Станислав Лем
Едем (2)

Втора глава

Смрачаваше се. Черната дупка на тунела зееше в полегатия склон на невисок хълм. Екипажът стоеше в подножието му. По-нататък, чак до хоризонта, над който блестяха първите звезди, се простираше огромна равнина. Тук-там на значително разстояние се издигаха някакви неясни, стройни форми, подобни на дървета, светлината, която излъчваше съвсем ниската ивица на залеза, беше толкова слаба, че всички цветове се сливаха в еднородна сивота. Отляво на неподвижно стоящите хора косо нагоре се издигаше гигантският заоблен корпус на ракетата. Инженерът оцени дължината му на седемдесет метра, значи при падането се беше забил в хълма на повече от четиридесет. Но в този момент никой не обръщаше внимание на огромната тръба, която се очертаваше върху небето и завършваше с безпомощно стърчащите конуси на кормилните дюзи. Вдишваха дълбоко хладния въздух с едва уловим непознат, неопределим мирис и гледаха мълчаливо пред себе си. Чак сега ги обхвана чувство за абсолютно безсилие — железните копачки сякаш сами паднаха от ръцете им. Стояха и бавно оглеждаха необятното пространство — пусто, със затъмнен хоризонт и лениво, равномерно трепкащи звезди отгоре.

— Полярната ли е? — запита внезапно Химикът, снишавайки неволно глас, и посочи ниската звезда, която слабо просветваше в тъмното небе на изток.

— Не, оттук не се вижда — сега сме… да, над нас е южният полюс на Галактиката. Момент… тук някъде трябва да бъде Южният кръст…

С вдигнати глави, всички се вглеждаха в почти черното небе с ярко светещи съзвездия. Започнаха да изброяват названия, да ги посочват с пръсти, това за момент ги оживи. Над тази пуста мъртва равнина звездите бяха единственото не съвсем чуждо нещо.

— Става все по-студено, като в пустинята — каза Координаторът.

— Няма значение, днес няма какво повече да правим… Трябва да се връщаме вътре.

— Какво, в тази гробница?! — възмути се Кибернетикът.

— Без тази гробница ще загинем тук за два дни — хладно отвърна Координаторът. — Не се дръжте като деца.

И без да каже повече ни дума, той се обърна, с бавни отмерени крачки стигна до отвора, който се очертаваше като едва видимо черно петно върху склона на хълма, спусна крака надолу и се вмъкна целият. Още миг се виждаше главата му, после изчезна.

Останалите мълчаливо се спогледаха.

— Да вървим — измърмори Физикът полувъпросително, полуутвърдително. Тръгнаха след него без желание. Когато първите пропълзяха в тесния отвор, Инженерът, който стоеше накрая до Кибернетика, каза:

— Забеляза ли какъв странен мирис има въздухът?

— Да. Горчив някак си… Знаеш ли състава му?

— Прилича на земния, има още някакъв примес, но безвреден. Не помня, данните са в едно малко зелено томче, на втория рафт в библио…

Инженерът млъкна, защото си спомни, че сам засипа библиотеката с купища мергел.

— Да му… — каза беззлобно, с искрена тъга и започна да се промушва в черната дупка. Веднага щом остана сам, Кибернетикът се почувствува не на себе си. Не беше страх, а гнетящо чувство на загубеност, на ужасяваща враждебност на пейзажа, пък и в това връщане в глинения изкоп имаше нещо унизително — като червеи — помисли си, наведе глава и запълзя в тунела след Инженера. Все пак не издържа и вече потънал до гърдите, вдигна глава, погледна нагоре и се сбогува с поглед със спокойно трепкащите звезди…

На сутринта някои искаха да изнесат запасите на повърхността, за да закусят там, но Координаторът възрази — това според него щеше да създаде излишни затруднения. Затова хапнаха при светлината на два фенера под капака на люка, като пиеха съвсем изстиналото вече кафе… Внезапно се обади Кибернетикът:

— Слушайте, а как стана така, че през цялото време имахме хубав въздух?

Координаторът се усмихна. На хлътналите му бузи имаше сиви бръчки.

— Бутилките с кислород са цели. По-зле е пречистването. Само един автоматичен филтър работи нормално — аварийният, химическият, а всички електрически, разбира се, изгърмяха. След някакви си шест-седем дни щяхме да се издушим.

— Ти знаеше ли това?… — бавно запита Кибернетикът. Координаторът не отговори нищо.

— Какво ще правим? — запита Физикът.

Миеха приборите в кофа с вода, Докторът ги избърсваше с една от своите кърпи.

— Тук има кислород — каза Докторът, като хвърли със звън алуминиевата чиния върху купчината при останалите, — това значи, че има живот. Какво знаеш за него?

— Почти нищо. Космическата сонда е взела проба от атмосферата и оттам е цялата ни информация.

— Как? Дори не е кацала?

— Не.

— Истинско изобилие от информация — каза Кибернетикът. Опитваше се да измие лицето си със спирт, който сипваше от малко шише върху парче памук. Имаха съвсем малко вода, подходяща за употреба, и не се бяха мили вече втори ден. Физикът оглеждаше собственото си отражение, като използваше за огледало полираната повърхност на климатизатора.

— Това наистина е много — отвърна спокойно Координаторът. — Ако съставът на въздуха беше друг — ако в него нямаше кислород, щях да ви убия.

— Какво? — Кибернетикът едва не изпусна шишето.

— Естествено и себе си също. Нямаше да имаме шанс дори едно на милиард. Сега го имаме.

Замълчаха.

— Наличието на кислород предполага ли съществуване на растения и животни? — попита Инженерът.

— Не е задължително — отговори Химикът. — На планетата Алфа от Малкото куче има кислород, а няма нито растения, нито животни.

— А какво има?

— Светулки.

— Луменоиди? Онези бактерии?

— Това не са бактерии.

— Стига приказки — подхвърли Докторът. Прибра приборите и затвори консервите с провизии. — Сега имаме други проблеми. Дали не можем да пуснем Защитника, а?

— Изобщо не съм видял Защитника — призна Кибернетикът. — До него не може да се стигне. Всички автомати са се отскубнали от стойките, положението е такова, че трябва двутонен кран, за да извлече цялата железария. Защитникът е най-отдолу.

— Но някакво оръжие все пак е необходимо — повиши глас Кибернетикът.

— Има електрожектори.

— Интересно с какво ще ги заредиш.

— Няма ли ток в командната кабина? Нали имаше?

— Няма, сигурно е дало на късо в акумулаторния отсек.

— Защо електрожекторите не са заредени?

— Инструкцията забранява пренасянето на заредени — неохотно промърмори Инженерът.

— Да я вземат дяволите тази ин…

— Престани.

Като чу гласа на Координатора, Кибернетикът се обърна и вдигна рамене. Докторът излезе. Инженерът донесе от своята каюта лека найлонова раница и започна да пъха в джобовете й плоски консерви от неприкосновения запас. Докторът се появи — държеше в ръцете си къс оксидиран цилиндър с дуло на края.

— Какво е това? — заинтересува се Инженерът.

— Оръжие.

— Що за оръжие?

— Приспивен газ.

Инженерът се разсмя.

— Откъде знаеш дали това, което живее на тази планета, може да се приспи с твоя газ? И главно, как смяташ да се отбраняваш с това в случай на нападение — с капкова наркоза?

