Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 19 гласа)

Информация

Сканирал
Sociosasho (3 ноември 2005)
Корекция
Victor (март 2006)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Станислав Лем

Едем

Полска, първо издание

Коректор Жанета Желязкова

Дадена за набор на 10. IV. 1981 г.

Излязла от печат на 20. VIII. 1981 г.

Издателски N 1768

У. И. К. 13,71

Цена 1,83 лева

Издателство „Хр. Г. Данов“ — Пловдив Печатница „Дим. Благоев“ — Пловдив

 

Stanislaw Lem

EDEN Wydanie drugie

Panstwowe Wydawnictwo „Iskry“ Warszawa 1968

c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Корекция
  2. — Корекция в текста от NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Едем (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Едем
Eden
АвторСтанислав Лем
Създаване1958 г.
Полша
Първо издание1959 г.
Полша
ИздателствоIskry
Оригинален езикполски
Жанрнаучна фантастика
Видроман

ПреводачОгнян Сапарев
НачалоBecause of a miscalculation, the craft dipped too low and hit the atmosphere with an earsplitting scream.

Едем (на полски: Eden) е научнофантастичен роман от 1959 г. на известния полски писател Станислав Лем. В България е издаден за пръв път през 1981 г.

Сюжет

Астрономите са открили планета, чиито характеристики са сходни с тези на Земята. Хранейки надежди, че на нея има живот, те я наричат „Едем“ („Рай“). Към планетата се отправя ракета с научноизследователски екип. Авторът не ни представя членовете на екипажа с имената им, а чрез техните професии: Докторът, Химикът, Физикът, Инженерът и Координаторът. Поради грешка в изчисленията, ракетата се врязва под остър ъгъл в атмосферата, което причинява катастрофа. При все че не е фатална, злополуката нанася тежки повреди на апарата и оборудването му. След като оценяват щетите и спасяват това което е възможно, изследователите се заемат с проучване на околността. Наличието на годна за дишане атмосфера и на гравитация, близка до земната, карат учените да мислят, че планетата напълно оправдава името си. Пътят им през пустинята, осеяна с гигантски паякообразни растения (животни?), ги отвежда до съоръжение, което със сигурност е дело на разумни същества.

Край на разкриващата сюжета част.

За книгата

Едем“ съдържа едновременно увлекателен приключенски сюжет и философски размисли, отличаващи творчеството на Станислав Лем от масовата научно-фантастична литература. Характерната за Лем тема за невъзможността на контакт с разум от извънземен произход е поставена и тук. Опитите да се заличат следите от генетичен експеримент, довел до хаос в едно общество, тиранията, дезинформацията, концентрационните лагери и масовите гробове напомнят както за антиутопичния свят на Джордж Оруел, така и за ужасите на Втората световна война, чийто съвременник е писателят.

Критичният Станислав Лем нарича „Едем“ „доста неуспешна книга“ от литературна гледна точка. Той смята, че персонажите са представени твърде схематично. Все пак, авторът я поставя над средното ниво на жанра.

Източници

Девета глава

Трудиха се с пот на чело повече от два часа, изнасяха от долния отсек натрошени парчета от автомати, неотделимо врязани едно в друго, изкривени запасни части — при удара те бяха изскочили от стойките и като лавина бяха затрупали лафета на Защитника. Най-големите тежести повдигаха с малкия ръчен кран, а всичко, което не можеше да мине през вратата, Инженерът заедно с Координатора най-напред разглобяваше. Отначало разсякоха с волтова дъга две бронирани плочи, заклинени между кулата на Защитника и затисналия го сандък с оловни тухли, като прокараха кабели от машинното, от разпределителното табло на реактора. Кибернетикът и Физикът сортираха това, което беше измъкнато от жалостиво скриптящата купчина железария. Непоправимите части отделяха за претопяване. Химикът на свой ред сортираше този материал според вида му. От време на време, когато се налагаше да се измъква някой особено масивен елемент от конструкцията, всички захвърляха работата си и се втурваха да помагат на „докерите“. Малко преди шест часа полегатото чело на Защитника се показа достатъчно, за да отворят горния му люк.

Кибернетикът пръв скочи в тъмния търбух, след миг поиска лампа, пуснаха му я отгоре с кабел. Чуха гласа му, приглушен, сякаш от кладенец.

— Тук са! — крещеше триумфално. — Тук са!

Подаде за миг глава.

— Само сядай и тръгвай! Цялата инсталация работи!

— Ясно, нали затова е Защитник — много да издържа — подхвърли зачервен Инженерът. На раменете си имаше кървави следи от тежестите.

— Драги мои, вече е шест. Ако ще ходим за вода, трябва да тръгваме веднага — каза Координаторът. — Кибернетикът и Инженерът са затънали до гуша в работа, затова предлагам да отидем в същия състав, както вчера.

— Не съм съгласен!

— Но ти разбираш — започна Координаторът, но Инженерът не му позволи да довърши.

— Ти можеш толкова, колкото и аз. Днес ще останеш ти.

Заспориха, накрая Координаторът отстъпи. В състава на експедицията влязоха Инженерът, Физикът и Докторът. Докторът не се поддаде на убеждаване — искаше да отиде.

— Всъщност наистина не се знае къде е по-безопасно — тук или там, ако това е въпросът — каза той най-накрая, раздразнен от нападките на Инженера, и се изкачи по стоманената стълбичка.

— Тубите ви са приготвени — каза Координаторът.

— До ручея има не повече от двайсет километра. Връщайте се веднага с водата, разбрано?

— Ако успеем, ще отидем още един път — каза Инженерът, — ще станат четиристотин литра.

— Е, за втория път ще видим.

Химикът и Кибернетикът искаха да излязат с тях, но Инженерът им прегради пътя:

— Не, само без изпращане и сбогуване, няма смисъл. Дръжте се. Един все пак трябва да стои горе, той може да дойде с нас.

— Аз съм този — каза Химикът, — виждаш, че съм безработен.

Слънцето беше слязло съвсем ниско. Като провери закрепването, луфта на кормилото и запаса от изотопна смес, Инженерът седна отпред. Едва Докторът се качи, легналият под ракетата двутел се изправи в цял ръст и зашляпа към него. Всъдеходът тръгна. Грамадното същество заскимтя и се впусна след тях с такава скорост, която порази Химика. Докторът викна нещо на Инженера, колата спря.

— Е, ти какво — недоволствуваше Инженерът, — да не искаш да го вземеш!

