Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (1)

Пролог
Идеални престъпления

КАЗАНОВА

Бока Ратон, Флорида. Юни 1975 г.

Цели три седмици младият убиец не бе напускал разкошната петнайсетстайна къща на брега на морето. Можеше да чуе шепнещия прибой на Атлантическия океан, но нито веднъж не се изкуши да погледне към водата или към белия пясък на частния плаж, който се простираше на повече от сто метра по крайбрежието. Имаше твърде много неща, които трябваше да проучи, да изследва и да осъществи от скривалището си в ослепителната къща в Бока Ратон, построена в средиземноморски стил. Дни наред пулсът му не бе преставал да бие бясно.

В огромната къща живееха четирима души: Майкъл и Хана Пиърс и двете им дъщери. Убиецът следеше семейството отблизо и проникваше в най-интимните детайли от живота им. Харесваше всички дреболии от всекидневието им и най-вече изящната колекция от раковини на Хана, както и изработената от тиково дърво флота от всевъзможни платноходи, която висеше от тавана в една от гостните.

Наблюдаваше по-голямата дъщеря Коути ден и нощ. Тя учеше в гимназията „Сейнт Андрю“, където учеше и той. Беше ослепителна. Нямаше друго момиче в училището с подобна красота и интелигентност. Не сваляше поглед и от Кери Пиърс. Тя бе само на тринайсет години, но вече беше почти разцъфтяло дяволче.

Лесно се промъкна в тръбите на климатичната инсталация, макар че беше висок почти метър и осемдесет. Беше тънък като струна и още не бе започнал да едрее. Убиецът беше красив като първокурсник от скъп колеж.

В скривалището му бяха скътани няколко порноромана — супереротични съчинения, които бе открил по време на трескавите си пазарувания в Маями. Беше се пристрастил към „Историята на О“, „Ученички в Париж“ и „Посвещаване в похотта“. Не се разделяше и със своя револвер „Смит & Уесън“.

Влизаше и излизаше от къщата през прозореца на избата, чиято ключалка бе счупена. Понякога дори спеше долу зад стария, тихо бръмчащ хладилник „Уестингхаус“, където семейство Пиърс държеше допълнителни запаси от бира и безалкохолни напитки за галавечерите, които често завършваха с огньове, накладени на брега.

В интерес на истината през тази юнска нощ той се чувстваше малко по-различно от обикновено, но не си струваше да се притеснява. Нямаше проблеми. Привечер боядиса тялото си на широки ивици и петна във вишневочервено, оранжево и кадмиевожълто. Беше воин, беше ловец. Седеше сгушен с 22-калибровия си хромиран револвер, фенерчето и книгите, които усещаше само опипом, на тавана над спалнята на Коути. Точно върху нея, така да се каже.

Беше настъпила върховната нощ. Началото на всичко, което имаше някакъв смисъл в неговия живот.

Настани се удобно и започна да си препрочита любимите пасажи от „Ученички в Париж“. Джобното фенерче хвърляше бледа светлина върху страниците. Книгата определено възпламеняваше като динамит, но беше и голяма боза. Разказваше се за един „почтен“ френски адвокат, който плащал на миловидна директорка да го пуска да си прекарва нощите в баровски девически пансион. Историята беше пълна с евтини езикови номера: „среброконечният му шип“, „верният му жезъл“, „той напояваше с влагата си ненаситно жадните ученички“.

След известно време се измори да чете и хвърли поглед към ръчния си часовник. Време беше, почти три часът сутринта. Ръцете му трепереха, когато остави книгата настрана и надникна през кръстосаните пръчки на решетката.

С мъка задържа дъха си, когато зърна Коути в леглото. Предстоеше му най-истинското приключение. Точно както си го беше представял.

Една мисъл го облада с наслада. Моят истински живот ще започне след миг. Наистина ли ще направя това? Да, ще го направя!…

Той буквално бе живял в стените на дома на брега на океана. Скоро този кошмарен и необясним факт щеше да господства на първата страница на всеки вестник в Съединените щати. Вече едва издържаше в очакване да прочете в „Бока Ратон Нюз“:

МЛАДЕЖЪТ В КЪЩАТА!

УБИЕЦЪТ ВСЪЩНОСТ Е ОБИТАВАЛ КЪЩАТА НА СЕМЕЙСТВОТО!

ИЗДИВЯЛ ПСИХОПАТ МОЖЕ БИ ЖИВЕЕ ВЪВ ВАШИЯ ДОМ!