— В случай на голяма опасност ще можеш да дадеш наркоза поне на себе си — каза Химикът. Всички се засмяха. Докторът — най-гръмко от всички.

— С това може да се приспи всяко същество, дишащо кислород — каза той, — а колкото до отбраната — гледай!

Натисна револверния спусък в основата на цилиндъра. Тънка като игла струя от мигновено изпаряваща се течност се стрелна в мрачната дълбочина на коридора.

— Е… при липса на нещо по-добро… — каза Инженерът без особена убеденост.

— Тръгваме ли? — попита Докторът и пусна цилиндъра в джоба на комбинезона.

— Тръгваме.

Слънцето стоеше високо, беше малко, далечно, но и по-горещо от земното. Друго порази всички, то не беше съвсем кръгло. Разглеждаха го през пролуките между пръстите, през тъмночервената полупрозрачна хартия — опаковка на индивидуалните антирадиационни патрони.

— Май е сплескано поради бързото въртене около оста, а? — каза Химикът на Координатора.

— Да. Това се виждаше много по-добре по време на полета. Не помниш ли?

— Може, тогава — как да кажа — хич не ме интересуваше…

Обърнали гръб на слънцето, всички гледаха ракетата. Цилиндричният бял корпус стърчеше косо от ниското възвишение. Напомняше дуло на гигантско оръдие. Обшивката, млечна на сянка, сребриста на слънце, изглеждаше непокътната. Инженерът се приближи към мястото, където корпусът влизаше в земята, прекрачи изхвърлената пръст, която като яка окръжаваше забития в склона корпус, и прокара ръка по плочите на бронята.

— Не е съвсем лош материал този керамит — каза той без да се обръща.

— Ако можех така да погледна и в дюзите… — безпомощно погледна нагоре, към кърмата, увиснала високо над равнината.

— И това ще стане — каза Физикът. — А сега — да тръгваме — едно малко разузнаване, а?

Координаторът се изкачи на възвишението. Последваха го. Заляната от слънце равнина се простираше еднакво на всички страни — гладка, жълтеникава, някъде далеч се издигаха стройните, забелязани предния ден силуети, но на ярката светлина се виждаше, че те не са дървета. Небето, което над главите им беше синьо като на Земята, към хоризонта придобиваше видимо зеленикав оттенък. Прозрачните перести облаци почти незабележимо се носеха на север. Координаторът проверяваше посоките по малкия компас, който носеше на китката си. Докторът, наведен ниско, ровеше с крак почвата.

— Защо тук не расте нищо? — каза той с удивление в гласа.

Това порази всички. Действително — докъдето стигаше погледът, равнината беше гола.

— Изглежда, местността изсъхва — каза неуверено Химикът. — Ей там, далече — виждате ли онези петна?, — където е по-жълто — на запад. Предполагам, че там е пустинята, от която вятърът е довял този пясък. Иначе хълмът е глинест.

— Е, това проверихме както трябва — каза Докторът.

— Хайде да нахвърлим поне най-общ план на експедицията — обади се Координаторът. — Запасите, които взехме, ще стигнат за два дни.

— Не съвсем — водата ни е малко — вметна Кибернетикът.

— Водата ще трябва да пестим, докато не открием тук — щом има кислород, ще се намери и вода. Мисля да започнем така — от базата да предприемем няколко праволинейни експедиции, като всеки път отиваме толкова далеч, колкото да се върнем спокойно и без прекалено бързане.

— Максимум трийсет километра в една посока — уточни Физикът.

— Съгласно. Става въпрос за нещо като предварително разузнаване.

— Чакайте — каза Инженерът, който досега стоеше отстрани, сякаш потънал в невесели мисли, — а не ви ли се струва, че постъпваме малко като откачени? Претърпяхме катастрофа на непозната планета. Успяхме да се измъкнем от кораба. Вместо да се заемем с най-важното, вместо да хвърлим всички сили за ремонт, за пускане на онова, което е запазено, за освобождаване на кораба и тъй нататък — ние се отправяме на някаква екскурзия без оръжие, без каквито и да е средства за защита, без да имаме понятие на какво можем да попаднем.

Координаторът го слушаше мълчаливо. Оглеждаше поред всички наоколо. Бяха небръснати, тридневната четина им придаваше доста подивял вид. Думите на Инженера вероятно им направиха впечатление, но никой не се обади, като че ли всички чакаха какво ще отговори.

— Шест души не могат да откопаят ракетата, Хенрик — каза Координаторът, претегляйки внимателно думите, — и ти прекрасно знаеш това… В нашето положение пускането и на най-простия агрегат изисква време, което дори не сме в състояние да определим. Планетата е населена. Но ние не знаем за нея нищо. Дори не я облетяхме преди катастрофата. Приближихме откъм нощното полукълбо и поради идиотската грешка попаднахме в газовата опашка. Падайки, достигнахме линията на терминатора. Лежах при екрана, който се пръсна последен. Видях — или поне ми се стори, че виждам нещо, което напомняше… град.

— Защо не ни каза това? — бавно запита Инженерът.

— Да, защо? — повтори Физикът.

— Защото не бях сигурен. Дори не зная в коя посока да го търся. Ракетата се въртеше. Загубих ориентация. И все пак има шанс, макар и минимален, да получим някаква помощ. Бих предпочел да не го казвам, но всеки един от вас и така го знае — нашите шансове въобще са съвсем малки. Освен това ни трябва вода. Основната част от запасите заля долния отсек и е заразена. Затова смятам, че можем да си позволим известен риск.

— Съгласен съм — каза Докторът.

— И аз — присъедини се Физикът.

— Добре де — измърмори Кибернетикът и се отдалечи на няколко крачки, сякаш не искаше да чуе какво ще кажат останалите. Химикът кимна с глава. Инженерът не каза нищо, само слезе от хълма, метна раницата на гръб и попита:

— Накъде?

— На север — каза Координаторът. Инженерът закрачи напред, другите се присъединиха към него. Когато след няколко минути се обърнаха, възвишението почти не се виждаше — само корпусът на ракетата стърчеше на фона на небето като дуло на полско оръдие.

Беше много горещо. Сенките им постепенно се скъсяваха, обущата им затъваха в пясъка, чуваха се само равномерни стъпки и учестено дишане. Приближаваха към една от онези изящни форми, които в сумрака взеха за дървета. Забавиха крачки. От кафеникавата пръст се издигаше отвесен ствол, сив като кожа на слон, със слаб металически блясък. Този ствол, който в основата си беше не по-дебел от мъжка ръка, нагоре постепенно преминаваше в чашевидно разширение, което на върха — около два метра над земята — беше плоско. Не можеше да се види дали отгоре чашата е отворена, или не. Беше съвсем неподвижно. Хората спряха на няколко метра от причудливото създание, а Инженерът импулсивно тръгна към него и вече протягаше ръка да докосне „ствола“, когато Докторът викна:

— Стой!

Инженерът инстинктивно се отдръпна. Докторът го придърпа за рамото, взе от земята камъче като бобено зърно и го хвърли високо във въздуха. Камъчето очерта стръмна дъга и падна точно в леко накъдрената разперена чаша. Всички трепнаха, толкова бурна и неочаквана беше реакцията. „Чашата“ затрепери, сви се, разнесе се късо свистене, сякаш изпускаше газ, и цялата трескаво трепереща сива колона пропадна в земята като всмукана отдолу. Образуваният отвор моментално се изпълни с кафява пенлива маса, после повърхността й се покри с песъчинки, тази покривка ставаше все по-дебела и след още няколко секунди от дупката не остана и следа; пясъчната повърхност беше гладка като останалата. Стояха така, без да могат да се опомнят, когато Химикът извика:

— Гледайте!