Докторът, объркан, не знаеше какво да прави, гледаше безпомощно към гиганта, който стърчеше с две глави над него, взираше се в лицето му от горе на долу, пристъпваше от крак на крак и издаваше пискливи звуци.

— Затвори го в ракетата — посъветва Инженерът, — ще дойде с тебе.

— Или го приспи — добави Физикът, — защото ако хукне след нас, може да привлече още някого.

Това убеди Доктора. Всъдеходът бавно приближи към ракетата, двутелът го последва със своите чудати скокове, после Докторът с усилие го привлече в тунела. Върна се след четвърт час, зъл и нервиран.

— Затворих го в преддверието на манипулационната — каза той, — там няма стъкла или нещо остро. Но се боя, че ще вдига шум.

— Хайде, хайде — промърмори Инженерът, — не ставай смешен.

Докторът искаше да отговори може би остро, но замълча. Потеглиха отново, заобиколиха ракетата в широка дъга. Химикът им махаше с ръка дори когато виждаше само високата, отвявана прашна опашка. После започна равномерно да крачи около плитко окопания монитор.

Той се разхожда така почти два часа, когато сред стройните чаши, хвърлящи дълги сенки, се появи облаче прах. Яйцевидният червен диск на слънцето тъкмо докосваше хоризонта, на север синееха облаци, беше душно — още не се усещаше онзи хлад, който обикновено падаше по това време. Химикът изскочи от сянката на ракетата и видя машината да подскача по браздите, изорани от въртящите се дискове.

Той приближи колата, преди да е спряла. Нямаше нужда да пита за резултата от експедицията — всъдеходът присядаше ниско на сплеснатите гуми, във всички туби плискаше вода, дори на свободната седалка бълбукаше пълен съд.

— Как мина? — попита Химикът.

Инженерът свали тъмните очила и изтри с кърпичка потта и праха от лицето си.

— Много приятно — каза той.

— Никого ли не срещнахте?

— Е, както обикновено, кръгове, но ги заобикаляхме отдалеч — минахме от другата страна на горичката с ямата, помниш я. Там бразди почти няма. Само че се измъчихме с пълненето на тубите. Да имаше някаква помпа…

— Искаме да отидем още веднъж — добави Физикът.

— Първо трябва да прелеем водата…

— А, няма защо — отговори Физикът, — тук има толкова празни туби, ще вземем други, а после ще ги прелеем наведнъж. Става ли?

Те се спогледаха с Инженера, сякаш криеха нещо. Химикът не забеляза това, учуди го само необичайното им бързане. Разтовариха тубите като при пожар и едва хвърлиха в багажника празните — те съвсем не бяха много, — седнаха и потеглиха рязко, вдигайки облаци прах. Прашната стена още се разсейваше из равнината, аленеейки в лъчите на залязващото слънце, когато на повърхността се измъкна Координаторът.

— Още ли ги няма? — каза той.

— Дойдоха, взеха празни туби и отидоха пак.

Координаторът повече се учуди, отколкото ядоса.

— Как така — веднага ли тръгнаха?

После той каза, че ей сега ще го смени, и слезе в кораба да съобщи новината на Кибернетика, който работеше над универсалния автомат, но с него трудно можеше да се разговаря. В устата му стърчаха поне двайсет транзистора, той ги изплюваше в шепата си като костилки, около врата си беше завил няколкостотин проводници, измъкнати от порцелановите вътрешности, беше ги разплел на гърдите си и ги свързваше с такава бързина, че пръстите му не се виждаха. Понякога замръзваше неподвижно и дълго, в някакво неземно вцепенение се вглеждаше в закачената пред него голяма схема.

Координаторът се върна горе и смени Химика, който отиде да приготвя вечерята за всички, и като седна при монитора, убиваше времето, като нанасяше практически забележки по полето на монтажната книга, започната от Инженера.

От два дни си биеха главите какво да правят с деветдесетте хиляди литра радиоактивна вода, заляла всички помещения над товарния люк. Това беше един от омагьосаните кръгове, като че ли без изход, в които непрекъснато попадаха: за да очистят водата, трябваше да пуснат филтрите, а да стигнат до кабела, който ги захранваше, можеше само през залятия отсек. На кораба имаше даже водолазен скафандър, но той не предпазваше от излъчване. Да го приспособяват специално и бронират с олово нямаше смисъл — по-добре беше да почакат, докато ремонтираните автомати се гмурнат под водата.

Координаторът седеше под кърмата на ракетата, където, щом се смрачи, периодически проблясваше лампа и отбелязваше толкова бързо, колкото можеше, всичко, което му хрумваше — светлината траеше само три секунди. После сам се смя, разглеждайки драскулките си в тъмното. Когато погледна часовника, наближаваше десет.

Стана и започна да се разхожда. Оглеждаше се за светлините на всъдехода, но не виждаше нищо — пречеше му мигалката. Затова се упъти в тази посока, от която трябваше да се върне машината.

Както обикновено, когато беше сам, вдигна очи към звездите — Млечният път се издигаше косо в тъмнината, от Скорпион погледът му тръгна наляво и учудено се спря — най-ярките звезди на Козирог едва се виждаха, тънеха в бледо сияние, сякаш Млечният път се беше разширил и ги бе погълнал, а всъщност се намираше извън него. Изведнъж разбра. Това беше зарево, тъкмо там, над източния хоризонт. Сърцето му заби бавно и силно. Усети спазма в гърлото, тя веднага премина. Със стиснати зъби тръгна нататък. Заревото беше белезникаво, ниско и неравномерно гаснеше, за да блесне само след миг отново. Затвори очи и напрегнато се вслуша в мрака — но чуваше само бученето на кръвта в слепоочията. Сега вече съзвездията почти не се виждаха, застана неподвижно, вгледан в небосклона, който се наливаше с мътно сияние.

