Пер Вальо, Май Шьовал
Роузана (7) (Роман за едно престъпление)

7.

— Интерпол, да ме вземат мътните — изруга Колберг.

Мартин Бек не каза нищо. Колберг надникна над рамото му.

— Да не би да пишат рапортите и на френски?

— Да. Този е от полицията в Тулуза. Имали са едно изчезване.

— Френска полиция — вдигна рамене Колберг. — Миналата година правих едно разследване при тях чрез Интерпол. Една малка палавница от Юршхолм. Три месеца не се чу звук, след което пристигна едно дълго, проклето писмо от парижката полиция. Не разбрах нито дума и го дадох за превод, а на другия ден прочетох във вестниците, че я намерил някакъв шведски турист. Намерил я бил, Господи Боже! Тя си седяла в оная световноизвестна кръчма, дето ходят всички шведски уличници…

— Льо Дом.

— Да, бе. Тя седяла там с някакъв арабин, с когото живеела и ходела там всяка шибана вечер почти половин година. Следобед получавам аз превода и там пише, че не е забелязвана във Франция най-малко три месеца и абсолютно я няма там и сега. Във всеки случай не и жива. „Нормалните“ изчезвания се разкриват винаги за две седмици, пишат те, и в този случай за съжаление явно става дума за престъпление.

Мартин Бек сгъна писмото, хвана крайчеца му между палеца и показалеца на дясната си ръка и го захвърли в едно от чекмеджетата.

— Какво пишат? — попита Колберг.

— За момичето от Тулуза ли? Испанската полиция я намерила преди седмица в Майорка.

— По дяволите, колко печати и глупави думи трябват, за да се каже толкова малко.

— Да — съгласи се Мартин Бек.

— Впрочем твоята мадама не е шведка, както всички мислеха от самото начало. Странно.

— Кое?

— Че никой не я търси, която и да е. И аз понякога си мисля за нея.

Тонът на Колберг значително се повиши:

— Това ме дразни. Дразни ме страхотно! Колко нишки си изтеглил досега?

— Двайсет и седем с тази.

— Ще има още.

— Сигурно.

— Не мисли чак толкова за тая гадост.

— Няма.

„Добрите съвети положително са по-полезни, когато ги даваш, а не когато ги получаваш“, помисли Мартин Бек. Изправи се и отиде до прозореца.

— Трябва да се връщам при моя убиец — въздъхна Колберг. — Само гримасничи и се тъпче със сандвичи. Какво поведение, моля ти се. Първо изпиваш литър минерална вода „Флорида“, после претрепваш жената и децата с брадва, запалваш къщата и си прерязваш гърлото с триона. На всичкото отгоре търчиш в полицията, където ревеш и се оплакваш от храната. Следобед ще го изпратя в затвора. Майната му на този прекрасен живот! — Той тресна вратата зад гърба си.

Зеленината между полицейското управление и хотела в Кристинеберг бе почнала да излинява. Небето бе прихлупено и сиво, с влачещи се завеси от ръмящ дъжд и буреносни облаци, а дърветата бяха успели да загубят доста голяма част от листата си. Датата беше двайсет и девети септември и есента бе настъпила решително и безвъзвратно. Мартин Бек с отвращение погледна недопушената си „Флорида“ и се замисли за деликатните си дробове и първата чудесна хрема, която щеше да хване в този полузимен сезон.

— Бедна малка приятелко, коя си ти? — проговори той на себе си.

Съзнаваше, че шансовете намаляват с всеки изминал ден. Може би никога нямаше да разберат коя е тя, а още по-малко да хванат и извършителя. Ако онзи не повтореше. Жената, която лежеше там, на вълнолома, под слънцето върху един брезент, поне имаше лице, тяло и един неизвестен гроб. А убиецът беше нищо, без контури, мъгляв образ. Но мъглявите образи нямат никакви страсти и никакви наточени сечива. Нямат ръце на удушвач.

Мартин Бек потръпна. Спомни си, че имаш три от най-важните достойнства на един полицай, мислеше той. Ти си упорит и логичен. И съвършено спокоен. Ти не позволяваш да те изкарат от кожата ти и винаги се ангажираш изцяло професионално в разследването, за каквото и да се отнася то. Думи като отвратителен, кошмарен и животински принадлежат само на вестниците, а не на твоя мисловен свят. Убийците са съвсем обикновени хора, само дето са много по-нещастни и неприспособими.

Не беше виждал Алберг от онази вечер в хотела в Мутала, но разговаряха често. Последният път беше миналата седмица и той си спомни финалната му реплика:

— Отпуск? Не и преди това да се изясни. Скоро прегледах всичко отначало и ще продължа дори ако трябва сам да преора цялото езеро Бурен.

Засега Алберг беше само един пълен инат. Така си мислеше Мартин Бек.

— Мамка му, мамка му, мамка му — мърмореше той, притискайки юмрук към челото си.

После се върна до масата и седна, обърна стола към прозореца и вяло се загледа в листа, пъхнат в пишещата машина. Опитваше се да си спомни какво се бе напрягал да напише в момента, в който Колберг се появи с онова писмо.

Шест часа по-късно часовникът показваше пет без две минути, той беше с палто и шапка и вече мразеше претъпканото метро в южна посока. Продължаваше да вали и той потръпна от отвращение към спарените мокри дрехи и ужасяващата клаустрофобия, притиснат в компактната маса от чужди тела.

Една минута преди пет се появи Стенстрьом. Той блъсна вратата, както винаги без да почука. Навикът му дразнеше, но бе поносим в сравнение със сигналите на кълвач на Меландер или оглушителните думкания по вратата на Колберг.