Всички се огледаха. Само преди миг на двайсетина метра имаше три или четири подобни високи и стройни фигури — сега там нямаше нищо.

— Всичките пропаднаха! — възкликна Кибернетикът.

Напрегнаха зрение, но не откриха никаква следа от „чашите“. Слънцето припичаше все по-силно, жегата не се траеше. Продължиха напред.

След час се разтегнаха в дълга колона. Пръв вървеше Докторът, който сега носеше раницата, зад него Координаторът. Химикът завършваше колоната. Всички бяха разкопчали комбинезоните, някои бяха навили ръкави. Облени в пот, с пресъхнали уста се влачеха бавно по равнината… На хоризонта като мираж се появи дълга хоризонтална ивица.

Докторът се спря и изчака Координатора.

— Как мислиш, колко сме изминали?

Координаторът погледна назад, където остана ракетата. Тя вече не се виждаше.

— Радиусът на планетата е по-малък от земния — каза той. Изкашля се, изтри с кърпа лицето си и заключи: — Изминали сме около осем километра.

Докторът едва гледаше през цепнатината на подпухналите си клепачи. Беше вързал черната си коса с кърпа. От време на време я мокреше с вода от манерката.

— Това е просто безумие — каза той и неочаквано се усмихна.

Сега и двамата гледаха в посоката, където доскоро на хоризонта като едва забележима наклонена чертичка се забелязваше ракетата. Сега там се виждаха само бледосивите тънки силуети на „чашите“. Никой не разбра кога пак са се измъкнали. Другите ги настигнаха. Химикът хвърли на земята скатания брезент на палатката и седна, по-точно рухна върху него.

— Нещо не се виждат следите на тукашната цивилизация — каза Кибернетикът, като ровеше из джобовете си. Намери витаминни таблетки в смачкана опаковка и почерпи всички.

— На Земята не би открил такава пустош, а? — добави Инженерът. — Ни пътища, ни летящи машини.

— Надявам се, не очакваш да намерим тук точно копие на земната цивилизация — засмя се Физикът.

— Тази система е стабилна — започна Докторът — и на Едем цивилизацията е могла да се развива по-дълго, отколкото на Земята, пък и…

— При условие че това е цивилизация на човекоподобни — прекъсна го Кибернетикът.

— Слушайте, хайде да не спираме тук — каза Координаторът. — Да вървим нататък, след половин час сигурно ще стигнем там — той посочи тънката виолетова ивица на хоризонта.

— А това там какво е?

— Не зная какво е, но е нещо. Може да намерим вода.

— Засега и сянка ще ми стигне — изхриптя Инженерът и изплакна уста с глътка вода.

Заскриптяха ремъците на надянатите на плещите раници, групата отново се разтегна и закрачи равномерно през пясъците. Минаха двайсетина „чаши“ и няколко по-големи растения, които сякаш се опираха на пуснати към повърхността лиани или висящи корени, но най-близкото беше на двеста метра, а не им се искаше да се отклоняват от набелязания маршрут. Слънцето приближаваше зенита, когато пейзажът се промени.

Пясъкът все повече намаляваше — изпод него подаваше дълги плоски гърбици червеникава, изгорена от слънцето почва. Тук-таме я покриваха островчета белезникав мъх. Подритнат с крак, той димеше и се разпадаше на изтляла прахан като пепел от изгоряла хартия. Виолетовата ивица отчетливо се раздели на отделни групи нискорасли фигури, цветът им стана по-светъл, беше почти зелен, прошарен с избелялосиньо. Северният ветрец донасяше слаб деликатен мирис, който вдишваха с подозрително любопитство. Когато приближиха леко извитата стена на тъмните преплетени фигури, предните забавиха крачка, така че изостаналите ги настигнаха и цялата нестройна група се изправи пред неподвижния фронт на причудливите форми.

От разстояние сто крачки те все още можеха да минат за растения, за някакви храсти, осеяни с големи синкави птичи гнезда — не защото бяха такива в действителност, а по-скоро от усилието на очите да подредят чуждите форми в нещо познато.

— Да не са паяци? — неуверено каза Физикът и тогава на всички се стори, че виждат някакви паякоподобни създания с малки вретенообразни туловища, покрити с гъста стърчаща козина, застанали неподвижно на събраните под себе си необикновено дълги и тънки крака.

— Но това са растения! — възкликна Докторът. Той приближи бавно към висок сиво-зелен „паяк“. Всъщност „краката“ се оказаха вид дебели стъбла, чиито удебелени, покрити с косъмчета колена много напомняха стави на членестоного. Тези стъбла — шест, седем или осем — се издигаха от мъхестата основа и дъгообразно се събираха отгоре в тумбесто дебело „коремче“, окръжено от светещи на слънцето паяжини. Растителните „паяци“ бяха твърде близко един до друг, но между тях можеше да се мине, тук-там стъблата пускаха по-светли израстъци почти с цвят на земни листа, те завършваха с неразвити пъпки. Докторът отново по свой маниер най-напред хвърли камъче в увисналото на няколко метра над земята „коремче“ и когато нищо не се случи, огледа стъблото, накрая го подряза с ножа — отвътре потече на ситни капки светложълт воднист сок, който веднага започна да се пени, да става оранжев и червеникав, а след няколко минути застина в подобна на смола бучка със силен аромат, който отначало всички харесаха, после решиха, че в него има нещо отблъскващо.

Сред тази странна горичка беше малко по-хладно, отколкото на равнината.

Само пухкавите „коремчета“ на растенията даваха малко сянка — тя ставаше все повече, колкото повече навлизаха в тези дебри, стараейки се по възможност да не докосват стъблата и особено белезникавите израстъци, с които завършваха младите филизи — те предизвикваха необяснимо отвращение.

Почвата беше гъбеста, мека, отделяше влажни изпарения, от които се дишаше трудно, по лицата и ръцете преминаваха сенките на „коремчетата“ — ту по-високи, ту по-ниски, по-големи и по-малки, едни бяха удължени с яркооранжеви шипове, други бяха засъхнали, увехнали, изгнили, от тях висяха дълги тънки ивици паяжина. При порив на вятъра целият гъсталак издаваше глухо неприятно шумолене, не онзи мек шум на земната гора — сякаш се сипеха хиляди листи твърда хартия. Понякога растенията, сплели стъбла, им преграждаха пътя и трябваше да търсят проход. Така се придвижваха по-бавно, отколкото по равнината. След известно време престанаха да зяпат нагоре към бодливите „коремчета“ и да търсят в тях прилика с гнезда, шишарки или пашкули.

Внезапно Докторът, който вървеше отпред, видя току пред лицето си дебел черен вертикално увиснал косъм — като лъскава дебела връв или лакирана тел — и тъкмо се канеше да го отмести встрани, но понеже досега не бяха срещали нищо подобно, машинално вдигна очи и замръзна на мястото си.

Нещо бледоседефено, несръчно увиснало на сближените стъбла в основата на един от „пашкулите“, го гледаше неподвижно — Докторът усети погледа, без да може да се ориентира къде са очите на това безформено същество, което, нямаше нито глава, нито крайници — виждаше само издута, сякаш добре натъпкана отвътре лъскава кожена торба, от чието тъмно и удължено хоботче висеше надолу двуметров дебел черен косъм.