Отначало искаше да се върне в ракетата и да измъкне останалите — можеха да тръгнат с монитора. Пеша това би продължило поне три часа. Освен всъдехода имаха малък вертолет, но той беше затиснат между сандъците в залятия отсек — над водата се подаваше само най-горната част, витлото по време на катастрофата беше станало на парчета, кабината сигурно изглеждаше още по-зле. Наистина оставаше Защитникът. Помисли, че могат просто да седнат в него, да отворят дистанционно товарния люк — неговият привод се включваше в машинното отделение — и да минат през водата, която впрочем щеше да се излее веднага щом люкът се отвори. В Защитника ще бъдат запазени от радиацията. Но първо, не беше сигурно дали люкът изобщо ще се отвори, и второ, какво ще правят после, когато цялата земя около ракетата се превърне в едно огромно радиоактивно петно. И все пак, ако е сигурно, че люкът ще се отвори…

Каза си, че ще почака още десет минути, ако дотогава не види светлините, ще тръгнат. Беше десет и тринадесет. Отпусна ръката с часовника. Заревото — да, не се лъжеше — бавно се придвижваше по хоризонта, вече достигаше Алфа Феникс — ивицата, розова отгоре, мътнобелезникава отдолу, пълзеше на север. Отново погледна циферблата на часовника. Оставаха още четири минути, когато видя фаровете.

Отначало те бяха мигаща светлинка, ситно трептяща звездичка, после се раздвоиха, заподскачаха нагоре-надолу, след това започнаха да заслепяват все по-силно — вече се чуваше стърженето на колелата. Караха бързо, но не главоломно — знаеше, че от всъдехода може да се изстиска повече и това, че не бързаха прекалено, съвсем го успокои. Както става в такива случаи, почувствува как се надига гневът му.

Без да усети, се беше отдалечил от ракетата на триста крачки, ако не и повече. Всъдеходът рязко спря, Докторът викна:

— Качвай се!

Притича, скочи странично на празното място, като отмести тубата и разбра, че е празна. Погледна другарите си — на вид нищо им нямаше. Наведе се напред, докосна дулото на монитора — беше студено.

Физикът отговори на неговия ням въпрос с нищо неказващ поглед. Той почака мълчаливо, докато стигнаха ракетата. Инженерът рязко зави, центробежната сила притисна Координатора към седалката, празните туби издрънчаха, колата спря до самия вход на тунела.

— Водата май е пресъхнала, а? — попита равнодушно Координаторът.

— Не можахме да налеем вода — каза Инженерът. Обърна се към него с въртящото се кресло. — Не успяхме да стигнем до ручея.

Посочи с ръка на изток.

Никой не слизаше. Координаторът гледаше изпитателно ту Физика, ту Инженера.

— Още първия път забелязахме, че там нещо се е променило — каза Физикът, — но не знаехме какво и искахме да разберем.

— А ако се беше променило толкова, че да не се върнете, каква щеше да бъде ползата от подобна предвидливост? — каза Координаторът. Вече не криеше гнева си. — Е, хайде, казвайте всичко, без капкомер!

— Те правят нещо там, покрай ручея, пред него и зад него, около хълмовете, във всички котловини, покрай по-големите бразди, и то на километри разстояние — каза Докторът. Инженерът кимна.

— Първия път, докато още беше светло, видяхме само цели кервани от тези големите пумпали — движеха се в строй във форма на буквата V и изхвърляха пръст, сякаш копаеха траншеи. Огледахме ги добре едва на връщане, от върха на хълма, и не ми харесаха.

— И какво толкова не ти хареса? — попита меко Координаторът.

— Това, че са триъгълни и върхът на всеки триъгълник е насочен в нашата посока…

— Чудесно. И без да кажете за това нито дума, тръгнахте натам още веднъж. Знаеш ли как се нарича такова поведение?

— Може да сме извършили глупост — каза Инженерът. — Дори сигурно сме я извършили, но си помислихме, че ако тук започнем да се съвещаваме дали да ходим втори път, отново ще започнат спорове кой трябва да рискува скъпоценния си живот и т.н. и решихме да се оправим с това бързо и сами. Разчитах, че в тъмното те ще трябва някак да осветят мястото на работата.

— Не ви ли видяха?

— Почти сигурно — не. Във всеки случай не забелязах никакви признаци, никой не ни нападна.

— А как пътувахте сега?

— Почти през цялото време по гребена на хълмовете, но не по самите върхове, а малко по-ниско, за да не могат да ни видят на фона на небето. Разбира се, без фарове. Затова се проточи толкова.

— Тоест вие изобщо не смятахте да вземете вода, а тубите сложихте само да заблудите Химика?

— Не, не беше така — намеси се в разговора Докторът. Още седяха във всъдехода — ту в блясъка на мигалката, ту в мрака, когато гаснеше.

— Искахме да приближим ручея доста по-нагоре, от другата страна, но не можахме.

— Защо?

— И там провеждат същата работа. Сега, тоест откак стана тъмно, изливат някаква светеща течност в тези изкопи — тя излъчваше толкова светлина, че всичко отлично се виждаше.

— И какво правят? — Координаторът погледна Инженера. Онзи вдигна рамене.

— Може да правят някакви отливки. Макар че беше твърде рядко като за разтопен метал.

— Как го докарваха?

— Никак. Полагаха нещо по продължение на браздите — допускам, че е тръбопровод, но не съм сигурен.

— Течен метал по тръбопровод?!

— Казвам ти какво видях в тъмното, през бинокъла, при много лошо осветление — центърът на всеки изкоп свети като живачна горелка, а наоколо всичко е тъмно — пък и никъде не приближихме на по-малко от седемстотин метра.

Мигалката угасна и за миг седяха, без да се виждат — после отново проблесна.

— Мисля, че трябва да я махнем — каза Координаторът, като вдигна поглед, и добави: — И то веднага.

— Как е? — погледнаха в мрака, лампата отново пламна, всички видяха Химика, който се измъкваше от тунела. Той приближи към колата, подхвърлиха се бързи въпроси и отговори, в това време Инженерът слезе долу в машинното и изключи тока. Лампата блесна за последен път и стана тъмно. Затова пък заревото на хоризонта се разгоря още по-ясно. Беше се преместило на юг.

— Там е като мравуняк — каза Инженерът, който се върна на повърхността и стоеше при ракетата с лице към заревото. В неподвижното сияние лицето му изглеждаше сиво.

— Големи пумпали ли?

— Не, двутели. Силуетите им се виждаха на фона на това светещо тесто — много бързаха, изглежда, то се сгъстява при изстиване. Ограждаха го с някакви решетки отзад и отстрани. Предната част, тоест страната, обърната към нас, оставаше открита.

— И какво? Сега ще седнем да чакаме със скръстени ръце ли? — започна с възбуден глас Химикът.

— Защо — каза Координаторът, — ей сега ще се заемем с проверка на системите на Защитника.

За момент замълчаха, гледайки заревото. Забелязаха няколко по-ярки избухвания.

— Искаш да пуснем водата ли? — мрачно попита Инженерът.

