Пер Вальо, Май Шьовал
Роузана (1) (Роман за едно престъпление)

1.

Извадиха тялото на осми юли малко след три часа следобед. Беше сравнително запазено и вероятно не бе престояло във водата твърде дълго.

Намирането на трупа се дължеше на чиста случайност. Това, че всичко стана бързо, си беше късмет и щеше да е от полза на полицейското разследване.

Долу, при стълбищата на шлюза в гората на Бурен, има вълнолом, който предпазва от източните ветрове при излизане в морето. Когато тази пролет каналът бе отворен за трафика, притокът отново довлече тиня. Корабите трудно маневрираха и винтовете им вдигаха тлъсти дънни жълтосиви облаци кал. Явно нещо трябваше най-сетне да се направи, затова още през май дружеството, отговарящо за канала, поръча драга от Управлението по строителството на водните пътища. Документацията мина през редица немарливи чиновници и накрая попадна в Параходното дружество. То на свой ред реши, че работата трябва да бъде извършена от екскаваторна драга, каквито има Пътното управление, а то пък заяви, че за земекопните работи отговаря Параходното дружество. В безизходицата бе решено да се потърси някой, който да прехвърли делото в пристанищната управа в Норшьопинг. Оттам върнаха документацията на Параходното дружество, което я върна на Управлението по строителството на водните пътища. Там някой веднага вдигна телефона и набра номера на един инженер, който наистина разбираше от земекопни машини. Приятелите му го наричаха Калния мърльо. Например той знаеше, че само един от екскаваторите има нужните размери, за да мине през шлюзовете. Тази машина се наричаше Грайфер, но й викаха Прасето и точно тогава се намираше в рибарското пристанище в Граварне. Сутринта на пети юли корабът с това съоръжение швартова в Буренсхулт за радост на зяпащите го местни хлапета и един виетнамски турист.

Час по-късно се появи представител на Дружеството по каналите. Той се качи на борда да обсъди задачата, което отне известно време. Следващият ден беше събота и корабът остана на вълнолома, а екипажът си замина за уикенда. Съставът му беше обичайният за подобно съоръжение — майстор земекопач, който беше и командир със заповед да изведе кораба в морето, машинист и един моряк. Последните двама бяха от Гьотеборг и се качиха на вечерния влак от Мутала. Шефът живееше в Нака и жена му го взе с колата. В седем сутринта в понеделник всички отново бяха на борда и час по-късно започнаха да дълбаят. В единайсет трюмът беше пълен и драгата излезе в морето да го изпразни. На връщане трябваше замалко да спрат заради някакъв бял параход, пресичащ Бурен в западна посока. По релинга се трупаха чуждестранни туристи, които с истерично въодушевление махаха на сериозните мъже на екскаватора. Пътническият кораб бавно изкачи височината на шлюза към Мутала и Ветерн и към обяд флагчето му вече беше изчезнало над най-горната шлюзова врата. В един и половина започнаха да дълбаят отново.

Времето беше топло и приятно със слаби променливи ветрове и лениво движещи се по небето облаци. На вълнолома и мостчето на канала се мотаеха някакви хора. Повечето се припичаха на слънце, други мятаха въдици, двама или трима наблюдаваха дълбаенето. Черпалката тъкмо бе погълнала нов залък тиня от дъното на Бурен и се измъкваше от водата. Машинистът механично изпълняваше работата си в своята кабинка, майсторът копач пиеше кафе в камбуза, а морякът се беше облакътил на релинга и плюеше във водата. Черпалката продължаваше да се издига.

Когато се показа на повърхността, някакъв мъж се изправи на кея и направи няколко крачки към кораба. Махаше с ръце и нещо крещеше. Морякът се надигна, за да чуе по-добре.

— Има някой в черпалката! Спрете! Има някой там!

Морякът погледна объркано първо мъжа, после черпалката, която бавно се завърташе над трюма, за да изхвърли съдържанието си. От нея се стичаше мръсносива вода. Машинистът я спря точно над трюма. Тогава морякът видя онова, което човекът от вълнолома вече беше видял. От челюстите на черпалката стърчеше бяла гола ръка.

Следващите десет минути бяха дълги и делови. Бяха взети редица мерки, на кея се появи някакъв мъж, който повтаряше наново и наново:

— Не правете нищо, не пипайте нищо, оставете всичко така, докато дойде полицията…

Машинистът изскочи, огледа се и се прибра обратно в кабината. Седна зад ръчките и се сви в относителната си сигурност, оставяйки крана да се люлее и черпалката да виси, докато майсторът, морякът и някакъв сръчен въдичар освободиха тялото.

Беше жена, лежеше свита по гръб по средата на кея, а около нея се тълпяха изумени хора и я гледаха. На децата мястото не им беше там, но никой и не помисли да ги отведе. Всички имаха едно и също наум — че никога няма да забравят тази гледка.

Морякът хвърли три кофи вода върху й. Доста по-късно, когато полицейското разследване потръгна, се намериха хора, които го порицаваха за това.

Беше гола, без никакви украшения. Кожата на гърдите й беше по-светла, както и на слабините, сякаш се беше пекла на слънце по бикини. Имаше широки хълбоци и тежки бедра, космите под скута й бяха черни, мокри и гъсти. Гърдите й бяха малки и отпуснати, с големи тъмни зърна. От кръста надолу към хълбока й се проточваше червеникава драскотина. Иначе кожата й бе гладка, без петна или белези. Имаше малки ръце и крака с небоядисани нокти. Лицето й бе подпухнало и беше трудно да се определи как изглежда всъщност. Веждите й бяха тъмни и гъсти, а устата — широка. Косата беше черна, не много дълга, залепнала за главата. Един кичур лежеше напреко на гърлото й.