— Какво е онова там? — запита Инженерът, който тъкмо приближи. Докторът не отговори, онзи вдигна очи и също замръзна.

— С какво гледа? — машинално попита Инженерът и отстъпи назад — с такова отвращение го изпълваше това създание, което сякаш впиваше в него жаден, необикновено съсредоточен поглед — макар че очите му не се виждаха.

— Ох! Каква гадост! — възкликна отзад Химикът. Сега всички стояха зад Инженера и Доктора, който първо се отдръпна изпод надвисналата отгоре твар — останалите се оттеглиха встрани, доколкото им позволяваха гъвкавите стъбла, извади от джоба на комбинезона оксидирания цилиндър, със спокойно движение се прицели в по-светлото от околната растителност тумбесто тяло и натисна спусъка.

И тогава — за част от секундата — се случиха много неща едновременно.

Отначало видяха блясък, толкова ярък, че ослепи всички с изключение на Доктора, който точно в този момент мигна — а блясъкът не продължи повече. Тънката струйка още биеше нагоре, когато стъблата се огънаха, изпукаха, обвиха се в кълбо черна пара и в същия миг съществото рухна долу с тежко, мокро шляпане. Може би секунда то лежа неподвижно като пълен с буци сиво-розов издишащ балон — само черният косъм се виеше и танцуваше над него като бесен, спазматично разсичайки въздуха, после той изчезна и по гъбестия мъх на всички страни се разпълзяха като голи охлюви безформените тумбести членове на създанието — и преди някой от хората да успее да се обади или мръдне, бягството, а по-точно разпръскването свърши: последните частици на съществото, дребни като гъсеници, усърдно се заравяха в почвата около стъблата и всичко изчезна. Само в ноздрите удари непоносима сладникава смрад.

— Това е някаква колония — несигурно каза Химикът… Търкаше очите си с ръце, останалите примигваха, в заслепените им очи още кръжаха черни петна.

— Е pluribus unum — отговори Докторът — или по-скоро е uno plures — не зная дали латинският ми е точен, но това е именно такова множествено същество, което при нужда се разделя.

— Ужасно вони — каза Физикът, — да се махаме.

— Да се махаме — съгласи се Докторът. Когато отминаха, неочаквано добави:

— Интересно какво щеше да стане, ако бях докоснал този косъм?…

— Задоволяването на подобно любопитство би могло да струва скъпо — подметна Химикът.

— А може и нищо. Сам знаеш колко често еволюцията облича съвсем невинни създания с опасни на вид форми.

— Я оставете тази дискусия — там сякаш просветва: — възкликна Кибернетикът. — За какъв дявол се набутахме в тази паешка гора!

Чуха шум на ручей и се спряха. Продължиха нататък, шумът ставаше ту по-силен, ту почти изчезваше, но не успяха да го открият. Гъсталакът редееше, почвата ставаше по-мека, ходенето беше неприятно, понякога под краката нещо жвакаше като подгизнала трева, но вода не се виждаше.

Внезапно се намериха на края на кръгла падина, с диаметър петдесетина метра. Вътре се издигаха няколко осмокраки растения, бяха далеч едно от друго и изглеждаха много стари — стъблата се бяха раздалечили, сякаш неспособни да поддържат централното удебеление, и затова много повече, от останалите растения напомняха огромни изсъхнали паяци… Тук-там дъното на падината беше покрито с ръждиви зъбчати парчета пореста материя, частично заровени, частично оплетени от филизите на растенията. Инженерът веднага се смъкна надолу по стръмния, макар недълбок склон — и странно, едва когато се озова там, на останалите, които гледаха отгоре, тази падина заприлича на кратер — място на някаква експлозия.

— Като от бомба — каза Физикът. Стоеше на ръба, и гледаше как Инженерът обикаля големите отломъци в подножието на най-високия „паяк“ и се опитва да ги помръдне.

— Желязо ли е?! — викна Координаторът.

— Не — отвърна Инженерът. Изчезна между острите парчета на нещо, което напомняше напукан конус.

Инженерът се появи сред стъблата, които се чупеха с хрущене, когато ги отместваше, и се върна с мрачна физиономия. Към него се протегнаха няколко ръце, той се измъкна горе и вдигна рамене пред очите, които го гледаха с очакване.

— Не зная какво е това — призна той. — Нямам понятие. Там е празно. Отдолу няма нищо. Корозията е много напреднала — явно е нещо много старо, може от сто, а може и от триста години…

Мълчаливо заобиколиха кратера и се насочиха към най-ниската част на гъсталака. Неочаквано растенията се отместиха встрани — в средата минаваше проход, толкова тесен, че човек трудно можеше да се промъкне — нещо като идеално прав коридор, стъблата от двете му страни бяха някак разсечени и смачкани, големите удебеления, отчасти повалени встрани, бяха другите паяковидни растения, отчасти вбити в земята — бяха съвсем плоски, сухи, обвивката им пукаше под краката като суха дървесна кора. Решиха да вървят по този изсечен в гъсталака път един след друг, трябваше да отместват и разгръщат отломките на изсъхналите стъбла и все пак напредваха по-бързо, отколкото досега. Просеката в широка дъга все по-явно се отклоняваше на север — минаха последните, съвсем изродени мъртви растения, и се озоваха на равнината, от другата страна на гората.

Там, където гъсталакът свършваше, от просеката се отклоняваше плитка следа — отначало я помислиха за пътека, но не беше. В яловата почва беше изровена бразда или вада, петнайсетина сантиметра дълбока и малко по-широка. Беше обрасла със зеленикавосребристи, кадифени при докосване лишеи. Тази странна „алея“, както я нарече Докторът, се точеше далеч, права като стрела, и завършваше при светлия пояс, който пресичаше от край до край равнината и като стена затваряше пред тях целия хоризонт.

Над този пояс проблясваха остри пики, подобни на върхове на готически кули, обшити със сребърни плочи. Вървяха бързо и почти на всяка крачка пред тях се откриваха нови подробности. На много километри встрани се простираше повърхност, начупена от правилни дъги като покрив на хангар с нечовешка големина. Дъгите бяха обърнати с изпъкналото надолу, под тях блещукаше нещо сиво, сякаш отгоре се сипеше прах или падаха мътни капки вода. Когато наближиха още повече, вятърът донесе чужд, горчив, но приятен мирис като от непознати цветя. Вървяха с намалена дистанция помежду си. Извитият покрив се издигаше като че ли все по-високо, всяка арка като гигантски преобърнат свод на мост обхващаше комай цял километър. Там, където краищата на арките се срещаха, избухваше ярка светлина, сякаш нагласени огледала отразяваха отдолу слънчевите лъчи. Светлината трепкаше равномерно.

Стената срещу тях мърдаше — беше направена от струйки или сиво-жълти нишки, демонстрираше нещо като перисталтика, — отляво надясно по нея на равни интервали пробягваха вълни. Приличаше на завеса, изготвена от необикновена материя, зад която на равни разстояния преминават, докосвайки я, слонове или по-скоро някакви животни, значително по-големи от слон. Когато стигнаха до нея, в мястото, където свършваше онази тясна, вдлъбната, обрасла с кадифен мъх пътечка — горчивият аромат стана непоносим.

Кибернетикът се закашля.