— Не — поне докато може. Мислих за това. Ще опитаме да отворим люка. Ако контролките покажат, че отварящият механизъм работи, ще го затворим отново и ще чакаме. При опита капакът ще се открехне с няколко милиметра, в най-лошия случай долу ще се излеят няколко десетки литра вода. Такова малко радиоактивно петно не е страшно, с него ще се справим. Затова пък ще знаем, че във всеки миг можем да излезем навън със Защитника и имаме свобода на маневриране.

— В най-лошия случай ще има петно, но от нас — каза Химикът. — Интересно какво ще ти дадат тези експерименти, ако атаката бъде атомна?

— Керамитът издържа до триста метра от епицентъра.

— А ако взривът бъде на сто?

— Защитникът ще издържи и на сто метра.

— Вкопан в земята — уточни Физикът.

— И какво? Ако се наложи, ще се вкопаем.

— Дори ако взривът бъде на четиристотин, люкът ще се завари термично и няма да излезеш навън! Ще се сварим като раци.

— Това са глупости. Засега бомби не падат, пък и трябва да си признаем, по дяволите — няма да напуснем ракетата. Ако я унищожат, интересно как ще направиш друга?

След тези думи на Инженера настъпи тишина.

— Чакайте, ей — сети се изведнъж Физикът, — нали Защитникът не е комплектуван! Кибернетикът измъкна от него диодите.

— Само от прицелния автомат. Може да се мериш и без автомат. Нали знаеш — когато се стреля с антипротони, може да удариш встрани, резултатът ще бъде същият…

— Слушайте — исках да запитам за едно нещо… — обади се Докторът. Всички се обърнаха към него.

— Какво?

— Нищо особено, исках да попитам какво прави двутелът…

След секунда мълчание се разнесе взрив от смях.

— Невероятно! — възкликна Инженерът. Настроението се промени, сякаш опасността изведнъж изчезна.

— Спи — каза Координаторът. — Поне спеше преди осем, когато погледнах. Той въобще е в състояние да спи почти непрекъснато.

— А яде ли нещо? — обърна се той към Доктора.

— У нас не иска нищо. Не зная какво яде. От това, което му предложих, не докосна нищо.

— Да, всеки си има проблеми — въздъхна Инженерът. Усмихна се в тъмното.

— Внимание! — разнесе се глас изпод земята. — Внимание! Внимание!!

Обърнаха се сепнато, от тунела се измъкна голяма тъмна фигура, изскърца меко и спря. Зад нея се подаде Кибернетикът със запален фенер на гърдите.

— Нашият първи универсален! — представи той с триумф в гласа. — Какво има?… — добави, оглеждайки поред осветените лица на другарите си. — Какво е станало?

— Засега нищо — отговори Химикът. — Но може да стане — и повече, отколкото ни се иска.

— Защо така?… Имаме автомат — малко неуверено каза Кибернетикът.

— Така ли? Е, тогава му кажи, че може да започва.

— Какво?

— Да копае гробове!!

След това възклицание Химикът разбута застаналите отпред и с широки крачки се отправи в тъмнината. Координаторът постоя неподвижно, гледайки след него, после тръгна в същата посока.

— Какво му стана? — попита обърканият Кибернетик, който нищо не разбираше.

— Шок — обясни кратко Инженерът. — Готвят нещо против нас в онези долинки на изток. Открихме го по време на експедицията. Вероятно ще ни нападнат, но неизвестно как.

— Нападнат?…

Кибернетикът беше още изцяло потънал в своята работа и своя успех — изглеждаше, че думите на Инженера изобщо не достигат до съзнанието му. Той с разширени очи оглеждаше другарите си, после се обърна към равнината. На фона на сребристо избледняващото зарево се връщаха бавно два силуета. Кибернетикът се обърна — автоматът стоеше до него, по-висок от хората, неподвижен като изсечен от скала.

— Трябва нещо да направим… — пошепна той сякаш на себе си.

— Искаме да пуснем Защитника — каза Физикът. — Не зная какво ще ни даде това, но във всички случаи трябва да се хванем на работа. Кажи на Координатора да изпрати Химика, ние отиваме долу. Ще оправяме филтрите. Автоматът ще свърже кабела. Тръгвай — кимна той на Кибернетика. — Най-лошо е чакането със скръстени ръце.

Влязоха в тунела. Автоматът постоя секунда, после внезапно се обърна на място и тръгна след тях.

— Я виж, вече има с него обратна връзка — не без удивление в гласа каза Инженерът на Доктора, — това веднага ще ни потрябва, ще изпратим Черния под водата. Като се потопи, не може да бъде командуван на глас.

— А как? По радиото ли? — каза Докторът разсеяно, сякаш говореше какво да е, само да не секне разговорът. Следеше тъмните силуети на фона на заревото — те отново се връщаха. Приличаше на нощна разходка под звездите.

— С микропредавател, нали знаеш — започна Инженерът, проследи погледа на Доктора и продължи със същия тон: — Това е, защото беше вече сигурен, че ще успеем…

— Да — кимна Докторът. — Затова и не му се искаше да напускаме бързо Едем.

— Нищо му няма… — Инженерът вече се насочваше към входа на тунела. — Познавам го. Всичко ще се оправи, ако тук започне нещо.

— Да, тогава всичко ще се оправи — съгласи се Докторът, потегляйки след него. Инженерът забави крачка, в тъмното се опитваше да го погледне в лицето, за да разбере дали в това повтаряне на думите му не се крие подигравка, но не видя нищо — беше прекалено тъмно.

След четвърт час Координаторът и Химикът се спуснаха в ракетата. Преди започване на работите изпратиха горе Черния, който издигна около изхода на тунела двуметров земен вал, утрамбова го и го укрепи, после внесе под земята оставените на повърхността вещи. Освен окопания монитор, там остана само всъдеходът. Жал им беше да губят време за разглобяването му, а и помощта на автомата им беше необходима.

Към полунощ се заловиха здравата за работа. Кибернетикът проверяваше цялата вътрешна инсталация на Защитника, Физикът и Инженерът регулираха радиационните филтри, а Координаторът в защитно облекло стоеше над кладенеца в долния етаж на машинното. Автоматът се беше гмурнал през него на дъното и работеше на два метра под водата при разклонението на кабелите.

