Метаданни
Данни
- Серия
- Мартин Бек (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Roseanna, 1965 (Пълни авторски права)
- Превод от шведски
- Васа Ганчева, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 5 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Източник: http://bezmonitor.com
Издание:
РОУЗАНА: РОМАН ЗА ЕДНО ПРЕСТЪПЛЕНИЕ. 1995.Изд. Камея, София; Изд. Орфия, София.. Биб. Кристална библиотека Детективи, No.3. Роман. Превод: [от швед.] Васа Ганчева [Roseanna / Maj Sjowall, Per WAHLOO]. Формат: 20 см. Страници: 224. Цена: 90.00 лв. ISBN: 954-444-029-1 (Орфия)
История
- — Корекция
30.
Мартин Бек гледаше мъжа, който седеше рухнал на стола пред него. Едната му ръка беше в гипс. Беше свел ниско глава и не вдигаше поглед.
Точно този момент чакаше той шест месеца и половина. Приведе се напред и включи магнетофона.
— Наричате се Фолке Ленарт Бенгтсон, роден в община „Густав Васа“ на седми август 1926 година, живеещ на „Рьорстрандсгатан“ в Стокхолм. Така ли е?
Мъжът почти незабележимо кимна.
— Трябва да отговаряте по-високо.
— Да — каза мъжът на име Фолке Бенгтсон. — Така е.
— Признавате ли се за виновен в убийство и сексуално насилие над американската гражданка Роузана Макгро в нощта между четвърти и пети юли миналата година?
— Никого не съм убивал — промълви Фолке Бенгтсон.
— Говорете по-високо.
— Не, не се признавам.
— Преди сте признали, че сте срещнали Роузана Макгро на четвърти юли миналата година на борда на туристическия параход „Диана“. Вярно ли е?
— Не знам. Не знаех, че така се казва.
— Имаме доказателства, че сте били заедно с нея на четвърти юли. През нощта сте я убили в каютата й и сте я изхвърлили зад борда.
— Не, това не е вярно!
— И нея ли убихте по начина, по който се опитахте да убиете жената от „Рунебергсгатан“?
— Не съм искал да я убивам.
— Кого не сте искали да убивате?
— Това момиче. Тя дойде при мен няколко пъти. Молеше ме да я посетя у тях. Но това не беше сериозно. Тя искаше само да ме унижи.
— Нима и Роузана Макгро е искала да ви унижи? Затова ли я убихте?
— Не знам.
— Бяхте ли вътре в нейната каюта?
— Не си спомням. Може и да съм бил. Не знам.
Мартин Бек замълча, не сваляйки поглед от мъжа.
— Много ли сте уморен?
— Не толкова. Не съм.
— Боли ли ви ръката?
— Вече не. В болницата ми биха инжекция.
— Когато снощи видяхте тази жена, тя не ви ли напомни за другата, от миналото лято, жената от парахода?
— Това не бяха жени.
— Какво искате да кажете? Разбира се, че са жени.
— Да, но… като животни.
— Не ви разбирам.
— Те са съвсем като животни, разголени пред…
— Разголени пред кого, пред вас?
— За Бога, не ми се подигравайте! Разголени пред желанията си, пред безсрамието си.
Трийсет секунди тишина.
— Наистина ли мислите така?
— Така трябва да мислят всички хора, освен пропадналите и развратните.
— Не харесвахте ли тези жени? Роузана Макгро и момичето от „Рунебергсгатан“, как се казваше…
— Соня Хансон.
Той сякаш изплю името.
— Точно така. Не я ли харесвахте?
— Ненавиждах я. Ненавиждах и другата също. Не си спомням много добре. Не виждате ли как се държат? Не съзнавате ли какво означава да си мъж?
Той говореше бързо и трескаво.
— Не. В какъв смисъл?
— Уф! Те са отвратителни. Те са лъскави и тържествуват с пороците си, после стават предизвикателни и унижаващи.
— Посещавате ли проститутки?
— Те не са толкова отвратителни, толкова безсрамни. Освен това им плащат, все пак имат някаква чест и достойнство.
— Спомняте ли си какво отговорихте, когато ви попитах за същото предишния път?
Мъжът изглеждаше объркан и напрегнат.
— Не…
— Спомняте ли си, че ви попитах дали посещавате проститутки?
— Не, питахте ли ме наистина?
Мартин Бек отново замълча. Потърка носа си.
— Искам да ви помогна — каза той накрая.
— С какво? Да ми помогнете? Как бихте могли да ми помогнете? Сега? След всичко, което се случи?
