Едгар Алън По
Тревожната долина

Беше нявга мирен кът,

дето хора не гълчат.

Всичките поели в бой.

Вместо тях звездици рой

в кули от ефирен мрак

бдяха над разцъфнал злак,

дето спеше през деня

слънчевата мараня.

Ала днеска би видял

пътникът една печал:

тук светът трепери цял.

Въздухът трепти в нощта

стели се над самота.

Не, не вятър шумоли

в тез гори — морета зли

под Хебридските мъгли.

Не, не вятър гони тук

бързи облаци на юг

в небесата с гневен звук

върху теменужен свят,

де око е всеки цвят.

Плачат лилии — венци

над незнайни мъртъвци.

Ронят капчици роса

под уханни небеса.

Плачат, свели нежен гръб

със сълзи от бисер скъп.