Пер Вальо, Май Шьовал
Роузана (30) (Роман за едно престъпление)

30.

Мартин Бек гледаше мъжа, който седеше рухнал на стола пред него. Едната му ръка беше в гипс. Беше свел ниско глава и не вдигаше поглед.

Точно този момент чакаше той шест месеца и половина. Приведе се напред и включи магнетофона.

— Наричате се Фолке Ленарт Бенгтсон, роден в община „Густав Васа“ на седми август 1926 година, живеещ на „Рьорстрандсгатан“ в Стокхолм. Така ли е?

Мъжът почти незабележимо кимна.

— Трябва да отговаряте по-високо.

— Да — каза мъжът на име Фолке Бенгтсон. — Така е.

— Признавате ли се за виновен в убийство и сексуално насилие над американската гражданка Роузана Макгро в нощта между четвърти и пети юли миналата година?

— Никого не съм убивал — промълви Фолке Бенгтсон.

— Говорете по-високо.

— Не, не се признавам.

— Преди сте признали, че сте срещнали Роузана Макгро на четвърти юли миналата година на борда на туристическия параход „Диана“. Вярно ли е?

— Не знам. Не знаех, че така се казва.

— Имаме доказателства, че сте били заедно с нея на четвърти юли. През нощта сте я убили в каютата й и сте я изхвърлили зад борда.

— Не, това не е вярно!

— И нея ли убихте по начина, по който се опитахте да убиете жената от „Рунебергсгатан“?

— Не съм искал да я убивам.

— Кого не сте искали да убивате?

— Това момиче. Тя дойде при мен няколко пъти. Молеше ме да я посетя у тях. Но това не беше сериозно. Тя искаше само да ме унижи.

— Нима и Роузана Макгро е искала да ви унижи? Затова ли я убихте?

— Не знам.

— Бяхте ли вътре в нейната каюта?

— Не си спомням. Може и да съм бил. Не знам.

Мартин Бек замълча, не сваляйки поглед от мъжа.

— Много ли сте уморен?

— Не толкова. Не съм.

— Боли ли ви ръката?

— Вече не. В болницата ми биха инжекция.

— Когато снощи видяхте тази жена, тя не ви ли напомни за другата, от миналото лято, жената от парахода?

— Това не бяха жени.

— Какво искате да кажете? Разбира се, че са жени.

— Да, но… като животни.

— Не ви разбирам.

— Те са съвсем като животни, разголени пред…

— Разголени пред кого, пред вас?

— За Бога, не ми се подигравайте! Разголени пред желанията си, пред безсрамието си.

Трийсет секунди тишина.

— Наистина ли мислите така?

— Така трябва да мислят всички хора, освен пропадналите и развратните.

— Не харесвахте ли тези жени? Роузана Макгро и момичето от „Рунебергсгатан“, как се казваше…

— Соня Хансон.

Той сякаш изплю името.

— Точно така. Не я ли харесвахте?

— Ненавиждах я. Ненавиждах и другата също. Не си спомням много добре. Не виждате ли как се държат? Не съзнавате ли какво означава да си мъж?

Той говореше бързо и трескаво.

— Не. В какъв смисъл?

— Уф! Те са отвратителни. Те са лъскави и тържествуват с пороците си, после стават предизвикателни и унижаващи.

— Посещавате ли проститутки?

— Те не са толкова отвратителни, толкова безсрамни. Освен това им плащат, все пак имат някаква чест и достойнство.

— Спомняте ли си какво отговорихте, когато ви попитах за същото предишния път?

Мъжът изглеждаше объркан и напрегнат.

— Не…

— Спомняте ли си, че ви попитах дали посещавате проститутки?

— Не, питахте ли ме наистина?

Мартин Бек отново замълча. Потърка носа си.

— Искам да ви помогна — каза той накрая.

— С какво? Да ми помогнете? Как бихте могли да ми помогнете? Сега? След всичко, което се случи?

— Искам да ви помогна да си спомните.

— Аха.

— Но и сам трябва да опитате.

— Да.

— Опитайте да си спомните какво се случи, след като се качихте на „Диана“ миналото лято в Сьодершьопинг. Значи така, имали сте мотопед и риболовни принадлежности със себе си. Параходът доста е закъснял.

— Да, да, спомням си. Времето беше чудесно.

— Какво направихте, когато се качихте на борда?

