Станислав Лем
Едем (12)

Дванадесета глава

След един час вече се носеха по равнината. Беше черна звездна нощ, все по-редки кичури от храсти прелитаха край равномерно бучащата машина, най-накрая и последните изчезнаха и нямаше нищо освен дълги полегати гърбици, които сякаш оживяваха под прожектора, вълнуваха се. Защитникът ги преодоляваше стремително, сякаш искаше да се вдигне във въздуха, седалките меко се люшкаха, виенето на гъсениците напомняше яростния звук на свредел, който прониква в метал, стрелките на приборите светеха розово, оранжево, зелено, Инженерът с поглед в екрана търсеше светлинката на ракетата.

Това, което преди изглеждаше съвсем естествено — че тръгнаха без осигуряване на радиовръзка, — сега той смяташе за безумие; бързаха, сякаш тези един или два часа, необходими за инсталирането на другия предавател, бяха безценни. Когато беше почти сигурен, че в мрака е подминал ракетата и продължава на север, я забеляза — по-точно видя чудновато раздут светлинен мехур. Защитникът се движеше все по-бавно, в светлината на единствения му фар наклонената стена заблестя в сребро и огън. Гледката беше необикновена — когато мигалката се запалваше, многоетажният, незатворен на върха купол избухваше във всички цветове на дъгата и размножен в стъклените сплитания, блясъкът осветяваше надалеч пясъците.

Понеже не искаше да стреля, Инженерът насочи тъпия брониран нос на машината към мястото, в което преди беше направил проход — но огледалната стена беше затворила дупката и от двете страни, беше зараснала, единствената следа от пролома беше плочата от превърнат на сгур пясък в подножието на оградата.

Защитникът се втурна на таран с цялата маса на своите шестнайсет хиляди килограма, от удара бронята чак простена. Стената не се поддаде.

Инженерът се оттегли бавно на двеста метра, насочи кръстчето на мерника колкото може по-ниско и когато светещият купол изскочи от мрака, бързо натисна педала.

Без да чака отворът с нажежени краища да изстине, той потегли, върхът на купола се закачи, но разкъса размекнатия от горещината материал, едноокият Защитник надникна в пустия кръг и със замиращо ръмжене приближи ракетата.

Посрещна ги само Черният, който впрочем веднага изчезна. Настъпи неизбежното чакане — бронята трябваше да се изчисти от радиоактивната наслойка, да се провери честотата на импулсите наоколо и едва тогава можеха да напуснат тясната утроба на машината.

Светна лампа. Координаторът, който излезе пръв от тунела, измери с един поглед закрития с черни петна нос на Защитника, вдлъбнатините вместо двата фара, бледите хлътнали лица на другарите си и каза:

— Вие сте се били.

— Да — отвърна Докторът.

— Слизайте долу. Има още нула девет рентгена в минута. Черният ще остане тук.

Повече никой не се обади. Спуснаха се в тунела, Инженерът видя втори, по-малък автомат да съединява кабелите в прохода към машинното, но дори не се спря при него. В библиотеката беше светло, на малката маса имаше алуминиеви чинии, прибори, в средата стоеше бутилка вино. Координаторът заговори, без да сяда:

— Щеше да има нещо като тържество, защото автоматите провериха гравиметричния разпределител — в ред е… Главният реактор е готов за пускане. Ако изправим ракетата, ще може да стартира. Сега разправяйте.

Известно време всички мълчаха. Докторът погледна Инженера, изведнъж се опомни и започна:

— Ти беше прав. На запад действително се простира пустиня. Направихме в голяма дъга почти двеста километра в посока югозапад.

Той разказа как бяха стигнали до населената равнина при езерото и я бяха заснели, как на връщане се натъкнаха в тъмнината на струпаните статуи — и тук се поколеба.

— Изглеждаше действително като гробище или някакво оброчище. Това, което стана после, е трудно да се предаде, защото не съм сигурен какво означава — тази песен ви е позната. Тълпа двутели бягаха в паника, изглеждаше, като че са се крили и някаква хайка ги е изплашила или подгонила между тези „надгробни паметници“. Казвам, че така изглеждаше — повече не зная. На няколкостотин метра по-надолу, защото това ставаше на склона, имаше неголяма горичка, там се криеха другите двутели, като онзи сребърния, когото убихме. Зад тях стоеше — може би замаскирана — една от въртящите се машини, грамаден пумпал. Но, отначало не знаехме това — нито пък, че скритите в горичката двутели са прокарали по самата повърхност гъвкава тръба, нещо като компресор, от която под налягане изхвърчаше отровно вещество — пяна, която се превръщаше в емулсия или газ. Би могло да се изследва, сигурно се е утаила във филтрите, нали? — обърна се той към Инженера, който кимна с глава.

— Слязохме с Химика, за да разгледаме тези статуи, куполът беше открит — едва не се задушихме, а най-много пострада Хенрик, защото първата вълна попадна в Защитника. Когато се добрахме вътре и продухахме кулата с кислород, Хенрик стреля в тръбата, по-точно в мястото, където преди това тя се виждаше, защото вече стояхме в гъста мъгла.

— С антиматерия? — запита в тишината Координаторът.

— Да.

— Не можа ли да употребиш малкия огнемет?

— Можех, но не го употребих.

— Всички бяхме… — Докторът дълго търси думата — възмутени. Виждахме падащите. Тези двутели не бяха голи. По тях имаше някакви дрипи, имах чувството, че са раздрани сякаш в битка, но не съм сигурен. Пред очите ни загинаха всички или почти всички. Преди това и ние едва не се отровихме. Ето така беше. После Хенрик се опита да намери продължението на тръбата, ако добре помня. Така ли е?