Оказа се, че дори след поправката филтрите имат понижена пропускателност — няколко секции бяха излезли от строя, затова решиха въпроса, като ускориха циркулацията на водата. Очистването й се извършваше в доста примитивни условия — Химикът измерваше степента на радиоактивно заразяване, като вземаше всеки десет минути проба за анализ от резервоара, защото автоматичният индикатор не работеше, а поправката му изискваше време, с което не разполагаха.

Към три часа след полунощ водата беше практически очистена. Цистерната, от която беше изтекла, се оказа пукната на три места — инерцията я беше хвърлила напред по подложката и беше ударила челния диск в един от главните шпангоути. Вместо да я запояват, за по-бързо просто изпомпиха водата в по-горния празен резервоар — в нормални условия такова асиметрично разпределение на товара би било недопустимо, но засега ракетата не се канеше да лети. След изпомпването на водата продухаха долните помещения със сгъстен въздух. По стените остана малко радиоактивна утайка, но махнаха с ръка — засега никой не смяташе да влиза там. Оставаше най-важното — да отворят товарния люк. Контролните лампички показваха пълна изправност на затварящия механизъм, но въпреки това при първия опит не поиска да се отвори. Обмисляха дали да не повишат налягането в хидравличната система, но Инженерът реши, че ще бъде по-добре да огледат люка отвън и всички излязоха.

Не беше лесно да се доберат до люка — намираше се по-близо до кърмата, а сега на повече от четири метра над земята. За кратко време построиха скеля от метални парчета — вървеше бързо, автоматът запои стоманените фрагменти в тромав, но здрав мостик — и започнаха огледа в светлината на фенерчетата и прожектора.

Небето на изток посивя, заревото вече не се виждаше, звездите постепенно избледняваха и едри капки роса се стичаха по керамитовите плочи на корпуса.

— Интересно — каза Физикът, — механизмът работи, капакът изглежда като новичък и има само един малък недостатък — не може да се отвори.

— Не обичам чудесата — добави Кибернетикът. Удряше с ръкохватката на пилата по метала.

Инженерът не се обади. Беше бесен.

— Чакайте — намеси се Координаторът, — а може би със стария, изпитан от поколенията метод?…

И той вдигна осемкилограмовия чук, който лежеше на скелята в краката му.

— Може да се очука ръбът, но само веднъж — съгласи се след кратко колебание Инженерът. Не обичаше такива „методи“.

Координаторът погледна косо черния автомат, който се издигаше като ръбеста статуя в сивото развиделяване, подпирайки с гърдите си мостчето, претегли в ръката си чука, замахна не много силно и удари. Биеше равномерно, бронята отпяваше с плътен кратък звук, всеки удар падаше няколко сантиметра по-нататък, беше му неудобно да бие отдолу-нагоре, но имаше нужда от физическо усилие. Ненадейно серията от равномерни отгласи се обърка, в нея влезе нов басов стон, сякаш под тях се обади земята. Чукът увисна в ръцете на Координатора. Някъде отгоре дойде протяжно нарастващо свистене, после тъп грохот, скелята конвулсивно се затресе.

— Долу! — викна Физикът. Един след друг скочиха от скелята, само Автоматът не трепна. Беше почти светло. Равнината и небето имаха цвят на пепел. Отново недоволен стон, пронизително свистене — сякаш ги похлупи, — инстинктивно се свиха, прибраха глави в раменете, още бяха заслонени от огромния корпус на ракетата. На няколкостотин метра от тях пръстта бликна във вертикален гейзер, но съпътствуващият го звук беше странно приглушен.

Побягнаха към тунела. Автоматът се помъкна след тях. Скочиха вътре, Координаторът и Инженерът се спряха под защитата на земния бруствер. Целият хоризонт на изток стенеше от подземни взривове. Грохотът се търкаляше по равнината, свистенето се усили, сля се в непрекъснат рев, в него вече не можеха да се различат отделни звуци, небето пееше като орган, сякаш ята невидими свръхзвукови самолети пикираха от зенита право върху тях, цялата местност наоколо избухваше с къси струи пясък, пръст, фонтаните изглеждаха почти черни на оловния фон на небето, земята трепереше, от бруствера се сипеха ситни бучки и падаха на дъното на тунела.

— Съвсем нормална цивилизация — дочуха от тунела гласа на Физика. — А?

— Удрят или пред нас, или зад нас — измърмори Инженерът. Координаторът не можеше да го чуе, въздухът виеше непрекъснато, пясъкът бликаше, но фонтаните не приближаваха към ракетата. Стояха така няколко дълги минути, до рамене в земята, но нищо не се променяше. Гръмотевичният тътен на хоризонта се сля в един протяжен басов почти непроменлив грохот, но взривове почти не се чуваха — снарядите падаха почти безшумно, земята, изхвърляна от взривовете, меко се сипеше, вече беше толкова светло, че виждаха неголемите купчини като къртичини около местата на попаденията.

— Донесете бинокъла — викна Координаторът, като се наведе към тунела.

След минута му го подадоха. Не каза нищо на Инженера, но се учудваше все повече — отначало мислеше, че атакуващата артилерия се пристрелва, но снарядите винаги падаха на едно и също разстояние. Движеше бинокъла наоколо и виждаше избухващите на всички страни фонтани на взривовете — ту по-близо, ту по-далеч, но никой не се приближи към ракетата дори на двеста метра.

— Как е? Не са атомни, а?! — донесе се приглушен вик от тунела.

— Не! Спокойно! — извика той, напрягайки глас. Инженерът доближи лице към ухото му.

— Виждаш ли?! Все не улучват!

— Виждам!

— Обкръжават ни от всички страни!

Кимна отново с глава. Сега Инженерът разглеждаше с бинокъла.

Всеки момент трябваше да се покаже слънцето. Небето — бледо, сякаш измито, — се изпълваше с разводнен лазур. По равнината нищо не се движеше освен перестите храсталаци на попаденията, които ограждаха ракетата и възвишението, където тя стърчеше като странен жив плет, който се разсипваше и моментално отново изникваше.

Координаторът изведнъж се реши — изпълзя от тунела и с три скока излетя на върха на хълма, там се просна на земята и огледа противоположната страна, която не се виждаше от тунела. Картината беше същата — в широкия полумесец на попаденията израстваха прашните разлюлени храсти на взривовете.

Някой стремително се хвърли до него на сухата пръст — Инженерът. Лежаха глава до глава, гледаха това, което ставаше, вече почти не чуваха непрекъснатият гръм от хоризонта, който прииждаше на железни вълни, понякога като че ли се отдалечаваше — беше ефект на вятъра, събуден от първите лъчи на слънцето.