— Това може да е някакво отровно изпарение — каза той. Всички стояха с къси безформени сенки пред краката си и гледаха равномерното придвижване на вълните. Сега, когато от „завесата“ ги деляха само няколко крачки, тя изглеждаше еднородна — като сплетена от дебели матови нишки. Докторът вдигна от земята камък и го хвърли пред себе си. Всички видяха как камъкът летеше и изведнъж изчезна, сякаш се разтопи или изпари, без да докосне подвижната повърхност.

— Влезе ли вътре? — с недоверие запита Кибернетикът.

— Ами! — викна Химикът. — Дори не докосна това… Докторът събра цяла шепа камъчета и буци и започна да ги хвърля едно след друго — всички изчезваха няколко сантиметра преди да стигнат до „завесата“. Инженерът откачи ключ от малкото колелце и го хвърли. Ключът иззвънтя, сякаш се удари в ламарина и изчезна.

— А сега? — каза Кибернетикът, като погледна към Координатора. Онзи не отговори. Докторът хвърли раницата на земята, извади от нея консерва, отряза с ножа парче месно желе и го хвърли в „завесата“. Парчето се залепи към матовата повърхност, известно време вися там, после започна да изчезва — сякаш се топеше.

— Знаете ли какво? — каза Докторът със светнали очи. — Това е някакъв филтър — избирателна бленда или нещо подобно…

Химикът намери в халката на раницата изсъхнала вейка от „паешките“ растения, вероятно закачена там при провирането през гъсталаците, без да се замисля, я хвърли върху вибриращата стена — и крехката вейка, отскачайки, падна в крака му.

— Селектор… — каза той неуверено.

— Ами да! Разбира се! — Докторът се приближи още — така че сянката му докосна „завесата“, извади черното си оръжие и натисна спусъка. Едва тънката като игла струйка докосна издуващата се преграда, в нея се образува отвор с вретенообразна форма, откривайки огромно мрачно пространство, пронизано и горе, и долу от искри; в дълбочината пърхаха множество белезникави и розови пламъчета. Докторът рязко отскочи, кашляше и се давеше, носът и гърлото му бяха опърлени от горчивата миризма; всички се отдръпнаха и отново спряха.

Лещовидният отвор се стесняваше. Прииждащите вълни се забавяха, приближавайки се към него, заобикаляха го отгоре и припряно хукваха по-нататък. Той ставаше все по-малък. Изведнъж отвътре се подаде нещо черно, завършващо с израстък като палец, мълниеносно обиколи ръба на отвора, който моментално се затвори, и отново стояха пред равномерно нагъващата се завеса.

Инженерът предложи да направят съвещание. То — по думите на Доктора — беше манифестация на безпомощност. Накрая решиха да вървят покрай огромното съоръжение, вдигнаха раниците и тръгнаха. Вървяха така около три километра. По пътя пресякоха десетина изчезващи в равнината тесни „алеи“. Известно време разсъждаваха какво представляват — хипотезата, че имат нещо общо със земеделието, пропадна като неправдоподобна — Докторът дори се опита да изследва няколко лишея, отскубнати от тъмнозелената лента, те приличаха на мъх, но коренчетата им имаха седефени удебеления, в които се криеха твърди черни зрънца.

Отдавна беше минало пладне. Бяха огладнели, затова се спряха да хапнат — под палещото слънце, защото сянка нямаше никъде, а в горичката, която се простираше на някакви си осемстотин метра, предпочитаха да не се връщат — паякоподобният гъсталак не остави приятно впечатление.

— Според книгите, които четях като малък — заговори Докторът с пълна уста, — в тази прокълната завеса сега трябваше да се появи дупка, изригваща огън, и оттам да изскочи един тип с три ръце и само един, но затова пък много дебел крак, той трябваше да носи под мишница междупланетен телекомуникатор или пък сам да е звезден телепат, и да ни обясни, че е представител на безкрайно развита цивилизация, която…

— Престани да дрънкаш — пресече го Координаторът. Той наля от термоса-манерка вода в чашата, която веднага се изпоти. — По-добре да помислим какво да правим.

— Аз мисля, че трябва да влезем там — каза Докторът и стана, сякаш наистина смяташе да го направи.

— Интересно откъде — лениво подметна Физикът.

— Да не си полудял! — почти извика Кибернетикът.

— Нищо ми няма. Разбира се, можем да се мъкнем така и по-нататък при условие, че онези типове с един крак ни подхвърлят нещо за ядене.

— Ти какво, да не би сериозно? — каза Инженерът.

— Именно, и знаеш ли защо? Защото всичко това най-банално ми дойде до гуша. — Докторът рязко се обърна.

— Стой! — викна Координаторът.

Докторът вървеше право към стената, без да обръща никакво внимание на виковете. Беше на метър от завесата, когато всички скочиха и се втурнаха към него. Като чу тропота на стъпките им, той протегна ръка и докосна завесата. Ръката изчезна. Докторът стоя неподвижен може би секунда, после направи крачка напред и престана да съществува. Петимата със затаен дъх се спряха на мястото, където се виждаше следата на лявото му стъпало. Изведнъж във въздуха над завесата се появи главата на Доктора. Шията му беше отрязана гладко, като с нож, от очите му течаха сълзи, кихаше силно едно след друго.

— Тук вътре е малко задушно — каза той — и ужасно сърби носът, но няколко минути може да се издържи. Някакъв лакриматор може би. Влизайте след мен, не боли, изобщо не се усеща.

И на височината, където би трябвало да се намира рамото му, във въздуха се подаде ръка.

— Ах, твойта кожа! — възкликна с уплаха ли, с възторг ли Инженерът и хвана ръката на Доктора, която го дръпна така, че и той изчезна от очите на останалите. Един след друг пристъпваха към къдрещата се завеса. Последен беше Кибернетикът. Той се поколеба, нещо го сви в гърлото, сърцето биеше като чук. Затвори очи и направи крачка напред. Заобиколи го мигновена тъмнина, после стана светло.

Намираше се редом с останалите — на дъното на огромно пространство, наситено с шумно астматично пъхтене. Отдолу — косо нагоре, от високото — перпендикулярно надолу, от единия край към другия, като се пресичаха, се движеха огромни, различно дебели валове, тръби или колони, някъде се разширяваха, другаде изтъняваха, същевременно се въртяха около своите оси, закриваха се взаимно, вибрираха и от глъбините на тази простряла се на всички страни и непрекъснато движеща се гора от лъскави конструкции долиташе все по-бързо мляскане, което понякога спираше, тогава настъпваше кратко бълбукане и същата звукова серия се повтаряше отново и отново…

Горчивата миризма трудно се понасяше. Един след друг започваха да кихат, от очите им течаха сълзи. Като притискаха кърпи към лицата си, всички се отдалечиха от завесата, която отвътре приличаше на водопад от черна сиропообразна течност.

— Е, най-после нещо познато — това е фабрика, автоматизирана фабрика! — успя да каже Инженерът между две кихания. Постепенно като че ли привикнаха с горчивата миризма, кихавицата премина, започнаха да се оглеждат с присвити насълзени очи.

Още десетина крачки по еластично пружиниращия като надута гума под и в него се откриха черни кладенци, от които изскачаха светещи предмети — толкова бързо, че не можеха да ги разгледат. Имаха размера на човешка глава, изглеждаха нажежени, политаха нагоре и една от многото колони, извити като лули над тях, ги всмукваше, без да престава да се върти — там тези предмети не изчезваха веднага, през трепкащите стени на колоната просветваше като през тъмно стъкло все по-слабо и по-слабо техният розов блясък, така че се виждаше как заминават по вътрешността на „колоната“ някъде по-нататък.

