с бледи жилки, се изправи, откривайки плоско личице без очи, със зеещи ноздри и нещо разкъсано като прехапан език на мястото, където у човека се намира устата.

— Жителят на Едем… — глухо каза Химикът. Инженерът, твърде потресен, за да говори, седна на вала на генератора и без да усети, непрекъснато изтриваше ръце в плата на комбинезона.

— Това едно същество ли е или са две? — попита Физикът. Той наблюдаваше отблизо как Докторът внимателно опипва гърдите на неподвижното телце.

— Две в едно или едно в две — а може да са симбионти — не е изключено периодически да се разделят.

— Да, като онзи урод с черния косъм? — подхвърли Физикът. Докторът кимна с глава, без да прекъсва изследванията.

— Но това, голямото, няма нито крака, нито очи, нито глава, нищо! — каза Инженерът. Запали цигара — той, който никога не пушеше!

— Ще видим — отговори Докторът. — Мисля, че няма да имате нищо против да направя аутопсия. Така или иначе трябва да се нареже, иначе не можем да го изнесем. Бих взел някой да асистира, но това може да бъде… неприятно. Има ли доброволци?

— Аз.

— Аз мога — обадиха се почти едновременно Координаторът и Кибернетикът.

Докторът се надигна.

— Двама — още по-добре. Сега да потърся инструмент, ще се наложи да почакате. Длъжен съм да ви уведомя, че нашето пребиваване тук прекалено се усложнява — още малко, и ще ни трябва седмица, за да си почистим едната обувка — не можем да завършим нищо, което сме започнали.

Инженерът и Физикът излязоха на коридора. До тях спря Координаторът, който се връщаше от операционната зала, вече с гумена престилка и засукани ръкави. Носеше никелиран поднос, пълен с хирургически инструменти.

— Нали знаете как работи филтърът — каза той. — Ако искате да пушите, вървете горе.

Двамата тръгнаха по тунела, Химикът се присъедини към тях, като за всеки случай взе електрожектора, оставен в машинното от Инженера.

Слънцето — малко, сплеснато, беше високо, горещият въздух трептеше над пясъците като желе. Седнаха в дългата ивица сянка, която хвърляше отвисоко наклоненият корпус.

— Много странно животно и невероятна история, как е могло да пусне генератора — каза Инженерът. Той поглади бузата си, брадата му вече не бодеше — всички имаха бради, все си казваха, че трябва да се обръснат, но все нямаше кога.

— Но сега, честно казано, в цялата история най-много ме радва това, че генераторът изобщо даде ток. Това означава, че поне намотките са цели.

— А късото съединение? — отбеляза Физикът.

— Дребна работа, избил е автоматическият предпазител. Механическата част е съвсем разсипана, но за нея има цяр. Запасни комплекти от лагери има, трябва само да се потърсят. Естествено и намотката може да се оправи — теоретически — защото с голи ръце над нея ще побелеем. Сега разбирам защо не ми се искаше да проверявам — страхувах се, че всичко е смляно, а тогава знаете какво ни чакаше.

— Реакторът — захвана Химикът. Инженерът се намръщи.

— И реакторът естествено. Ще му дойде редът. Първо ни трябва ток. Без ток нищо няма да свършим. Повредите в охлаждането ще се отстранят за пет минути, но трябва да се запоят тръбопроводите. За това пак трябва ток.

— И какво, мислиш да се заемем с машините — сега? — с надежда в гласа запита Физикът.

— Да. Ще разработим план за реда на ремонтирането, вече говорих с Координатора. Първо ни е нужен поне един изправен агрегат. Естествено без риск няма да мине, агрегатът трябва да се пусне без атомна енергия — дявол знае как! Може би с конска тяга… Да му… Откак електрическият разпределител не работи, нямам понятие какво става в реактора.

— Нищо страшно, неутронните бленди действуват и без дистанционно управление — каза Физикът. — Сигурно реакторът е минал автоматично на празен ход — най-много при първоначалното включване да се е вдигнала малко повече температурата, ако охлаждането…

— Мерси. Реакторът може да се стопи, а ти му викаш „нищо страшно“?

