Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Eden, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 19 гласа)

Информация

Сканирал
Sociosasho (3 ноември 2005)
Корекция
Victor (март 2006)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Източник: http://bezmonitor.com

 

Издание:

Станислав Лем

Едем

Полска, първо издание

Коректор Жанета Желязкова

Дадена за набор на 10. IV. 1981 г.

Излязла от печат на 20. VIII. 1981 г.

Издателски N 1768

У. И. К. 13,71

Цена 1,83 лева

Издателство „Хр. Г. Данов“ — Пловдив Печатница „Дим. Благоев“ — Пловдив

 

Stanislaw Lem

EDEN Wydanie drugie

Panstwowe Wydawnictwo „Iskry“ Warszawa 1968

c/o Jusautor, Sofia

История

  1. — Корекция
  2. — Корекция в текста от NomaD

Статия

По-долу е показана статията за Едем (роман) от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Едем
Eden
АвторСтанислав Лем
Създаване1958 г.
Полша
Първо издание1959 г.
Полша
ИздателствоIskry
Оригинален езикполски
Жанрнаучна фантастика
Видроман

ПреводачОгнян Сапарев
НачалоBecause of a miscalculation, the craft dipped too low and hit the atmosphere with an earsplitting scream.

Едем (на полски: Eden) е научнофантастичен роман от 1959 г. на известния полски писател Станислав Лем. В България е издаден за пръв път през 1981 г.

Сюжет

Астрономите са открили планета, чиито характеристики са сходни с тези на Земята. Хранейки надежди, че на нея има живот, те я наричат „Едем“ („Рай“). Към планетата се отправя ракета с научноизследователски екип. Авторът не ни представя членовете на екипажа с имената им, а чрез техните професии: Докторът, Химикът, Физикът, Инженерът и Координаторът. Поради грешка в изчисленията, ракетата се врязва под остър ъгъл в атмосферата, което причинява катастрофа. При все че не е фатална, злополуката нанася тежки повреди на апарата и оборудването му. След като оценяват щетите и спасяват това което е възможно, изследователите се заемат с проучване на околността. Наличието на годна за дишане атмосфера и на гравитация, близка до земната, карат учените да мислят, че планетата напълно оправдава името си. Пътят им през пустинята, осеяна с гигантски паякообразни растения (животни?), ги отвежда до съоръжение, което със сигурност е дело на разумни същества.

Край на разкриващата сюжета част.

За книгата

Едем“ съдържа едновременно увлекателен приключенски сюжет и философски размисли, отличаващи творчеството на Станислав Лем от масовата научно-фантастична литература. Характерната за Лем тема за невъзможността на контакт с разум от извънземен произход е поставена и тук. Опитите да се заличат следите от генетичен експеримент, довел до хаос в едно общество, тиранията, дезинформацията, концентрационните лагери и масовите гробове напомнят както за антиутопичния свят на Джордж Оруел, така и за ужасите на Втората световна война, чийто съвременник е писателят.

Критичният Станислав Лем нарича „Едем“ „доста неуспешна книга“ от литературна гледна точка. Той смята, че персонажите са представени твърде схематично. Все пак, авторът я поставя над средното ниво на жанра.

Източници

Осма глава

Около пладне петима полуголи мъже с бронзов тен по шиите и лицата лежаха в сянката под белия корем на ракетата. Наоколо се търкаляха прибори, части от апарати, върху платнището на палатката бяха разхвърлени комбинезони, обувки, кърпи, от отворения термос се носеше мирис на току-що сварено кафе, по огромната равнина пълзяха сенките на облаците, цареше спокойствие и ако не беше сгърбеното голо същество, което седеше неподвижно недалече под корпуса, тази сцена би могла да мине за някакъв земен бивак.

— Къде е Инженерът? — попита Физикът. Той лениво се привдигна на лакти и гледаше напред — въпреки тъмните очила слънцето заслепяваше.

— Пише си книгата.

— Какво пак — аха, списък на ремонтите?

— Да, това ще бъде дебела книга и уверявам те, много интересна.

Физикът погледна събеседника си.

— Май си в добро настроение. Това е радостно. А раната ти е почти зараснала. На Земята сигурно нямаше да се затвори така бързо.