Коути Пиърс дори спеше като най-красивото момиченце на света. Носеше огромна тениска с надпис „Буревестниците от Университета на Маями“, но тя се беше вдигнала нагоре и той можеше да види розовите копринени бикини отдолу.

Спеше по гръб, кръстосала загорелите си от слънцето крака. Нацупените й устни бяха леко отворени и образуваха съвсем мъничко „о“. От неговия наблюдателен пункт тя цялата му се струваше изтъкана от невинност и светлина.

Беше вече напълно зряла жена. Той я бе гледал как се кипри пред стенното огледало само няколко часа преди това. Беше я наблюдавал как си сваля розовия дантелен сутиен с банели. Бе съзерцавал заедно с нея съвършените й гърди.

Коути беше непоносимо надменна и недосегаема. Тази нощ той щеше да промени всичко това. Щеше да я има.

Внимателно и тихо премести металната решетка на тавана. След това изпълзя навън и се спусна в спалнята, цялата издържана в небесносиньо и розово. Усещаше спазми в гърдите, дишането му бе учестено и затруднено. Обливаха го горещи вълни, а миг по-късно се разтреперваше от студ.

Краката му бяха обути в найлонови торбички, завързани около глезените. Беше си сложил и светлосините гумени ръкавици, с които прислужницата на семейство Пиърс чистеше къщата.

Чувстваше се гладък като нинджа и изглеждаше като самия Ужас с това голо изрисувано тяло. Идеалното престъпление. Харесваше му това чувство.

Възможно ли бе да сънува? Не, той знаеше, че не сънува. Това беше истинският удар. Наистина щеше да го направи! Пое си дълбоко дъх и усети пареща топлина в дробовете си.

За един кратък миг внимателно се взря в мирно спящото младо момиче, на което толкова пъти се бе възхищавал в „Сейнт Андрю“. После тихо се плъзна в леглото на единствената и неповторима Коути Пиърс.

Свали едната гумена ръкавица и нежно погали нейната съвършена, загоряла от слънцето кожа. Представи си, че втрива крем против изгаряне, ухаещ на кокосово масло, по цялото тяло на Коути. Вече беше твърд като камък.

Дългата й руса коса бе изсветляла от слънцето, мека като заешки пух. Беше гъста и прекрасна и дъхаше на горска свежест като балсам. Да, мечтите се сбъдват.

Коути внезапно отвори широко очи. Два искрящи зелени смарагда като безценни бижута от магазина на Хари Уинстън в Бока Ратон.

Тя задъхано произнесе името му — името, под което го познаваше в училище. Но той си бе дал друго име; беше се наименувал, беше пресъздал самия себе си.

— Какво правиш тук? — промълви тя. — Как влезе вътре?

— Исках да те изненадам. Аз съм Казанова — прошепна той в ухото й. Кривата на пулса му изскачаше извън диаграмите. — Аз те избрах измежду всички красиви момичета в Бока Ратон и в цяла Флорида. Не си ли поласкана?

Коути отвори уста да изпищи.

— Шш, тихо сега — каза той и отне дъха от нейната сладка малка уста със своята собствена. С любовна целувка.

Той целуна и Хана Пиърс през тази незабравима вечер на гаври и убийства в Бока Ратон.

Малко по-късно целуна и тринайсетгодишната Кери.

Преди да приключи за тази нощ, той вече знаеше, че наистина е Казанова — най-великият любовник на света.

ДЖЕНТЪЛМЕНА

Чапъл Хил, Северна Каролина. Май 1981 г.

Той бе съвършеният Джентълмен. Винаги Джентълмен. Винаги дискретен и възпитан. Размишляваше за това, докато слушаше ромолящия шепот на двамата влюбени, които се скитаха безцелно покрай Университетското езеро. Всичко беше тъй мечтателно романтично. Толкова подходящо за него.

— Мислиш ли, че идеята е добра или е прекалено тъпа, за да я обсъждаме? — чу той въпроса на Том Хъчинсън към Роу Тиърни.

Те предпазливо се спускаха в металносиня като водна патица лодка, завързана за кея. Том и Роу възнамеряваха да „наемат“ лодката за няколко часа. Кокошкарска студентска лудория.

— Прадядо ми твърдеше, че една разходка с лодка няма да ти съкрати дните — каза Роу. — Идеята е страхотна. Давай!

Том Хъчинсън се разсмя.

— Ами ако правиш и други неща във въпросната лодка? — попита той.