— Серийно производство — на конвейер — промърмори Инженерът иззад носната си кърпа.

Той внимателно заобиколи кладенците. Откъде идваше светлината? Таванът беше полупрозрачен — сивият еднообразен външен отблясък се губеше в морето от гъвкави туловища, понесени вихрено като въздушен поток. Всички тези еластични конструкции, изглежда, действуваха по една команда, в еднакъв темп, фонтани от нажежени предмети се носеха нагоре, същото ставаше и на по-голяма височина — там под покрива също се виждаха дъгите, които очертаваха във въздуха червените прешлени на някакви значително по-големи летящи обекти.

— Трябва да намерим склада за готова продукция или поне онова, което тук представлява краен продукт — каза настървено Инженерът. Координаторът го докосна по рамото.

— Какъв вид енергия е това според тебе?

Инженерът вдигна рамене.

— Нямам понятие.

— Боя се, че готовата продукция трябва да търсим цяла година — тази зала се простира на километри — предупреди Физикът.

Странно нещо, колкото по-навътре в залата влизаха, толкова по-леко дишаха, сякаш горчивата миризма се отделяше само около „завесата“.

— А няма ли да се заблудим? — обезпокои се Кибернетикът.

Координаторът вдигна компаса към очите си.

— Не, работи добре… тук, изглежда, няма никакво желязо, електромагнити също…

Повече от час бродиха по вибриращата гора на необикновената фабрика, докато най-после около тях стана по-просторно. Повя свеж въздух, студен, сякаш охлаждан, разнопосочните колони се разстъпиха и хората застанаха пред гърлото на огромен, куполообразно завит като охлюв безконечен винт. Отвисоко към него се спускаха плющящи във въздуха като бичове извити ръкави с тъпи удебеления в краищата — от тях като град се сипеха и се премятаха в безпорядък черни предмети, покрити сякаш с блестящ лак, и падаха в гърлото на този „охлюв“ на височина няколко метра над главите им.

Изпъкналата като леща червено-кафява стена на „охлюва“ срещу тях се изду, нещо я разпъваше отвътре, тя набъбваше — всички неволно отстъпиха назад, така страшно изглеждаше надуващият се мръсносив мехур, — внезапно той се пръсна безшумно и от кръглия отвор бликна поток от черни тела. В същия миг долу от широкия кладенец се появи корито с извити краища и предметите, барабанейки, сякаш се сипеха върху дебела гумена възглавница, падаха в него, а то подскачаше, подмятано от ударите, които по удивителен начин подреждаха черните предмети така, че след няколко секунди дъното беше покрито с правилно нареден четириъгълник…

— Готовата продукция!! — викна Инженерът, притича до ръба на кладенеца и без да мисли, се наведе ниско и сграбчи за издатината най-близкия черен предмет. Координаторът го улови в последния момент за ремъка на комбинезона и само благодарение на това Инженерът не падна надолу с главата в коритото, понеже не искаше да пусне тежкия предмет, а сам не можеше да го вдигне. Едва с помощта на Физика и Доктора тежкият товар беше вдигнат горе.

Беше голям колкото човешки торс, имаше по-светли полупрозрачни сегменти, в които светеха звената на все по-малки, металически проблясващи кристалчета; имаше отвори, обиколени от удебелени скоби, а на повърхността — грапава мозайка от необикновено твърда тъмновиолетова маса, която на светлината изглеждаше черна — с други думи предметът беше изключително сложен. Инженерът клекна пред него, поглеждаше от различни страни в отворите, опитваше да открие някакви подвижни части, опипваше, почукваше — никой не му пречеше. Това продължи доста дълго, междувременно Докторът наблюдаваше какво ще стане с коритото. Като оформи геометричен четириъгълник от същите предмети като онзи, над който клечеше Инженерът, то се издигна бавно на дебел, като че ли треперещ от напрежение прът, после внезапно се размекна — но само от едната страна, превръщайки се в огромна лъжица, тогава от другата страна се издаде нещо като голяма зурла, отвори се — оттам бухна горещ горчив газ, зейналата паст с ужасяващо мляскане всмука всички предмети, затвори се, сякаш да ги глътне, и изведнъж цялата огромна зурла засвети отвътре — Докторът виждаше вътре тлеещото огнено ядро на пещта, която разтопяваше предметите, те се разливаха, образуваха еднородна оранжевопламтяща каша, блясъкът угасна, зурлата потъмня. Докторът, забравил за останалите, тръгна покрай двете високи колони, по чиято вътрешност като по чудовищен хранопровод сега плаваха огнените зърна на тази маса. Той навлезе дълбоко в лабиринта и с вдигната глава, като бършеше често сълзящи очи, се мъчеше да проследи пътя на нажежената каша… Понякога тя се губеше от погледа му, после отново се появяваше и просветваше в дълбочината на черните струи, извиващи се като змии, докато накрая се озова на място, което му се стори познато. Той видя как огненопламтящите тела, вече частично оформени, летят в някакво гърло, а редом с тях изскачат други като изстреляни нагоре от отворения кладенец — поглъщаха ги увиснали отгоре редици черни колони като слонски хоботи, розовите редици на изстиващите тела се смаляваха и отиваха в дъното на тези колони. Докторът вървеше и вървеше, вирнал глава, забравил за всичко, понякога предметите го изпреварваха, но това нямаше значение — непрекъснато прииждаха нови. По едно време той едва не пропадна и издаде сподавен вик.

Отново стоеше в по-празно място, пред него се издигаше куполовидната грамада на „охлюва“, градушка черни предмети, вече съвсем изстинали по време на дългото си пътешествие, се сипеше отгоре в неговата паст. Докторът заобиколи грамадата отстрани — вече знаеше от коя страна ще дойде раждането — и се озова при другарите си, струпани около Инженера, който все още изследваше черния предмет, докато големият пукащ се мехур бълваше вече „готовата продукция“ в отново появилото се от кладенеца корито.

— Ало! Не се мъчете! Вече всичко знам! Сега ще ви разкажа! — викна Докторът.

— Къде беше? Вече се безпокоях — обади се Координаторът. — Наистина ли откри нещо? Инженерът нищо не разбира.

— Да беше нищо, нямаше да е толкова зле! — изръмжа Инженерът. Той се изправи, яростно ритна черния предмет и измери Доктора с гневен поглед.

— Е, и какво откри?

— Изглежда, че става така — със странна усмивка каза Докторът, — тези неща се всмукват там — той посочи тъкмо разтварящата се зурла, — ето, сега тя ще се нажежи вътре, виждате ли? Сега всичко се топи — размесва — отива нагоре на порции, там започва обработката, когато са още нажежени до червено, падат долу под земята, там, изглежда, има още един етаж, там отново нещо им правят, връщат се през кладенеца тук, поизстинали, но още светещи, правят екскурзия до самия покрив, падат в този самун — той посочи „охлюва“, — после в „склада за готова продукция“, от него се връщат обратно в зурлата, разтопяват се и така в кръг — без край — се формоват, обработват, разтопяват, формоват.

— Да не си мръднал? — каза шепнешком Инженерът. На челото му се появиха едри капки пот.

— Не вярваш ли? Провери сам.

