Станислав Лем
Едем (7)

Седма глава

Смрачаваше се. Заобиколиха по широка дъга наклоненото съоръжение — оказа се, че не е изкуствено, както смятаха, а разлян по равнината ръкав на магмена река, чиято цялост обхванаха едва сега. Тя слизаше по склоновете на горния етаж на долината, застинала в десетки напукани вълни и каскади. Нахълмена обвивка, подобна на метална сгурия, покриваше ниската част на склона, само отгоре, където стръмнината беше голяма, от мъртвия потон стърчаха голи скални ребра.

Противоположната страна на клисурата с изсъхнало глинено дъно, покрито със зигзаговидни пукнатини, беше притисната от планинския хребет, забит в облаците — покриваше го, доколкото можеха да видят през накъсаните облаци, почернял кожух от растителност. В оловната светлина на свечеряването застиналата река, спомен от вулканично изригване, с лъскавите гребени на неподвижните вълни изглеждаше като огромен ледник.

Долината беше значително по-обширна, отколкото можеха да допуснат, гледайки я отвисоко — зад клисурата се разгръщаше странично разклонение, то водеше плоско покрай валчести издутини на магмата, отдясно почти голият терен се вдигаше терасовидно нагоре, там бродеха единични сиви облачета. Още по-нагоре в дъното на планинския котел периодически бликаше гейзерът — сега заслонен от скалния праг — и тогава протяжен глух тътен изпълваше цялата долина.

Околността постепенно губеше цвят, формите ставаха все по-неясни, сякаш ги заливаше вода. Далеч пред всъдехода се очертаваха червеникавите чупки на стени или скални склонове, мека светлина обвиваше техния хаос — сякаш от лъчите на залязващото слънце, макар че беше закрито от облаци.

По-близо, от двете страни на теснината, която все повече се разширяваше, стояха в две правилни редици тъмни грамади, приличаха на сопи или на невероятно високи и тънки балони. Навлязоха между тях в полумрак, засилен от сенките на огромните постройки. Координаторът включи светлините и извън тройната струя на фаровете стана изведнъж тъмно, сякаш мигновено настъпи нощ.

Колелата се търкаляха по застиналата сгурия, отломките й трещяха като стъкло, светлините се лутаха в мрака, близнати от тях, стените на резервоарите или балоните пламваха с живачен блясък, изчезнаха и последните следи от глината, движеха се по плавните гънки на застиналата като лава повърхност, в падините имаше черни плитки локви, които се разплискваха с шум под колелата. На фона на облаците се очертаваше тънката като паяжина черна конструкция на галерия, която свързваше по въздуха две отдалечени може би на сто метра балонни съоръжения, в лъча на фаровете проблеснаха няколко повалени настрана машини. Показаха се изпъкнали дъна, покрити с дупки, в тях се виждаха зъбци, от които висяха някакви проскубани кичури — спряха, за да констатират, че машините са захвърлени отдавна — ръждата беше прояла металните плочи.

Въздухът ставаше все по-влажен, между балоните-колоси повяваше блудкава смрад и миризма на изгоряло. Координаторът намали скоростта и сви към подножието на най-близкия балон. Приближиха до него по гладка, тук-таме нащърбена по края плоча, оградена от двете страни с наклонени плоскости, снабдени със система от канавки, под постройката се очерта права, дълга, черна като смола линия, тя все повече се разширяваше, растеше, превръщаше се във вход. Цилиндричната стена се извисяваше над този вход, губеше се някъде нависоко, толкова огромна, че беше невъзможно да се обхване с поглед. Над черната паст, водеща в невидимата глъбина, се издаваше гъбовидна козирка, накъдрена и увиснала — сякаш строителят я беше забравил и оставил в недовършен, недооформен вид.

Вече навлизаха под широката козирка. Координаторът свали крак от акселератора, обширният вход мрачно зееше, фаровете се губеха безпомощно в мрака, наляво и надясно тръгваха широки, леко вдлъбнати улеи и се вдигаха нагоре като извивки на огромна спирала — всъдеходът почти спря, после започна съвсем бавно да се катери по улея, който водеше надясно.

Заобикаляше ги пълна тъмнина, в сноповете светлина над ръба на улея се появяваха и изчезваха ветрилообразно разклонени редици от наведени телескопични мачти, изведнъж над тях заиграха многократно отразени отблясъци, когато вдигнаха глави, видяха, че горе блуждае шествие от бледи призраци. Координаторът светна широкоъгълния прожектор, поставен до кормилото, насочи го нагоре и започна да го върти наоколо — потокът светлина, постепенно отслабвайки, премина като по стълба по бели решетъчни купчини, които, изтръгнати от мрака, лумваха с костен блясък и изчезваха, заслепили очите с хиляди огледални отражения.

— Така не става — чуха гласа му, деформиран от гръмкото металическо ехо на затвореното пространство, — чакайте, та ние имаме ракети!

В сиянието, което разпръскваха прожекторите край всъдехода, Координаторът изскочи, наведе се над ръба като черна сянка, звънна метал, той извика:

— Не гледайте тук, гледайте нагоре! — И скочи обратно към машината. Почти в същия миг магнезият се запали с пронизително съскане и призрачен скоклив блясък мигновено отхвърли мрака настрани.

Жлебът с петметрова ширина, на който стояха, завършваше малко по-нагоре, дъговидно преминаваше в дъно на прозрачен коридор или по-скоро шахта — толкова стръмно набираше височина — и като сребриста тръба се врязваше в остро блестящ рояк мехури, надвиснали над тях — като неизброими килийки на стъклен кошер те изпълваха цялото огромно пространство под купола. Зад изпъкналите стени на стъклените клетки се виждаше галерия от уродливи скелети.

Бяха снежнобели, почти искрящи, разположени широко на лопатовидните краища на костите, с ветрило от ребра, лъчисто излизащи от овално удължен костен диск и във всяка незатворена отпред гръдна клетка се намираше тънко, полунаведено скелетче — ни птица, ни маймунче — с беззъб кръгъл череп. В безкрайни редици, затворени като че ли в стъклени яйца, те белееха, въртяха се в многоетажни спирали, все по-далече и по-високо, хилядите кълбовидни стени усилваха и разсейваха блясъка, така че беше невъзможно да се отличат реалните форми от техните огледални отражения.

Стояха като вкаменени през всичките шест секунди, после магнезиевият пожар рязко угасна. Разкъсан от последен жълтеникав проблясък, който заискри в коремите на кълбовидните стъкленици, мракът се възцари отново. Мина доста време, докато забележат, че прожекторите на всъдехода продължават да светят и светлите петна опират в дъната на стъклениците.

Координаторът подкара до самия отвор на шахтата, в която улеят, конусообразно преминаваше, спирачките изпищяха, всъдеходът кривна леко, заставайки малко напреко — за да няма опасност от свличане, ако спирачките не удържат, и всички слязоха.

Прозрачната тръба на тунела водеше стръмно нагоре, но ако се опираха с широко разперени ръце, можеха да преодолеят наклона. Откачиха прожектора от полусферичното гнездо и навлязоха в шахтата, влачейки след себе си кабела.

Като изминаха няколко десетки метра, те разбраха, че тунелът по спирала пронизва цялата вътрешност на купола. Прозрачните килии се намираха от двете му страни малко над вдлъбнатото дъно, по което вървяха силно наведени напред. Беше много уморително, но скоро наклонът намаля. Всеки мехур, сплеснат отстрани, където се сливаше със стените на останалите, подаваше в тунела хоботесто гърло, затворено с кръгла, плътно прилягаща в отвора лещовидна запушалка от матово стъкло. Вървяха и вървяха, в подвижната светлина преминаваше шествието на скелетите. Те имаха различна форма. Разбраха това постепенно, защото съседните скелети почти не се различаваха. За да се открият разликите, трябваше да се сравнят екземпляри от по-отдалечени участъци на огромната спирала.

Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-забележимо се затваряха гръдните клетки на скелетите, долните крайници намаляваха, като че ли погълнати от нарастващия костен диск, затова пък главите на малките вътрешни уродчета растяха, черепите им странно се издуваха отстрани, в областта на сляпото око ставаха толкова изпъкнали, че някои сякаш имаха три, слети заедно черепни свода — голям, среден и два по-малки над ушните отвори.

Те крачеха един след друг по намотките на спиралата, когато ги спря неочаквано дръпване — кабелът, който свързваше прожектора с всъдехода, се беше размотал до края. Докторът искаше да продължи с фенера, но Координаторът се възпротиви. От главния тунел на всеки десетина крачки се отклоняваха странични проходи, лесно можеха да се изгубят в този лабиринт, издухан сякаш от стъкло. Тръгнаха да се връщат. По пътя се опитаха да отворят една, втора, трета запушалка, но нищо не се получи — всички бяха като излети заедно с прозрачните гърла.

