Едгар Алън По
Колизеят

Лице на Рим! Хранилище богато

на мисълта, с която векове

на пищна власт дариха Вечността!

Накрай — накрай — след толкоз много дни

на мрачно скитане и люта жажда

(по изворите древни, скрити в теб)

аз коленича, скромен, променен,

сред сенките ти и с духа си пия

от твоето достойнство и печал!

О, необятност! Древност! Спомен стар!

Покой! О, Самота! О, тъмна Нощ!

Сега ви чувствам — с цялата ви сила —

по-мощни заклинания от всички,

що Цар Юдейски в Гетсиман шептял,

и чарове по-мощни от онез,

що черпил е халдеец от звездите!

 

Де падал нявга воин, днес колона пада!

А дето е блестял орел от злато,

днес тъмен прилеп бодърства среднощ.

Де римлянки коси от злато вели

на вятъра, днес вее се тръстика!

Там, де на златен трон царете спели,

днес лази като дух към дом от мрамор,

огрян от бледността на сърпа лунен,

безмълвният и пъргав скален гущер!

Но как? Стени, аркади във бръшлян,

колони черни, плинтове разбити,

антаблемани, фризове ронливи,

порутени корнизи, таз руина,

и тия сиви камъни — това ли

е всичко от могъществото славно,

дошло до мен с разяждащото Време?

 

Не всичко! — казва Ехото — не всичко!

От мен и от руините вълшебни

и силни звуците ехтят, към всички,

които чуват, сякаш пее Мемнон.

Владеем силните сърца, владеем

с тиранска власт могъщи умове.

Не сме безсилни — бледен камънак.

Не всичката ни мощ си е отишла,

на словото не всичкото вълшебство,

не всичката загадъчност кръжаща,

не всички древни тайни, тука скрити,

не всички спомени наразрушими,

които ни обвиват в свойта дреха,

във мантия, по-светла и от слава.