Препираха се все по-разпалено, после започнаха по-сериозно, и понеже на никого не му се слизаше в ракетата, чертаеха схемите по пясъка, докато от дупката не се подаде главата на Доктора, който ги повика.

Скочиха.

— Е, как е там?

— От една страна — малко, а от друга — много — отговори Докторът, който имаше особен вид — над земята се подаваше само главата му.

— Малко — продължи той, — защото, колкото и странно да звучи, и досега не съм сигурен едно ли е това същество или са две. Във всеки случай е животно. Има две кръвоносни системи, но не напълно отделени. Онова голямото — носителят — се е движело, струва ми се, със скокове или крачки.

— Това е голяма разлика — каза Инженерът.

— Може и така, и така — обясни Докторът. — Онова, което изглеждаше като гърбица — там има хранопровод…

— На гърба?

— Не е гръб. Когато го е ударил токът, то е паднало с корема нагоре.

— Какво, искаш да кажеш, че по-малкото, което прилича на… — Инженерът не довърши.

— На дете — довърши спокойно Докторът, — да, то сякаш е яздело отгоре този носител — във всеки случай е допустимо. Не, не е яздело — поправи се той, — по всяка вероятност най-често е стояло вътре в по-големия корпус — там има такова торбовидно гнездо, единственото, с което мога да го сравня, е торбата на кенгуруто, но сходството е съвсем далечно и нефункционално.

— И допускаш, че това същество е интелигентно? Чак пък толкова… — каза Физикът.

— Би трябвало да бъде интелигентно, щом е успяло да отвори вратата и да я затвори зад себе си, да не говорим за пускането на машините — каза Докторът, който нещо не проявяваше желание да излезе на повърхността. — Работата е там, че то няма нервна система според нашите понятия.

— Как така?! — подскочи Кибернетикът. Главата на Доктора повдигна вежди.

— Какво да се прави. Така е. Там има органи, чието предназначение не ми е ясно. Има гръбнак, но в черепа, в малкия череп, няма мозък. Тоест — има нещо, но всеки анатом ще ме нарече профан, ако се опитам да го убеждавам, че е мозък… Някакви жлези, но сякаш асимилиращи, а между белите дробове — то има три дроба — открих най-удивителното нещо. Нещо, което никак не ми харесва. Сложих го в спирт, после ще го видите. Засега има по-срочна работа. Машинното прилича на кланица. Всичко трябва да се изнесе и зарови веднага, в ракетата е доста топло и е желателно да побързаме — особено при тая жега. Можете да сложите тъмни очила и да си завиете лицата, миризмата не е противна, но такова количество сурово месо…

— Шегуваш ли се? — с погнуса запита Физикът.

— Никак.

Едва сега Докторът се измъкна от тунела. Върху гумената престилка имаше втора, бяла, от горе до долу изцапана в червено.

— Съжалявам, наистина може да ви стане лошо. Няма как. Налага се. Да вървим.

Докторът се обърна и изчезна. Двамата се спогледаха и един след друг се спуснаха в тунела.

Гробарската дейност, както я нарече Химикът, завърши чак късно следобед. Работеха полуголи, за да не изцапат комбинезоните, изнасяха ужасния товар с каквото им попадне — кофи, тенекиени носилки, закопаха насечените останки на двеста крачки от ракетата, на върха на хълма, и въпреки призивите на Координатора да пестят водата, изразходваха пет ведра за миене. Докато не се съсиреше, кръвта на огромното същество приличаше на човешката, но бързо ставаше оранжева и щом изсъхнеше, се разсипваше в жълтеникав прах.

