Едгар Алън По
Градът в морето

        О, виж: Смъртта издигна трон

        там в странен град, под небосклон

        на запад, в мрака скрит далек,

дето зли и добри, дето твар и човек

        упокой са приели навек!

 

        Там храмове, дворци и кули,

        разядени от векове,

        ни дъжд, ни буря ги не брули —

        там дремят мъртви ветрове;

        а под небето без звезди

        разстилат морна глад води.

 

        Звезда не милва с поглед свят

        нощта безкрайна в тоя град —

само лъч на червено от кърви море

над дворците ту пламва, ту мре

и разискрен лети, без да спре,

        над храм, над купол, над стени,

        над Вавилонски твърдини,

        с беседки, мъртви в паметта,

        що спят под каменни цветя —

над трон, над чертози, де гибел грози,

де изплитат гирлянда, която пълзи,

        теменуги, бръшлян и лози.

 

        Там под небето без звезди

        разстилат морна глад води

        и сякаш сграда, кула, храм —

        със свойте сенки, слени там —

        увисват в миг в безкрайността,

        а върху тях от черна твърд

        поглежда исполинска смърт.

 

        Ту гроб, ту храм от древни дни

        откройват мъртви дълбини,

        но ни брилянти, що безспир

        горят в очите на кумир,

        ни мъртъвци във скъп саван

        съня им не пробуждат там —

        не трепет бръчки е чертал

        над таз пустиня от кристал —

нито знак от вълна, че бесней или мре

нейде буря в съседно море —

нито — трепет, че вихър би нявга повял

над подобно море от кристал.

 

        И в миг там трепет се яви!

        Вълна обширен кръг изви!

        И сякаш кула, сграда, храм

        потъна — рухна — грохна там.

        А всеки техен връх в нощта

        остави в свода празнота —

всеки кръг от вълна стана кървав тогаз

и по-слаб, и по-блед всеки час, —

а когато сред вопли от друг някой свят

от основи там грохне загадъчни град,

сам Адът, прав от своя трон,

ще го срещне със поклон.