Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winter Moon, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 20 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Преводач: Петър Нинов, 2001

Дизайн на корицата: Димитър Стоянов — ДИМО, 2001

Редактор: Лилия Анастасова

ИК „Плеяда“, 2001


ПЪРВА ЧАСТ

ГРАДЪТ НА УМИРАЩИЯ ДЕН

Плажове, сърфисти калифорнийски жени.

Вятър, пропит с чудни мечти.

Бугенвилия, портокалови гори.

Звездите се раждат, всичко блести.

 

Променя се времето, спускат се сенки.

Вятърът лъха на гнило — упадък.

Кокаин, узита, автомобилни престрелки.

Смъртта е банкер. Всички плащат й данък.

Книга на преброените тъги

ПЪРВА ГЛАВА

Смъртта караше смарагдовозелен лексус. Колата потегли, мина покрай четирите бензинови колонки и спря в едно от двете платна.

Застанал пред бензиностанцията и сервиза, Джак Макгарви забеляза колата, но не и шофьора. Дори и под мрачното и навъсено небе лексусът блестеше като бижу. Прозорците на гладката и лъскава машина бяха с тъмни матови стъкла, така че Джак не би могъл да види добре кой седи зад волана дори и да се беше опитал.

Като трийсет и две годишно ченге, което има жена, дете и голям ипотечен заем за изплащане, той не се надяваше да си купи такава скъпа и луксозна кола, но въпреки това не завидя на собственика на лексуса. Джак често си припомняше думите на баща си, който му беше казал, че завистта е престъпление на душата. Ако завиждаш на един човек за неговото имущество и притежание, казваше баща му, тогава трябва да си готов да поемеш и неговите отговорности, задължения, болки и проблеми.

Макгарви се загледа в колата. Възхити й се сякаш беше безценно произведение на изкуството, изложено в музея „Гети“, или първото издание на роман на Джеймс М. Кейн в оригинална прашна подвързия. Той не изпитваше силно желание да я притежава, а просто се наслаждаваше на самия факт на нейното съществуване.

В едно общество, което, изглежда, се движеше към анархия, в която грозотата и упадъкът правеха нови завоевания всеки ден, неговият дух беше приповдигнат от живото доказателство на четири колела, че ръцете на хората са способни да произвеждат качествени и красиви неща. Лексусът, разбира се, беше вносен. Проектиран и произведен в чужда страна. Но за него това сякаш беше срам за целия човешки род, а не само за неговите сънародници. Високите стандарти го ободряваха, независимо къде ги срещаше.

Прислужникът в сива униформа излезе от канцеларията и тичешком стигна до лъскавия автомобил. Джак погледна към колата и после отново насочи вниманието си към Хасам Аркадян.

— Моят сервиз е остров на чистотата в морето от мръсотия, капка здрав разум в бурята от лудост — изрече Аркадян с приповдигнат тон, без да му прави впечатление, че думите му звучат мелодраматично.

Той беше слаб и строен, около четирийсетгодишен. Имаше тъмна коса и прилежно поддържани мустаци. Ръбовете на сивите му работни, памучни панталони бяха остри като ножове. Ризата и якето в същия цвят бяха безупречно чисти.

— Страничните алуминиеви стени и тухлите са обработени със специален разтвор — продължи и посочи фасадата на сервиза. — Никоя боя не би могла да хване върху тези стени. Дори и металикът. Не беше евтино, но сега, като дойдат онези хулигани през нощта и пръскат със спрейовете си с боя по стените, още на следващата сутринта измиваме всичко и заличаваме пораженията.

С безупречния си външен вид, необикновена енергичност и тънки и сръчни пръсти Аркадян можеше да мине за хирург, който се кани да започне работния си ден в операционната. Вместо това той беше собственик на автосервиза.

— Знаете ли, че има професори, които са написали книги за ползата от графитите? — възмути се Аркадян.

— Ползата от графитите? Ползата!

— Наричат го улично изкуство — отвърна Лутър Брайсън, партньорът на Джак.

Аркадян погледна недоверчиво високия като върлина чернокож полицай.

— Мислите, че това, което вършат тези негодници, е изкуство!

— Хей, по-спокойно. Не го мисля аз — каза Лутър.