Координаторът докосна пресния белег на челото и вдигна вежди.

— Възможно. Корабът беше стерилен, а тукашните бактерии са безвредни за нас. Насекоми май изобщо няма. Не съм виждал никакви, а вие?

— Белите пеперуди на Доктора — измърмори Физикът. От жегата не му се говореше.

— Е, това е само хипотеза.

— А кое тук не е хипотеза? — попита Докторът.

— Нашето присъствие — отвърна Химикът и се обърна по гръб. — Знаете ли — призна той, — не бих имал нищо против известна смяна на обстановката.

— И аз — присъедини се Докторът.

— Видя ли как му почервеня кожата, щом поседя на слънце няколко минути? — подметна Координаторът. Докторът кимна.

— Да. Това означава, че или досега не е бил на слънце, или е имал някаква дреха, някаква наметка, или…

— Или?

— Или има нещо друго, което не зная…

— Не е зле — каза Кибернетикът, като вдигна глава от изписания лист. — Хенрик ми обещава да измъкне диоди от Защитника. Да предположим, че утре завърша прегледа и че всичко бъде наред. Значи до вечерта ще работи първият автомат! Ще му дам да монтира останалите, ако оправи поне три парчета, пак всичко ще тръгне. Ще пуснем товарните, екскаватора, след една седмица ще изправим ракетата и… — не довърши.

— Чакай — каза Химикът, — да не си въобразяваш, че ние просто ще се качим и ще отлетим?

Докторът се засмя.

— Астронавтиката е чист, непорочен плод на човешкото любопитство — каза той. — Чухте ли? Химикът вече не иска да си тръгва!

— Не, остави шегата, Докторе, какво стана с двутела? Нали седя с него целия ден!

— Седях.

— И какво? Не бъди толкова загадъчен! Това наоколо ни стига…

— Хич не съм загадъчен. Ох, вярвай ми, как искам да бъда! Той — е, какво — държи се като дете. Като умствено недоразвито дете. Познава ме. Когато го повикам, идва. Когато го побутна, сяда. Посвоему.

— Нали го замъкна в машинното. Как се държа там?

— Като бебе. Нищо не го интересуваше. Когато се наведох зад генератора и престана да ме вижда, се изпоти от страх. Ако това е пот и ако означава страх…

— Говори ли? Чувах как нещо ти кълколеше:

— Артикулирани звуци не издава. Записах го на лента и анализирах честотата. Гласа чува, най-малкото — реагира на гласа. Това е нещо, което не ми се побира в главата… Този мухльо е страхлив и смотан, а от подобни индивиди се състои обществото тук, освен ако той… но такава случайност…

— Може да е млад. Може би те още отначало са такива големи…

— О, не, не е млад. То се познава, дори по кожата, по бръчките, по гънките, това са много общи биологични закономерности. Пък и стъпалата — онези удебеления, на които стъпва, са съвсем твърди, рогови. Поне в нашите представи не е дете. Впрочем през нощта, когато се връщахме, той обръщаше внимание на някои неща по-бързо от нас и реагираше посвоему, например на онова отражение във въздуха, за което ви казах. Боеше се. От това… това свое селище също се боеше. Иначе защо щеше да бяга оттам?

— Може би подлежи на научаване — в края на краищата те са построили фабрики, въртящи се дискове, значи са разумни… — каза Физикът.

— Този не е.

— Чакай. Знаеш ли какво ми хрумна? — привдигна се на ръце Химикът. Седна, като изтупваше песъчинките от лактите си. — А ако тоя е… дебил? Недоразвит? Или…

— А, смяташ, че там… че онова е приют за побъркани? — каза Докторът. Той също седна.

— Подиграваш ли се?

— Защо да се подигравам? Това може да бъде изолирано място, в което държат своите болни.

— И извършват върху тях експерименти — подсказа Химикът.

— Това, което видя, ти наричаш експерименти? — включи се в разговора мълчалият досега Координатор.

— Не го оценявам в морални категории. Нямам право. Ние още нищо не знаем — отговори Химикът. — Докторът намери там в един тръбичка като онази, която беше забита в тялото на аутопсирания…

— Аха. Или онзи, който влезе в ракетата, също е оттам — избягал е и се е добрал дотук през нощта?