Инженерът кимна с глава.

— По този начин се спуснахме надолу към горичката и видяхме онези, сребърните. Носеха някакви маски. Предполагам, че са филтрирали въздуха. Обстреляха ни, не зная с какво — разбиха фара. В същото време се раздвижи и огромният пумпал. Искаше да ни атакува отстрани. Във всеки случай излезе от храстите. Тогава Хенрик… даде серия.

— По горичката?

— Да.

— По тези — сребърните?

— Да.

— И по пумпала?

— Не. Той налетя върху нас и се разби в Защитника. Естествено избухна пожар — растителността беше изсъхнала от термичния удар в момента на експлозията, така че гореше като хартия.

— Опитаха ли да контраатакуват?

— Не.

— Гониха ли ви?

— Не зная. По-скоро не. Въртящите се дискове сигурно можеха да ни настигнат.

— В тази местност — не. Там е пълно с ями, дерета, долове, нещо като земния юрски период — варовикови скали, тераси, сипеи — обясни Инженерът.

— Аха. И после поехте направо насам?

— Почти направо, имахме малко източно отклонение.

Няколко секунди седяха в мълчание. Координаторът повдигна глава.

— Много ли убихте?

Докторът погледна Инженера и като видя, че онзи не се кани да отговаря, каза:

— Беше тъмно. Те се криеха в гъсталака. Струва ми се — видях поне двайсетина сребърни блясъка заедно. Но и по-навътре в гъсталака нещо проблясваше. Може да са били повече.

— Тези, които стреляха във вас, със сигурност ли бяха двутели? Не някакви други?

Докторът се поколеба.

— Казах, че на малките си торсове имаха нещо като качулки, шлемове. Но ако съдим по формите, големината, начина на движение, това бяха двутели.

— С какво ви обстреляха?

Докторът мълчеше.

— Снаряди, вероятно неметалически — каза Инженерът. — Естествено преценявам по усет. Местата на попаденията не съм изследвал, даже не съм ги оглеждал. Малка пробивна сила — такова ми беше впечатлението.

— Да, не е голяма — съгласи се с него Физикът. — Фаровете, разгледах ги набързо, са по-скоро смачкани, отколкото пробити.

— Единият се разби при сблъскването с пумпала — обясни Химикът.

— А сега за статуите — как изглеждаха? — запита Координаторът.

Докторът се опита да ги опише, доколкото можеше. Когато дойде ред на белите фигури, той млъкна и след миг добави с крива усмивка:

— Тук отново, уви, можем да говорим само с ръцете…

— Четири очи? Силно изпъкнали чела? — повтаряше бавно Координаторът.

— Да.

— Това бяха скулптури? Камък? Метал? Отливки?

— Не мога да кажа. Отливки сигурно не — размерът беше свръхестествен, ако питаш за това. А също и известна… деформация, промяна на пропорциите. Като че ли… — поколеба се…

— Какво?

— Възвисяване — каза смутено Докторът. — Но това е само впечатление. Впрочем разглеждахме ги кратко, а после се случиха толкова неща… И естествено — отново храна за лесни аналогии. Гробище. Нещастни преследвани. Полицейска хайка. Мотопомпа с отровен газ. Полиция с противогази. Умишлено използвам такива понятия, защото в действителност може да изглежда, че е било така — но ние не можем да бъдем сигурни. Едни от жителите на планетата убиха други пред очите ни: Това е факт — комай безспорен. Но кой кого — дали тези същества бяха съвсем еднакви, или други, различаващи се помежду си…

— А ако са били различни, тогава всичко ли е ясно? — попита Кибернетикът.

— Не. Но… си мислех за една възможност. Признавам, че от наша гледна точка е чудовищна. Както знаете, човек много остро осъжда канибализма. Обаче яденето на маймунско печено вече не е нещо ужасно за нашите моралисти. А ако биологическата еволюция тук е протекла така, че външните разлики между същества с интелигентност като човешката и същества, които са останали на животинско стъпало на развитие, са много по-малки, отколкото между човека и човекоподобната маймуна? В такъв случай бихме могли да станем свидетели примерно на лов.

— А онзи ров край града? — подметна Инженерът. — Сигурно ловни трофеи, а? Чудя се на адвокатските ти усуквания, Докторе!

— Докато не сме сигурни…

— Имаме и филм — прекъсна го Химикът. — Не знам защо, но досега действително не успяхме да видим нормален, обикновен живот на тази планета. Тези снимки са именно нещо обикновено, делнично, поне аз имах такова впечатление.

— Как така, нищо ли не видяхте? — удиви се Физикът.

— Не, прекалено бързахме, за да хванем последната светлина. Разстоянието беше значително, над осемстотин метра, дори повече, но имаме две ролки лента, заснети с телеобектив! Колко е часът? Още няма дванайсет! Можем веднага да ги проявим.

— Дай на Черния — каза Координаторът. — Или на другия автомат. Докторе, Инженере, виждам, че сте разстроени, вярно, че сме адски затънали, но…

— Нима контактите между развитите цивилизации трябва да завършват по такъв начин? — каза Докторът. — Много бих искал да чуя отговор на този въпрос.

Координаторът поклати глава, стана и махна бутилката от масата.