— Искам да ви помогна да си спомните.
— Аха.
— Но и сам трябва да опитате.
— Да.
— Опитайте да си спомните какво се случи, след като се качихте на „Диана“ миналото лято в Сьодершьопинг. Значи така, имали сте мотопед и риболовни принадлежности със себе си. Параходът доста е закъснял.
— Да, да, спомням си. Времето беше чудесно.
— Какво направихте, когато се качихте на борда?
— Струва ми се, че закусих. Не бях ял по-рано, защото възнамерявах да се храня на парахода.
— Разговаряхте ли със съседите си по маса?
— Не, мисля, че бях сам. Другите вече бяха закусили.
— И после? Когато се нахранихте?
— Предполагам, че съм излязъл на палубата. Да, точно така. Времето беше много хубаво.
— Разговаряхте ли с някого?
— Не, стоях сам. После дойде време за обяд.
— И тогава ли се хранихте сам?
— Не, седяха някакви на масата, но не съм говорил с никого.
— Роузана Макгро на вашата маса ли беше?
— Не помня. Не съм мислил много-много за хората около мен.
— Спомняте ли си как се срещнахте с нея?
— Не, фактически не.
— Предишния път казахте, че тя ви е запитала за нещо и че сте започнали разговор.
— Да, всъщност сега си спомням. Тя ме попита как се казва местността, покрай която минавахме.
— И как се казваше?
— Норшхолм, мисля.
— И после тя остана и продължихте да разговаряте?
— Да. Не помня много от онова, което каза.
— Веднага ли не ви хареса?
— Да.
— Тогава защо разговаряхте с нея?
— Тя се натискаше. Седеше там, говореше и се смееше. Беше същата като всички други. Безсрамница.
— Какво направихте после?
— После?
— Да, не слязохте ли заедно на брега?
— Тя ме последва, когато слязох на сушата.
— За какво говорехте?
— Не си спомням. Нищо специално. Помня, реших, че това ще е добро упражнение по английски.
— Когато отново се качихте на борда, какво правихте?
— Не знам. Просто не си спомням. Май че вечеряхме.
— Тогава седяхте ли на една и съща маса?
— Не вярвам. Не помня.
— Опитайте.
— Не, наистина не знам.
— По-късно вечерта срещнахте ли я пак?
— Спомням си, че седях на палубата известно време, след като се стъмни. Но тогава бях сам.
— Не я ли срещнахте вечерта? Опитайте се да си спомните.
— Сигурно. Струва ми се, че седяхме на пейка и си приказвахме. Всъщност исках да бъда оставен на мира, но тя се залепи за мен.
— Тя не ви ли покани в каютата си?
— Не.
— И по-късно през нощта я убихте, нали?
— Не, не съм извършил нищо подобно.
— Наистина ли не си спомняте, че сте я убили?
— Не. Убил ли съм я?
— Да. Знам, че вие сте я убили.
— Защо ме измъчвате? Повтаряте тази дума непрекъснато. Не съм направил нищо.
— Не искам да ви измъчвам.
Нима това беше вярно? Мартин Бек не знаеше. Затова пък усети, че мъжът отново се стяга за самоотбрана, че неговата враждебност към околния свят се задейства и че ще бъде много трудно със сила да се направи опит за пробив.
— Е, добре, сега това не е толкова важно.
Погледът на мъжа наново загуби остротата си, стана уплашен и очите му заиграха.
— Вие не ме разбирате — проговори той неясно.
— Опитвам се. Разбирам, че не харесвате определени хора. Че те ви създават чувство на неприязън.
— Нима не ви е ясно? Хората могат да бъдат отвратителни.
— Да, ясно ми е. Особено мразите една категория, преди всичко жени, които наричате безсрамни. Нали?
Мъжът не отговори.
— Религиозен ли сте?
— Не.
— Защо не?
Той объркано сви рамене.
— Четете ли понякога религиозни книги или списания?
— Чел съм Библията.
— Вярвате ли в нея?
— Не, в нея има много неща, които са необясними и неприемливи.
— Например?
— Всички нечистотии.
— Намирате ли, че жени като Роузана Макгро и госпожица Хансон са нечисти?
— Да. Нима не сте съгласен? Погледнете всички ужаси, които стават около нас. В края на миналата година четох вестници в продължение на няколко седмици и всеки ден те бяха пълни с отвратителни неща. На какво според вас се дължи това?
— И вие не искате да имате нищо общо с тези нечисти хора?
— Не, не искам.