— Защо не? Невъзможно ли е?

— А онези скелети? — подметна Физикът, по лицето му личеше, че се отнася твърде скептично към изводите на Химика.

— Е… не знам. Може да е консервация някаква, а може да ги лекуват, като ги показват — имам предвид психошоковете.

— Разбира се, разбира се. И имат своя Фройд — каза Докторът. — Скъпи мой, я остави това. И не казвай, че тези скелети са някакъв атракцион или „дворец на духовете“. Това е огромно съоръжение — страхотна химия се иска за впояване на скелетите в онези стъклени блокове. Може да е някакво производство. Но какво?

— Фактът, че не можеш да откопчиш нищо от този двутел, още нищо не говори — отбеляза Физикът. — Да беше опитал да научиш нещо за земната цивилизация от пазача в моя университет.

— Недоразвит пазач? — запита Химикът и всички се засмяха. Изведнъж смехът секна. Над тях стоеше двутелът. Той движеше във въздуха възлестите пръстчета, а плоското му лице, наведено надолу, трепкаше.

— Какво става с него? — възкликна Химикът.

— Смее се — каза Координаторът.

Сега всички забелязаха потрепването на малкия торс — сякаш разтърсван от хохот. Безформените грамадни стъпала подрипваха на място. Пред вперените в него пет чифта очи съществото бавно замря, огледа ги един след друг със синьото си око, изведнъж вмъкна торса, ръчичките, главата, надникна още веднъж крадешком през мускулната пролука и се заклати към мястото си, където се отпусна на земята с тихо пъшкане.

— Ако това е смях — пошепна Физикът.

— Също нищо не доказва. И маймуните се смеят.

— Чакай — каза Координаторът. Очите му блестяха върху мършавото, обгорено от слънцето лице. — Да предположим, че у тях има значително по-широк диапазон на биологически вродени способности, отколкото у нас. Че с други думи има групи, слоеве, касти, работещи творчески, конструиращи, и голямо количество индивиди, изобщо неспособни за каквато и да е работа — за нищо. И че поради това тези, непригодните…

— … ги убиват. Правят върху тях опити. Изяждат ги. Не се бой, можеш да кажеш всичко, което ти хрумне — отговори Докторът, — никой няма да ти се смее, защото всичко е възможно. Само че, уви, човек не е в състояние да разбере всичко, което е възможно.

— Добре де. Какво мислиш за това, което казах?

— А скелетите? — подхвърли отстрани Химикът.

— Следобед служат за учебни пособия — обясни Кибернетикът с язвителна гримаса.

— Ако ти разкажех всичките теории, които от вчера прекарах през главата си, мислейки за това — каза Докторът, — щеше да се получи книга, пет пъти по-дебела от онази, която пише Хенрик, макар и сигурно не така спретната. Като момче се запознах с един стар космонавт — беше видял повече планети, отколкото бяха космите върху главата му, — а още съвсем не беше плешив… Имаше най-добро желание да ми разкаже как изглежда пейзажът на не помня вече коя планета. Там са такива — казваше той и разперваше ръце, — такива големи — и това им е такова, и там е така, а небето е по-различно от нашето, да, различно — повтаряше той в кръг, докато накрая започнеше да се смее и махваше с ръка. Невъзможно е да разкажеш на човек, който никога не е бил в космоса, какво е да висиш в празното пространство и звездите да бъдат под краката ти — а това засяга само различните физически условия! Сега пред нас е цивилизация, която се е развивала най-малко петдесет века. Най-малкото! И ние искаме да я разберем за няколко дни!

— Трябва доста да се постараем, защото ако не я разберем, цената, която ще се наложи да платим, може да бъде… прекалено висока — каза Координаторът.

Той замълча, после добави:

— И какво според тебе трябва да правим?

— Това, което досега — отговори Докторът, — но шансовете за успех смятам за нищожни като… като едно към числото на годините, които наброява цивилизацията на Едем…

От тунела се подаде Инженерът и като видя другарите си, почиващи в широката ивица на сянката като на плаж, хвърли комбинезона и приближи, търсейки място. Химикът го повика с кимване.

— Как е, тръгна ли? — запита Координаторът.