— Ако имаш предвид аеробика, това би добавило някой и друг ден към живота ти.

Полата на Роу прошумоля около гладките й бедра, когато тя кръстоса крака.

— В такъв случай дори е препоръчително да задигнем тази лодка за една разходка на лунна светлина — заключи Том.

— Страхотна идея — настоя Роу на своето. — Давай да действаме.

Когато лодката им се отдели от кея, Джентълмена се плъзна във водата. Не издаде и най-малкия звук. Слушаше всяка дума, всяко движение, всеки нюанс от очарователния ритуал на любовното ухажване.

Имаше почти пълнолуние и на Том и Роу им се струваше, докато гребяха бавно към средата на блесналото езеро, че всичко е спокойно и красиво. Преди няколко часа бяха излезли на романтична вечеря в Чапъл Хил^[1], така че и двамата се бяха издокарали. Роу носеше черна плисирана пола, кремава копринена блуза, сребърни обици и шлифованите перли на съквартирантката си. Най-подходящото облекло за разходка с лодка.

Джентълмена предположи, че сивият костюм, с който Том Хъчинсън бе облечен, дори не е негов. Том беше от Пенсилвания, син на автомобилен механик, успял едновременно да стане капитан на футболния отбор на престижния университет „Дюк“ и да задържи успеха си над средното.

Роу и Том бяха „златната двойка“. Това бе, кажи-речи, единственият въпрос, по който студентите от „Дюк“ и съседния Университет на Северна Каролина постигаха съгласие. „Скандалното“ обстоятелство, че футболният капитан на „Дюк“ се среща с Кралицата на красотата на Каролина, само придаваше допълнителна пикантност на романса.

Те се бореха с опърничави копчета и ципове, носейки се бавно по езерото. Роу остана само по обиците и взетите назаем шлифовани перли. Том не свали бялата си риза, но тя беше разкопчана от горе до долу, така че образува нещо като палатка, когато той проникна в Роу. Под зоркия поглед на луната те започнаха танца на любовта.

Телата им се движеха плавно, а лодката се люлееше леко и спокойно. Роу издаваше съвсем тихи стонове, които се сливаха с пронизителния хор на цикадите някъде в далечината.

Джентълмена почувства как мощна струя на ярост се надига у него. Тъмната му страна неудържимо си пробиваше път — бруталният, потискан звяр, съвременният върколак.

Внезапно Том Хъчинсън се изхлузи от Роу Тиърни с едно едва чуто „шляп“. Нещо силно го теглеше извън лодката. Преди да се удари във водата, Роу го чу да надава крясък. Беше странен звук, нещо като „иааах“.

Том нагълта вода и се задави. Усещаше остра болка и парене в гърлото, локализирана болка, но много интензивна и плашеща.

После, каквато и да беше тази могъща сила, която го беше издърпала в езерото, тя неочаквано го освободи. Давещият го натиск изчезна. Беше оставен на мира.

Големите му силни ръце на преден защитник посегнаха към гърлото и напипаха нещо топло. От гърлото му бликаше кръв и струята й се разливаше в езерото. Завладя го неизмерим страх, близък до паниката.

Ужасѐн, той отново опипа гърлото си и откри забития там нож. „О, Господи, Исусе Христе, — помисли си, — аз съм наръган. Ще умра на дъното на това езеро и дори не знам защо.“

А в това време в люлеещата се по течението лодка Роу Тиърни беше прекалено объркана и шокирана дори за да изпищи.

Сърцето й биеше толкова бързо и трескаво, че се затрудняваше да диша. Обезумяла, тя се изправи в лодката, търсейки с истеричен поглед някаква следа от Том.

„Това трябва да е лоша шега — помисли си тя. — Никога повече няма да излизам с Том. И дума да не става да се омъжа за него. Това не е забавно.“

Трепереше и започна опипом да търси дрехите си на дъното на лодката.

Внезапно точно до лодката някой или нещо изскочи от черната вода. Приличаше на експлозия от дъното на езерото.

Роу видя някаква глава да се подава и пак да потъва във водата. Определено беше на мъж… но не на Том Хъчинсън.

— Не исках да ви изплаша. — Джентълмена говореше тихо, почти нехайно. — Не се тревожете — прошепна, посягайки към борда на клатушкащата се лодка. — Ние сме стари приятели. Честно да си кажа, наблюдавам ви повече от две години.

Изведнъж Роу започна да пищи, сякаш утрото никога нямаше да настъпи.

За Роу Тиърни то наистина не настъпи.