Измъченият екипаж се разположи под ракетата, никой дори не помисляше за ядене, само жадно пиеха кафе и вода и един след друг задрямваха, макар че имаха да обсъждат първия етап на ремонта. Когато се опомниха, беше вече нощ. Отново трябваше да се ходи до склада за продукти, да се отварят консерви, да се топлят, след яденето — да се мият чинии и в полунощ изведнъж решиха да не лягат — всички се бяха наспали, — а да започнат подготвителните работи…

Сърцата им биеха по-бързо, когато отместваха пластмасовите и метални отломки от кожуха на аварийния генератор. Работеха с ръчни крикове, лебедки, с часове разравяха железариите, за да търсят всяка запасна част, всяка дреболия — нивелатор или ключ, накрая стигнаха дотам, че генераторът беше цялостно прегледан, разбитият лагер заменен с нов, а лопатките на най-малкия компресор — доведени до състояние на използваемост. Инженерът постигна това по примитивен, но ефикасен начин: понеже резервните лопатки бяха малко, той просто махна всяка втора лопатка — производителността на ротора, естествено, се намаляваше, но във всеки случай можеше да работи. В пет часа сутринта Координаторът обяви край на работата — така или иначе, каза той, ще се наложи да правим още не една експедиция, най-малкото за запасяване с вода, пък и по други причини, и няма смисъл да обръщаме ритъма на съня и бодърствуването. Ще поспим малко и отново ще продължим.

Остатъкът от нощта мина спокойно. Сутринта никой не проявяваше желание да излезе на повърхността, всички бяха готови да продължат работата — и то веднага. Инженерът беше събрал нещо като комплект инструменти и вече не се налагаше за всяка дреболия да се тича по всички каюти. Най-напред се заеха с разпределителя, толкова накъсан, че трябваше да го монтират почти наново. Повредите заменяха с части, безмилостно свалени от други неработещи агрегати, после пристъпиха към истинското пускане на генератора. Реализиран на практика, предложеният от Инженера план беше доста рискован — да задвижат динамото чрез компресор, превърнат в турбина, с помощта на струя кислород от бутилките. В нормални условия аварийната система се задвижваше чрез прегрята водна пара от реактора — реакторът, като сърце на кораба, се смята за най-сигурния механизъм — но сега при пълното разрушение на електроинсталацията за това не можеха и да мечтаят. Налагаше се да изразходват неприкосновения кислороден запас, безценният газ не се хабеше напразно, разчитаха, че когато машинното заработи, ще напълнят празните бутилки с атмосферен кислород. Друг изход нямаше, — пускането на атомния реактор без електричество беше безумие. Наистина Инженерът, тайно от всички, се готвеше и за тази безумна стъпка, ако кислородният проект се провали. Не се знаеше дали сгъстеният кислород няма да се изчерпи, преди реакторът да заработи. Докторът стоеше в тясната шахта под пода на горния етаж на машинното и с възбуден глас подаваше цифрите на намаляващото налягане от кислородните манометри. Останалите петима работеха горе, мятайки се като попарени. Физикът бъркаше във временния разпределителен пулт на реактора — монтиран така, че при вида му на всеки земен специалист щеше да се изправи косата. Инженерът, увиснал надолу с главата под туловището на генератора, черен като негър от смазката, закрепваше четките за пръстените, Координаторът стоеше при Кибернетика, двамата наблюдаваха мъртвата все още скала на неутронния брояч, а Химикът подтичваше между всички като момче за подаване на инструменти.

Кислородът съскаше, компресорът в ролята на газова турбина гневно ръмжеше, звънтеше и потрепваше — роторът, към който Инженерът се беше отнесъл варварски, не бе добре центрован — оборотите на генератора се увеличаваха, неговият проточен стон преминаваше във все по-остър вой, лампите, увиснали от как да е опънатите под свода кабели, вече даваха ярка бяла светлина.

— Двеста и осемнайсет, двеста и две, сто деветдесет и пет — чуваше се монотонният, деформиран от тенекиеното ехо глас на невидимия Доктор.

Инженерът изпълзя изпод динамомашината, изтривайки смазката и потта от брадясалото си лице.

— Може — въздъхна той.

Ръцете му трепереха от напрежение, толкова силно, че не изпита никакво вълнение, когато Физикът каза:

— Включвам първата.

