Серия
Ърл Гарнет (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Death Rounds, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 7 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
dave (2011 г.)

Издание:

Питър Клемънт. Щамът на отмъщението

Американска, първо издание

Оформление на корица: „Атика“

ИК „Атика“ — ЕТ „Ангел Ангелов“, 2000 г.

ISBN: 954-729-074-6


Първа част
Инкубация

Глава първа

Вторник; 21 октомври; 10,00 ч.

 

Жената изглеждаше мъртва. Кожата й беше на тъмночервени и бели петна от недостатъка на кислород. Когато обаче се приближих до носилката, долових дишане — хрипове, завършващи със свистене. Междуребрените мускули се съкращаваха и отпускаха болезнено от усилието да вдиша. Кожата й беше топла въпреки мъртвешката белота и издаваше кисел мирис на пот, наситена с млечна киселина. Кафявите й пръсти издаваха, че е пушачка. Като усети допира на ръката ми, болната отвори очи и се огледа тревожно. Зениците й бяха разширени от ужас — от притока на адреналин, който предшества смъртта. Посивяла коса лежеше сплъстена и разрошена върху възглавницата. Най-страшен бе погледът й. Не можеше да проговори, но очите сякаш казваха: „Вие ме изпратихте вкъщи.“

Опитах се да потисна нарастващата тревога и чувство на вина и поставих два пръста отдясно на врата й.

— Налягане? — попитах, като се опитвах да си придам спокоен тон.

Едва усещах пулса на сънната й артерия.

— Осемдесет на нула — отвърна сестрата, застанала над главата на пациентката; постави кислородна маска на устата на болната и я свърза с кислородния апарат. — Току-що го измерих. Пулс — сто и двадесет, непостоянен.

Вече бе свързала жената към кардиологичен монитор. Непостоянното пиукане на апарата и бързата назъбена линия на екрана над мен далеч не изглеждаха успокоителни.

— Мисля, че има трептене на предсърдието — добави сестрата, след като хвърли поглед на назъбената линия. Имаше право.

Не отговорих.

— Ще използвате ли електрошока — попита сестрата.

С това ясно искаше да ми подскаже, че смята за най-удачно да се опитам да върна сърцето към нормалния ритъм с помощта на електрически ток. Поклатих глава:

— Трептенето може да е резултат от шока, а не причината.

Опитах да се съсредоточа.

Две други сестри, приведени от двете страни на масата, се опитваха да намерят вени, за да включат пациентката на системи.

— Готово — обяви Сюзан Робъртс главната сестра.

Тя беше ветеран с двадесетгодишна практика в такива борби за съживяване, също както и аз. Без да чака допълнителни инструкции, Сюзън вдигна ръка и нагласи клапата на системата, висяща над главата й. После заобиколи масата, за да се притече на помощ на много по-младата си колежка, която току-що бе измърморила:

— По дяволите!

Сестрата, която стоеше до главата на пациентката, протегна ръка, за да защипе накрайника на апарата за измерване на кислородното съдържание в кръвта за пръста на болната. Зад гърба ми се чу ново пиукане.

— Насищането е само осемдесет процента — отбеляза песимистично тя, с което искаше да покаже, че нивото на кислород в кръвта е опасно ниско.

— Който е свободен — наредих аз, — да направи кардиограма и искам незабавно да ми се донесе преносим рентгенов апарат. Някой да й вземе кръв и да й сложи катетър.

— Предварителните кръвни проби вече са взети, доктор Гарнет — осведоми ме Сюзан, докато свързваше и втората система. — Поръчах и рентген.

После побутна с лакът помощничката си и допълни иронично:

— Въпреки че е шеф на спешното, надявам се, че ще се сети да поиска и бактериологично изследване, защото и него съм поръчала.

Кимнах леко, после си сложих слушалката, за да чуя сърцето на болната. Сюзан ме изгледа озадачено.

Обикновено приемах остроумните й забележки и се включвах в шегите й. Така повдигахме духа на младите.

Преместих слушалката към долния десен край на гърдите на жената. В белите дробове едва влизаше въздух. Издаваше хриптящ звук, сякаш преминаваше през течност или гной. Заслушах се отляво — същият шум. Треската на болната явно се дължеше на някакво възпаление — обща инфекция, разпространяваща се чрез кръвта. Първоизточникът най-вероятно бе пневмония. Продължих да я преслушвам. Прекрачих плетеницата от жици, които Сюзан свързваше към ЕКГ-апарата, опипах корема и огледах долните крайници. Нищо. Върнах се към главата на пациентката и опипах врата й за изтръпване и признаци на менингит. Очите й все така ме следяха: „Вижте докъде ме докарахте!“

Потреперих, но не се разсеях.

— Слушайте всички. Това е случай на остро възпаление, септичен шок, вероятно причинен от силна пневмония. Да вземем мерки за изолация.