— Да, готово е почти три четвърти… впрочем не работих над него през цялото време, защото, опитах да ревизирам предишното ни мнение, че онази първата фабрика на север работи така, както видяхме, защото не я контролират и се е разрегулирала… Но какво? Какво смешно има? Е, защо се смеете?

— Ще ви кажа нещо — каза Докторът. Само той остана сериозен. — Когато корабът бъде готов за старт, ще избухне бунт. Никой няма да иска да лети, докато не узнае… Щом сега, вместо с пот на чело да завиваме гайки… — той разпери ръце.

— Аха, и вие ли същото? — досети се най-сетне Инженерът. — И какво измислихте?

— Нищо, а ти?

— И аз така, но търсех някои най-общи и същевременно повтарящи се черти на явленията, с които се сблъскахме, и ме порази това, че фабриката, онази автоматичната, не само произвежда в затворен цикъл, но го прави някак небрежно — отделните „готови продукти“ се различават помежду си. Помните ли?

Разнесе се одобрително мърморене.

— Добре, вчера Докторът обърна внимание на това, че отделните двутели се отличават помежду си по странен начин — едни нямат очи, други нос, броят на пръстите също е различен, както и цветът на кожата — всичко това се колебае в определени граници и то би могло да бъде резултат на известна неточност на процеса с „органическа“ технология — тук и там…

— Това е наистина интересно! — възкликна слушащият с голямо внимание Физик, а Докторът добави:

— Да, най-сетне нещо съществено — а по-нататък? По-нататък? — обърна се той към Инженера, който смутено поклати глава.

— Наистина не смея да го кажа. Човек, като си седи сам, ги измисля едни такива…

— Че кажи де! — викна Химикът почти с възмущение.

— Щом започна — подкрепи го Кибернетикът.

— Разсъждавах така: там пред нас беше кръгов процес на производство, разрушение и отново производство, а вие вчера пак сте открили нещо, което прилича на фабрика — ако е било фабрика, тя трябва нещо да произвежда.

— Не, там нямаше нищо — каза Химикът. — Освен скелети. Наистина не търсехме навсякъде… — добави с колебание.

— А ако тази фабрика произвежда… двутели? — тихо запита Инженерът и сред общото мълчание продължи: — Системата на производство би била аналогична: серийна, масова, с отклонения, предизвикани, да кажем, не толкова от липса на контрол, колкото от своеобразието на процесите, които са толкова сложни, че в тях възникват определени отклонения от планираната норма, които вече не се поддават на управление. Скелетите също се различават помежду си.

— И… мислиш… че те убиват онези, които са „лошо произведени“? — с променен глас запита Химикът.

— Съвсем не! Мислех, че тези… тела, които сте намерили — че те въобще не са живели. Че синтезът е сполучил дотолкова, колкото да създаде организми, снабдени с мускули и вътрешни органи — но отклонението от нормата е било толкова голямо, че не са били в състояние да… функционират — значи изобщо не са оживели и са били отстранени, изключени от производствения цикъл…

— А… онзи ров край града какво е? Също „лоша продукция“ ли? — запита Кибернетикът.

— Не зная, макар че в края на краищата и това не е изключено…

— Не, не е — каза Докторът. Гледаше в синкаво замъгления край на хоризонта. — В това, което казваш, има нещо такова, че… тази отчупена тръбичка, едната и другата…

— А може през нея да вкарват някакви хранителни вещества по време на синтеза.

— Това би обяснило поне отчасти и защо доведеният от вас двутел е някак умствено недоразвит — добави Кибернетикът. — Отведнъж е създаден такъв „възрастен“, не говори, липсват му познания…

— Е, не — намеси се Химикът. — Този наш двутел все пак знае това-онова — той се боеше не само от връщането в каменния приют, това в края на краищата е разбираемо, но се боеше и от огледалния пояс. Освен това знаеше нещичко и за онова светлинно отражение, за невидимата граница, която пресякохме…

— Ако развием хипотезата на Хенрик, възниква твърде неприемлива картина — говореше Координаторът, като гледаше пясъка под краката си. — Първата фабрика произвежда неизползваеми детайли. А онази другата? Живи същества? Защо? Или мислиш, че те… също се вкарват в кръгов процес?