Висок метър и осемдесет и седем, с тегло деветдесет и пет килограма, той беше по-висок със седем сантиметра от Джак и с двайсетина килограма по-тежък. Аркадян пък беше с около двайсет сантиметра по-нисък и с трийсет килограма по-лек от чернокожия гигант. Макар че Лутър беше добър като човек и партньор, на изсеченото му като гранит лице никога не се появяваше усмивка. Дълбоко разположените му очи никога не трепваха. „Моят поглед на Малкълм Х“[1], го наричаше самият той.

С или без униформа, Лутър Брайсън можеше да изплаши всеки, от папата до последния джебчия.

В момента той не бе отправил този си поглед, не искаше да изплаши Аркадян, тъй като беше напълно съгласен с него:

— Не и аз. Просто казвам как го нарича префърцунената тълпа. Улично изкуство.

Собственикът на сервиза отвърна:

— Това са професори. Образовани хора. Доктори на хуманитарните науки и литературата. Те извличат изгода от образованието си, каквото моите родители не можеха да си позволят да ми дадат, но те са глупави. Не мога да намеря друга подходяща дума. Глупави и това си е. — Лицето на Аркадян изразяваше гняв и недоволство, с каквито Джак все по-често се сблъскваше в Града на ангелите. — Какви глупаци излизат от университетите днес!

Аркадян беше положил голям труд за предприятието си. Неговата собственост беше оградена от клинообразни тухлени сандъчета за цветя, в които бяха засадени кралски палми и азалии с червени цветове. Нищо не отблъскваше хората, нямаше и боклук. Навесът, който покриваше бензиновите колонки, се крепеше на тухлени колони и цялата бензиностанция имаше колониален стил.

В която и да е епоха тази бензиностанция би изглеждала не на мястото си в Лос Анджелис. Прясно боядисана и чиста, тя правеше впечатлените в обкръжаващата я мръсотия, която се разпространяваше като чума из града през деветдесетте години.

— Хайде, елате, вижте, вижте — прикани ги Аркадян и се запъти към южния край на сградата.

— Бедният, ще си докара някой инсулт заради това — отбеляза Лутър.

— Някой трябва да му каже, че днес не е модерно да ти пука за нещо — отвърна Джак.

В небето заплашително прогърмя мълния. Лутър погледна към мрачните облаци и изрече:

— В прогнозата за времето не казаха, че днес ще вали.

— Може би не беше мълния. Може би накрая някой е взривил сградата на общината.

— Мислиш ли? Е, ако сградата беше пълна с политици, сега щяхме да си вземем почивка, да намерим бар и да празнуваме.

— Хайде, господа полицаи — повика ги Аркадян. Той беше стигнал до южния ъгъл на сградата, до който те бяха паркирали патрулната си кола. — Погледнете това. Искам да го видите, искам да видите моите клозети.

— Неговите клозети ли? — изненада се Лутър.

Джак се засмя.

— По дяволите, нямаш ли какво друго да правиш? — попита той.

— Много по-безопасно е, отколкото да преследваш лошите — отвърна Лутър и последва Аркадян.

Джак отново хвърли поглед на лексуса. Хубава, машина. За колко ли време се ускорява до сто километра в час? За осем? Седем? Сигурно го прави като красив сън.

Шофьорът беше излязъл от колата и стоеше до нея. Джак бегло огледа човека и забеляза само, че носи широк двуреден костюм от Армани.

Лексусът беше с джанти със спици и хромирани брони. Отражението на буреносните облаци се движеше бавно върху предното стъкло и се превръщаше в чудати димни фигури върху зелената предна част на автомобила.

Джак въздъхна и последва Лутър в работилницата. Първият стенд беше празен, но на втория имаше сиво беемве, повдигнато с хидравличен крик. Млад мъж от азиатски произход, облечен в комбинезон на механик, работеше по колата. Инструментите и различните консумативи бяха подредени по стените и двата стенда изглеждаха по-чисти от кухнята в един четиризвезден ресторант.

В ъгъла на помещението бяха поставени два автомата за безалкохолни напитки. Те къркореха и издаваха такива звуци, сякаш произвеждаха напитките със собствени стомаси. Зад ъгъла се намираха мъжката и женската тоалетни. Аркадян беше отворил и двете врати.