— Има едно съобщение за Отдела за изчезнали жени. Трябва веднага да изпратиш благодарствено писъмце до американското посолство. Само то се отзова.

Той разучаваше светлочервената ивица от телекса.

— Линкълн, Небраска. Преди това какво беше?

— Астория, Ню Йорк.

— Те ли бяха, дето изпратиха описание от три страници и забравиха да споменат, че е негърка?

— Да — потвърди Мартин Бек.

Стенстрьом му подаде телекса:

— Ето номера на посолството. Казаха, че ще се обадят.

С гузна съвест, но радостен от всяка възможност да избегне мъченията в метрото, Бек се върна до бюрото, ала вече беше късно. Персоналът от посолството се беше разотишъл.

Другият ден беше сряда и времето изглеждаше по-лошо отвсякога. Сутрешната поща донесе закъсняло издирване на двайсет и пет годишна прислужница от някакво място, наречено Рунг, вероятно намиращо се в Сконе. Не се била завърнала след отпуска си.

Цялата сутрин разпращаха копия от описанието на Колберг и ретуширани снимки до градските прокурори във Велинге, както и на някакъв детектив-лейтенант Елмър Б. Кафка, Отдел за убийства, Линкълн, Небраска, САЩ.

След обедната почивка Мартин Бек усети как лимфните жлези на шията му започват да се подуват и когато вечерта се прибра у дома, вече му бе трудно да преглъща.

— Утре криминалната полиция ще се оправя без теб, това ти го гарантирам — рече жена му.

Той отвори уста да каже нещо, но само хвърли поглед на децата и я затвори отново, без да продума.

Тя не закъсня да увенчае триумфа си.

— Носът ти е напълно запушен. Зяпаш за въздух като риба на сухо.

Той остави вилицата и ножа, промърмори „благодаря за вечерята“ и се затвори със своя макет. Това занимание постепенно го успокои напълно. Работеше бавно и методично, без да се остави да го разсейват странични мисли. Дори и да чуваше шума от телевизора в съседната стая, въобще не го забелязваше. След неопределено време на прага застана дъщеря му с намусен вид и следи от дъвка по брадичката.

— Търсят те по телефона. Типично. Тъкмо по средата на „Пери Мейсън“^[1].

„По дяволите, трябва да преместя телефона.

По дяволите, трябва да се заема с възпитанието на децата.

По дяволите, какво да кажеш на едно тринайсетгодишно дете, лудо по Бийтълс и с вече набъбнал бюст?“

Той се промъкна в дневната, сякаш се извиняваше, че въобще съществува, хвърли глуповат поглед на преситеното кучешко лице на адвоката, изпълнило екрана, придърпа телефона и излезе в антрето.

— Здрасти. — Беше Алберг. — Виж какво, мисля, че набарах нещо.

— Да?

— Спомняш ли си, че разговаряхме за корабите по канала? Които минават оттук през лятото в един и половина и в четири всеки ден?

— Да.

— Опитах се да проконтролирам движението на малките параходи и товарните кораби тази седмица, почти е невъзможно да се установят всички, които се мотаят наоколо. Но преди час едно от момчетата от патрулната полиция каза, че е видяло пътнически кораб да минава в западна посока посред нощ някъде през миналото лято. Кога точно — не помни и не се сетил за това, докато не го попитах. Дежурил тогава няколко нощи. Изглежда невероятно, но той се кълне, че е вярно. На другия ден излязъл в отпуск и после забравил.

— Разпознал ли е парахода?

— Не, чакай. Обадих се в Гьотеборг на чиновниците от параходството. И един от тях каза, че би могло да бъде вярно. Смята, че лодката се казва „Диана“, и ми даде адреса на капитана.

Кратка пауза. Чу се как Алберг драсна клечка кибрит.

— Добрах се и до капитана. Той си спомни, въпреки че явно хич не му се щеше. Първо стоели на котва цели три часа при Хевринге, после се пръснал някакъв паропровод в мотора…

— В машината.

— Какво каза?

— В машината. Не в мотора.

— Тъй де, във всеки случай престояли в Сьодершьопинг повече от осем часа за ремонт. Това значи, че закъснели с дванайсет часа и са минали през Буренсхулт след полунощ. Не са зареждали в Мутала или Вадстена, а пътували директно за Гьотеборг.

— Кога е станало това? Кой ден?

— Нощта срещу пети.

Никой от тях не промълви нищо следващите десет секунди. После Алберг каза:

— Четири дни преди да я намерим. Обадих се пак на оня от параходството и сверих часовете. Той запита за какво става дума и аз поисках да знам дали всички, които са били на борда, са пристигнали нормално. Нима някой не е пристигнал? — попита той. Казах, че всъщност не знам. Вероятно си е помислил, че не съм съвсем наред.

Отново настъпи тишина.

— Мислиш ли, че това значи нещо? — попита накрая Алберг.

— Не знам — отговори Мартин Бек. — Може би. Но при всички случаи си свършил добра работа.

— Ако всички, които са били на борда, са слезли в Гьотеборг, значи нищо не е свършено. — В гласа му се долавяше странна смесица от разочарование и скромен триумф. — Трябва да проверим всички сведения.

— Несъмнено.

— Чао.

— Чао. Ще се обадя.

Мартин Бек постоя прав известно време с ръка на телефонната слушалка, после сбърчи чело и като сомнамбул прекоси дневната и влезе в стаята си. Внимателно затвори вратата и седна пред параходния макет, вдигна ръка към една от мачтите, но веднага я отпусна.

Час по-късно все още седеше така, докато не дойде жена му и го прати в леглото.