— Ще я запазим — каза той — за друг случай…

Когато Инженерът и Физикът излязоха да огледат Защитника, а Химикът реши за всеки случай да наглежда проявяването на филма, Координаторът взе Доктора под ръка и като се приближи заедно с него до наведените библиотечни рафтове, каза с приглушен глас:

— Слушай, а не е ли възможно вие, с неочакваната си поява, да сте предизвикали това паническо бягство — и че именно вас, а не бягащите, са искали да атакуват?

Докторът го погледна с разширени очи.

— Знаеш ли, това изобщо не ми беше хрумвало — призна той. Замълча за миг, замисли се.

— Не зная — обади се накрая. — По-скоро не… Освен ако е било несполучливо нападение, което веднага се обърна срещу някои от тях. Очевидно — добави той, като се изправи — всичко може да се изложи по съвсем друг начин. Да, сега го виждам ясно. Да кажем: влезли сме в някаква охранявана територия. Тези, които бягаха, са били примерно група поклонници, пилигрими, знам ли още какво. Стражата, охраняваща това място, е разставила оръжието — онази тръба — между статуите в момента, когато Защитникът спря. Да, но първата вълна газ съвсем явно обхвана онези, а не нас… Добре, да предположим, че от тяхна гледна точка е било нещастен случай. Тогава — да. Би могло да бъде.

— Значи това не може да се изключи?

— Не, не може. И знаеш ли, че колкото по-дълго мисля, толкова повече тази версия ми се струва равноправна на нашата, първата. Те са могли да разположат разни постове в околността, щом нашето появяване е станало известно. Когато бяхме в долината, още нищо не знаеха — и затова не срещнахме там въоръжени… Нали същата вечер при ракетата се появиха за пръв път въртящите се дискове.

— Нашето нещастие е, че досега не сме попаднали дори на следа от тяхната информационна мрежа — обади се от дъното на каютата Кибернетикът. — Телеграф, радио, писменост, фиксирани документи, нещо подобно… Всяка цивилизация създава технически средства от този род и с тяхна помощ съхранява своята история и знание. Сигурно и тази също. Ако можехме да попаднем в града!

— Със Защитника можем — отвърна Координаторът, обръщайки се към него. — Но ще се развихри битка, а нейния ход или резултат не можем да предвидим — сигурно си даваш сметка.

— Ако можехме да се срещнем с някакъв техен разумен специалист, техник…

— Как да го направим? Да тръгнем на лов? — запита Докторът.

— Ха, ако знаех как! А изглежда толкова просто — пристигаш на планетата с цял наръч интеркомуникатори, електронни мозъци-преводачи, рисуваш по пясъка триъгълниците на Питагор, разменяш подаръци…

— Я престани да разказваш приказки!

Това бяха думи на Инженера. Стоеше на прага. — Идвайте. Филмът е проявен.

Решиха да го прожектират в лабораторията, защото беше най-дългото от всички помещения на кораба. Когато влязоха там, лентата беше фиксирана, но още мокра, въртеше се на барабана, през който духаше горещ въздух. Оттам отиваше направо на ролката на прожекционния апарат. Координаторът седна зад него, за да може всеки миг да спре или върне образа на екрана, всички заеха местата си и Автоматът угаси светлината.

Първите метри бяха съвсем осветени — няколко пъти се мярнаха фрагменти от повърхността на езерото, после се появи кеят. Беше укрепен, на няколко места във водата се спускаха дълги наклонени плоскости, над които стояха разкрачени кули, съединени с ажурни ленти. Образът за миг се размаза, а когато подробностите отново можеха да се видят, забелязаха, че всяка кула има на върха си две въртящи се в противоположни посоки витла с пет перки. Въртяха се съвсем бавно, защото снимките бяха правени с голямо ускорение. По водещия навътре в езерото наклон се движеха някакви предмети, сякаш се потапяха във водата, но очертанията им не можеха да се определят. Освен това всичко се извършваше невероятно бавно. Координаторът върна назад петнайсетина метра лентата и я пусна пак, но вече по-бързо. Предметите, които се спускаха покрай дълги тънки ленти, размазани, сякаш бяха трептящи дебели струни, сега се понесоха бързо и паднаха във водата, по повърхността пробягаха кръгове. На самия бряг стоеше гърбом двутел, само горната част на големия му торс се подаваше от бъчвоподобно устройство, над което стърчеше тънък прът с размазано петно накрая.

Кеят изчезна. Сега през екрана се точеха плоски като кутийки обекти, поставени на ажурни стълбове. На върха им имаше многобройни бъчвоподобни съоръжения като онова, в което стърчеше двутелът на пристанището. Всички бяха празни, някои се движеха лениво по две, по три в една посока, спираха и тръгваха обратно.

Изображението бавно се преместваше. Появиха се проблясъци, многобройни, приличаха на изгорени черни петна. Лентата беше преекспонирана, на това отгоре около петната имаше мътни кръгове. Иззад тези мъгливи отоци прозираха малки фигурки, заснети отгоре и затова скъсени. Двутелите ходели на двойки в различни посоки, малките им торсове бяха обвити с нещо пухкаво, така че се подаваха само главичките, но изображението не беше чак толкова ясно, че да различат чертите на лицата.