Дъната на мехурите бяха покрити с тънък слой ситен светъл прах, тук-там той неясно просветваше, приемайки формите на неразбираеми следи или фигури. Докторът, който вървеше последен, на всяка крачка се залепваше за изпъкналите стени, все още не можеше да разбере по какъв начин е окачен скелетът, какво го подпира, искаше да обходи едно от страничните разклонения, но Координаторът бързаше, затова се отказа от по-нататъшни изследвания, още повече, че Химикът, който носеше прожектора, се беше отдалечил и наоколо цареше мрак, пронизан от стъклени отблясъци.

Спускаха се все по-бързо, накрая с облекчение поеха въздух, който навън беше далеч по-свеж от застоялата и нагрята атмосфера в стъкления тунел.

— Връщаме ли се? — обади се Химикът.

— Не още — отговори Координаторът. Обърна машината на място — жлебът беше достатъчно широк, — фаровете прорязаха в огромна дъга святкащия мрак, всъдеходът се спусна по стръмния наклон и застана срещу входа, осветен от последните лъчи на вечерната заря като дълъг нисък екран.

Когато се озоваха навън, Координаторът реши да обиколи основата на цилиндричната постройка. При земята я обгръщаше конусовидна изпъкнала яка от излят метал, не успяха да я обиколят и наполовина, когато в светлината на фаровете заблестяха, очертавайки пътя, вклинени един в друг продълговати блокове с остри като бръснач ръбове.

Необичайно осветено, иззад постройките се показа черно-кафявото струпване на потока застинала лава. Стекла се отгоре, от невидимия в тъмното склон, магмата висеше над стената с форма на полумесец, подпряна с гъста гора от подпори, косо вкопани мачти и ажурни рамена. Сложната бъркотия на тези конструкции, чиито сенки се движеха заедно с въртенето на прожектора, опираше в челото на мъртвата вълна чрез система от дебели, зацепени един за друг дискове. Тук-там огромни буци лава, матови отгоре, със стъкленочерен блясък в отчупените си краища, бяха преодолели преградата, паднали долу и затрупали металния стобор — в същото време се виждаше, че челото на магмения фронт, издувайки се, е разместило на места дисковете, напъхало е между тях отоците си, изкривило е мачтите, тук-там изтръгнати заедно с клиновидните закотвящи блокове.

Тази картина ужасяваше със свирепостта си — заплашената с поражение борба с еруптивните сили на планетата беше така близка и разбираема за хората, че те напуснаха това място с приповдигнат дух. Всъдеходът се изтегли на заден на свободното пространство между балоните-колоси и се понесе навътре в долината.

Странната алея вървеше право като стрела — сега се движеха между растящите наоколо, продълговати като житни ниви четириъгълници от стройни чаши, също като онези, които растяха в равнината около ракетата. Змиевидните растения, пронизани от фаровете, разкриваха под сивата ципа на повърхността си розова плът. Улучени от светлинните снопове, те опитваха да се свиват, сякаш събудени, но движението им беше твърде сънливо, за да се превърне в решително действие — само вълна от безпомощни гърчове пробягваше няколко метра пред тях в сноповете на прожекторите.

Още веднъж се спряха при предпоследната цилиндрична постройка. Входът й беше затрупан с купчини отпадъци, които хрущяха под стъпалата, светнаха над тях навътре, но светлината на фенерите беше прекалено слаба, затова отново свалиха прожектора от всъдехода и влязоха с него.

Тъмнината, в която подскачаше кръглото петно, бе изпълнена с остра задушлива миризма, сякаш от органична материя, разядена от химикали. Още при първите крачки затънаха над коленете в купища стъкловидни черупки, Химикът се заплете в объркана и накъсана метална мрежа, когато се измъкна от нея, над развалините се подадоха продълговати жълтеникавобели отломки. Вдигнат нагоре, прожекторът разкри зеещия процеп в свода, от който висяха напукани стъклени гроздове, някои празни, наоколо се търкаляха кости от скелети. Като стъпваха внимателно по хрущящия сипей, те се върнаха при всъдехода и продължиха нататък.

Минаха покрай куп развалини, скрити в една падина, прожекторът замете нови грамади от лава по склона и възпиращи срутването наклонени, горе разширени като фуния подпори, закотвени с кукести лапи в земята, колата престана да се клати и подскача, сега се движеха по гладка като излята от бетон повърхност, в светлините, разпилени надалеч в сивкави облачета, се показа неясна редица, която заграждаше пътя, оказа се дълга върволица от колони, зад тях други, цяла гора, която поддържаше арки. Тези чудати сводове без стени бяха отворени на всички страни. Под местата, в които дъгите изхвръкваха от колоната като разперени за полет крила, се виждаха някакви зачатъци, сякаш начало на следващи дъги, възможни, но неразгърнати, свити като листи, слепени, неизлюпени…

След редица стъпала, ситни като зъби, машината се вмъкна между колоните. В техните форми имаше особена симетрия, не толкова геометрична, колкото растителна, защото макар всичките да си приличаха, не можеха да се видят две еднакви — навсякъде малки отклонения в пропорциите, разместване на възлестите удебеления, в които се свиваха връзките на крилатите плоскости.

Машината се носеше безшумно по каменната повърхност, дългите редици на колоните бягаха назад заедно с гората полягащи сенки, още и още една редица, сводът изчезна, пред тях се разкри свободно пространство, някъде далеч, ниско на хоризонта тлееше бледо зарево.

Всъдеходът се движеше все по-бавно по гладката скала, спирачките слабо пищяха, докато се закова на метър от каменна клисура, която зейна неочаквано.

Под тях тъмнееше плетеница от зидове, дълбоко вкопани в пръстта, подобно на старите земни укрепления. Техните върхове се издигаха до нивото на мястото, където стояха хората. Черните пазви на тесните вити улички с отвесни стени се виждаха като от птичи поглед. В зидовете се забелязваха по-тъмни от тях — наведени назад, сякаш прицелени косо в небето редици от четириъгълни отвори със заоблени ъгли. Каменните контури се сливаха в обща маса, не се виждаше никаква светлинка, чак много по-нататък, където погледът вече не стигаше, тук-таме просветваха отблясъци, а още по-далеч светлите петна се сгъстяваха и слети в единен блясък, запалваха неподвижната златиста мъгла по каменните ръбове.

Координаторът стана и насочи прожектора към вътрешността на уличката под стената, на чийто гребен беше спрял всъдеходът. Снопът светлина обхвана самотна вретеновидна колона на стотина крачки от дъговидно отдалечените стени. По нея с искрящи пръски безшумно се стичаше вода. Около колоната върху триъгълни плочи имаше малко речен пясък, по-нататък, на края на осветеното пространство, се търкаляше плосък съд, отворен от едната страна, усетиха полъха на нощния вятър и веднага в уличките долу му отговори мъртвото шумолене на суха трева, носена по камъни.

— Това е някакво селище… — каза бавно Координаторът. Той стоеше и насочваше все по-далеч лъча на прожектора. От площадчето с чешмата се отдалечаваха разширените нагоре канали на уличките, стегнати от ъглите на отвесни зидове, напомнящи нос на кораб. Зидът между два такива ръба се накланяше назад, подобно крепостна бойница с празни четириъгълни отвори. Над тях се точеха черни размазани ивици като обгорени следи от пламък, който някога е бликал оттам. Лъчът тръгна обратно по острите ъгли на зидовете, падна в черната яма на някакъв подземен вход, поглеждаше в дъното на слепите улички.

— Угаси! — обади се ненадейно Докторът. Координаторът го послуша. Едва сега в падналия мрак забелязаха промяната в пространството под тях.

Широкото призрачно зарево, което заливаше гребените на далечните зидове с очертаните на неговия фон силуети на някакви тръби или комини, се разпадаше на отделни острови, отслабваше, гасеше го вълната на мрака, която вървеше от центъра към периферията, известно време тлееха отделни светли места, после и те изчезнаха, мракът поглъщаше един след друг поясите от каменни каньони, докато пропадна и последната светлинка — и вече нито една искра не светваше.

— Знаят за нас… — обади се Химикът.

— Възможно е — отвърна Докторът, — но защо светлини има само там? И забелязахте ли как гаснеха? От центъра.

Никой не му отговори.