— Струва ми се, че закусих. Не бях ял по-рано, защото възнамерявах да се храня на парахода.

— Разговаряхте ли със съседите си по маса?

— Не, мисля, че бях сам. Другите вече бяха закусили.

— И после? Когато се нахранихте?

— Предполагам, че съм излязъл на палубата. Да, точно така. Времето беше много хубаво.

— Разговаряхте ли с някого?

— Не, стоях сам. После дойде време за обяд.

— И тогава ли се хранихте сам?

— Не, седяха някакви на масата, но не съм говорил с никого.

— Роузана Макгро на вашата маса ли беше?

— Не помня. Не съм мислил много-много за хората около мен.

— Спомняте ли си как се срещнахте с нея?

— Не, фактически не.

— Предишния път казахте, че тя ви е запитала за нещо и че сте започнали разговор.

— Да, всъщност сега си спомням. Тя ме попита как се казва местността, покрай която минавахме.

— И как се казваше?

— Норшхолм, мисля.

— И после тя остана и продължихте да разговаряте?

— Да. Не помня много от онова, което каза.

— Веднага ли не ви хареса?

— Да.

— Тогава защо разговаряхте с нея?

— Тя се натискаше. Седеше там, говореше и се смееше. Беше същата като всички други. Безсрамница.

— Какво направихте после?

— После?

— Да, не слязохте ли заедно на брега?

— Тя ме последва, когато слязох на сушата.

— За какво говорехте?

— Не си спомням. Нищо специално. Помня, реших, че това ще е добро упражнение по английски.

— Когато отново се качихте на борда, какво правихте?

— Не знам. Просто не си спомням. Май че вечеряхме.

— Тогава седяхте ли на една и съща маса?

— Не вярвам. Не помня.

— Опитайте.

— Не, наистина не знам.

— По-късно вечерта срещнахте ли я пак?

— Спомням си, че седях на палубата известно време, след като се стъмни. Но тогава бях сам.

— Не я ли срещнахте вечерта? Опитайте се да си спомните.

— Сигурно. Струва ми се, че седяхме на пейка и си приказвахме. Всъщност исках да бъда оставен на мира, но тя се залепи за мен.

— Тя не ви ли покани в каютата си?

— Не.

— И по-късно през нощта я убихте, нали?

— Не, не съм извършил нищо подобно.

— Наистина ли не си спомняте, че сте я убили?

— Не. Убил ли съм я?

— Да. Знам, че вие сте я убили.

— Защо ме измъчвате? Повтаряте тази дума непрекъснато. Не съм направил нищо.

— Не искам да ви измъчвам.

Нима това беше вярно? Мартин Бек не знаеше. Затова пък усети, че мъжът отново се стяга за самоотбрана, че неговата враждебност към околния свят се задейства и че ще бъде много трудно със сила да се направи опит за пробив.

— Е, добре, сега това не е толкова важно.

Погледът на мъжа наново загуби остротата си, стана уплашен и очите му заиграха.

— Вие не ме разбирате — проговори той неясно.

— Опитвам се. Разбирам, че не харесвате определени хора. Че те ви създават чувство на неприязън.

— Нима не ви е ясно? Хората могат да бъдат отвратителни.

— Да, ясно ми е. Особено мразите една категория, преди всичко жени, които наричате безсрамни. Нали?

Мъжът не отговори.

— Религиозен ли сте?

— Не.

— Защо не?

Той объркано сви рамене.

— Четете ли понякога религиозни книги или списания?

— Чел съм Библията.

— Вярвате ли в нея?

— Не, в нея има много неща, които са необясними и неприемливи.

— Например?

— Всички нечистотии.

— Намирате ли, че жени като Роузана Макгро и госпожица Хансон са нечисти?

— Да. Нима не сте съгласен? Погледнете всички ужаси, които стават около нас. В края на миналата година четох вестници в продължение на няколко седмици и всеки ден те бяха пълни с отвратителни неща. На какво според вас се дължи това?

— И вие не искате да имате нищо общо с тези нечисти хора?

— Не, не искам.

За момент той сдържа дъха си и добави:

— Абсолютно не.

— Е, добре, да приемем, че не ги харесвате. Но нима жени като Роузана Макгро и Соня Хансон не упражняват притегателна сила върху вас? Не искате ли да ги виждате, да ги докосвате? Телата им?

— Нямате право да ми говорите така!