— Хвърлете един поглед, хайде — искам да видите моите клозети — каза той.

И двете помещения бяха с бели керамични плочки, бели шкафчета, бели кошчета за боклук, бели мивки, блестящи хромирани кранове и големи огледала над мивките.

— Неопетнени — заяви Аркадян, като говореше бързо. Той произнасяше думите като скоропоговорка. — Никакви драскотини по огледалата, никакви петна по мивките. Проверяваме ги след всеки клиент, дезинфекцираме ги всеки ден. Можете да ядете по тези подове и ще бъде еднакво сигурно, като да се храните от чинии от кухнята на майка ви.

Гледайки към Джак, Лутър се усмихна и каза:

— Мисля да си взема пържола и печен картоф. Ти какво искаш?

— Само салата — отвърна той. — Опитвам се да сваля един-два килограма.

Въпреки че чу шегите им, Аркадян не можа да се отърси от мрачното си настроение. Подрънка с връзката ключове.

— Държа ги заключени, давам ключовете само на клиентите. Градският инспектор наминава, напомня ми, че това са места за обществено ползване и трябва да бъдат отворени за хората, независимо дали си купуват нещо или не.

Отново подрънка с ключовете, по-силно и по-гневно.

— Нека ме глобят. Ще платя глобата — продължи Аркадян. Когато държа моите клозети отключени, пияниците и скитниците, които живеят по алеите и парковете, ги използват, пикаят на пода, повръщат в мивките. Няма да повярвате каква кочина правят, отвратително! За такива неща направо ме е срам да говоря.

При мисълта какво щеше да им каже, Аркадян направо се изчерви. Той помаха във въздуха с връзката ключове пред всяка от отворените врати и на Джак му заприлича на някакъв вуду магьосник, който прави заклинание. В този случай — да попречи на изметта да осквернява неговите тоалетни. Лицето на собственика беше алено и мрачно като буреносното небе над тях.

— Нека ви кажа нещо. Хасам Аркадян работи по шейсет-седемдесет часа на седмица. Хасам Аркадян плаща на осем служители на пълен работен ден и Хасам Аркадян дава половината от печалбата си за данъци. Но Хасам Аркадян няма да прекара живота си в чистене на повръщано, защото шайка тъпи бюрократи мислят повече за разни пияници, наркомани и психари, а пренебрегват порядъчните хора.

Той свърши речта си задъхан. Спря да дрънка с ключовете и въздъхна. Затвори вратите и ги заключи.

Джак се почувства безпомощен. Той забеляза, че Лутър също се чувства неудобно. Понякога едно ченге не може да направи много за жертвата от това да му кимне като израз на симпатия и на съчувствие, да му се извини от името на града, който продължава да затъва. Това беше едно от най-неприятните неща в неговата професия.

Аркадян заобиколи ъгъла и отново се върна пред бензиностанцията. Сега вече не вървеше толкова бързо като преди. Раменете му бяха отпуснати и за пръв път изглеждаше no-скоро отчаян, отколкото ядосан. Сякаш беше решил, може би подсъзнателно, да се предаде.

Джак се надяваше да не е така. В живота си Хасам се беше борил да осъществи своята мечта за едно по-добро бъдеще, един по-добър свят. Той беше един от малцината, които все още имаха смелостта да се съпротивляват на ентропията. Войници на цивилизацията, воюващи на страната на надеждата, те вече бяха останали прекалено малко, за да могат да се обединят в силна армия.

Джак и Лутър оправиха коланите с кобурите си и последваха Аркадян навън. Мъжът в костюма от Армани седеше до втория автомат за безалкохолни напитки и изучаваше асортимента. Беше горе-долу на възрастта на Джак, висок, рус, добре обръснат. Имаше златистобронзова външност, която по това време на годината в този град можеше да се дължи само на солариум. Докато минаваха покрай него, той извади шепа монети от джоба на панталона си.

Навън при бензиновите колонки служителят миеше предното стъкло на лексуса, макар че колата и без това изглеждаше току-що измита, когато паркира тук.

Аркадян спря пред прозореца, който заемаше половината от предната стена на неговата канцелария.