Координаторът седна и изключи фаровете. Мракът ги захлупи като черен клепач.

— Не можем да се спуснем там с колата. Ако я оставим тук, някой трябва да стои при нея — обади се той. Останалите мълчаха. Не виждаха дори лицата си, чуваха само лекия стон на вятъра. После изотзад, от свода без стени долетя слабо, протяжно хрущене, сякаш някой внимателно пристъпваше. Координаторът се вслушваше напрегнато, въртеше бавно изгасения прожектор, насочваше го наслуки и изведнъж светна. В полукръг от бели светлинни петна, колони и черни сенки ги заобиколи неподвижна пустош.

Нямаше никого.

— Кой? — попита Координаторът. Никой не се обади.

— Значи аз — реши той. Хвана кормилото. Всъдеходът със запалени светлини тръгна бавно покрай зида. След няколкостотин крачки надолу се отвори стълбище с плитки и тесни стъпала, оградено с каменни валове.

— Ще остана тук — реши Координаторът.

— С какво време разполагаме? — запита Химикът.

— Сега е девет. Давам ви час, само че за този час трябва и да се върнете. Може да ви затрудни намирането на мястото. След четиридесет минути ще пусна ракета. Десет минути по-късно — втора, следващата — след пет минути. Гледайте в това време да бъдете на някакво възвишение, макар че отблясъка ще видите и отдолу. Сега да сверим часовниците.

Свършиха това в тишината, прекъсвана само от скимтенето на вятъра. Въздухът ставаше все по-хладен.

— Монитора няма да вземате, в тази теснотия така или иначе не може да се използва — Координаторът неволно сниши глас като останалите, които говореха. — Ежекторите са достатъчни, впрочем става въпрос за контакт. Но не на всяка цена. Това е ясно, нали?

Обръщаше се към Доктора. Онзи кимна. Координаторът добави:

— Нощта не е най-доброто време. Може само да се ориентирате в терена. Това би било най-разумното. Все пак можем да се върнем. Старайте се да се държите заедно, пазете си тила и не се завирайте в никакви кьошета.

— Докога ще чакаш? — запита Химикът. Координаторът се усмихна — видяха това в отблясъка, от който лицето му изглеждаше като посипано с пепел.

— До края. А сега вървете.

Химикът надяна ремъка на ежектора през шия, за да му бъдат свободни ръцете — оръжието увисна на гърдите му — и освети с фенерчето началото на стълбата. Докторът вече слизаше. Изведнъж горе избухна бял огън — Координаторът им осветяваше пътя. Грапавините на каменната повърхност се показаха, уголемени, пълни със сенки, двамата вървяха край стената по дългите коридори на светлината, която идеше зад тях, докато при пресечката зейна широко преддверие — от двете страни го обхващаха колони, подаваха се по средата на зида, сякаш израстваха от него. Отгоре имаше гроздовиден барелеф. Рефлекторите на далечния всъдеход хвърляха малко светлина — полукръгло светло ветрило — върху черната глеч на преддверието, издълбана отпред сякаш от хиляди стъпки. Влязоха бавно вътре, вратата беше огромна, правена сякаш за великани, на вътрешните стени нито следа от спойки или фуги, като че ли постройката беше издялана от монолитна скала. Преддверието завършваше със сляпа наклонена стена, от двете страни се виждаха множество ниши, в дъното на всяка имаше дълбок жлеб, над него се отваряше и водеше навътре в стената нещо като отвор на комин — фенерчетата осветиха само началото на триъгълната тръба с черни, сякаш гледжосани стени.

Излязоха навън. След петдесетина крачки в чупката на стената, която обхващаше с правилни, макар и неясни за тях многостенни чупки отвора на пресечката, придружаващите ги светлини свършиха. Свиха по тази уличка и изведнъж нещо се промени — околната каменна сивота угасна като духната. Координаторът беше изключил фаровете, чийто блясък достигаше чак дотук.

Докторът вдигна очи. Небето не се виждаше — по-скоро за него можеше да се досети — усещаше неговото далечно хладно присъствие с лицето си.

Стъпките звънко отекваха в тишината. Камъкът отговаряше равномерно, ехото на уличката, притисната между амбразурите на стените, беше късо и глухо. И двамата, без да се наговарят, вдигнаха левите ръце и продължиха, докосвайки зида, край който се движеха. Беше студен и гладък почти като стъкло.

След малко Докторът светна фенерчето, защото му се мярна някакво сгъстяване на тъмните петна — намираха се на площадче сред високи зидове като дъно на кладенец, извитите стени се прекъсваха от коридорите на пресечките, двете редици на прозорците, наведени назад и гледащи към небето, отдолу почти не се виждаха, насочваха фенерчетата наоколо, забелязаха стълби в най-тясната уличка, те водеха стръмно надолу, над тях имаше хоризонтална каменна греда, вградена гладко в зидовете. Закачена за нея, отдолу висеше тъмна маса, разширена в краищата като пясъчен часовник. Избраха най-широката уличка. Бързо усетиха, че въздухът наоколо се промени, подхвърленият нагоре лъч на фенерчето откри надупчен като решето свод, сякаш някой беше избил триъгълни дупки в разгърнатата каменна повърхност.

Вървяха дълго. Пресичаха улички, постлани с камъни, високи и просторни като галерии, минаваха под сводове, от които висяха някакви безформени камбани или бъчви, паяжинни дрипи се усукваха около таванските греди, покрити с богат растителен орнамент, поглеждаха в обширни пусти зали с куполовидни тавани и огромни кръгли отвори на върха — тези отвори бяха плътно затъкнати със стърчащи като чепове каменни парчета. Тук-таме от уличките нагоре тръгваха коси улеи, напречно нагънати, напомняха залети с втвърдяваща се маса стълби, понякога в лицето лъхваше неочакван топъл повей, няколкостотин крачки вървяха по почти бели плочи, пътят отново се раздели, заслизаха надолу, зидовете протягаха в уличките тежки подпори, в които зееха ниши, пълни със сухи листа, слизаха все по-надолу по наклонената плоскост със ситно назъбени стъпала, в лъча на фенерчето белееше прах, вдигнат от стъпките, отстрани зееха отворите на крипти с душен застоял въздух, там лъчът на фенерите потъваше безпомощно, спъваха се в хаоса от неразбираеми, сякаш отдавна напуснати съоръжения, пътят тръгна нагоре, продължиха напред, докато най-после отгоре се спусна повеят на открито пространство.

Минаваха по криви улички, кръстосващи се нива на галерии, площадчета, прожекторите се блъскаха в зидове, сенките сякаш разперваха криле и се пръскаха на черни ята изпод стъпките им, кълбяха се и се заплитаха в правите като стрела пасажи, пред чиито входове пазеха наклонени една към друга израстващи от зидовете колони, лаещото ехо на стъпките ги преследваше непрестанно.

Понякога им се струваше, че усещат нечие присъствие. Тогава се спираха с изгасени фенери в подножието на зида. Сърцата им биеха учестено. Нещо се тътреше, шляпаше, отгласът на стъпките се чупеше в безформено ехо, отслабваше, неясно бърборене като подземен поток шумолеше покрай зидовете, понякога от дъното на кладенците, които се отваряха в каменните ниши сред плесенясали изпарения, долиташе протяжен вопъл, не можеше да се каже дали е глас на някакво същество, или звук на трепкащия въздух, скачаха отново, продължаваха да вървят, в мрака ги пронизваше усещането, че наоколо блуждаят някакви фигури, веднъж забелязаха подадено от страничната уличка вдлъбнато лице, бледо на светлината, насечено от бръчки, дълбоки като пукнатини, но когато стигнаха мястото му, там нямаше никой, само на камъните лежеше откъснато парче златисто, тънко като хартия фолио.

Докторът мълчеше. Знаеше, че това пътешествие — опасно, нещо повече — безумно, в тези условия, нощем, пада изцяло на неговата съвест, че Координаторът се реши на такъв риск, защото времето не стигаше, а той най-упорито от всички настояваше да се опитат да установят контакт. Десетки пъти си повтаряше, че ето, ще стигнат само до следващата чупка на стените, до пресечката, и ще се върнат — и продължаваше по-нататък. Във високата галерия, оградена от поставени един върху друг дискове от непрозрачно стъкло — те образуваха нещо като таван със закачени по него чудати конзоли или балкони като лодковидни гондоли, на земята пред тях падна растителна граховидна шушулка. Вдигнаха я, беше още топла, като че ли държана в ръка.