Инженерът провери — два пъти. Това продължи повече от час. Когато отново се озоваха при коритото, в което новата порция „краен продукт“ тъкмо се подреждаше на правилни четириъгълници, започна да се смрачава, залата посивя.

Инженерът изглеждаше като побъркан — трепереше от злост, по лицето му преминаваха тикове; другите, не по-малко удивени, все пак не преживяваха откритието така бурно.

— Трябва веднага да се измъкваме оттук — каза Координаторът. — В тъмното ще бъде по-трудно. — Хвана Инженера за рамото. Онзи безволно тръгна с него, но изведнъж се отскубна, подскочи към оставения черен предмет и с усилие го повлече.

— Искаш да го вземеш? — каза Координаторът. — Добре. Момчета, помогнете му.

Физикът хвана ухото на една издатина и двамата заедно с Инженера помъкнаха безформения черен предмет. Така стигнаха до извитата граница на помещението. Докторът спокойно прекрачи лъскавата сиропообразна стена на „водопада“ и се озова сред равнината на хладния вечерен въздух. С наслада вдишваше дълбоко поривите на вятъра. Останалите изплуваха след него, Инженерът и Физикът с усилие примъкнаха своя товар до мястото, където бяха оставили раниците, и го хвърлиха на земята.

Запалиха газовия примус, стоплиха малко вода, разтвориха в нея месен концентрат и се нахвърлиха върху яденето — бяха много изгладнели. В това време стана съвсем тъмно, появиха се звездите, блясъкът им като че ли всяка минута ставаше все по-ярък, неясните храсталаци на далечната гора се стопиха в мрака, само синкавият пламък на горелката, раздвижен от лекия повей, хвърляше малко светлина. Откъм потъналата в нощта висока стена на фабриката зад гърба им не се чуваше никакъв звук, дори не се виждаше дали по нея още се носят хоризонталните вълни.

— Тук се стъмнява както у нас в тропиците — каза Химикът. — Паднахме в района на екватора, нали?

— Май че да — отвърна Координаторът, — макар че не зная дори наклона на планетата в еклиптиката.

— Как така? Би трябвало да са известни.

— Естествено. Данните са на кораба.

Замълчаха. Нощният хлад пронизваше, загърнаха се в одеялата, а Физикът започна да опъва палатката. Напомпи платнището, докато стана твърдо и заприлича на сплескано полукълбо с неголям отвор отпред до земята, потърси наоколо някакви камъни, за да затисне краищата на палатката — да не я отнесе вятърът, имаха колчета, но нямаше с какво да ги забият — напипа само дребни парчета и се върна с празни ръце при останалите, насядали около синкавото огънче.

Изведнъж погледът му падна на донесения от залата тежък предмет, той го премести и затисна ръба на палатката. — Поне да послужи за нещо — каза Докторът, който го наблюдаваше. Инженерът стоеше свит, опрял глава на ръцете си — олицетворение на крайна потиснатост. Не се обаждаше, дори чинията поиска с неартикулирано измърморване.

— И сега какво, уважаеми? — започна той и се изправи.

— Всичко е ясно, ще спим — отговори спокойно Докторът. Той благоговейно извади цигара от кутията, запали и дръпна с наслада.

— А утре какво? — питаше Инженерът и си личеше, че спокойствието му е тънка, напрегната до краен предел струна.

— Хенрик, държиш се като дете — каза Координаторът. Чистеше тенджерата с натрошена пръст. — Утре ще изследваме друга секция на залата — днес, както смятам, огледахме около четиристотин метра.

— Мислиш ли, че ще намерим нещо друго?

— Не зная. Имаме още един ден. Следобед ще трябва да се връщаме при ракетата.

— Ужасно се радвам — измърмори Инженерът. Стана, протегна се и изохка. — Всичките кокали ме болят — призна той.

— И нашите — добродушно го увери Докторът. — Слушай, наистина ли нищо не можеш да кажеш за това? — посочи с тлеещия край на цигарата към едва видимия предмет, който притискаше края на палатката.

— Мога. Защо не? Мога естествено. Това е устройство, което служи за това, щото отначало…

— Не, сериозно. Нали там има някакви части. Само че аз не съм наясно…

— А мислиш ли, че аз съм наясно?! — избухна Инженерът. — Това е работа на луд — махна с ръка в посока на невидимата зала. — По-точно — на луди. Цивилизация на побъркани — ето какво е този проклет Едем! Това, което домъкнахме, е създадено от серия процеси — продължи той по-спокойно. — Пресоване, вграждане на прозрачните сегменти, термична обработка, шлифоване. Това са някакви високомолекулярни полимери — и някакви неорганични кристали. За какво може да служи — не зная. Това е част, а не цяло. Но дори извадена от тази побъркана мелница — и сама по себе си частта ни се струва ненормална.

— Какво имаш предвид? — попита Координаторът. Химикът събираше чиниите и храната, развиваше одеялото. Докторът угаси цигарата и пестеливо скри фаса в кутията.

— Нямам никакви аргументи. Там вътре има някакви елементи — не се свързват с нищо. Като електрическа верига, затворена в себе си, но разчленена от изолационни плънки. Това — това не би могло да работи. Така ми се струва. В края на краищата за толкова години у човека се създава някаква професионална интуиция. Естествено мога и да греша, но… не, за това предпочитам изобщо да не говоря.

Координаторът стана. Останалите го последваха. Когато горелката угасна, ги захлупи абсолютна тъмнина — високите звезди не даваха светлина, те само ярко блестяха на някак странно ниското небе.

— Денеб — обади се тихо Физикът. Всички се загледаха.

— Къде? Там ли? — запита Докторът. Някак несъзнателно приглушиха глас.

— Да. А тази до нея, по-малката, е Гама от Лебед. Страшно ярка!

— Три пъти по-ярка, отколкото на Земята — съгласи се Координаторът.

— Студено и до къщи далече — провлачи Докторът. Никой повече не се обади. Един по един се вмъкнаха в надутия купол на палатката. Бяха толкова уморени, че когато Докторът каза своето обичайно „лека нощ“, му отговори само похъркването на спящите.

Самият той не заспа веднага, помисли си, че постъпват необмислено — през нощта от близката гора можеше да излезе някаква гадост, трябваше да оставят пост. Известно време разсъждаваше дали не би трябвало да заеме доброволно тази длъжност — но само още веднъж се усмихна иронично в мрака, обърна се и въздъхна. Сам не разбра кога потъна в дълбок сън.

Утрото на следващия ден ги посрещна със слънце. На небето имаше повече бели кълбести облаци. Изядоха скромната закуска, като оставиха малко храна за последното ядене — повече продукти нямаше, трябваше да се връщат в ракетата.

— Поне веднъж да се измием! — оплакваше се Кибернетикът. — Това не ми се е случвало — човек цял смърди на пот, кошмар! Нали тук трябва да има вода!

— Където е водата, там е и бръснарят — безгрижно каза Докторът, като се гледаше в малко огледалце. — Само се боя, че на тази планета бръснарят най-напред бръсне, а после обратно присажда всички косми — знаеш, това е съвсем правдоподобно.

— Ти и в гроба ли ще се шегуваш? — изтърси Инженерът, смути се и добави: — Извинявай. Не исках…

— Нищо — отговори Докторът. — В гроба не, но дотогава колкото може повече. Е, ще тръгваме ли?

Опаковаха нещата, пуснаха въздуха на палатката и тръгнаха с товара покрай равномерно къдрещата се завеса, докато се отдалечиха от лагера на повече от километър.