После на екрана се появи грамадна маса, която равномерно се издуваше и свиваше. Стичаше се към долния край на екрана като разпенен сироп, по нея с помощта на елипсовидни подложки ходеха десетки двутели — те сякаш държаха нещо в своите малки ръчички и докосваха тази маса, изглаждаха я или загребваха. От време на време тя се издуваше в заострено отгоре хълмче, оттам бликваше нещо подобно на сивите чаши. Изображението се местеше, но подвижната маса продължаваше да изпълва кадъра, детайлите се виждаха много отчетливо, в центъра се появи, сякаш израсна, група незначително отдалечени една от друга стройни чаши, до всяка стояха двама или трима двутели и навеждаха отгоре към тях лица, стояха за миг неподвижно, после се изправяха и това отново се повтаряше. Координаторът пак върна лентата и я пусна по-бързо — сега двутелите като че ли целуваха вътрешността на онези чаши. Останалите от задния план, на които досега не бяха обърнали внимание, стояха с подадени наполовина малки торсове и сякаш наблюдаваха действията им.

Образът отново се премести. Виждаше се краят на масата, очертан с тъмна линия, до нея се движеха въртящи се кръгове, значително по-малки от онези, които познаваха. Въртенето им беше лениво и скокообразно — можеше да се видят маховете на ажурните рамена, — това беше филмов ефект, предизвикан от придвижването на въртящите се елементи спрямо отделните кадри.

Постепенно екранът се изпълваше с все по-оживено движение, макар че поради ускорените снимки то изглеждаше като протичащо в много гъста, невъздушна среда. Появи се онова, което при снимането на филма бяха взели за „градски център“. То беше гъста мрежа от улеи, по които в различни посоки се движеха особени бъчвоподобни съоръжения — отсечени от единия край и заоблени от другия. На всяко от тях се притискаха един към друг двутели, от пет по два. Най-често пътуваха по три. Като че ли малките им торсове бяха опасани от нещо, което преминаваше във външната страна на тази подвижна „бъчва“, но то можеше да бъде и отблясък. Сенките от залязващото слънце бяха много дълги и затрудняваха различаването на детайлите. Над вдлъбнатите артерии се издигаха ажурни мостове с изящна форма. Тук-там на тези мостове, въртейки се на място, стояха огромни пумпали и тяхното въртене отново се разпадаше на серия сложни въртеливо-постъпателни движения, сякаш многочленестите крайници хващаха из въздуха нещо невидимо. Един пумпал застина неподвижно и тогава от него започнаха да излизат фигури, покрити с много лъскава материя. Филмът беше черно-бял, не можеше да се разбере дали е сребърна. В момента, когато третият двутел измъкваше с теглене след себе си нещо неясно, изображението се премести. През средата на екрана минаваше дебело въже, намираше се много по-близо до обектива, отколкото всичко останало. Това въже или тръбопровод леко се люлееше, на него беше закачена някаква тясна пура, от която се сипеше нещо преливащо, като облак листа, но вероятно тези предметчета бяха тежки, защото не политаха, а падаха като гирички надолу, където върху вдлъбната площадка стояха в много редици двутели, от ръцете им към земята летяха дребни искри — това беше съвсем неразбираемо, защото облакът от сипещите се отгоре обекти сякаш изчезваше, без да достигне до стоящите отдолу. Изображението се преместваше бавно, на самия край лежаха неподвижно двама двутели, към тях се приближи трети, тогава онези двата бавно станаха. Един от тях се клатушкаше — изглеждаше като захарно кюлче, със скрит малък торс. Координаторът върна лентата, пусна я още веднъж, а когато се появиха лежащите тела, спря, опита се да фокусира образа, после отиде до екрана с голямо увеличително стъкло.

През стъклото видя само големи разливащи се петна.

Стана тъмно — първата ролка свърши. Началото на втората показваше същия образ, само малко преместен и затъмнен, явно светлината отслабваше и не можеше да се компенсира дори с пълното отваряне на блендата. Двамата двутели бавно се отдалечаваха, третият полулежеше на земята. През екрана пробягаха трептящи линии, обективът се движеше толкова бързо, че нищо не се виждаше, после в полезрението влезе голяма мрежа, с петоъгълни клетки, във всяка от тях стоеше по един двутел, само тук-там по два. Под тази мрежа трепкаше втора, размазана, постепенно разбраха, че първата е действителна, а втората — нейна сянка, хвърлена на пода. Той беше гладък, покрит с нещо като бетон. Двутелите в клетките на мрежата имаха бухлати тъмни дрехи, които ги правеха още по-дебели. Почти всички извършваха еднакви движения — малките им торсове, покрити с нещо полупрозрачно, бавно се навеждаха встрани, тази своеобразна гимнастика се извършваше невероятно бавно. Изображението затрептя, пресече се, за момент пак се виждаше зле, ставаше все по-тъмно, появи се самият край на мрежата, опъната на въжета, едно от тях завършваше при голям неподвижен наклонен диск. По-нататък се виждаше същото „улично“ движение, каквото видяха — в разни посоки се точеха бъчвоподобни обекти, наблъскани с двутели.

Камерата още веднъж налетя на мрежата, от другата страна, после се отмести встрани, появиха се пеши двутели — заснети в остър горен ракурс, клатеха се патешки на двойки, по-нататък се появи цяла тълпа, разделена по средата от дълъг тесен проход. По него на замъглени колелца пълзеше въже, което излизаше извън кадъра, това въже теглеше нещо дълго, което просветваше с остри блясъци, приличаше на ръбест продълговат кристал или на облицован с огледални плоскости пън, той се люлееше странично и хвърляше светли зайчета в тълпата, внезапно замря за миг — стана прозрачен, от неговата вътрешност се показа лежаща фигура. Разнесе се нечий сподавен вик. Координаторът върна лентата, намота я, а когато след познатото вече клатушкане продълговатият предмет разкри съдържанието си, спря проектора. Всички приближиха до екрана — там, сред шпалира от двутели, в средата на празния проход, лежеше човек.