Най-силно ги удивляваше тъмнината, в която не проблясваше никаква светлинка. Нали жителите на планетата имаха очи, помагаха си със зрение, ако бяха забелязали появата им, трябваше да очакват среща с някаква стража, но не и такава абсолютна пустота в това несъмнено населено пространство — за което свидетелствуваха най-малкото светлините, които видяха преди това от височината.

Колкото повече продължаваше пътешествието, толкова повече заприличваше на кошмарен сън — най-много от всичко жадуваха за светлина, фенерчетата даваха само нейната илюзия, лъчите им само засилваха околния мрак, изтръгвайки от него единични, лишени от връзка с цялото и затова неразбираеми фрагменти.

Веднъж до тях достигна толкова близко и отчетливо шляпане, че се втурнаха след него, тропотът на бягството и гоненето изпълни уличката, накъсаното ехо се биеше в тесните стени, те тичаха със запалени фенери, сивият отблясък пълзеше над тях като свод, ту падаше ниско, ту се вдигаше високо, на вълни, черните отвори на пресечките бягаха назад, най-накрая — запъхтени — се спряха в пустотата след безумната гонитба.

— Слушай… дали те… не ни подмамват? — с мъка издиша Химикът.

— Глупости дрънкаш! — гневно изхриптя Докторът. Осветиха наоколо. Стояха до пресъхнал каменен кладенец, в стените зееха черни дупки, в една от тях се мярна бледа сплесната физиономия, когато светлинното петно се върна, отворът беше пуст.

Продължиха нататък. За присъствието на онези вече не се досещаха — то ставаше непоносимо, чувствуваше се навсякъде, дори Докторът беше близо до мисълта, че по-добре нападение, схватка в този мрак, отколкото упорито, безсмислено пътешествие за никъде. Погледна циферблата на часовника. Беше минало почти половин час, не след дълго трябваше да се връщат.

Химикът, който го беше изпреварил с няколко крачки, повдигна прожектора. В чупката на стената зееше врата с островърха арка отгоре, от двете страни на прага се издигаха тумбести каменни колони. Като минаваше край тъмния вход, машинално насочи към него фенерчето. Светлината се плъзна по няколко стенни ниши и падна върху стълпени голи гърбове, застинали в прегърбени пози.

— Там са! — изсъска той и се дръпна инстинктивно. Докторът влезе вътре. Химикът светеше отзад. Голата група се прилепи към стената, наблъскана под обвала на свода като вкаменена. В първия момент му се стори, че не са живи — в светлината на фенера заблестяха воднистите капки, стичащи се по гърбовете — Докторът спря безпомощно.

— Ей! — каза тихо, чувствувайки, че в цялата ситуация няма капка смисъл. Някъде високо навън се разнесе пронизително вибриращо изсвирване. В каменния свод бухна многоглас стон. Никоя от свитите фигури не се помръдна; само стенеха с тънки протяжни гласове; затова пък на улицата започна движение, чуваха се далечни стъпки, те преминаха в галоп, няколко тъмни фигури профучаха с огромни скокове, ехото се обаждаше все по-далече. Докторът погледна навън — нищо. Неговата безпомощност премина в тъмна ярост; той застана пред арката и изгаси фенера, за да чува по-добре.

От тъмнината се носеше приближаващ тропот.

— Идат!

Докторът по-скоро усети, отколкото видя, че Химикът сграбчи оръжието. Удари по дулото, наведе го надолу.

— Не стреляй! — кресна. Пустата улица изведнъж се изпълни, в светлинното петно подскачаха гърбове, наоколо закипя, чуваха сблъскването на големите меки тела, огромни, сякаш крилати сенки прелитаха в дъното, избухна врява, хриплива кашлица, няколко продрани гласове запищяха пронизително, грамадна маса рухна под краката на Химика, подсече го, падайки, той видя в последната част от секундата втораченото право в него облещено белооко личице, фенерчето тресна в камъните и стана тъмно. Химикът отчаяно го търсеше, шарейки с ръце по калдъръма като слепец.

— Докторе! Докторе! — крещеше той, но гласът му потъваше в хаоса, наоколо профучаваха десетки тела, огромните туловища с малки ръчички се сгъстяваха, сблъскваха се, той сграбчи металния цилиндър и вече се изправяше, когато силен удар го отхвърли към стената, някъде отвисоко, сякаш от върха на зидовете, се разнесе свистене, всичко за миг замря, усети заливащата го топла вълна, лъхаща от разгорещените тела, нещо го блъсна, той се олюля, викна, усети лепкаво отвратително докосване — внезапно от всички страни го окръжи тежко дишане.

Премести копчето. Фенерчето пламна. За няколко секунди пред него огромните гърбави торсове се извиха в дъга, по личицата проблясваха заслепени очи, сбръчканите главички се люлееха, после, блъснати силно изотзад, голите паднаха върху него. Извика още веднъж. Не чу собствения си глас в суматохата, която се развихри наоколо — с притиснати в навалицата ребра, вклинен между мокрите горещи туловища, губеше земята под краката си, дори не се опитваше да се съпротивлява, усещаше, че го бутат, мъкнат, теглят нанякъде, суровата воня направо го задушаваше, трескаво притискаше до гърдите фенерчето, то осветяваше няколко от околните същества, които го гледаха стреснато и се мъчеха да се дръпнат, но тълпата не позволяваше, тъмнината виеше непрекъснато с хрипкави гласове, малките торсове, облени като с пот от водниста течност, се криеха в издутините на гръдните мускули, изведнъж ужасна вълна притисна цялата група към арката, смачкан, видя през гората от сплетени ръце и тела блясък на светлина, лицето на Доктора, мярна се отворената му във вик уста, той изчезна, задушаваше се от тежката смрад, фенерчето подскачаше под брадата му, измъкваше из мрака личица — безоки, безноси, без уста, плоски, старчески увиснали, всички мокри, усещаше ударите на гърбовете, за миг стана по-свободно, после отново го пресоваха, хвърлиха върху стената, удари плещи в някаква колонка, вкопчи се за нея, опита да се прикрие, нови вълни на блъсканицата го откъсваха от нея, напрегна всички сили, бореше се само да не падне — падането означаваше смърт, напипа някакво каменно стъпало, не, скала, изпълзя нагоре, вдигна високо фенерчето. Картината беше ужасяваща. От стена до стена бушуваше море от глави, пресовани от натиска, най-близките до нишата се вглеждаха в него с разширени очи, виждаше отчаяните им конвулсивни усилия да се отдалечат от него, но можеха да се движат само като частица от голата маса, която продължаваше да се търкаля надолу по уличката, притискайки крайните към стените, ужасният вой не преставаше, изведнъж видя Доктора — без фенерче, той се движеше или по-точно плуваше в тълпата, завъртаха го ту в профил, ту в анфас, губеше се между надвисналите над него огромни туловища, във въздуха се развяваха някакви дрипи. Химикът, стиснал ежектора за дулото и ложата, удържаше натиска доколкото можеше, усещаше как ръцете му омекват, мокрите хлъзгави тела се удряха в него като тарани, отскачаха, понесени нататък, тълпата редееше, от мрака се втурваха нови тълпи, фенерчето угасна, непрогледният мрак се мяташе, ломотеше, стенеше, пот заливаше очите му, вдишваше въздух, който обгаряше дробовете, губеше съзнание.

Отпусна се на каменното стъпало, опря гръб на студените камъни, с мъка поемаше дъх, вече различаваше отделни стъпки, шляпащи скокове, прокълнатият хор се отдалечаваше, опря ръце на стената и се изправи. Колената му бяха омекнали, искаше да извика Доктора, но не можеше да издаде звук — изведнъж белезникаво сияние открои от мрака гребена на отсрещната стена.

Мина доста време, докато съобрази, че сигурно Координаторът им показва обратния път с магнезиева ракета!

Наведе се, започна да търси фенерчето, не знаеше къде го бе изгубил. При самата повърхност въздухът беше наситен с отвратителна блудкава смрад, не можеше да се понася, гадеше му се. Стана. Чу далечен вик. Беше глас на човек.

— Докторе! Тука! Тука! — закрещя. Викът отговори, вече по-близо, между черните стени се подаде светъл език. Докторът вървеше към него бързо, но някак настрана, като пиян…

— А — каза той, — ти си тук, добре… Хвана Химика за рамото.

— Повлякоха ме малко, но успях да се вмъкна в нишата… фенера ли загуби?

— Да.

Докторът продължаваше да го държи за рамото.

— Вие ми се свят — обясни със спокоен глас, все още задъхан. — Няма нищо, ей сега ще мине…

— Какво беше това? — шепнешком, сякаш на себе си каза Химикът.