За момент той сдържа дъха си и добави:
— Абсолютно не.
— Е, добре, да приемем, че не ги харесвате. Но нима жени като Роузана Макгро и Соня Хансон не упражняват притегателна сила върху вас? Не искате ли да ги виждате, да ги докосвате? Телата им?
— Нямате право да ми говорите така!
— Да гледате ръцете и краката им? Да докосвате кожата им?
— Защо говорите така?!
— Не искате ли да ги прегръщате? Да съблечете дрехите им? Голи?
— Не, не, не е така!
— Не искате ли да чувствате ръцете им по тялото си? Да ви докосват?
— Млъкнете! — изкрещя мъжът и се надигна от стола.
Рязкото движение го накара да изпъшка и той изкриви лице. Вероятно го болеше наранената ръка.
— Хайде, хайде. Нищо особено няма в това. По-скоро е съвсем нормално. Аз самият така си мисля, когато гледам някои жени.
Мъжът го зяпна.
— Искате да кажете, че съм нормален?
Мартин Бек премълча.
— Нима твърдите, че съм ненормален само защото имам чувството за срам?
Никакъв отговор.
— Имам право да разполагам със собствения си живот.
— Да, но не и с живота на другите. Снощи с очите си видях как замалко не убихте човек.
— Нищо не сте видял. Нищо не съм направил.
— Никога не говоря за нещо, в което не съм сигурен. Вие се опитахте да я убиете. Ако не бяхме пристигнали навреме, на съвестта ви щеше да тежи човешки живот. Вие сте убиец.
Колкото и да е странно, но това оказа голямо въздействие. Мъжът дълго време мърда устните си. Накрая каза почти нечуто:
— Тя си го заслужаваше. Това бе нейна грешка, не моя.
— Моля, не чух?
Мълчание.
— Бъдете любезен и повторете.
Мъжът упорито гледаше в пода.
Внезапно Мартин Бек произнесе:
— Вие ме лъжете.
Мъжът поклати глава.
— Казахте, че купувате само списания за спорт и риболов. Но вие купувате и списания с голи жени.
— Не е вярно.
— Забравихте, че аз никога не лъжа.
Мълчание.
— В камината ви има натъпкани над сто такива списания.
Реакцията беше бурна.
— Откъде знаете?
— Обискираха жилището ви. Намериха списанията в камината. Намериха и много други неща. Например чифт слънчеви очила, които са принадлежали на Роузана Макгро.
— Нахлувате в къщата ми и се ровите в частния ми живот! И защо?
След няколко секунди той повтори въпроса си. И прибави:
— Не искам да имам нищо общо с вас. Вие сте гаден.
— Добре де, не е забранено да се гледат снимки — вдигна рамене Мартин Бек. — Ни най-малко. В това няма нищо лошо. Жените в тези списания изглеждат като всички останали. Няма особена разлика. Ако снимките представляваха например Роузана Макгро или Соня Хансон, или Сив Линдберг…
— Млъкнете! — изкрещя мъжът. — Не можете да говорите така, не бива да споменавате това име!
— Защо не? Какво бихте направили, ако ви кажа, че Сив Линдберг се е снимала точно в такива списания?
— Лъжеш, дяволе проклети!
— Спомнете си какво ви казах преди. Какво бихте направили?
— Щях да накажа… щях и вас да убия само защото говорите така…
— Мен не можете да убиете. Но какво бихте сторили на онази жена… как се казваше? Да, разбира се, Сив…
— Наказание… щях, щях…
— Да?
— Щях…
— Да я убиете?
— Да.
— Защо?
Мълчание.
— Не бива да говорите така — прошепна мъжът.
По лявата му буза се търкулна сълза.
— Унищожили сте много от снимките — каза спокойно Мартин Бек. — Рязали сте ги с нож. Защо правехте това?
— В моя дом… вие сте били в моя дом! Търсили сте, ровили сте…
— Защо рязахте снимките?
Мъжът неспокойно се огледа.
— Каква полза? — попита той. — Как може човек да живее, след като…
— Защо сте рязали снимките? — повтори въпроса си Мартин Бек, този път високо и силно.
— Това не ви засяга! — истерично викна мъжът. — Дявол! Гадна свиня!
— Защо?!!
— За наказание. И вас ще накажа.
Две минути тишина. После Мартин Бек любезно заразказва:
— Убихте жената на парахода. Не си спомняте, но аз ще ви помогна. Каютата бе малка и тясна, лошо осветена. Параходът пресичаше едно езеро, нали? Нали?