— Да гледате ръцете и краката им? Да докосвате кожата им?

— Защо говорите така?!

— Не искате ли да ги прегръщате? Да съблечете дрехите им? Голи?

— Не, не, не е така!

— Не искате ли да чувствате ръцете им по тялото си? Да ви докосват?

— Млъкнете! — изкрещя мъжът и се надигна от стола.

Рязкото движение го накара да изпъшка и той изкриви лице. Вероятно го болеше наранената ръка.

— Хайде, хайде. Нищо особено няма в това. По-скоро е съвсем нормално. Аз самият така си мисля, когато гледам някои жени.

Мъжът го зяпна.

— Искате да кажете, че съм нормален?

Мартин Бек премълча.

— Нима твърдите, че съм ненормален само защото имам чувството за срам?

Никакъв отговор.

— Имам право да разполагам със собствения си живот.

— Да, но не и с живота на другите. Снощи с очите си видях как замалко не убихте човек.

— Нищо не сте видял. Нищо не съм направил.

— Никога не говоря за нещо, в което не съм сигурен. Вие се опитахте да я убиете. Ако не бяхме пристигнали навреме, на съвестта ви щеше да тежи човешки живот. Вие сте убиец.

Колкото и да е странно, но това оказа голямо въздействие. Мъжът дълго време мърда устните си. Накрая каза почти нечуто:

— Тя си го заслужаваше. Това бе нейна грешка, не моя.

— Моля, не чух?

Мълчание.

— Бъдете любезен и повторете.

Мъжът упорито гледаше в пода.

Внезапно Мартин Бек произнесе:

— Вие ме лъжете.

Мъжът поклати глава.

— Казахте, че купувате само списания за спорт и риболов. Но вие купувате и списания с голи жени.

— Не е вярно.

— Забравихте, че аз никога не лъжа.

Мълчание.

— В камината ви има натъпкани над сто такива списания.

Реакцията беше бурна.

— Откъде знаете?

— Обискираха жилището ви. Намериха списанията в камината. Намериха и много други неща. Например чифт слънчеви очила, които са принадлежали на Роузана Макгро.

— Нахлувате в къщата ми и се ровите в частния ми живот! И защо?

След няколко секунди той повтори въпроса си. И прибави:

— Не искам да имам нищо общо с вас. Вие сте гаден.

— Добре де, не е забранено да се гледат снимки — вдигна рамене Мартин Бек. — Ни най-малко. В това няма нищо лошо. Жените в тези списания изглеждат като всички останали. Няма особена разлика. Ако снимките представляваха например Роузана Макгро или Соня Хансон, или Сив Линдберг…

— Млъкнете! — изкрещя мъжът. — Не можете да говорите така, не бива да споменавате това име!

— Защо не? Какво бихте направили, ако ви кажа, че Сив Линдберг се е снимала точно в такива списания?

— Лъжеш, дяволе проклети!

— Спомнете си какво ви казах преди. Какво бихте направили?

— Щях да накажа… щях и вас да убия само защото говорите така…

— Мен не можете да убиете. Но какво бихте сторили на онази жена… как се казваше? Да, разбира се, Сив…

— Наказание… щях, щях…

— Да?

— Щях…

— Да я убиете?

— Да.

— Защо?

Мълчание.

— Не бива да говорите така — прошепна мъжът.

По лявата му буза се търкулна сълза.

— Унищожили сте много от снимките — каза спокойно Мартин Бек. — Рязали сте ги с нож. Защо правехте това?

— В моя дом… вие сте били в моя дом! Търсили сте, ровили сте…

— Защо рязахте снимките?

Мъжът неспокойно се огледа.

— Каква полза? — попита той. — Как може човек да живее, след като…

— Защо сте рязали снимките? — повтори въпроса си Мартин Бек, този път високо и силно.

— Това не ви засяга! — истерично викна мъжът. — Дявол! Гадна свиня!

— Защо?!!

— За наказание. И вас ще накажа.

Две минути тишина. После Мартин Бек любезно заразказва:

— Убихте жената на парахода. Не си спомняте, но аз ще ви помогна. Каютата бе малка и тясна, лошо осветена. Параходът пресичаше едно езеро, нали? Нали?

— Бурен — промърмори мъжът.

— Вие бяхте в каютата й и там свалихте дрехите й.

— Не. Тя го направи сама. Започна да се съблича. Искаше да ме зарази с нечистотията си. Беше отвратителна.