Докторът не отговори. И двамата се вслушваха в тъмнината — в нея отново се прокрадваше далечно шляпане, беше пълна с шумове, няколко пъти се разнесе приглушен от разстоянието стон. Втори блясък в небето освети гребените на стените, затрептя върху отвесните ръбове и бледнеейки, се плъзна надолу като мигновен изгрев и залез на слънцето.

— Да вървим — казаха и двамата в един глас.

Ако не бяха ракетите, едва ли щяха да се върнат преди разсъмване. Но призовани от заревото, което още два пъти като луна разгони мрака от каменните клисури, не се отклониха от посоката. По пътя срещнаха неколцина бегълци, които, изплашени от светлината на фенера им, панически изчезнаха, а веднъж се натъкнаха на лежащо в подножието на стръмната стълба вече съвсем изстинало тяло. Прекрачиха го, без да кажат дума. Няколко минути преди единадесет намериха площадчето с каменната чешма — още щом върху нея падна лъчът от фенера на Доктора, отгоре с тройна светлина блеснаха фаровете.

Координаторът стоеше над стълбата, по която задъхано тичаха, тръгна бавно след тях, а когато седнаха в машината, угаси светлините и започна да се разхожда напред-назад, като очакваше кога ще могат да говорят.

Когато му разказаха всичко, каза само:

— Е, да. Добре че така завърши. Тук има един от тях…

Не го разбраха, едва когато запали страничния прожектор и го обърна назад, и двамата скочиха. На десетина метра от всъдехода неподвижно лежеше двутел.

Докторът пръв се озова при него. От рефлектора падаше широка светла ивица, по която можеха да се преброят дори най-малките трапчинки по каменните плочи.

Двутелът полулежеше, гол, горната част на големия торс беше привдигната. От пролуката между гръдните мускули ги поглеждаше голямо светлосиньо око — виждаха само крайчеца на сплесканото личице като през открехната врата.

— Как е попаднал тук? — запита тихо Докторът.

— Притича отдолу, няколко минути преди вас. Когато запалих ракетата, избяга, после се върна.

— Върна се?!

— Да. На същото място.

Стояха пред него, не знаеха какво да правят. Съществото дишаше тежко като след дълго тичане. Докторът се наведе, възнамерявайки с най-прост жест да погали или потупа с отворена длан гиганта, онзи се разтрепери, по бледата му кожа се появиха воднисти капки, големи като мехури.

— Той… се страхува от нас… — каза тихо Докторът.

— Какво да правим? — добави той безпомощно.

— Да го оставим и да потегляме. Късно е — подхвърли Химикът.

— Никъде няма да вървим. Слушайте… — Докторът се поколеба. — Знаете ли какво? Я да поседнем…

Двутелът не помръдваше. Ако не бяха равномерните движения на дискообразно разширената му гръд, можеше да се помисли, че не е жив. По примера на Доктора останалите седнаха около него на каменните плочи. Из мрака се донасяше далечният шум на гейзера, понякога вятърът прошумяваше в невидима растителност, подземното селище бе потънало в непрогледна нощ. От време на време из въздуха преминаваха редки мъгливи кълба, остро очертаният в отблясъка на фаровете силует на всъдехода беше застинал недалече като черен декор. След повече от десет минути, когато вече започнаха да губят надежда, двутелът изведнъж погледна крадешком през пролуката на своето скривалище. Достатъчно беше едно невнимателно движение на Химика и мускулите отново се затвориха — но този път не за дълго.

Накрая — почти половин час след срещата — гигантът се изправи. Беше към два метра, но щеше да бъде още по-висок, ако не се навеждаше напред. Когато се движеше, долната част на безформеното му тяло се променяше. Изглежда, можеше произволно да опъва и свива крака, но всъщност само мускулите му, свивайки се около крайниците, ги правеха някак по-забележими и същевременно подходящи за ходене.

Никой не разбра как Докторът го постигна — и той самият после уверяваше, че също не знае, — но във всеки случай след най-различни потупвания, благи жестове и нашепвания двутелът, който вече съвсем измъкна своя подвижен торс от вътрешното гнездо, позволи на Доктора да го изтегли за тънката ръка до всъдехода. Неговата малка глава, увиснала напред, ги гледаше отгоре с наивно удивление, когато се струпаха в светлинния конус на прожектора.

— И сега какво? — каза Химикът. — Тук с него няма да се разбереш.

— Как какво — отговори Докторът, — ще го вземем с нас.

— Ти не си добре!

— Това може да ни даде много — каза Координаторът, — но… той тежи сигурно половин тон!

— Какво от това? Всъдеходът е разчетен за повече.

— Как не! Ние тримата с товара сме над триста килограма. Може да гръмнат амортизаторите.

— Да? — каза Докторът. — Тогава не. Да си ходи.

С тези думи той побутна двутела към спускащото се надолу стълбище.

Огромното същество (когато стоеше така до тях, особено когато прожекторът не го осветяваше непосредствено, все им се струваше, че главата му е отсечена и на нейно място е надяната друга, чужда, прекалено малка и лошо, твърде ниско поставена) изведнъж се сви, сякаш се вмъкна в себе си, а кожата му мигновено се покри с искрящи капки водниста течност.

— А, не, по дяволите… само се пошегувах… — изломоти Докторът. Другите двама също бяха изненадани от тази реакция. Докторът не без усилие успя да успокои грамадното същество. Не беше лесно разрешим проблемът с наместването на новия пасажер. Координаторът изпусна почти всичкия въздух от гумите, така че всъдеходът почти легна на камъните, при светлината на ръчния прожектор свалиха двете задни седалки и ги прикрепиха към багажника, а на върха на тази пирамида качиха и монитора. Двутелът обаче не искаше да влезе в колата — Докторът го потупваше, уговаряше, подбутваше, сам се качваше и слизаше и ако не бяха необикновените обстоятелства, щеше да бъде доста забавно зрелище. Отдавна беше минало единайсет, а им предстоеше още в тъмнината, в тежък терен, движейки се предимно по стръмнините към планината, да изминат над сто километра до ракетата. Най-накрая Докторът изгуби търпение. Хвана една от вдигнатите ръце на малкия торс и викна:

— Бутнете го отзад!

Химикът се поколеба, но Координаторът подпря силно с рамо изпъкналия гръб на двутела, който издаде скимтящ звук и губейки равновесие, с един скок се озова вътре. Сега вече всичко тръгна бързо. Координаторът напомпи гумите, всъдеходът, макар и силно наклонен, тръгна смело напред. Докторът седна пред новия пасажер, защото Химикът предпочиташе да избегне подобно съседство и се съгласи да пътува в съвсем неудобно положение — зад гърба на Координатора.

В тройния сноп на фаровете преминаха през амфиладата на колоните, после дълги гладки плоскости водеха към алеята на „балоните“, на равното всъдеходът набра висока скорост, която загуби едва в подножието на магмената лавина. След петнайсетина минути стигнаха до глинестите хълмчета, окръжаващи ямите с ужасно съдържание.

Известно време караха по гъста, отвратителна жвакаща кал, после откриха отпечатъците на собствените си гуми в глината и се понесоха почти по същия начин, по който бяха стигнали до котловината.

Като изхвърляше фонтани от вода и кал изпод колелата, всъдеходът лавираше ловко между глинените купчини в тройната ивица на светлините. Далеч в мрака пламна размазано огънче и тръгна срещу тях, нарастваше с всеки миг, скоро различиха три отделни светлини. Координаторът намали, това беше тяхното отражение. Двутелът започна да проявява безпокойство, шаваше, кашляше, дори се завираше в ъгъла, така че цялата машина се наклони опасно вляво — Докторът се опитваше да го успокои с думи без особен успех, като погледна назад, видя, че бледата фигура е заприличала на закръглено отгоре кюлче захар — двутелът беше прибрал своя малък торс и сякаш не дишаше. Едва когато ги лъхна горещата вълна и огледалното отражение изчезна — доказателство, че са пресекли загадъчната линия, — грамадният пасажер затихна, замря и не издаваше никакво вълнение от нощното пътуване, макар че тъкмо сега, преодолявайки с усилие все по-стръмния склон, всъдеходът се клатеше по-силно, дори боксуваше, издутите колела стържеха тежко по неравностите, движеха се все по-бавно, вместо бодрото потропване на гумите се чуваше напрегнатата песен на моторите, няколко пъти предницата на колата опасно се вирна нагоре — вече едва пълзяха, изведнъж — макар че колелата се въртяха — започнаха да се смъкват назад, под тях се свлече слабо споен с основата горен слой — Координаторът рязко изви кормилото. Спряха.