— Улично изкуство — изрече тъжно и меко той, когато Джак и Лутър го настигнаха. — Само един глупак може да го нарече по друг начин освен вандализъм. Варварите днес са на свобода. Напоследък някои вандали бяха заменили спрейовете си за шаблони с киселинни пасти. Те изобразяваха символите и лозунгите си върху стъклата на паркираните автомобили и прозорците на офисите, които оставаха през нощта непредпазени от решетки и капаци.

Предното стъкло на канцеларията на Аркадян беше похабено от половин дузина различни надписи от членовете на една и съща банда. Някои от тях бяха повторени по два-три пъти. С десет сантиметра високи букви те бяха написали: КЛАНЕТО НАБЛИЖАВА.

Подобни антиобществени прояви напомняха на Джак за едно от събитията, станали в нацистка Германия, за което той беше чел веднъж. Още преди войната да започне, разбойници-психопати бяха завладели улиците по време на една дълга нощ, Kristallnacht — Кристалната нощ. Те изписвали по стените антиеврейски лозунги, разбивали прозорците на домовете и магазините, собственост на евреи, докато улиците заблестели от счупените парчета като кристални. Понякога му се струваше, че варварите, за които Аркадян говореше, са новите фашисти, този път дошли от двата края на политическия спектър. Те ненавиждаха не само евреите, но всеки, който държеше на обществения ред и цивилизованост. Техните действия бяха също една Kristallnacht, но ставаща на забавен кадър в продължение на години вместо часове.

— На другия прозорец положението е още по-лошо — каза Аркадян и ги поведе зад ъгъла към северната страна на сградата. Тук прозорецът също заемаше голяма част от стената, но на него освен символите на бандата с главни букви бяха изписани думите АРМЕНСКО ЛАЙНО.

Дори расистката обида не можа да разпали отново гнева на Хасам Аркадян. Той гледаше с тъжни очи към обидните думи и каза:

— Винаги съм се старал да се отнасям добре с хората. Не съм идеален, имам и грехове. Кой няма? Но винаги съм правил всичко възможно, за да бъда добър човек, честен, искрен. И сега това.

— Сигурно няма да ви накара да се почувствате по-добре започна Лутър, — но ако зависеше от мен, законът щеше да ни даде зелена светлина да хванем тези отрепки, които правят подобни неща, и да напишем втората дума на челата им. Лайно. Напиши го на кожата им с киселина, също както те са го направили върху прозорците ви. Накарай ги да ходят така няколко години, преди да успеят да си направят пластична операция, за да заличат надписа, и ще видим колко ще се променят.

— Мислите, че можете да откриете тези, които са го направили? — попита Аркадян, въпреки че знаеше отговора.

Лутър поклати отрицателно глава, а Джак отвърна:

— Няма начин. Ние ще напишем доклад, разбира се, но при нас няма достатъчно хора, които да работят по случаите на леките престъпления като това тук. Единственото, което вие можете да направите, е да монтирате спускащи се метални жалузи веднага щом смените стъклата на прозорците.

— В противен случай ще трябва да ги сменяте всяка седмица — добави Лутър. — И много скоро застрахователната компания ще прекъсне договора ви.

— Те вече отхвърлиха иска ми да покрият разноските заради вандализма — каза Аркадян. — Биха покрили щетите ми само в случай на земетресение, наводнение или пожар. Няма да го направят дори и ако пожарът възникне по време на безредици и бунт.

Тримата стояха умълчани и гледаха към прозореца, замислени за собствената си безпомощност.

Навън задуха хладният мартенски вятър. В близката до тях тухлена саксия кралските палми зашумоляха и стъблата им леко заскърцаха.

— Е, можеше да е и по-лошо, господин Аркадян — промълви накрая Джак. — Искам да кажа, поне се намирате в доста добра част от града — тук на Уестсайд.

— Да. Това не кара ли сърцето ви да се къса от болка? — отвърна Аркадян. — Това ли е добрият квартал?

Джак дори не желаеше и да мисли по въпроса.

Лутър също искаше да заговори, но се чуха силен трясък и сърдити викове, които идваха откъм предната част на бензиностанцията. Докато тримата забързаха и завиха зад ъгъла, големите прозорци потрепериха и задрънчаха от силния вятър.

На петнайсетина метра от тях мъжът в костюм на Армани отново ритна автомата за безалкохолно. Зад него на земята, покрита с пяна, лежеше чаша с пепси, а съдържанието й се беше разляло по асфалтовата настилка.