Настъпи мъртва тишина.

— Май наистина ще се побъркаме — разнесе се в тъмнината нечий глас.

— Е, нека първо да го видим до края — отвърна Координаторът. Върнаха се по местата си, лентата тръгна, образът трепна, оживя. Един след друг по прохода сред тълпата се плъзнаха удължени кристали, подобни на ковчег, те бяха покрити с нещо светло, което висеше чак до земята и се влачеше по нея като дебела тъкан. Обективът се премести, показа пущинак, заграден от едната страна с наклонена стена, под нея стърчаха китките на храсти, по браздата, която пресичаше целия екран, вървеше самотен двутел, изведнъж отскочи сякаш в уплаха — и със забавен огромен скок полетя във въздуха, над браздата профуча въртящ се пумпал, нещо силно блесна, като че ли мъгла покри екрана, когато се разсея, двутелът лежеше неподвижно проснат настрана. Тялото му изведнъж беше станало почти черно. Всичко беше потопено в падащия мрак, двутелът като че ли трепна и запълзя, по екрана се размятаха черни линии, после светна в бяло. Така завърши филмът.

Когато запалиха светлините, Химикът събра ролките и отиде с тях на тъмно да прави фотоувеличения на избрани кадри. Другите останаха в лабораторията.

— Е, а сега да видим как ще го изтълкуваме — каза Докторът. — Веднага мога да ви представя две, даже три различни обяснения.

— Непременно ли искаш да ни доведеш до отчаяние? — подхвърли Инженерът, внезапно ядосан. — Ако се беше заел по-сериозно с физиологията на двутела, преди всичко — с физиологията на сетивата, сигурно щяхме да знаем много повече.

— А кога можех да го направя? — попита Докторът.

— Колеги! — повиши глас Координаторът. — Да не започваме като заседание на космологическия институт! Естествено всички сме шокирани от тази човешка фигура — това несъмнено беше статуя, неподвижно подобие, потопено, изглежда, в някаква маса. Съвсем вероятно е чрез своята информационна система да са разпратили нашите изображения до всички селища на планетата — и там, въз основа на получените сведения, са изготвили човекоподобни кукли.

— Откъде ще вземат нашите изображения? — попита Докторът.

— Нали само преди два дни се въртяха няколко часа около ракетата, могли са да ни направят съвсем точни наблюдения.

— И защо трябва да правят такива „портрети“?

— За научни или религиозни цели — това естествено не можем да решим и в най-дългата дискусия. Във всеки случай то не е необясним феномен. По-скоро видяхме не много голям център, в който се извършва дейност вероятно с производствен характер, може би видяхме даже техните развлечения или функционирането на тяхното „изкуство“, обикновено „улично движение“, после работа на пристанището и при тези падащи предмети — не съвсем разбираема.

— Това е добро определение — вметна упоритият Доктор.

— Там имаше още като че ли „сцени от военния живот“ — имаме достатъчно основания да смятаме, че облечените в сребърни покривала образуват армията — сцената в самия край е неясна. Това, разбира се, би могло да бъде и някакво наказание на индивида, който, движейки се по пътя, предназначен за пумпалите, е нарушил съществуващия у тях закон.

— Не мислиш ли, че екзекуцията на място като глоба за неправилно пресичане на улицата е малко сурово наказание, а? — запита Докторът.

— Защо се мъчиш да превръщаш всичко в абсурд?

— Защото продължавам да твърдя, че сме видели толкова, колкото могат да видят слепите.

— Има ли някой да каже още нещо — извън декларирането на агностично кредо? — запита Координаторът.

— Аз — каза Физикът. — Изглежда, че двутелите се движат пеша само при изключителни обстоятелства, което впрочем показва и огромното им туловище — и диспропорцията на крайниците, особено ръцете, по отношение масата на тялото. Струва ми се, че един опит за очертаване на вероятното еволюционно дърво, което е формирало такива индивиди, би бил много поучителен. Вие забелязахте тяхната оживена жестикулация — но нито един от тях с тези ръчички не вдигаше тежести, нищо не теглеше, не носеше, а такива картини са нещо обикновено за земния град. Може би ръцете им служат за нещо друго.

— За какво? — заинтересува се Докторът.

— Не знам, това е твоя област. Но във всеки случай има над какво да се помисли. Може би прекалено бързахме да разберем отведнъж структурата на тяхното общество — вместо добросъвестно да изследваме отделните му тухли.

— Прав си — каза Докторът. — Ръцете — да, това е сигурно много важен проблем. Еволюционното дърво — също. Дори не знаем дали са бозайници. Бих се заел за няколко дни да отговоря на такива въпроси, но се боя, че няма да мога да обясня онова, което ми направи най-силно впечатление в цялото зрелище.

— А именно? — попита Инженерът.

— Именно това, че не видях нито един самотен пешеходец. Нито един. Не обърнахте ли внимание?

— Именно.

— Да… имаше един — накрая — каза Физикът.

След тези думи на Доктора доста време никой не се обади.

— Ще трябва да видим филма още веднъж — каза някак разколебан Координаторът. — Струва ми се, че Докторът е прав. Самотни пешеходци нямаше — движеха се най-малко на двойки. Макар че в самото начало — да! Един стоеше на пристанището.

— Стоеше в конусовидния апарат — каза Докторът. — В дисковете също седят по един. Говорех за пешеходци. Само за пешеходци.

— Не бяха много.

