Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Хуго Фицдуайн (1)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Games of the Hangman, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Корекция
sonnni (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Виктор О’Райли. Игрите на палача. Първа част

ИК „Хипопо“, Варна, 1994

Редактор: Валентина Кирова

Коректор: Веселина Христова

ISBN: 954-619-009-8

 

 

Издание:

Виктор О’Райли. Игрите на палача. Втора част

ИК „Хипопо“, Варна, 1994

Редактор: Валентина Кирова

Коректор: Веселина Христова

ISBN: 954-619-009-8

История

  1. — Добавяне

Пролог

„От древна времена самураите са се славели със силен дух, желязна воля и смелост.“

Юкио Мишима, Хагакура

„Няма разлика дали ще изследваш ада или рая. За да откриеш нещо ново, изследвай непознатото.“

Шарл Бодлер

Островът на Фицдуейн, западно от Ирландия, 1981 година.

Когато му казаха, че трябва да се обеси, Руди побледня и краката му се подкосиха.

После се посъвзе и останалите разбраха, че е приел неизбежността на това, което щеше да се случи. Той просто нямаше избор. Ако не изпълнеше присъдата, смъртта му щеше да бъде мъчителна, както и тази на Врени и другите от семейството. Въпрос на един или няколко живота — и в двата случая той щеше да умре. Не оставаше друга възможност. Казаха му, че ще приключи бързо и безболезнено.

Повече не можеше да издържа — нещата, които правеха и крояха, независимо от причините, внезапно му се видяха противни. Не можеше да продължава така. Тялото му се възбунтува, прилоша му и започна да му се гади. Съзнанието му се бе превърнало в блато от ужасяващи образи и спомени, а вярата и надеждата бяха мъртви. Още когато се присъедини към тях, знаеше, че никога не ще ги напусне жив.

Мина му мисълта за бягство. После реши да се обърне към властите или да противодейства по някакъв начин, но през цялото време знаеше с абсолютна сигурност, че не говорят и че щяха наистина да изпълнят заканата си. Искаха живота му. В противен случай Врени, Марта и Андреас бяха обречени.

Смъртта като изход не бе чак толкова лоша. Вината го гризеше и той не знаеше как би могъл да избяга от нея. Разбираше, че за това, което вече бе сторил, няма прошка — самият той не можеше да си прости.

Бяха се погрижили за всичко. Казаха му къде да отиде и какво да направи. Когато стигна до стария дъб, видя, че въжето е вече поставено. Беше тънко и синьо — такива въжета се използваха за какво ли не. Трудно му беше да повярва, че толкова прозаично нещо ще сложи край на живота му. Бяха му казали, че са направени точни изчисления и смъртта ще настъпи моментално.

Четирима стояха около дървото, гледаха и чакаха безучастно. Никой не се опита да му помогне. Трябваше да го направи сам.

Качи се на дървото с усилие — бе валяло и стволът бе мокър и хлъзгав. Стъпи на клона и промуши примката около врата си. Залитна и за да се задържи, се хвана за висящото въже. Ръцете му трепереха, побиха го тръпки.

Долу виждаше двама от наблюдателите. Заля го вълна от отчаяние, почувства се безкрайно самотен и изведнъж му се прииска да види приятелско лице. След секунди щеше да е мъртъв и никой нямаше да се заинтересува. Не можеха да открият причината за това, което се е случило. Човекът от Берн изпълняваше присъдата така неумолимо, сякаш присъстваше на екзекуцията, а не беше на хиляда и петстотин километра от тази тъжна мокра гора.

Внезапно Руди се сети за баща си. Сякаш го виждаше пред себе си и той му се усмихваше както някога. Спомни си за времето, когато семейството бе едно цяло и всички живееха щастливо.

Смъртта съвсем не настъпи веднага. Човекът от Берн бе дал недвусмислени разпореждания — всичко друго, но не и моментално. На Руди му трябваше доста време, за да умре.

Долу наблюдателите — ужасени и възбудени — изчакаха, докато спазматичните гърчове на тялото и звуците от задушаването замрат напълно и едва тогава си тръгнаха.

Беше нищо в сравнение с това, което предстоеше.