— Това хич не са пропуски! — викна Инженерът.

— А какво?

— Не зная. Ще почакаме…

— Да вървим вътре!

Побягнаха по склона — макар че снарядите не падаха наблизо, не беше приятно под похлупака на пронизителното виене и свистене. Един след друг скочиха в тунела. Оставиха там Автомата, а те се спуснаха в кораба, като забраха и останалите. В библиотеката, където се събраха, грохотът почти не се чуваше, едва се усещаше и треперенето на земята.

— И какво? Искат да ни блокират? Да ни уморят от глад? — питаше в недоумение Физикът, когато разказаха всичко, което успяха да видят.

— Дявол ги знае. Бих искал да видя отблизо един такъв снаряд — каза Инженерът. — Ако направят пауза, заслужава да се прибегне.

— Автоматът ще притича — каза хладно Координаторът.

— Автоматът?! — почти изохка Кибернетикът.

— Не се бой, нищо няма да му стане.

Усетиха съвсем слабо, но по-различно трепване на корпуса. Спогледаха се.

— Чукнаха ни! — възкликна Химикът и скочи.

— Преместват огъня?… — със съмнение каза Координаторът. Побърза към тунела. Горе като че ли нищо не се беше променило. Хоризонтът бучеше — но под кърмата на ракетата върху блесналия на слънцето пясък лежеше нещо черно, разпръснато, като скъсана торба със сачми. Помъчи се да открие мястото, където странният снаряд се беше разбил в бронята — но по керамита нямаше никакви следи. Преди стоящите отзад да успеят да го задържат, Координаторът скочи към кърмата и започна с две ръце да тъпче в празния калъф на бинокъла разпръснатите осколки. Бяха още топли.

Върна се с плячката и веднага върху него се нахвърлиха всички, най-високо крещеше Химикът.

— Ти си луд! Ако са радиоактивни!

Всички хукнаха навътре. Оказа се, че не са радиоактивни. Поднесеният към тях брояч на импулси мълчеше. Изглеждаха много особено — нито следа от някаква по-дебела стена на снаряд — просто множество ситни бучки, които се разсипваха между пръстите на грубо зърнести, мазно блестящи метални стърготини.

Физикът взе този прах под лупа, вдигна вежди, измъкна от шкафа микроскоп, погледна и възкликна:

— Охо-хо! — почти насила му дръпнаха главата от окуляра.

— Май ни изпращат часовници… — тихо си каза Химикът, когато на свой ред вдигна око от микроскопа.

В полезрението лежаха разсипани на рулони и верижки десетки и стотици мънички зъбчати колелца, ексцентрици, пружинки, огънати оси — преместваха плочката на микроскопа, сипваха под обектива нови проби — и непрекъснато виждаха едно и също.

— Какво може да бъде?! — възкликна Инженерът. Физикът подтичваше с разрошени коси из библиотеката от едната стена до другата, спираше, оглеждаше всички с блуждаещ поглед и отново подтичваше.

— Някакъв невероятно сложен механизъм — нещо направо ужасно, тук — Инженерът претегли в ръка шепа металически прах — има милиарди, ако не и билиони от тези проклети колелца! Да вървим горе — внезапно реши той — да видим какво става.

Канонадата продължаваше без никаква промяна. От момента, в който застана на пост, Автоматът беше преброил 1,190 взрива.

— А сега да опитаме люка — припомни си ненадейно Химикът, когато се върнаха в ракетата. Кибернетикът седеше над микроскопа и разглеждаше парчетата от снаряда, порция след порция. Не отговаряше, когато го повикваха.

Действително беше трудно да седят и нищо да не правят — затова се отправиха към машинното. Контролните лампички на затварящия механизъм все още горяха. Инженерът само натисна ръчката, и стрелката послушно трепна — люкът се движеше. Веднага го затвори и каза:

— Всеки момент можем да излезем със Защитника.

— Капакът ще увисне във въздуха — напомни Физикът.

— Няма значение, до земята ще остане най-много метър и половина. Това за Защитника е дреболия. Ще мине.

Тъй като засега нямаше спешна нужда да тръгват, се върнаха в библиотеката. Кибернетикът все още стърчеше над микроскопа. Беше като в транс.

— Оставете го — може да открие нещо. — Каза Докторът. — А сега… трябва да правим нещо. Предлагам просто да си продължим ремонта на кораба.

Станаха бавно от местата си. Какво друго им оставаше? Петимата се спуснаха в командната кабина, където и досега имаше най-много следи от разрушенията. Разпределителният пулт изискваше още доста трудно, почти часовникарско човъркане — всеки контур проверяваха отначало в изключено състояние, после под напрежение, от време на време Координаторът отиваше горе и се връщаше, без да каже дума. Никой вече за нищо не го питаше. В кабината, на петнайсет метра под земята, се усещаше само лека вибрация. Така мина пладне. Въпреки всичко работата вървеше. Щеше да върви още по-бързо с помощта на Автомата, но наблюдателният пост беше необходим. До един часа той наброи повече от осем хиляди попадения.

Макар че никой не беше гладен, приготвиха обед и го изядоха — за здраве и сила, както заяви Докторът… Сега с това нямаха особени трудности, не се налагаше да мият приборите, просто ги пускаха в миячната машина. В два и дванайсет минути трептенето изведнъж престана. Всички веднага захвърлиха работата и хукнаха нагоре по тунела. Златисто пламнало облаче закриваше слънцето, равнината лежеше в жарката тишина, ситната прах, вдигната от взривовете, се утаяваше, цареше мъртва тишина.

— Край?… — неуверено каза Физикът. Гласът му прозвуча удивително гръмко — за тези няколко часа привикнаха към непрекъснатия грохот.

Последното попадение, зарегистрирано от Автомата, имаше пореден номер 10,604…

Бавно се измъкнаха от тунела. Никакво движение наоколо. На разстояние двеста и нещо до триста метра около ракетата се простираше пояс разорана, смляна земя, на места единичните кратери се бяха слели в непрекъснати падини.

Докторът се покачи на бруствера.

— Още не — задържа го Инженерът. — Да почакаме.

— Докога?

— Поне половин час, а най-добре един.

— Взриватели със закъснител? Но там няма взривен заряд.

— Кой знае.

Облакът се дръпна от слънцето, просветля. Стояха и се вглеждаха — вятърът почти затихна, жегата ставаше все по-голяма. Координаторът пръв чу шумолене.