— Сто и седемдесет, сто шейсет и три, сто и шейсет — монотонно рецитираше Докторът, надвиквайки воя на генератора, който беше започнал да подава пусков ток на реактора и с всяка секунда изискваше все повече кислород за поддържане на оборотите.

— Пълно натоварване! — простена Инженерът, който следеше електроприборите.

— Включвам всичко! — с отчаян, разтреперан глас викна Физикът и като се сви инстинктивно, сякаш очакваше удар, натисна с две ръце черните ръчки.

Отвори уста. Без да съзнава, Координаторът все по-силно го стискаше за рамото. Гледаха правоъгълните скали без стъкла, с поогънати, набързо изправени стрелки: брояч на гъстотата на потока бързи неутрони, контрол на циркулацията на електромагнитните помпи, индикатор за изотопно замърсяване и комплексните вътрешни термодвойки на реактора. Генераторът стенеше, виеше, от лошо контактуващите пръстени се сипеха искри. Във вътрешността на реактора зад дебелата блестяща броня цареше мъртво спокойствие. Стрелките не трепваха. Изведнъж те помътняха в очите на Физика, размазаха се, той стисна клепачи, а когато ги отвори, пълни със сълзи, видя стрелките в работно положение.

— Мина критическият!! — извика сърцераздирателно Физикът и се разхлипа, без да пуска двете ръкохватки. Усещаше как мускулите му омекват — през цялото време очакваше взрив.

— Сигурно стрелките са заяли — каза спокойно Координаторът, сякаш не виждаше какво става с Физика. Трудно му беше да говори — толкова силно беше стискал досега челюстите си.

— Деветдесет, осемдесет и едно; осемдесет и две… — подвикваше монотонно Докторът.

— Сега!!! — ревна Инженерът и с ръка в голяма червена ръкавица премести главния превключвател. Генераторът изстена и започна да губи обороти.

Инженерът се хвърли към компресора и затвори двата входни вентила.

— Четирийсет и шест, четирийсет и шест, четирийсет и шест — повтаряше монотонно Докторът.

Турбината престана да черпи кислород от бутилките. Лампите бързо избледняваха, ставаше все по-тъмно.

— Четирийсет и шест, четирийсет и шест… — подвикваше от шахтата Докторът.

Изведнъж лампите блеснаха рязко. Генераторът едва се въртеше, но ток имаше, всички прибори показваха растящо напрежение.

— Четирийсет и шест… четирийсет и шест… — все още повтаряше Докторът, който не знаеше нищо в своя стоманен кладенец.

Физикът седна на пода и закри лицето си с ръце. Беше почти тихо. Роторът на генератора шумеше басово, въртеше се все по-бавно, подскочи, затрепери и спря.

— Четирийсет и шест… четирийсет и шест… — продължаваше Докторът.

— Каква е утечката? — запита Координаторът.

— В нормата — отвърна Кибернетикът.

— Изглежда, пробило е при най-високото натоварване — автоматът е успял да циментира, преди да стане късо.

Не каза нищо повече, но всеки разбра колко се гордее с този автомат. С едната ръка крадешком придържаше пръстите на другата — защото трепереха.

— Четирийсет и шест… — нареждаше Докторът.

— Човече, престани! — изкрещя внезапно към шахтата Химикът. — Вече не трябва! Реакторът дава ток!

Настъпи мълчание. Реакторът работеше както винаги — безшумно. В стоманения кладенец се показа бледото брадясало лице на Доктора.

— Наистина ли? — каза той.

Никой не му отговори. Гледаха циферблатите, сякаш не можеха да се нагледат на стрелките, застинали в работно положение.

— Наистина ли? — повтори Докторът. Започна да се смее без глас.

— Какво пак! — каза сърдито Кибернетикът. — Престани!

Докторът се измъкна горе, седна до Физика и също се загледа в уредите. Никой не разбра колко дълго продължи това.

— Знаете ли? — каза с нов, подмладен глас Докторът. Всички го погледнаха като стреснати от сън. — Никога не съм бил толкова щастлив — прошепна той и изви глава настрани.