— О, небеса! — възкликна Кибернетикът, потресен. — Надявам се, че не говориш сериозно?

— Чакай. — Химикът седна. — Ако живите се връщаха в ретортите, премахването на несъвършените творения, неподдаващи се на съживяване, щеше да бъде напълно излишно. Впрочем въобще не видяхме следи от такъв процес.

В настъпилата тишина Докторът се изправи и ги огледа.

— Вижте какво — каза той, — няма начин… Трябва да ви кажа. Всички попаднахме под влиянието на общата черта, която Инженерът откри, и сега се мъчим да нагодим фактите към „производствената“ хипотеза. И така, от всичко казано неоспоримо следва едно — че сме много благородни и наивни хора.

Гледаха го с растящо удивление, когато продължи:

— Преди малко се постарахте да измислите най-ужасните неща, на които сте способни — и стигнахте до картина, която би могла да се създаде от едно дете. Фабрика, произвеждаща живи същества, за да ги смели… Скъпи мои, действителността може да бъде по-лоша.

— Стига де! — избухна Кибернетикът.

— Чакай. Нека говори — вметна Инженерът.

— Колкото повече мисля за всичко, което преживяхме в онова селище, толкова по-силно става убеждението ми, че видяхме нещо съвсем различно от това, което ни се струва, че видяхме.

— Говори ясно. И какво ставаше там? — запита Физикът.

— Не зная какво ставаше — но затова пък знам, сигурен съм, че знам какво не ставаше.

— Хайде де! Ще спреш ли с тези загадки?

— Искам да кажа следното: след дълго лутане в каменния лабиринт бяхме внезапно заградени от тълпата, която малко ни посмачка в блъсканицата, а после се разпръсна и избяга. Като наближавахме селището, видяхме как в него гаснат светлините и естествено си помислихме, че това е във връзка с нашето пристигане, че жителите са се скрили от нас — и че ни е повлякла тълпа, може би бягаща към скривалищата или нещо от този род. И така, доколкото можах, аз възстанових цялата последователност на събитията, всичко, което ставаше с нас и около нас, и ще ви кажа: това беше нещо съвсем различно — нещо, от което разумът се защищава — като от капитулация пред безумието.

— Щеше да говориш просто — предупреди го Физикът.

— Нали говоря просто. Ето, имате такава ситуация: на планета, населена с разумни същества, кацат космически пришълци. Какви са възможните реакции на жителите?

Тъй като никой не се обади, Докторът продължи:

— Дори ако жителите на тази планета са създадени в реторти или са се появили на бял свят в още по-кошмарни условия, виждам само три възможни типа поведение: опит за установяване на контакт с пришълците, опит за нападение или пък паника. Оказва се обаче, че е възможен и четвърти тип — пълно безразличие!

— Нали сам каза, че едва не са ви изпочупили ребрата, това ли ти е безразличието! — възкликна Кибернетикът. Химикът слушаше думите на Доктора с разширени очи, в които внезапно се запали огънче.

— Ако попаднеш на пътя на стадо, което бяга от пожар, може да ти се случи и нещо по-лошо, но от това не следва, че стадото ти е обърнало внимание — отговори Докторът. — Казвам ви — тази тълпа, в която попаднахме, изобщо не ни виждаше. Не се интересуваше от нас! Беше обхваната от паника, съгласен — но съвсем не заради нас. Попаднахме в нея съвсем случайно. Естествено още от началото бяхме сигурни, че тъкмо ние сме причина за затъмнението, хаоса, изобщо за всичко, което видяхме. Но това не е вярно. Не беше така.

— Докажи го — каза Инженерът.

— Първо бих искал да чуя какво ще каже моят спътник — отговори Докторът, поглеждайки към Химика, който седеше, обхванат от странно вцепенение — мърдаше беззвучно устни, сякаш нещо си говореше. Сега внезапно трепна.