Внимателно зави, започнаха да се спускат косо по склона обратно в долината.

— Накъде?! — възкликна Химикът. Поривите на нощния вятър донасяха дребни капки, макар че още не валеше.

— Ще опитаме другаде — отговори с висок глас Координаторът.

Отново спряха, петното на подвижния прожектор запълзя нагоре, все повече избледняваше, напрягаха зрение, но почти нищо не се виждаше. След провала на светлинното разузнаване тръгнаха наслуки нагоре, скоро наклонът стана също толкова стръмен, както на мястото, където се свлякоха, но тук почвата беше суха и всъдеходът теглеше добре, макар че когато Координаторът се опитваше да завърти на север, машината започваше опасно да вири нос, почти сядаше на задните балони и го принуждаваше да кара с все по-голямо отклонение на запад. Това не беше много далновидно, трябваше да се съобразяват още и с гъстите храсталаци. Доколкото помнеше, те покриваха почти целия бряг на урвата на високото плато, към което се катереха. Но нямаше друг изход. Сноповете на фаровете попадаха в мрака на редица бели бавно движещи се фигури, не, това бяха мъгливи парцали, мъглата изведнъж ги погълна, стана тъмно, трудно се дишаше, захладя, по предното стъкло, по никелираните тръби на облегалките потекоха капки кондензирана вода, непрогледната мъгла ту се сгъстяваше, ту се разреждаше, за маневриране не можеше и да се мисли. Координаторът управляваше слепешката, стараеше се само да кара под остър ъгъл към стръмнината.

Изведнъж фаровете възвърнаха силата си, млечните кълба се разнесоха, останаха назад, в светлите струи видяха вълнистата гърбица на склона, отгоре се разискри черното небе. На всички им стана някак по-весело.

— Как е пасажерът? — запита Координаторът, без да се обръща.

— Добре. Като че ли спи — каза Докторът иззад стоящия пред него Химик. Склонът, по който се катереха, ставаше все по-наклонен, колата балансираше неприятно, предните колела все по-малко се подчиняваха на кормилото, центърът на тежестта се преместваше опасно назад. В един момент, когато колата затанцува почти на място и подхвърли предница, плъзгайки се встрани, Докторът се обади неспокойно:

— Слушай, да седна ли отпред, между фаровете, на бронята, а?

— Още не — отвърна Координаторът. Пусна малко въздух от гумите, всъдеходът приседна и известно време теглеше малко по-добре, в подскачащите светли струи високо горе вече се виждаше неравната линия на храстите, пресякоха голяма глинеста плешивина, храстите идваха все по-близо, стърчаха като черна четка на самия ръб на глинестите свлачища, за минаване оттам не можеше да става и дума, нямаше възможност и да се завие за търсене на по-добро място, затова цепеха направо нагоре, докато на десетина крачки пред двуметровата стена колата спря. Внезапно натиснатите спирачки разтърсиха колата. В силната светлина жълтееше глина, прошарена от дълги корени.

— Стигнахме значи — каза Химикът и изруга.

— Дай лопатата — подхвърли Координаторът. Той слезе, отсече няколко кирпича от глината, намести ги под задните балони на колата и се закатери към свлачището. Химикът побърза след него. Докторът чуваше как се провират през сухия гъсталак, трещяха счупени клони, фенерчето на Координатора блесна, угасна, светна на друго място.

— Що за гадост! — изръмжа гласът на Химика. Нещо зашумя, светлото петно заподскача в тъмното, после замря.

— Това е рисковано — отново прозвуча гласът на Химика.

— Без риск няма астронавтика — отговори Координаторът и извика: — Докторе! Трябва да изкопаем тук малко земя от самия край, мисля, че тогава ще минем, внимавай само пътникът да не се сепне!

— Добре! — викна в отговор Докторът. Обърна се към двутела, който беше замрял неподвижно. Чу се шум.

— Още веднъж! — изпъшка Координаторът, поток от пръст шумеше по склона, изведнъж се разнесе пукот и огромна буца се претърколи край всъдехода, бучки глина забарабаниха по предното стъкло, мекото търкаляне утихна надолу, само по стеничката се стичаше раздробена пръст. Докторът се наведе напред — двутелът изобщо не реагира на цялото събитие — и насочи подвижния прожектор встрани. В глинения склон зееше широк фуниевиден процеп. В него стоеше Координаторът и работеше енергично с лопатата. Беше минало полунощ, когато от багажника измъкнаха въже за теглене, котвички, куки и като закрепиха единия край на въжето между фаровете, прокараха другия през пролома към гъсталака горе, където го завързаха на две места. После Докторът и Химикът слязоха. Координаторът включи едновременно моторите на всички колела и на предния барабан, който, навивайки около себе си въжето, постепенно вмъкна колата в глинестото гърло. Не се размина без ново разширяване на прохода, но след половин час котвичките и въжето бяха прибрани и всъдеходът с пронизително бръмчене и трясък се провираше през храстите. Известно време се движеха съвсем бавно, едва когато гъсталакът, който за щастие беше сух и чуплив и затова не оказваше голямо съпротивление, се свърши, се понесоха с прилична скорост.

— Половината път! — викна след малко Химикът към Доктора, който иззад рамото на Координатора следеше внимателно километража. Координаторът си помисли, че и половината не са минали — пресмяташе отклонението, предизвикано от катеренето по склона, на двайсетина километра — наведен, с лице до самото стъкло, не откъсваше очи от пътя или по-скоро от безпътието, стараеше се да заобикаля по-големите препятствия, а малките да пропуска между колелата, но въпреки това колата подскачаше, тресеше се, металната тръба дрънчеше, понякога при дупки всъдеходът политаше във въздуха, а когато се приземяваше, амортизаторите и на четирите колела виеха. Но видимостта не беше лоша, изненади, както и досега, нямаше — в края на разтопените в сива мъгла светли ивици нещо пребяга — висока черта, втора, трета, четвърта, — бяха мачтите, пресякоха редицата им. Докторът се стараеше да види дали върховете на мачтите са пак окръжени от трептящ въздух, но беше много тъмно. Звездите мигаха спокойно, грамадното същество зад него не мърдаше, само веднъж, сякаш изморено от стоенето в една и съща поза, се дръпна малко встрани, намествайки се, и това така човешко движение странно го развълнува.

Гумите подскочиха през напречните бразди. Вече се спускаха надолу, по надлъжно изгърбеното разклонение. Координаторът леко намали, зад езика на варовиковия сипей вече виждаха следващите бразди, осветени от фаровете, отляво долетя нарастващо свистене. Пронизителен глух шум, неясна грамада им пресече пътя, проблесна в прожекторите, изчезна. Спирачките рязко изпищяха, машината подскочи, в лицата им лъхна гореща горчива вълна, приближаваше ново свистене, Координаторът изключи светлините. Падна мрак, а в него на няколко крачки пред тях прелитаха като смерчове един след друг, високо над земята се носеха фосфорно светещи гондоли, обвеяни от невидимите дискове на въртенето, леко се навеждаха, влизайки в завоя, една след друга, под един и същи ъгъл на виража, започнаха да броят: осма, девета, десета…

След петнайсетата имаше пауза. Докторът каза:

— Толкова още не бяхме срещали.

Отново се дочу друг, непознат звук, много по-нисък, приближаваше по-бавно. Координаторът изведнъж даде заден ход, колата започна да се изтегля. Отдалечиха се към възвишението, гумите леко застъргаха по варовиковия сипей, в момента, когато спираха, в мрака пред тях с басово бучене, от което цялата каросерия завибрира, премина неясен силует, само светлината на звездите високо над дърветата притъмня и земята затрепери, сякаш падаше лавина. Бучейки като гигантски пумпал, прелетя следващият призрак и още един, гондола не се виждаше, само неправилен, заострен на звездовидния край контур на нещо, което тлееше червеникаво и се въртеше бавно обратно на движението.

Отново стана тихо, чуваше се само все по-далечно бучене, което ту заглъхваше, ту се усилваше.

— Тези бяха колосални — видяхте ли?! — възкликна Химикът.

Координаторът почака още малко, после запали фаровете, освободи спирачките, всъдеходът тръгна по инерция, после моторите заработиха и той се заспуска все по-бързо. Карането край браздите беше по-удобно, защото заобикаляха по-големите препятствия, но предпочиташе да не рискува — отзад можеше да ги връхлети някое прозрачно чудовище. Като завърташе леко кормилото, той се стараеше да проследи посоката на срещнатите съоръжения — бяха дошли от северозапад, отдалечиха се на изток, но това нищо не доказваше — завиваха и можеха да направят много такива завои. Не говореше нищо, но беше неспокоен.