— Няколкостотин сигурно. Представи си улица на земен град от птичи поглед. Процентът на самотните пешеходци ще бъде доста висок. В определени часове те даже са мнозинството, а тук изобщо липсват.

— И какво може да означава това? — попита Инженерът.

— За съжаление — поклати глава Докторът — сега аз питам.

— Един самотен… пристигна с вас — каза Инженерът.

— Но знаеш при какви обстоятелства, нали?

Инженерът не отговори.

— Слушайте — обади се Координаторът, — такава дискусия става веднага ялов спор. Не сме провеждали систематични изследвания, защото не сме научноизследователска експедиция, имахме съвсем други проблеми от типа „борба за съществуване“. Трябва да уточним нашите планове за в бъдеще. Утре ще пуснем екскаватора — това е вече сигурно. Ще имаме общо два автомата, два полуавтомата, екскаватора и Защитника, който, при спазване на необходимата предпазливост може също да ни помогне за измъкване на ракетата. Не зная дали ви е известен планът, който разработвахме с Инженера. Първоначалният проект беше да приведем ракетата в хоризонтално положение и после да я издигнем вертикално чрез повдигане и поддържане на корпуса с утрамбована пръст. Това е метод, използван още от строителите на пирамидите. А сега искаме да насечем нашата „стъклена стена“ на парчета с подходяща големина и от тях да построим система от скели. Материал има достатъчно, а вече знаем, че той може да се топи и запоява при висока температура. Изпълнението на този проект, ако използваме строителния материал, който, с неволна доброжелателност ни предоставиха жителите на Едем, ще позволи да съкратим радикално целия процес. Не е изключено да можем да стартираме след три дни. Чакайте! — Каза той, като видя, че присъствуващите се раздвижиха. — Във връзка с това исках да ви запитам — ще стартираме ли?

— Да — каза Физикът.

— Не! — почти едновременно се обади Химикът.

— Още не — подхвърли Кибернетикът.

Настъпи мълчание. Нито Инженерът, нито Докторът още се обаждаха.

— Мисля, че се налага да летим — каза накрая Инженерът. Всички го погледнаха изненадано.

И тъй като мълчанието продължи, сякаш очакваха от него някакво обяснение, той продължи:

— По-рано мислех иначе. Но става въпрос за цената. Просто за цената. Несъмнено ние можем да научим още много, но добиването на това знание може да струва твърде скъпо. И на двете страни. След това, което се случи, считам за нереални мирните опити за разбирателство, за установяване на контакт. Извън всичко, което си говорихме, вероятно всеки, независимо дали иска или не, има някаква собствена концепция за този свят. Аз също имах такава концепция. Струваше ми се, че тук се извършват ужасни неща и затова сме длъжни да се намесим. Докато бяхме робинзоновци и премествахме всяко парче желязо с ръце, не казвах нищо. Исках да почакам, докато разбера повече и имаме на разположение техническите средства. И ето, сега признавам — още не виждам убедителни доводи, които да ме принудят да се откажа от своята концепция за Едем, но всяка намеса в защита на онова, което смятам за добро и правилно, всеки подобен опит ще завърши — по всяка вероятност — като днешната експедиция. С употреба на анихилатора. Естествено, ние винаги ще намерим оправдание, че това е било неизбежна отбрана и т.н., но вместо помощ ще донесем унищожение. Сега вече знаете горе-долу всичко.

— Ако бяхме по-наясно какво става тук в действителност… — каза Химикът. Инженерът поклати глава.

— Тогава ще се окаже, че всяка от страните е права посвоему.

— И какво от това, че убийците са „посвоему“ прави? — подметна Химикът. — Не ни интересува тяхното право, а спасяването.

— Но какво можем да им предложим освен анихилатора на Защитника? Да предположим, че превърнем на пух и прах половината планета, за да прекратим тези наказателни акции, тази неразбираема „продукция“, хайки, отравяне — и по-нататък какво?

— Щяхме да знаем отговора на този въпрос, ако имахме повече информация — упорито каза Химикът.

— Не е толкова просто — намеси се в спора Координаторът. — Всичко, което става тук, е едно от звената на продължителен исторически процес. Мисълта за помагане идва от убеждението, че обществото се дели на „добри“ и „лоши“.

— Съвсем не — пресече го Химикът. — Кажи: на преследвани и преследвачи. Не е едно и също.

— Добре. Я си представи, че някаква високоразвита раса пристига на Земята преди няколкостотин години, по време на религиозните войни, и иска да се намеси в конфликта — на страната на слабите. Опирайки се на своята сила, забранява изгарянето на еретиците, преследването на иноверците и т.н. Мислиш ли, че щяха да успеят да разпространят на Земята своя рационализъм? Та почти цялото човечество тогава е било вярващо, щеше да им се наложи да го унищожат постепенно до последния човек и щяха да останат сами със своите рационални идеали!

— Какво, ти наистина ли смяташ, че не е възможна никаква помощ? — възмути се Химикът.

Координаторът дълго го гледа, преди да отговори.

— Помощ, господи, какво значи помощ? Това, което става тук, което виждаме тук, е плод на определена обществена формация, би трябвало да я разрушим и да създадем по-нова, по-добра — и как да го направим? Това са същества с по-различна от нашата физиология, психология, история. Не можеш да въплътиш тук модела на нашата цивилизация. Би трябвало да предложиш план за друга, която да функционира дори след нашето отлитане… Естествено от дълго време предполагах, че някои от нас лелеят подобни мисли като Инженера и Химика. Мисля, че и Докторът смяташе така, затова сипеше студена вода върху огъня на различните аналогии, родом от Земята — нали?