— Отрова! — крещеше той на машината. — Дяволите да те вземат, отрова!

Аркадян дотича и му каза:

— Господине, моля ви, съжалявам. Извинете, ако машината не ви е сипала от напитката, която сте избрали…

— Хей, я чакайте малко — обади се Лутър. Той говореше както на собственика на бензиностанцията и сервиза, така и на побеснелия непознат.

Пред вратата на канцеларията Джак настигна Аркадян, сложи ръка на рамото му, спря го и му каза:

— По-добре оставете на нас да се оправим.

— Проклета отрова — продължи клиентът и сви юмрук, сякаш искаше да удари автомата.

— Това е само една машина — обърна се Аркадян към полицаите. — Непрекъснато ме уверяват, че са я оправили, но тя продължава да сипва пепси, когато натискаш за портокалов сок.

Колкото и да вървяха зле напоследък нещата в Града на ангелите, на Джак му беше трудно да си представи, че Аркадян е свикнал да гледа как хората излизат от релсите всеки път, когато получат пепси вместо сок.

Клиентът се обърна с гръб към машината и към тях, сякаш щеше да си тръгне пеша и да остави тук лексуса си. Изглежда, трепереше от яд, но всъщност силният вятър развяваше широкия му костюм.

— Нещо не е ли наред? — попита Лутър и се запъти към мъжа, когато отново блесна мълния и палмите в саксиите се заогъваха от вятъра.

Джак тъкмо последва Лутър, когато забеляза как полите на сакото на русия се разпериха и запляскаха като крилете на прилеп. Нищо странно, ако палтото не беше закопчано само миг преди това.

Разгневеният все още гледаше встрани от тях. Раменете му бяха напрегнати, а главата приведена. Заради широкия костюм, който се вееше от вятъра, той не приличаше на човек, а по-скоро на прегърбен трол. Мъжът започна да се обръща и Джак нямаше да се изненада, ако видеше уродливата муцуна на звяр, но в действителност беше същият загорял тен и избръснато лице като преди.

Защо кучият му син беше разкопчал палтото си, освен, ако под него не държеше нещо, което му е необходимо. И какво му трябваше на избухлив и побеснял човек като този, което да държи под сакото, под неговото широко сако, неговото проклето огромно сако?

Джак извика на Лутър да внимава.

Но той също усети опасността. Дясната му ръка се придвижи към пистолета на бедрото.

Престъпникът имаше предимство, защото започна пръв. Никой не знаеше, че насилието витае наоколо, докато той не го пусна на воля. Непознатият се обърна към полицаите, хванал оръжие във всяка ръка, преди Лутър и Джак да успеят дори да докоснат своите револвери.

Отекна барабанният тътен на автоматичния огън. Куршумите се забиха в гърдите на Лутър, събориха едрия полицай на земята и го отхвърлиха назад. Хасам Аркадян се изви, улучен два-три пъти, свлече се и закрещя от агонизираща болка.

Джак се хвърли зад стъклената врата на канцеларията. Той почти успя да се измъкне невредим, когато беше улучен в левия крак. Сякаш някой го беше ударил силно по бедрото с желязо. Но беше куршум.

Падна по очи на пода. Вратата се затвори зад него. Огънят от оръжието я разби на парчета и по гърба му започнаха да падат големи парчета от счупеното стъкло.

Той се изпоти от горещата болка.

Някъде свиреше радио. Стари златни парчета. Дион Уоруик. Пееше, че светът се нуждае от любов, нежна любов.

Навън Аркадян все още крещеше, но от Лутър Брайсън не се чуваше нито звук.

Лутър беше мъртъв. Джак не можеше да го проумее. Мъртъв. Не смееше и да си го помисли.

Оръжието продължи да трака.

Още някой изкрещя. Сигурно беше служителят при лексуса. Крещенето не продължи дълго. Беше кратко и секна бързо.

Навън Аркадян вече също не крещеше. Той плачеше и се молеше на Господ.

Силният и мразовит вятър караше големите стъкла на прозорците да вибрират. Той забуча подигравателно през разбитата врата.

Стрелецът щеше да дойде скоро.

Бележки

[1] Американски, борец за правата и свободите на чернокожите — Б. пр.