— Не зная, може и да греша, но тук е сякаш по-високо — каза Физикът, като оглеждаше с присвити очи разбягващите се в двете посоки арки — техните върхове святкаха със сребрист огън много високо.

Нахвърляха багажа на купчина и се отправиха към залата. Влязоха без приключения, както предния ден. Физикът и Кибернетикът изостанаха назад.

— Какво мислиш за това изчезване? — запита Химикът. — Тук стават толкова неща, че вчера съвсем забравих за него.

— Нещо с рефракцията — отговори Физикът не много уверено.

— А на какво се крепи таванът? Все пак не на това — посочи раздуващата се завеса, към която приближаваха.

— Не зная. Може подпорите да са някак си скрити вътре или от другата страна.

— Алиса в страната на чудесата — срещна ги вътре гласът на Доктора. — Започваме ли? Днес кихам по-малко. Може би съм се адаптирал. В коя посока тръгваме най-напред?

Обстановката беше доста подобна на онова, което видяха предния ден. Вече се движеха по-бързо и уверено. Отначало им се струваше, че всичко е съвсем същото. Колони, кладенци, гора от наклонени и въртящи се тръбопроводи, нажежаване, святкане, целият кръговрат на процесите протичаше в същия темп. Но като се вгледаха в „готовия продукт“, чийто коритоподобен склад видяха след известно време, откриха, че са други, по-големи и с различна форма. Имаше и нещо друго. Тези „продукти“ (които също се въртяха по затворен цикъл както другите) не бяха съвсем еднакви. Най-общо напомняха част от нарязана на върха половинка от яйце. Тази половинка имаше белези, които показваха, че би трябвало да се съединява с други части, от нея се подаваха краищата на тръби, в които се движеха лещовидни плочки, подобни на дроселна клапа или вентил. Но при сравнение на повече такива предмети се оказваше, че едни имат два открити рога, други — три или четири, при това тези допълнителни издатини бяха по-малки и често сякаш недовършени — като че ли процесът на обработка е бил прекъснат по средата. Понякога лещовидната пластинка изпълваше изцяло отвора на тръбата, понякога — само част от него, а понякога въобще липсваше. Повърхността на едни „яйца“ беше гладко полирана, на други — грапава, втулките на „клапата“ също се променяха в различните екземпляри, а веднъж намериха две втулки близнаци, частично споени и свързани с малък отвор, пластинките им образуваха „осморка“ — Докторът ги нарече „сиамски близнаци“. Освен това тази част имаше и осем рогчета, най-малките от които изобщо не се отваряха навън като останалите.

— Какво ще кажеш? — попита Инженера застаналият на колене Координатор, който се ровеше в колекцията, измъкната от коритото.

— Засега нищо. Да вървим по-нататък — каза Инженерът и стана, но си личеше, че настроението му малко се е поправило.

Постепенно разбраха, че залата се разделя на нещо като отделни секции, които не бяха преградени помежду си, но се различаваха по вътрешния цикъл на изпълняваните процеси. Производствените съоръжения, тоест извиващата се, гърчеща се, пъхтяща гора — бяха навсякъде еднакви.

След няколкостотин метра се натъкнаха на секция, която изпълняваше същите движения, каквито и предишната — виеше се, мляскаше, пъхтеше, носеше в своите тръбопроводи, хвърляше в отворените кладенци, спускаше отгоре, поглъщаше, обработваше, натрупваше и топеше… нищо.

Навсякъде, където в предишните секции можеше да се наблюдават нажежени заготовки или изстиващи вече обработени изделия, цялото това сложно пътешествие встрани, нагоре, надолу, тук заемаше пустота.

Като помисли, че продуктът е толкова прозрачен, че не се вижда, Инженерът се наведе над изхвъргача, опита се да хване онова, което би трябвало да излети от отварящите се гърла, но не откри нищо.

— Побъркана история — сепнато каза Химикът. Инженерът, кой знае защо, никак не беше смутен.

— Много интересно — каза той и продължиха нататък. Приближаваха се към мястото, откъдето долиташе все по-силен шум. Беше мек и затова още по-оглушителен — сякаш милиони тежки мокри кожи шляпаха върху голям, слабо опънат тъпан. Веднага стана по-светло.

От десетки хоботоподобни висулки, които се люлееха, увиснали някъде под самия покрив, падаше истински дъжд от предмети — черни на фона на стъкловидния таван, те отскачаха от дебелите стени на подлагащите се ту отсам, ту оттам мембрани, опънати хоризонтално и равномерно издуващи се, сякаш ги напомпваха с газ — тези мембрани бяха сиво-прозрачни като мехури — по средата на пътя предметите се завъртаха вихрено в спирално кълбо и най-после падаха на дъното. Там се подреждаха прилично един до друг в правилни редици на четириъгълници, а от отсрещната страна периодично се появяваше някаква сплескана като глава на кит грамада и с пронизителна въздишка всмукваше по няколко редици от „готовата продукция“.

— Склад — флегматично обясни Инженерът. — Отгоре идват готовите, а онова там е нещо като транспортьор — събира ги и отново ги връща в цикъла.

— Откъде знаеш, че ги връща отново? Тук може да става другояче? — попита Физикът.

— Понеже складът е пълен.

Никой не разбра напълно, но мълчаливо продължиха нататък.

Наближаваше четири, когато Координаторът реши да се връщат. Стояха на дъното на секция, съставена от два дяла. Първият произвеждаше дебели дискове, снабдени със скоби-ръкохватки, вторият отсичаше скобите и закрепваше на тяхно място части от елиптичен пръстен, след което дисковете пътуваха в подземие, откъдето се връщаха гладки, „обръснати“, както каза Докторът — за да може отново да им сложат скоби.

Когато излязоха на равнината и тръгнаха под все още високото слънце към мястото на багажа, Инженерът каза:

— Е, малко по малко се прояснява.

— Сериозно? — не без ирония подметна Химикът.

— Да — потвърди Координаторът. — Ти как мислиш? — обърна се той към Доктора.

— Това е труп — отговори Докторът.

— Какъв труп? — попита Химикът, който не разбра нищо от разговора.

— Труп, който се движи — добави Докторът. Известно време вървяха в мълчание.

— Мога ли най-после да науча какво означава това? — настоя не без раздразнение Химикът.

— Дистанционно управляем комплекс за производство на различни детайли, който с течение на времето съвсем се е разрегулирал, защото са го оставили без всякакъв надзор — изясни Инженерът.

— Аха! И откога, според тебе?

— Това не знам.

— С голяма приблизителност и не по-малък риск може да се предложи хипотезата, че… поне от няколко десетки години — каза Кибернетикът.

— Но може да са и повече. Ако разбера, че е станало преди двеста години, също не бих се учудил.

— Или преди хиляда години — флегматично добави Координаторът.

— Както знаеш, контролните електронни мозъци се разрегулирват в темп, съответствуващ на коефициента… — започна Кибернетикът, но Инженерът го прекъсна:

— Те могат да работят на друг принцип и дори изобщо не знаем дали са електронни системи. Лично аз се съмнявам. Материалът е неметален, полутечен.

— Да оставим подробностите — каза Докторът, — но какво мислите за всичко това? Тоест какви са вашите прогнози? Защото моите са мътни.

— Имаш предвид жителите на планетата ли? — запита Химикът.

— Да, имам предвид жителите на планетата.