— Да — каза Докторът. — Опасявах се, че в пристъп на благородство ще решите да въведете тук „ред“, което на практика щеше да означава терор.

— Но може би преследваните знаят как искат да живеят, само че са още твърде слаби, за да го осъществят — каза Химикът. — А ако спасяхме живота на някаква група обречени, то вече би било много…

— Ние вече спасихме един — нетърпеливо отвърна Координаторът. — Може би знаеш какво да правим с него?

Последва мълчание.

— Ако не се лъжа, Докторът е също за старт? — каза Координаторът. — Добре. Понеже и аз съм за, значи сме мнозинство.

Млъкна. Очите му се разшириха от изумление. Само той седеше с лице към вратата — към открехнатата врата. В абсолютна тишина — от тъмнината долиташе само слабо плискане на вода — всички се обърнаха, следвайки неговия поглед.

В отворената врата стоеше двутел.

— Как се е… — започна Физикът и думите замряха на устните му. Беше разбрал грешката си. Това не беше техният двутел. Онзи седеше, затворен в манипулационната. На прага стоеше огромен мургав индивид с ниско наведен малък торс, главата му почти опираше в рамката на вратата. Беше завит със землиста материя, която падаше плоско от горе до долу, обвивайки малкия торс като яка; около него беше дебело намотана зелена тел. През страничните разрези на тази материя се показваше широк, металически проблясващ пояс, плътно прилепнал към тялото. Двутелът стоеше неподвижно. На сбръчканото му плоско лице с две големи сини очи имаше прозрачно покривало с конусовидна форма, разширяващо се надолу. От него излизаха тънки сиви ленти, те омотаваха многократно малкия торс и бяха вързани на възел отпред, където образуваха нещо като гнездо, в което почиваха ръцете му, също в подобен бандаж. Само възлестите пръсти се подаваха, увиснали леко надолу, докосвайки връхчетата си.

Всички стояха така, както ги завари изненадата. Двутелът се наведе още повече, протяжно се изкашля и бавно пристъпи напред.

— Как е влязъл?… Черният е в тунела… — пошепна Химикът.

Двутелът се отдръпваше назад. Излезе, постоя малко в полумрака на коридора и отново влезе вътре, по-скоро подаде главата си.

— Пита дали може да влезе… — каза шепнешком Инженерът. И се отпуши: — Моля! Заповядайте!

Стана и се отдръпна към отсрещната стена, всички го последваха, двутелът безизразно погледна опразнената среда на каютата. Влезе и бавно се огледа.

Координаторът пристъпи към екрана, дръпна летвата, на която беше опънат, а когато платът изфуча и се нави, откривайки черна дъска, каза:

— Дръпнете се.

Взе парче тебешир, нарисува малък кръг, около него начерта елипса, отвън по-голяма, още една и още — всичко четири, на всяка сложи малко колелце, приближи към застаналия в средата великан и мушна тебешира във възлестите му пръстчета.

Двутелът го пое несръчно, погледна го, вгледа се в дъската, постепенно приближи стената. Трябваше да наведе малкия си торс, който косо стърчеше от яката, за да докосне дъската с овързаната си ръка. Всички гледаха със затаен дъх. Той намери третото от центъра кръгче на елипсата и с усилие, непохватно почука по него няколко пъти, а после драсна така, че почти го запълни с натрошен тебешир.

Координаторът кимна с глава. Всички си отдъхнаха.

— Едем — каза Координаторът. Посочи тебеширеното колелце.

— Едем — повтори той.

Двутелът се вглеждаше в устата му с явен интерес.

— Едем — изключително изразително и бавно каза Координаторът. Двутелът се изкашля няколко пъти.

— Той не говори — обърна се Координаторът към другарите си. — Това е явно.

Стояха един срещу друг, без да знаят какво да правят. Двутелът се вглеждаше в устата му с явен интерес. Разнесе се трясък като отваряне на цип. Землистата материя се разтвори като разпорена от горе до долу, видяха широкия златист пояс, прилепнал към хълбоците.

Краят на пояса се разви и прошумя като металическо фолио. Малкият торс на двутела се наведе, хвана с пръстчетата края на фолиото. То се разви в дълго платнище, което той държеше пред себе си, сякаш им го подаваше. Координаторът и Инженерът едновременно протегнаха ръце. И двамата трепнаха, Инженерът леко извика. Двутелът изглеждаше изненадан, изкашля се няколко пъти, прозрачното покривало на лицето му се развълнува.

— Електрически заряд, но не особено силен — обясни Координаторът на останалите и втори път хвана края на фолиото. Двутелът го пусна. Огледаха внимателно на светлината златистата повърхност, беше съвършено гладка и чиста. Координаторът докосна с пръст наслуки някакво място и отново усети леко електрическо убождане.

— Какво е това?! — изръмжа Физикът, примъкна се, започна да прокарва ръка по фолиото, навсякъде така го удряха електрически заряди, че чак сухожилията му се свиваха. — Дайте графитов прах! — извика той. — Има там на шкафа!

Простря фолиото на масата, без да обръща внимание, че мускулите на ръцете му треперят неприятно от многобройните ужилвания, посипа го старателно с праха, който Кибернетикът му подаде, издуха излишния.

На златистата повърхност останаха дребни черни точки, разсипани хаотично, без смисъл.

— Дракон! — извика внезапно Координаторът.

— Алфа от Лебед.

— Лира!

— Церей!!