Малко след два часа пред фаровете лумна огледалната лента. Двутелът, който при срещите в тъмното дори не трепна, от известно време подаваше глава и се оглеждаше наоколо. Когато всъдеходът почти стигна огледалния пояс, грамадното същество изведнъж закашля, засумтя, застена и започна да се изправя, да се измъква, наведе се на една страна, сякаш искаше да скочи в движение.

— Стой! Стой! — викна Докторът. Координаторът удари спирачките, спряха на метър пред лентата.

— Какво става?

— Той иска да бяга!

— Защо?

— Не зная, може заради това — угаси фаровете!

Координаторът послуша. Щом стана тъмно, двутелът тежко се отпусна на мястото си. Тръгнаха с изгасени светлини, за секунда от двете страни на всъдехода в черните плочи блесна отражението на звездите и пак се понесоха по земята. Прожекторите удариха в нощта. Бяха в равнината. Всъдеходът се носеше все по-бързо, целият му корпус вибрираше, тресеше се, назад летяха варовикови скали, дългите им сенки се въртяха по пясъка като около вертикална ос, пясъкът скриптеше изпод гумите, студеният въздух биеше в лицата, режеше дробовете, моторите бучаха, камъчетата звънливо чукаха по шасито, Химикът се свиваше, мъчеше се да скрие глава зад предното стъкло, пътуваха по равното, скоростта се увеличаваше, всеки момент очакваха да видят кораба.

Бяха се уговорили онези, които останаха в ракетата, да закачат за кърмата проблясваща лампа, затова търсеха мигаща светлинка, но времето минаваше, всъдеходът намали, сви на североизток, а наоколо се простираше същата тъмнина. Отдавна караха на къси светлини, сега Координаторът изключи и тях, рискувайки да се блъсне в невидимо препятствие. Веднъж забелязаха мигаща светлинка и се втурнаха към нея с максимална скорост, но още след няколко минути разбраха, че това е просто ниска звезда. Беше два и двайсет.

— Може лампата им да се е повредила — обади се Химикът. Никой не отговори. Минаха следващите пет километра, отново свиха, Докторът се привдигна и впи очи в околния мрак. Намалиха още повече, изведнъж колата подскочи високо, отначало с предните, после със задните колела — пресякоха някаква канавка, изорана в песъчливата почва.

— Дай наляво — каза неочаквано Докторът.

Всъдеходът зави, в късите светлини изникнаха ниски възвишения, прескочиха втора бразда, дълбока половин метър, всички видяха неясен проблясък и на неговия фон — дълга наклонена сянка, чийто връх за секунда бе окръжен от ореол, когато ореолът изчезна, те я загубиха от очи. Всъдеходът рязко потегли напред, понесе се направо, нов блясък на лампата, заслонена от кърмата на кораба, освети три малки фигурки; Координаторът включи фаровете, те хукнаха към тях с разперени ръце.

Координаторът намали и когато бягащите се дръпнаха встрани, спря колата на няколко метра зад тях. Ракетата се издигаше недалече. Бяха се приближили така, че горната част на кърмата закриваше лампата.

— Дойдохте?! Всички?! — викаше Инженерът. Той подскочи към всъдехода и се дръпна при вида на четвъртата безглава фигура, която неспокойно се размърда.

Координаторът прихвана с едната ръка Инженера, с другата Физика и стоя така секунда, сякаш се опираше на тях. И петимата се събраха при страничния прожектор — Докторът нещо тихо говореше на двутела.

— При нас всичко е наред — каза Химикът — а при вас?

— Горе-долу — отговори Кибернетикът. Гледаха се дълго, без да кажат нищо.

— Ще разказваме ли, или ще ходим да спим? — запита Химикът.

— Ти можеш да спиш? Невероятно! — възкликна Физикът. — Да спиш! О, небеса! Те бяха тук, разбираш ли?

— Така и предполагах — каза Координаторът. — И станали… сблъскване?

— Не. А при вас?…

— Също не. Мисля… това, че са открили ракетата, може да се окаже по-важно от всичко, което видяхме. Разказвайте, Хенрик, давай ти…

— Хванахте ли го?… — попита Инженерът.

— В същност… той ни хвана. Тоест позволи да го вземем доброволно. Но това е цяла история. Дълга, объркана, макар че, уви, нищо не разбираме.

— И с нас е същото! — избухна Кибернетикът. — Те се появиха може би един час след вашето тръгване! Мислех си… че това е краят — призна той неочаквано, като сниши глас.

— Не сте ли гладни? — запита Инженерът.

— Май че съвсем забравихме за ядене. Докторе! — извика Координаторът. — Ела тук!

— Съвещание ли? — Докторът слезе и се приближи към тях, без да сваля очи от двутела, който неочаквано с леко движение скочи на земята и бавно пристъпи към хората — но щом докосна границата на осветения кръг, се дръпна и замря. Гледаха го мълчаливо — грамадното същество се отпусна на земята, за момент виждаха главата му, после мускулите се затвориха, като оставиха пролука, от която в разсеяната светлина на прожектора ги следеше синьо око.

— Значи бяха тук? — попита Докторът. В този момент само той не гледаше към двутела.

— Да. Пристигнаха — двайсет и пет въртящи се кръга, също като онзи, който завладяхме, и четири много по-големи машини, не вертикални дискове, а нещо като прозрачни пумпали.

— Ние ги срещнахме! — възкликна Химикът.

— Кога? Къде?

— Може би преди час, когато се връщахме. За малко не се сблъскахме. И какво правиха тук?

— Нищо особено — поде Инженерът. — Пристигнаха в колона, откъде — не знаем, всички бяхме в ракетата, буквално за пет минути, а когато излязохме горе, те вече се въртяха един след друг около ракетата. Не се приближаваха. Мислехме, че това е предно разузнаване, патрул, авангард на тактическа рекогносцировка, е, поставихме монитора под ракетата и зачакахме — а те се въртяха наоколо, все в една посока, нито се отдалечаваха, нито се приближаваха. Това продължи може би час и половина. После се появиха онези големите, пумпалите — към трийсет метра високи! Колоси! Много по-бавни, изглежда, могат да се движат само по браздите, които изорават другите. Въртящите се дискове им направиха място в своя пръстен, така че се редуваха една по-голяма и една по-малка машина, и отново започнаха да се въртят. Понякога забавяха, а веднъж две едва не се сблъскаха, всъщност си докоснаха ръбовете с ужасен трясък, но нищо не им стана — продължиха да се въртят.

— А вие?

— Ние какво, потяхме се при монитора. Не беше много приятно.

— Вярвам ви — патетично заяви Докторът. — А после?

— После? Отначало си мислех, че всеки миг ще ни нападнат, после — че само извършват наблюдение, но ме учудваше техният ред и това, че не спираха дори за миг, а ние знаем, че такъв кръг може да се върти на място, е, някъде към седем пратих Физика за мигалка. Трябваше да я окачим за вас, но нали нямаше да минете тази подвижна стена — и тогава за пръв път ми хрумна, че това е блокада, помислих, че за всеки случай трябва да опитаме да се разберем, докато не е късно. Седяхме при монитора и започнахме да сигнализираме с лампата — на серии, отначало по два блясъка, после по три, по четири.

— Питагор? — запита Докторът и Инженерът се помъчи — напразно — да види в проблясъка на високо закачената лампа дали Докторът не се подиграва.

— Не — каза накрая, — обикновени числови серии.

— А те какво? — подхвърли жадно вслушаният Химик.

— Как да ти кажа — по същество нищо…

— Какво значи „по същество“? А „не по същество“?

— Това значи, че правеха различни неща през цялото време — и преди нашите сигнали, и по време на тях, и после, но нищо такова, което да прилича на опит за отговор или установяване на контакт.

— Какво правеха?

— Въртяха се по-бързо или по-бавно, приближаваха един към друг, нещо в гондолите се движеше.

— А пумпалите, тези големите, също ли имат гондоли?

— Нали каза, че сте ги видели?

— Когато ги срещнахме, беше тъмно.

— Нямат никакви гондоли — в средата изобщо нямат нищо. Празно място. Затова пък по периметъра им ходи… плава… е, върти се нещо като голям резервоар, отвън изпъкнал, отвътре вдлъбнат, който може да се наглася различно, а по краищата си има цял ред рогове — такива конусни удебеления. Съвсем безсмислено — разбира се, от моя гледна точка. Та какво казах — аха, понякога тези пумпали излизаха извън кръга и сменяха местата си с по-малките дискове.