— Бурен — промърмори мъжът.
— Вие бяхте в каютата й и там свалихте дрехите й.
— Не. Тя го направи сама. Започна да се съблича. Искаше да ме зарази с нечистотията си. Беше отвратителна.
— Наказахте ли я? — попита спокойно Мартин Бек.
— Да. Наказах я. Нима не разбирате? Тя трябваше да бъде наказана, беше гадна и безсрамна!
— Как я наказахте? Убихте я, нали?
— Тя заслужаваше да умре. Искаше и мен да омърси. Тя се гордееше с безсрамието си. Не разбирате ли? — изкрещя той. — Трябваше да я убия. Трябваше да убия нечистото й тяло.
— Не се ли страхувахте, че някой може да ви види през илюминатора?
— Нямаше илюминатор. Не ме беше страх. Знаех, че постъпвам правилно, тя си беше виновна. Тя си го заслужи.
— След като я убихте, какво направихте?
Мъжът се смъкна на стола и промърмори:
— Не ме мъчете повече. Защо трябва да говорите за това през цялото време? Не помня.
— Когато вече беше мъртва, излязохте ли от кабината?
— Не. Да. Не помня.
— Тя лежеше гола на койката, нали? И вие я бяхте убили. Останахте ли в каютата?
— Не, излязох. Не знам.
— Къде по-точно се намираше каютата?
— Не помня.
— Под палубата ли беше?
— Не, някъде в дъното…
— Какво направихте с нея, когато вече беше мъртва?
— Не питайте така през цялото време — проплака той капризно като дете. — Не бях виновен. Тя беше виновна.
— Знам, че сте я убили и вие вече го потвърдихте. Какво направихте с нея после?
— Хвърлих я в езерото, не можех да издържам да я гледам! — изкрещя мъжът.
Мартин Бек спокойно го изгледа.
— Къде? Къде се намираше параходът?
— Не знам. Просто я метнах в езерото.
Той изведнъж рухна и заплака.
— Не можех да я гледам, не издържах повече, не можех да я гледам! — повтаряше и сълзите се стичаха по бузите му.
Мартин Бек изключи магнетофона, вдигна слушалката и повика пазачите.
Когато мъжът, който беше убил Роузана Макгро, бе изведен, Мартин Бек запали цигара.
Очите го смъдяха и той ги разтърка с палеца и показалеца си.
Взе писалката от бюрото и написа:
„ХВАНАХМЕ ГО. ПРИЗНА ПОЧТИ ВЕДНАГА.“
Остави обратно писалката, смачка хартията и я хвърли в кошчето. Реши да се обади на Кафка веднага щом си отспи.
Мартин Бек си сложи палтото и шапката и си тръгна. Беше започнало да вали още към два часа и сега земята беше покрита с трийсетсантиметров сняг. Снежинките бяха големи и мокри. Падаха бавно, на големи мързеливи кръгове, плътни и еднакви, и заглушаваха всякакъв звук. Наоколо всичко изглеждаше някак далечно и нереално. Истинската зима най-после бе настъпила.
Роузана Макгро бе заминала за Европа. На едно място, наречено Норшхолм, бе срещнала мъж, който е възнамерявал да замине за Бохуслен и да лови риба. Тя не би го срещнала, ако параходът не бе претърпял авария и ако сервитьорките не я бяха преместили на друга маса в трапезарията. После той я беше убил. Тя би могла да бъде смазана от кола на „Кунгсгатан“ или да падне по стълбите в хотела и да си счупи врата. Жена на име Соня Хансон сигурно никога повече нямаше да се чувства спокойно или да спи здрав сън, без сънища, с ръце между коленете, както е правила винаги, още от дете. Въпреки това тя всъщност нямаше нищо общо с цялата тази история. Те, всички те бяха седели в Мутала, Кристинеберг, Линкълн, Небраска и завършиха едно разследване по такъв начин, че то никога не би могло да се публикува. Винаги щяха да го помнят, но едва ли с особена гордост.
Попревит и подсвиркващ си, Мартин Бек мина през пулсиращата бяла завеса към станцията на метрото. Който и да го видеше, едва ли щеше да разбере какво точно си мисли в момента.
И така, ето, Мартин Бек върви, по шапката и раменете му се сипе сняг, но той крачи с песен, крачи игриво. Здравейте, скъпи, смешни хора! Под подметките скърца, зимна нощ е, здравей, само кажи и тръгваме за „Сьодер“. С обществения транспорт. Към „Багармосен“ и „Вентьор“.
Прибираше се в къщи.