Обърнаха се към двутела, който ги наблюдаваше спокойно. Очите им блестяха триумфално.

— Звездна карта! — каза Инженерът. — Разбира се.

— Е, най-после — Координаторът се усмихна широко. Двутелът се изкашля.

— Електрическа писменост ли имат?

— Така изглежда.

— Как са фиксирани зарядите?

— Не зная, може да е електрет.

— Тогава трябва да имат електрическо сетиво!

— Възможно е!

— Колеги, спокойно! Трябва да действуваме систематично — каза Координаторът. — От какво да започнем?

— Нарисувай му откъде сме.

— Правилно.

Координаторът бързо изтри дъската, нарисува звездите на Центавъра, поколеба се, представяйки си как изглежда тази област на Галактиката, видяна от Едем, постави дебела точка, означаваща Сириус, добави още десетина по-малки звезди и на фона на Голямата мечка нарисува кръстче, означаващо Слънцето, след което последователно докосна с ръка своите гърди, после останалите хора, обхвана с размах на ръката цялото помещение и отново чукна с тебешира в кръстчето.

Двутелът се покашля. Взе от него тебешира, с усилие приближи малкия торс към дъската и с три удара допълни рисунката на Координатора — с проекциите на Алфа от Орел и двойната система на Процион.

— Астроном!! — възкликна Физикът. И добави по-тихо: — Колега…

— Напълно възможно! — отвърна Координаторът. — Сега да вървим по-нататък! — И започна голямото рисуване. Планетата Едем — и пътя на кораба. Попадане в газовата опашка. Падането (не беше сигурно дали рисунката обяснява достатъчно катастрофата, но засега нямаха друга възможност). Забиването на ракетата в повърхността (рисунката представяше разрез на хълма със забитата ракета). Да продължават по този начин вече беше трудно — спряха.

Двутелът разглеждаше рисунките и кашляше. Приближаваше и отдалечаваше лице от дъската. После се приближи до масата. От зеления кант на яката си измъкна тънък гъвкав тел, наведе се и започна с невероятна скорост да го прокарва по златистото фолио. Това продължи доста дълго. После се дръпна от масата. Посипаха фолиото с графит. И тук се случи нещо много странно. Още докато издухваха излишния прах, обрисуваните контури започнаха да се движат. Отначало видяха голямо полукълбо, в чиято вътрешност стърчеше наклонен стълб. После се появи малко петънце, което пълзеше към края на полукълбото. Ставаше все по-голямо. Познаха силуета на схематично и неточно нарисувания Защитник. Част от стената на полукълбото изчезна. През появилия се отвор Защитникът влезе вътре. Всичко изчезна — фолиото се покри с равномерно разсипан графитов прах. Изведнъж той се подреди в звездна карта. На нейния фон, скицирана с дълги щрихи, се появи фигурата на двутела. Стоящият зад плещите им двутел закашля.

— Това е той — каза Координаторът.

Картата изчезна, виждаше се само двутелът. После силуетът му изчезна и картата се показа отново. Това се повтори четири пъти. И отново графитовият прах се подреди, сякаш подчинявайки се на невидимо духване, в очертание на полукълбо с отвор отстрани. Малката фигурка на двутела, който сякаш пълзеше по земята, се приближи към отворената стена на полусферата. Влезе вътре. Полукълбото се разпръсна. Наклоненият стълб на ракетата стана по-голям. Отпред, под корпуса, се виждаше отворена издатина. Двутелът се изправи пред нея и проникна вътре, изчезвайки в ракетата. Графитовият прах се разсипа и лежеше на хаотични купчинки. Това беше краят на предаденото съобщение.

— Ето как е попаднал при нас — през товарния люк! — каза Инженерът. — Ама и ние сме едни заплеси — оставили сме го отворен!

— Чакай, знаеш ли какво ми хрумна? — внезапно се намеси Докторът. — Че може би с тази стена те са искали не толкова да затворят нас, колкото да попречат на своите — на своите учени, примерно — да установят с нас контакт!

— Наистина!

Обърнаха се към двутела. Той се покашля.

— Е, достатъчно — каза Координаторът. — Много приятна, хм, дружеска среща, но имаме и по-важна работа. Край на партизанщината. Трябва да се хванем на работа по-систематично. Ще започнем вероятно от математиката. С това ще се заеме Физикът. Математика естествено, метаматематика също. Теория на материята. Атомистика, енергетика. После — теория на информацията, информационни системи. Начини на предаване, съхранение. Същевременно — логически връзки, синтактични функции. Граматична схема, семантика. Съпоставимост на понятията. Типове използвани логики. Език. Речник. Всичко това се отнася до тебе — обърна се той към Кибернетика. — А когато бъде готов този съединителен мост, ще дойде ред и на останалите. Метаболизъм, начини на хранене, тип производство, форми на обществени отношения, реакции, навици, деления, групови конфликти и т.н. С това вече няма да бързаме толкова. Засега — обърна се той към Кибернетика и Физика — започнете вие. Ще трябва Калкулаторът съответно да се приспособи. Естествено ще използвате и филми, има библиотека, вземайте всичко, каквото потрябва.

— Като начало можем да го разходим из кораба — каза Инженерът. — Ти как мислиш? Това може доста да му изясни, а освен това ще разбере, че от него нищо не скриваме.

— Особено важно е второто — съгласи се Координаторът. — Но докато с него не успеем да се обясним, не го пускайте в превързочната. Опасявам се от някакво недоразумение. А сега да вървим да оглеждаме кораба — колко е часът?

Беше три часът след полунощ.