— Наказахте ли я? — попита спокойно Мартин Бек.

— Да. Наказах я. Нима не разбирате? Тя трябваше да бъде наказана, беше гадна и безсрамна!

— Как я наказахте? Убихте я, нали?

— Тя заслужаваше да умре. Искаше и мен да омърси. Тя се гордееше с безсрамието си. Не разбирате ли? — изкрещя той. — Трябваше да я убия. Трябваше да убия нечистото й тяло.

— Не се ли страхувахте, че някой може да ви види през илюминатора?

— Нямаше илюминатор. Не ме беше страх. Знаех, че постъпвам правилно, тя си беше виновна. Тя си го заслужи.

— След като я убихте, какво направихте?

Мъжът се смъкна на стола и промърмори:

— Не ме мъчете повече. Защо трябва да говорите за това през цялото време? Не помня.

— Когато вече беше мъртва, излязохте ли от кабината?

— Не. Да. Не помня.

— Тя лежеше гола на койката, нали? И вие я бяхте убили. Останахте ли в каютата?

— Не, излязох. Не знам.

— Къде по-точно се намираше каютата?

— Не помня.

— Под палубата ли беше?

— Не, някъде в дъното…

— Какво направихте с нея, когато вече беше мъртва?

— Не питайте така през цялото време — проплака той капризно като дете. — Не бях виновен. Тя беше виновна.

— Знам, че сте я убили и вие вече го потвърдихте. Какво направихте с нея после?

— Хвърлих я в езерото, не можех да издържам да я гледам! — изкрещя мъжът.

Мартин Бек спокойно го изгледа.

— Къде? Къде се намираше параходът?

— Не знам. Просто я метнах в езерото.

Той изведнъж рухна и заплака.

— Не можех да я гледам, не издържах повече, не можех да я гледам! — повтаряше и сълзите се стичаха по бузите му.

Мартин Бек изключи магнетофона, вдигна слушалката и повика пазачите.

Когато мъжът, който беше убил Роузана Макгро, бе изведен, Мартин Бек запали цигара.

Очите го смъдяха и той ги разтърка с палеца и показалеца си.

Взе писалката от бюрото и написа:

„ХВАНАХМЕ ГО. ПРИЗНА ПОЧТИ ВЕДНАГА.“

Остави обратно писалката, смачка хартията и я хвърли в кошчето. Реши да се обади на Кафка веднага щом си отспи.

Мартин Бек си сложи палтото и шапката и си тръгна. Беше започнало да вали още към два часа и сега земята беше покрита с трийсетсантиметров сняг. Снежинките бяха големи и мокри. Падаха бавно, на големи мързеливи кръгове, плътни и еднакви, и заглушаваха всякакъв звук. Наоколо всичко изглеждаше някак далечно и нереално. Истинската зима най-после бе настъпила.

Роузана Макгро бе заминала за Европа. На едно място, наречено Норшхолм, бе срещнала мъж, който е възнамерявал да замине за Бохуслен и да лови риба. Тя не би го срещнала, ако параходът не бе претърпял авария и ако сервитьорките не я бяха преместили на друга маса в трапезарията. После той я беше убил. Тя би могла да бъде смазана от кола на „Кунгсгатан“ или да падне по стълбите в хотела и да си счупи врата. Жена на име Соня Хансон сигурно никога повече нямаше да се чувства спокойно или да спи здрав сън, без сънища, с ръце между коленете, както е правила винаги, още от дете. Въпреки това тя всъщност нямаше нищо общо с цялата тази история. Те, всички те бяха седели в Мутала, Кристинеберг, Линкълн, Небраска и завършиха едно разследване по такъв начин, че то никога не би могло да се публикува. Винаги щяха да го помнят, но едва ли с особена гордост.

Попревит и подсвиркващ си, Мартин Бек мина през пулсиращата бяла завеса към станцията на метрото. Който и да го видеше, едва ли щеше да разбере какво точно си мисли в момента.

И така, ето, Мартин Бек върви, по шапката и раменете му се сипе сняг, но той крачи с песен, крачи игриво. Здравейте, скъпи, смешни хора! Под подметките скърца, зимна нощ е, здравей, само кажи и тръгваме за „Сьодер“. С обществения транспорт. Към „Багармосен“ и „Вентьор“.

Прибираше се в къщи.