— Какво ли е пък това? — попита той шепнешком.

Наостриха уши. На всички им се стори, че дочуват нещо.

Шумоленето беше такова, сякаш вятърът люлееше листата на храсти. Но докъдето стигаше погледът, нямаше ни храсти, ни листа, нищо освен пояс разоран пясък. Въздухът беше мъртъв, нажежен, далеч над дюните трептеше от жегата. Шумоленето не спираше.

— Оттам ли е?

— Да.

Говореха шепнешком. Сега шумоленето се носеше равномерно от всички страни — нима пясъкът се пресипваше?

— Няма вятър… — обади се тихо Химикът.

— Не, не е вятър. Оттам е — където тези снаряди…

— Ще отида там.

— Да не си луд?! Ако са взриватели със закъснител?

Химикът побледня. Дръпна се, сякаш искаше да скочи в тунела. Но беше толкова светло, цареше такава неподвижност — останалите не помръдваха, — че той стисна зъби и юмруци, остана. Шумоленето продължаваше — равномерно, бързо, — чуваше се от всички страни. Стояха сгърбени, с напрегнати мускули, без да помръдват, сякаш в безсъзнателно очакване на удар — това беше хиляди пъти по-лошо от канонадата! Слънцето висеше в зенита, сенките на кълбестите облаци бавно пълзяха по равнината, натрупани един върху друг и плоски отдолу, облаците приличаха на бели острови. На хоризонта нищо не помръдваше — навсякъде беше съвсем пусто, дори сивите чаши, чиито чертички по-рано се виждаха неясно на фона на далечните хълмове — дори те бяха изчезнали! Едва сега го забелязаха.

— Гледайте!

Беше Физикът. С протегната ръка той сочеше пред себе си. Но то стана почти едновременно — от всички страни. Накъдето и да гледаха, виждаха едно и също.

Изровената от кратери почва трепна. Размърда се. Навсякъде, където бяха падали снаряди, от нея израстваше нещо бляскащо на слънцето. Почти равна гребеновидна линия на блестящи издънки, тук-там в четири, понякога в пет-шест реда. Нещото израстваше от земята — толкова бързо, че напрягайки зрение, можеше да се забележи растежът.

Някой устремно изскочи от тунела и се понесе напред към дъгата на огледалните пламъчета. Кибернетикът. Всички закрещяха и хукнаха след него.

— Знам! — крещеше той. — Знам!!

Той падна на колене пред стъкловидното многоредие на издънките. Те вече се подаваха на един пръст от земята, в основата бяха дебели като юмрук. Около всеки израстък пясъкът тихичко мърдаше, в дълбочината нещо трескаво трепереше, шеташе, работеше. Сякаш едновременно пресипваха милиарди най-ситни зрънца.

— Механически зародиши! — възкликна Кибернетикът. Той се мъчеше с ръце да разкопае земята около най-близката издънка. Нищо не се получаваше. Пясъкът беше горещ. Вдигна ръце. Някой прибяга за лопата, така се нахвърлиха да копаят, че пръстта се разхвърча наоколо. Заблестяха разклонени, дълги, сплетени като корени жили от огледална маса. Беше твърда, звънтеше под ударите на лопатата като метал, когато ямата стана дълбока почти метър, се опитаха да изтръгнат това странно растение, но то даже не трепна — толкова беше сраснало с другите.

— Черни!! — извика хор от гласове, излязъл сякаш от едни гърди. Автоматът притича, пясъкът хвърчеше изпод стъпалата му.

— Измъкни това!

Манипулаторните щипци се сключиха върху дебелите като мъжка ръка огледални жили. Стоманеният торс се напрегна. Видяха как стъпалата му бавно започнаха да потъват в земята. Едва доловим звук като напрегната докрай вибрираща струна се носеше от корпуса му. Той се изправяше, потъвайки.

— Пусни! — викна Инженерът. Черният се измъкна тежко от ямата и замря.

И те стояха неподвижно. Огледалният жив плет достигаше вече половин метър височина. Отдолу в основата бавно се наливаше с малко по-тъмен млечносин цвят, върхът непрекъснато растеше.

— Те това е — каза спокойно Координаторът.

— Да-а.

— Искат да ни затворят?

Всички замълчаха.

— Нима не е примитивно — в края на краищата сега можем да излезем — каза Химикът.

— Като оставим ракетата — отговори Координаторът. — Тяхното разузнаване явно добре я е огледало! Обърнете внимание — пристрелвали са се точно по браздата, която изровиха техните дискове!

— Наистина!

— Неорганични зародиши — каза Кибернетикът. Беше се успокоил. Отупа от ръце пясъка и глината. — Неорганични зърна — семена — разбирате ли? Засадиха ги със своята артилерия!

— Това не е метал — каза Химикът. — Черният щеше да го превие. Това е нещо като супранит или керамит, с втвърдяваща обработка.

— Но защо, това е просто пясък! — възкликна Кибернетикът. — Не разбираш ли? Неорганичен метаболизъм! Те каталитично превръщат пясъка в някакво високомолекулярно производно на кремъка — и от него образуват тези жили, измъкват соли от земята като растения.

— Мислиш ли? — каза Химикът. Той клекна, опипа лъскавата повърхност. Вдигна глава.

— А ако бяха попаднали на друг вид почва?

— Щяха да се приспособят. Сигурен съм. Затова са така адски сложни — тяхната задача е да създават винаги максимално твърда субстанция, най-здравата от всички възможни — от онези, с които разполагат.

— Е, ако е само това — Защитникът ще го разкъса. Без да си счупи зъбите — усмихна се Инженерът.

— Всъщност дали ни нападнаха? — каза тихо Докторът. Погледнаха го с учудване.

— А това какво е? Не е ли нападение?

— Не. По-скоро бих казал, че е опит за защита. Искат да ни изолират.

— И тогава? Да седим и да чакаме, докато се окажем като червеи под похлупак?

— А Защитникът за какво е?

Поколебаха се.

— Вода вече не ни трябва. Ракетата вероятно ще ремонтираме за седмица. Е, да кажем за десет дни. Атомните синтезатори ще тръгнат в близките часове. Не допускам, че това е похлупак. По-вероятно — висока стена. Преграда, непреодолима за тях, затова смятат, че и за нас. Благодарение на синтезаторите ще имаме храна. От тях нищо не ни трябва, а те — едва ли можеха по-нагледно да ни покажат, че не желаят нищо от нас.

