Едгар Алън По
Израфил

Живее в лазурите дух властелин,

в чието сърце има струни от лира —

и той — Израфил — е навеки един,

за чара на глас сладкопоен любим

от всички в надзвездния край ведросин

и щом вдъхновено запее той химн,

замлъкват звездите в ефира.

 

Над здрачния нощен покров

изгряла в небесния склон,

луната мълчи в своя трон —

и слуша, и тръпне с любов.

 

А небесната бърза Плеяда

зачарована спира и тя

своите седем звезди там в отрада,

за да слушат с възторг песента.

 

И тихо от свода небесен

пленения сонм от звезди

потръпва и знае унесен,

че сам Израфил там реди

словата от огнена песен

на лирата в своите гърди!

 

Но той е певец на лазура —

а мощна е там мисълта,

божествен възторг — любовта,

и взора на всякоя хурия

изпълня оназ красота,

що грей зад далечна звезда!

 

О, нека звучи в твоя глас

навеки презрение властно

към всякоя песен безстрастна: —

Няма песен без порив, без страст!

Затуй всичко в теб е прекрасно!

И венец ти поднасям и аз!

 

Възторга на чувства безсънни,

избликнали в твоята гръд,

щом в песен на лирата звънне,

звездите, пленени, ще спрат!

Звездите с възторг ще мълчат!

 

За теб — и Небе, и блаженство!

А нашият свят е тъй блед!

Разцветът ни — само разцвет,

и твоето всесъвършенство

стопява човешкия лед!

 

Да бе Израфил с мойта орис

или аз ако бях Израфил,

май смъртните песни за горест

не бих никога повече пел!

А звукове в химни по-смели

възторжено би полетели

и в огнен поток би изгрели

над този небесен предел!