— Да — каза той. — Тоест — може би да. През цялото време досега нещо ме мъчеше, не ми даваше спокойствие — усещах, че там имаше някакво разместване, някакво недоразумение или как да кажа — да, че сякаш чета объркан текст и не мога да схвана къде изреченията са разместени. Сега всичко отиде на мястото си. Всичко беше така, както той каза. Страхувам се, че не можем да го докажем — то не може да се докаже. Трябва да си бил там, в тази тълпа. Те въобще не ни виждаха. С изключение на няколко от най-близките естествено, но именно тези, които ме заобикаляха, не се поддаваха на общата паника — бих казал, че тъкмо наопаки, моят вид им действуваше сякаш отрезвяващо — докато ме гледаха, бяха просто много изненадани, крайно удивени жители на планета, които са видели неизвестни същества. И никак не искаха да ми направят нещо лошо — дори си спомням, че донякъде ми помагаха да се освободя от блъсканицата, разбира се, доколкото беше възможно…

— А ако някой е насъскал тази тълпа срещу вас, ако е играла само ролята на гончии? — подметна Инженерът.

Химикът поклати отрицателно глава.

— Там нямаше нищо такова — никакви въртящи се кръгове, никаква въоръжена стража, никаква организация — пълен хаос и нищо повече. Да — добави той, — чудя се наистина, че едва сега ми стана ясно. Онези, които ме виждаха отблизо, сякаш идваха на себе си — а как безумно се държаха всички останали!

— Ако е било така, както казвате — обади се Координаторът, — се получава доста странно стечение на обстоятелствата — защо загасиха светлините тъкмо в момента, когато пристигнахме там?

— Аха, теория на вероятностите — каза Докторът. Добави по-високо: — Не виждам в това нищо необикновено, освен нелишеното от основания предположение, че такива състояния се случват относително често.

— Какви състояния?

— На всеобща паника.

— И какво може да я предизвиква?

— Това би могло да бъде някакво отклонение в цивилизационния процес на планетата — обади се сред настъпилото мълчание Кибернетикът. — Период на регресивно развитие, да кажем опростено: цивилизацията се разяжда от нещо като… социален рак.

— Много е мъгляво — каза Координаторът. — Земята, както знаем, е съвсем обикновена планета. На нея е имало епохи на регрес, цели цивилизации са възниквали и загивали, но ако мерим в хилядолетия, получаваме картина на усложняване на живота и засилване на защитата му. Ние наричаме това прогрес. Прогресът възниква на средните планети. Но все пак съществуват — съгласно закона за големите числа — статистически отклонения от средното — положителни и отрицателни. Не е нужно да се обръщаме към хипотезите за временната деградация, за движението назад. Може би страданията, съпътствуващи възникването на цивилизацията, тук са били и са по-големи, отколкото другаде. Може би сме кацнали тъкмо върху образец на „отрицателно отклонение“.

— Математически демонизъм — измърмори Инженерът.

— Но фабриката съществува — отбеляза Физикът.

— Първата — да, съществуването на втората е хипотеза, която не може да бъде защитена.

— Значи е необходима нова експедиция — каза Химикът.

— В това никога не съм се съмнявал.

Инженерът се огледа наоколо. Слънцето явно клонеше на запад, сенките по пясъка ставаха все по-дълги. Подухна лек ветрец.

— Днес ли?… — попита Инженерът и погледна Координатора.

— Днес би трябвало да отидем за вода — и нищо повече — каза Координаторът и стана.

— Дискусията беше много интересна — каза той с такъв израз, сякаш мислеше за друго.

Вдигна комбинезона и веднага го хвърли — толкова се беше нагрял от слънцето.

— Предлагам надвечер да отскочим с всъдехода до ручея. Нищо не трябва да ни отвлича от набелязания план, освен явна опасност.

Координаторът се върна при седналите на пясъка. Известно време ги оглеждаше, после бавно каза:

— Трябва да ви кажа, че съм малко… неспокоен.

— Защо?

— Не ми харесва, че ни оставят така на спокойствие — след завчерашната визита. Откриха ни преди повече от денонощие и… нищо. Така не се държи никое общество, сред което падне от небето населен кораб.

— Това донякъде потвърждава моето предположение — отбеляза Кибернетикът.

— За този „рак“, който разяжда Едем ли? Но от наша гледна точка това не би било чак толкова лошо, само че…

— Какво?

— Нищо. Слушайте, хайде най-после да се заемем със Защитника. Ще преместим всички боклуци, които са го затрупали, вътре диодите сигурно са оцелели.