Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The House of Thunder, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 43 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

ИК „Плеяда“, София, 1997

История

  1. — Добавяне

ПЪРВА ЧАСТ
СТРАХЪТ ПРИСТИГА ТИХО…

ГЛАВА 1

Когато се събуди, помисли, че е ослепяла. Отвори очи и видя единствено лилава тъмнота — злокобни и безформени сенки се движеха сред други сенки. Но преди да изпадне в паника, мракът отстъпи мястото си на бледо сияние, което постепенно се превърна в бял таван.

До носа й достигне мирисът на чисти чаршафи, на антисептични и дезинфекциращи препарати, на спирт за разтриване.

Обърна глава и болката в челото я прониза като че ли бяха опрели електрически проводници в слепоочията й. Изображението пред очите й моментално се разфокусира. Когато погледът й се проясни, откри, че е в болнична стая.

Не можеше да си спомни кога е постъпвала в болница. Дори не знаеше коя е тази болница и в кой град се намира.

Какво ли ми има?

Вдигна странно немощната си ръка, постави длан над веждите си и откри, че половината от челото й е бинтована. Косата й също бе необикновено къса. Досега не беше ли я носила по-дълга?

Не й достигаше сила да задържи ръката си вдигната и я остави да падне върху завивките.

Затвори очи с убеждението, че всичко това е сън. Когато ги отвори отново обаче, болничната стая си стоеше на същото място все такава — бял таван, бели стени, покрит със зелени плочки под, бледожълти пердета, които висяха от двете страни на големия прозорец. Зад стъклата се виждаха някакви борове или ели, а зад тях — облачно небе с малко синева тук-там. Имаше и друго, незаето легло — беше сама в стаята. Страничните преградки на леглото й бяха вдигнати, за да не падне на земята. Чувстваше се безпомощна като бебе в детско креватче.

Осъзна, че не знае как се казва. Нито на колко години е. Нито каквото и да е за себе си.

Направи опит да разсее белите пространства в съзнанието си, да ги махне и да върне спомените си, но напразно. Страхът прободе стомаха й като ледени иглички. Направи още по-сериозен опит да си спомни, но пак не успя.

Амнезия. Мозъчно увреждане.

Тези ужасни думи я удариха като чук. Явно бе претърпяла злополука, от която е пострадала главата й. Хрумна й, че я очакват постоянни мозъчни смущения, и това я накара да потрепери.

Изведнъж, без да го очаква и без да се е стремила към това, си спомни името си. Сюзан. Сюзан Торнтън. И беше на трийсет и две години.

Очакваният приток от спомени обаче се оказа съвсем слаб. Не се досети за нищо освен за името и възрастта си. Въпреки упоритите си усилия да преодолее тъмните петна в съзнанието си, не успя да се досети къде живее. Какво работи? Омъжена ли е? Има ли деца? Къде е родена? Кои училища е посещавала? Кое е предпочитаното й ястие? Каква музика обича най-много? Не откриваше отговор и за по-важните, и за по-дребните въпроси.

Амнезия. Мозъчно увреждане.

От страх сърцето й се разтуптя по-бързо. Тогава за щастие си спомни, че бе карала ваканцията си в щата Орегон. Не знаеше откъде е пристигнала там, нито каква работа се очаква да продължи след края на отпуската си; засега поне знаеше къде се намира. Някъде в Орегон. Последното нещо, което си спомняше, беше изгледът от чудесно планинско шосе. Пейзажът оттам нахлу в съзнанието й съвсем ясно. Беше се движила през борова гора, недалеч от морето, беше слушала радиото и се бе радвала на ясната синя утрин. Беше карала през заспало селце с каменни и дъсчени къщи, бе отминала няколко бавни камиона, натоварени с дървен материал, след това бе останала съвсем сама по пътя в продължение на няколко километра, а после… после…

Нищо. След това се бе събудила объркана в болницата.

— А, виж ти! Хайде, обадете се.

Сюзан обърна глава, за да види човека, който й говореше.

Очите й отново загубиха очертанията на предметите, а в тила й се появи тъпа болка.

— Как се чувствате? Изглеждате бледа, но след всичко, което сте преживели, това може да се очаква, нали? Разбира се. Така си е.

Гласът принадлежеше на медицинска сестра, която се приближаваше към леглото от отворената врата. Беше приятно закръглена жена с прошарена коса, топли кафяви очи и широка усмивка. На верижка около врата й висяха очила с бели рамки.

Сюзан се опита да каже нещо. Не успя.

Дори незначителното усилие да изрече някоя дума създаде такова чувство за лекота в главата й, че се уплаши да не припадне. Тази необичайна слабост я смути.

Сестрата стигна до леглото и се усмихна окуражително:

— Знаех си, че ще дойдете на себе си, миличка. Просто бях сигурна. Не всички бяха така убедени като мене. Но аз знаех, че имате дух. — После натисна бутона до леглото.

Отново се опита да каже нещо и този път успя да издаде звук, макар и да беше само глухо и безсмислено бълбукане в задната част на гърлото. Изведнъж се зачуди дали изобщо ще проговори. Може би през останалата част от живота си щеше да бъде осъдена да издава само такива бълбукащи, безсмислени животински звуци. Понякога мозъчните увреждания предизвикват загуба на говора, нали? Нали?

В главата й силно и неуморно биеше някакъв барабан. Изпитваше чувството, че се върти на въртележка, все по-бързо и по-бързо; искаше й се да сложи край на това постоянно движение на стаята, от което на човек му става лошо.

Сестрата навярно бе забелязала паника в очите й, защото се обърна към нея:

— Спокойно. Успокойте се, миличка. Всичко ще се оправи. — Тя провери капките на интравенозната банка, а после вдигна дясната китка на Сюзан, за да измери пулса й.

„Боже мой, — помисли си Сюзан, — щом не мога да говоря, може би не мога и да ходя.“

Опита се да помести крака под чаршафа. Изобщо не ги усещаше — бяха по-изтръпнали и неподвижни дори от ръцете й.

Сестрата пусна китката й, но тя впи пръсти в ръкава на бялата престилка, докато правеше отчаяни опити да проговори.

— Няма защо да бързате — внимателно я успокои сестрата.

Но Сюзан знаеше, че й се налага да бърза. Отново кръжеше около границата на безсъзнанието. Биещата болка в главата сега се придружаваше от непрекъснато стесняващ се пръстен тъмнина, който проникваше в тялото й някъде от границите на полезрението й.

В стаята се появи лекар с бяла престилка; очевидно в отговор на натиснатия от сестрата бутон. Беше едър мъж с мрачно лице на около петдесет години, с гъста черна коса, сресана назад над набразденото му с дълбоки бръчки лице.

Сюзан умолително го изгледа, докато той вървеше към леглото й, и попита: „Парализирани ли са ми краката?“

За миг реши, че наистина е произнесла тези думи, но после осъзна, че все още не е възвърнала гласа си. Преди да успее да повтори опита си, все по-плътно обгръщащата я тъмнина се сгъсти дотам, че можеше да вижда само петънце, после точка и накрая едва върха на карфица.

Тъмнина.

После заспа. Сънят й бе лош, много лош, кошмар.

За стотен път сънува, че е отново в Гръмотевичния дом и лежи в езерце от топла кръв.