Слушаха го намръщено. Инженерът се огледа. Огледалните остриета стигаха вече до коленете. Сплитаха се. Срастваха. Сега шумоленето беше толкова силно, като че ли изпод земята се носеше бръмченето на стотици невидими кошери. Сините корени на дъното на ямата набъбнаха, станаха дебели като пънове.

— Моля те, доведи тук двутела — неочаквано каза Координаторът. Докторът го изгледа, сякаш не вярваше на ушите си.

— Сега? Тук? Защо?

— Не знам. Тоест, бих искал да го доведеш.

Докторът кимна и отиде. Останалите стояха мълчаливо под слънцето. Показа се Докторът. Голият гигант с мъка изпълзя от тунела след него, прескочи земния вал, изглеждаше оживен и някак доволен — държеше се близо до Доктора и тихо гълголеше. Изведнъж плоското му личице застина, синьото око се вторачи неподвижно напред, изсумтя. Обърна се с цялото туловище. Пронизително зацвили. С големи скокове приближи огледалната ограда, сякаш искаше да се хвърли отгоре й, хукна покрай нея, уродливо подскачайки, заобиколи целия кръг, непрекъснато стенеше, издаваше странна боботеща кашлица, втурна се към Доктора, започна да щипе комбинезона на гърдите му с възлестите си пръстчета, драскаше по еластичния материал, поглеждаше го в очите, от него се лееше пот, бутна Доктора, отскочи, върна се, пак се огледа, вмъкна с неприятен звук малкия си торс в голямото туловище и се хвърли в черния отвор на тунела.

Още секунда виждаха сплеснатите му треперещи стъпала, когато пълзеше навътре.

Хората дълго мълчаха.

— Очакваше ли такова нещо? — обърна се Докторът към Координатора.

— Не… не зная. Наистина. Мислех само, че може би това му е познато. Очаквах някаква реакция. Да кажем — неразбираема. Но такава — не…

— Това означава ли, че сега е разбираема? — промърмори Физикът.

— В известен смисъл — да — отговори Докторът. — Той познава това. Във всеки случай — знае нещо подобно и се страхува. Това е за него нещо страшно, смъртно опасно явление.

— Екзекуция… а ла Едем? — тихо подсказа Химикът.

— Не зная. Във всеки случай то означава, че тук използват такава „жива стена“ не само срещу космическите пришълци. Впрочем тя може да се засади и без артилерия.

— А да не би той да се бои от всичко, което блести? — каза Физикът. — Проста асоциация. То би обяснило и историята с онзи огледален пояс.

— Не, показах му огледало, той нито се изплаши, нито се заинтересува — каза Докторът.

— Излиза, че не е нито толкова глупав, нито недоразвит — подметна Физикът. Стоеше до стъкловидния плет, който достигаше до кръста му.

— Парен каша духа.

— Слушайте — каза Координаторът, — струва ми се, че попаднахме в мъртва точка. В задънена улица. Какво да правим? Ремонтът си е ремонт, но бих искал…

— Нова експедиция? — подсказа Докторът. Инженерът се усмихна невесело.

— Да? Винаги с теб. Накъде? Към града?

— Това би означавало сблъскване — бързо се намеси Докторът. — Защото не можем да минем освен със Защитника. А на това ниво на цивилизация, което ние с общи усилия сме успели да достигнем, когато имаш под ръка излъчвател на антипротони, докато се огледаш, и започваш да стреляш. Трябва да избягваме сблъскването на всяка цена. Войната е най-лошият начин за събиране на информация за чужда култура.

— Никак не мислех за война — отговори Координаторът. — Защитникът е именно отлично укритие, защото може… да издържи много. Всичко показва, че населението на Едем е дълбоко разслоено — и че с този слой, който предприема разумни действия, досега не успяхме да установим контакт. Разбирам, че един поход към града ще бъде приет като контраудар: Но остана неизследвана западната посока. Двама души са напълно достатъчни за обслужване на машината, останалите могат да продължат работата в ракетата.

— Ти и Инженерът?

— Не е задължително. Можеш да тръгнеш с Хенрик, ако искаш.

— В такъв случай е нужен още един, който познава Защитника — каза Инженерът.

— Кой иска да пътува?

Искаха всички. Координаторът неволно се усмихна.

— Едва утихна огънят на оръдията, и започна да ги гори огънят на любопитството — издекламира той.

— Е, да тръгваме — обяви Инженерът. — Докторът естествено иска да бъде с нас като представител на благоразумието. Чудесно. Добре че ти оставаш — обърна се той към Координатора, — защото знаеш последователността на ремонта. Най-добре поставете веднага Черния при един от товарните автомати, но не започвайте изкопа под ракетата, докато не се върнем. Искам да проверя още веднъж статистическите изчисления.

— Като представител на разума, бих искал да попитам каква е целта на тази експедиция? — каза Докторът. — Като си пробием път, влизаме във фаза на конфликт, независимо дали искаме, или не.

— Дай контрапредложение — отговори Инженерът. Стояха в тихия, почти напевен шум на растящия жив плет, който скоро щеше да надхвърли главите им. В жилестите му сплитания слънцето се разбиваше на искри с всички цветове на дъгата.

— Нямам никакво — призна Докторът. — Събитията непрекъснато ни изпреварват и досега всички предварително съставени планове се проваляха. Може би е най-разумно да се въздържим от всякакви разходки. След няколко дни ракетата ще бъде готова за полет — ако обикаляме планетата на малка височина, може би ще успеем да узнаем повече и по-свободно, отколкото сега.

— Предполагам, че не си вярваш — възрази Инженерът. — Ако не можем да научим нищо, когато изследваме всичко отблизо, какво ще ни даде полетът на надатмосферна височина? А пък разумът, господи… Ако хората бяха разумни, ние никога нямаше да попаднем тук. Нима има нещо разумно в ракетите, които летят към звездите?

— Демагогия — промърмори Докторът. — Знаех, че няма да ви убедя — добави той. Тръгна бавно покрай стъкловидната преграда.

Останалите се върнаха в ракетата.

— Не разчитай на сензационни открития, предполагам, че на запад продължава същата равнина — каза Координаторът на Инженера.

— Откъде знаеш?

— Невъзможно е да сме паднали точно в центъра на пустинното петно. На север — фабрика, на изток — град, на юг — възвишения със „селище“ в котловината — най-вероятно сме в края на пустинната ивица, която се разширява на запад.

— Възможно. Ще видим.