— Колко често?

— Различно. Във всеки случай не успяхме да установим никакво числово правило. Казвам ви — отбелязвах всичко, което можеше да има и най-малка връзка с техните движения, тъй като очаквах някакъв отговор. Те извършваха дори сложни еволюции. Например на втория час онези грамадните намалиха толкова, че почти спряха, пред всеки пумпал застана по един диск, дисковете тръгнаха бавно към нас, но изминаха малко, може би петнайсет метра, грамадните пумпали след тях, и отново започнаха да описват кръгове, сега вече два — вътрешен, по който кръжаха четири големи и четири малки, и външен — с останалите плоски дискове. Тъкмо вече мислех, че нещо ще трябва да се направи, за да можете да се върнете — те изведнъж оформиха една дълга редица и се отдалечиха отначало по спирала, а после право на юг.

— В колко часа?

— Малко след единайсет.

— Значи сме срещнали други — обърна се Химикът към Координатора.

— Не е задължително. Някъде може да са се забавили.

— Сега разказвайте вие — каза Физикът.

— Добре. И така. — За няколко минути Докторът резюмира цялата история на пътешествието и продължи: — Обърнете внимание, че всичко, каквото се случва тук, отчасти ни напомня разни неща, познати от Земята, но всичко е само отчасти — винаги няколко кубчета остават в повече, и не могат да се вместят в скритата картинка. Това е много характерно! Техните машини се появиха тук сякаш в боен ред — като разузнавателен патрул, авангард на армия или начало на блокада. Като че ли от всичко по малко, а в резултат — нищо подобно и неизвестно какво. Онези глинести изкопи — естествено бяха ужасни, — но какво всъщност означаваха? Гробища? Така изглеждаше. После това селище или как да го нарека. То пък беше съвсем невероятно! Кошмарен сън… Ами скелетите? Музей? Кланица? Параклис? Фабрика за биологични експонати? Затвор? Можем да мислим за всичко, дори за концентрационен лагер! Но не срещнахме никого, който да иска да ни задържи или да установи с нас какъвто и да е контакт — нищо подобно! Това май е най-неразбираемото, поне за мен. Цивилизацията на планетата очевидно е висока… Архитектурата е изключително развита технически, строителството на такива куполи като онези, които видяхме, сигурно не е лесна работа. А до тях — каменно селище, напомнящо средновековен град. Поразително смесване на цивилизационни нива! При това сигурно имат отлична сигнализационна мрежа, щом изгасиха светлината в този техен град буквално минута след нашето пристигане — а ние се движехме доста бързо и не видяхме никого по пътя… Без съмнение притежават интелигентност, а тълпата, която ни повлече, се държеше като стадо овни, обхванати от паника. Нито следа от каквато и да е организация… Отначало сякаш бягаха от нас, после ни наобиколиха, изпомачкаха, възникна неописуем хаос, всичко това беше безсмислено, направо безумие! И така е с всичко. Онзи тип, когото убихме, беше облечен в някакво сребристо фолио — тези бяха голи, само неколцина имаха някакви дрипи. Трупът в ямата имаше в кожния израстък тръбичка, и което е най-странно — имаше око като този, когото виждате, а другите нямаха очи, затова пък имаха нос, или обратно, когато си мисля за всичко това, се опасявам, че дори този, когото докарахме, малко ще ни помогне. Естествено ще се постараем да се разберем с него, но не вярвам особено, че ще успеем…

— Цялата събрана досега информация трябва да се опише и подреди някак — забеляза Кибернетикът, — защото ще затънем в нея. Трябва да кажа… Докторът сигурно е прав, но… Тези скелети — дали наистина са били скелети? И тази история с тълпата, която отначало ви е наобиколила, а после хукнала.

— Скелетите виждах така, както виждам тебе. Това е невероятно, но е истина. А пък тълпата… — Химикът разпери ръце. — Това беше абсолютна лудост — добави той.

— Може да сте събудили селището и да сте го стреснали — представи си, да кажем, хотел на Земята, в който изведнъж връхлети тукашен въртящ се кръг. Разбира се, че ще избухне паника!

Химикът упорито поклати глава. Докторът се усмихна.

— Не беше там, затова е трудно да ти обясня. Паника — правилно. А после, когато всички хора са се изпокрили и разбягали, кръгът излиза на улицата и тогава един от бегълците, гол като изскочил от леглото, треперейки от страх, тича след този кръг и дава да се разбере, че иска да тръгне с него. Как е?

— Е, той не ви е молил…

— Не е молил? Питай ги, щом не ми вярваш, какво стана, когато се престорих, че искам да го изгоня, да го върна обратно. Хотел! А отворените гробове, пълни с трупове?

— Скъпи мои, вече е четири без четвърт — каза Координаторът, — а утре, тоест днес, могат да ни сервират нови посещения — изобщо тук всеки миг могат да се случат всякакви неща. Нищо няма да ме учуди. Какво свършихте в ракетата? — запита той Инженера.

— Малко, нали преседяхме четири часа при монитора! Един свръхпроводим мозък тип „микро“ е прегледан, радиоапаратурата е почти пред пускане — Кибернетикът ще ти каже по-подробно. Но има много поразии за съжаление.

— Липсват ми шестнайсет ниобий-танталови диода — каза Кибернетикът, — криотроните са цели, но без диоди нищо не мога да направя с мозъка.

— Не можеш ли да вземеш от другаде?

— Взех доста — над седемстотин.

— Повече няма ли?

— Може би в Защитника, но не успях да стигна до него. Той е най-отдолу.

— Слушайте, така ли ще стърчим цяла нощ — пред ракетата?

— Вярно, да вървим. Чакайте, а двутелът?

— Да, и всъдеходът!

— Налага се да ви кажа нещо неприятно: от този момент трябва да въведем постоянно дежурство — каза Координаторът. — Истинско безумие е, че досега го нямахме. Първите два часа до разсъмване — доброволно, а после…

— Аз мога — обади се Докторът.

— Ти? За нищо на света, някой от нас — каза Инженерът. — Ние поне седяхме на едно място.

— А пък аз седях във всъдехода. Не съм по-уморен от тебе.

— Хайде стига. Първо Инженерът, после Докторът — каза Координаторът. Протегна се, разтърка измръзналите си ръце, отиде до всъдехода, изключи светлините и бавно го избута под самия корпус на ракетата.

— Слушайте — Кибернетикът беше застанал над неподвижно лежащия двутел, — а този?

— Ще остане тук. Сигурно спи. Няма да избяга. Иначе защо е дошъл с тях? — подметна Физикът.

— Но така не може — трябва да се осигури… — започна Химикът и млъкна. Един след друг останалите вече се спускаха в тунела. Огледа се наоколо, сърдито наведе рамене и тръгна след тях. Инженерът нареди до монитора надувни възглавници и седна, но усети, че сънят веднага го налегна, затова стана и с отмерена крачка се заразхожда напред-назад.

Пясъкът тихо скриптеше под обущата. Небето на изток просветваше, звездите постепенно преставаха да трепкат и избледняваха. Въздухът беше хладен и чист — опита се да открие в него онази чужда миризма, която помнеше от първото излизане на повърхността на планетата, но вече не можеше да я различи. Хълбокът на лежащото недалеч същество равномерно се повдигаше и отпускаше. Изведнъж Инженерът видя дълги тънки пипала, които изпълзяха от гърдите на двутела и го уловиха за крака. Дръпна се отчаяно, спъна се, едва не падна — и отвори очи. Беше заспал, както върви. Бе почти светло. Перести облачета се събираха на изток в наклонена линия, нарисувана сякаш с една гигантска мазка, краят й постепенно се разгаряше, в неопределената сивота на небето се вливаше лазур. Последната ярка звезда се разтопи в него — Инженерът застана с лице към хоризонта. Облаците от тъмнокафяви ставаха бронзово-златисти, по ръбовете им бушуваше огън, розовата ивица, споена с девствена белота, пронизваше половината небосклон — плоският, сякаш обгорен край на планетата изведнъж се сниши при докосването на тежкия червен диск. Това можеше да бъде Земята.

Почувствува пронизваща, неизразима тъга.

— Смяна! — разнесе се висок глас зад гърба му. Инженерът трепна. Докторът го гледаше и се усмихваше, на Инженера изведнъж се прииска да му благодари за нещо… да каже, че… сам не знаеше какво — то беше безкрайно важно, но му липсваха думи, тръсна глава, отвърна с усмивка на усмивката и се гмурна в тъмния тунел.