Вече носехме хирургични маски и ръкавици — нормалните предпазни средства. „Изолация“ означава, че се налага да си сложим хирургически престилки, за да не попаднат телесни течности върху дрехите и кожата ни. Освен това при всяко излизане от стаята трябва да изхвърляме цялото си защитно облекло в специална кофа. Тези мерки се взимат, за да предпазят нас и пациентите от евентуална зараза, но надали са достатъчни да се ограничи разпространението на смъртоносни микроорганизми.

Хората в стаята започнаха да навличат предпазни облекла и с още незавързани отзад престилки и маски отново се засуетиха около масата.

Продължих да раздавам нареждания:

— Поддържайте системите отворени, вдигнете й краката, данните й да се докладват непрекъснато. Не трябва да я претоварваме с течност. Намерете ми бързо специалист по инхалиране. Трябва да я интубираме[1] и да възстановим дишането! Веднага!

Думите ми звучаха отчаяно. Обърнах се към Сюзан, но избягвах да я гледам в очите:

— Когато дойде човекът за бактериологичните проби от кръвта, накарай го да вземе от всички секрети: храчки, урина, цереброспинална течност, дори изпражнения. Да дойде за проби и след половин час, ако задържим пациентката дотогава.

Докато говорех, вече навличах престилка.

— Някой стажант да направи лумбална пункция — допълних, като се надявах никой да не усети паниката, скрита под престореното ми спокойствие.

Един лаборант пристигна с цяла купчина епруветки и метални пръчици с памук.

Застанах над главата на жената и й свалих кислородната маска. Болната започна да кашля и от устата й потече жълтеникава пяна. За моя радост очите й останаха затворени.

— Свържете се с интензивното и инфекциозното — извиках в нарастващата глъчка; грабнах един твърд смукателен катетър и отворих клапата. — Кажете на онези от лабораторията, че ако не побързат, сами ще си определим антибиотиците.

Специалистите от отделението по инфекциозни болести винаги роптаят, когато сами предписваме антибиотици, дори да сме ги избрали правилно. Този ден нямаше да мина без тяхна помощ.

Натопих защитените си с ръкавици пръсти в примесените с кръв храчки, като течаха от устата, и разтворих челюстите с пръсти. През тънката гума усещах топлината на лепкавата течност. Как съм допуснал да се стигне дотам? Каквото и да ми беше мнението за нея, тя бе колежка. Съвестта ме глождеше; плувнах в пот.

— Чакай да взема проба от тази гадост, преди да сте я изсмукали — каза лаборантът, който току-що бе привършил с взимането на кръв.

Избута ме настрани, взе чиста епруветка и неохотно поднесе гърлото й към гъстата течност, изтичаща от ъгълчето на устата на болната. После щеше да фиксира капка от пробата върху микроскопско предметно стъкло и да го потопи във виолетово багрило и йоден разтвор — съставките на оцветяването по Грам[2]. След двадесет минути щеше да е в състояние да определи какъв е смъртоносният микроорганизъм. Лаборантът бръкна с дълга метална пръчица, увита с памук на края, в гърлото на жената. Цялото тяло на болната се сгърчи; тя започна да кашля, гърлото й се сви. По очилата ми полепнаха жълти капчици. Лаборантът издърпа пръчицата; от памука висяха гъсти храчки. Пробите щяха да бъдат посети на различни хранителни среди, за да се определи към какъв антибиотик е чувствителен микроорганизмът.

— Достатъчно — каза лаборантът, прибра пробите в епруветки и ги надписа.

Наврях катетъра в устата на пациентката. Течността от устата й изчезна с шум в тръбичката. Жената отново реагира на допира, но този път по-слабо. Погледнах гърлото, но не установих следи от възпаление на сливиците или обезцветяване на лигавиците — признаците за токсичен шок. Дали обаче щеше да издържи интубация без упойка? Отвратих се от собствената си нерешителност.

— Готово, Ърл — чух познат глас зад гърба си.

Беше доктор Майкъл Попович с ларингоскоп в едната ръка и оранжева ендотрахеална тръба в другата. Дори да не беше заговорил, с прошарената брада, стърчаща изпод маската и крушовидното му тяло, нямаше как да го сбъркам с друг. Бе главен преподавател и мой заместник; и най-важното — приятел.

— Благодаря, Майкъл — казах аз и му отстъпих място.

Той вкара металния накрайник на ларингоскопа над езика на болната, натисна го, за да отвори дихателните пътища и да освети гласните струни, и пъхна гумения уред в трахеята на жената. Тя вдиша мъчително, изхвърли още малко от жълтата слуз, която запушваше бронхите й, и замря. Попович започна да я вентилира, но в този момент дотича специалистът по инхалационна терапия и я пое. Майкъл отстъпи, после ме хвана за лакътя и ме отведе в един ъгъл на стаята, за да не ни чуят останалите.

— Ърл, какво, по дяволите, става с тази жена? И добре ли си? За бога, блед си като платно, потиш се… — Внезапно ме погледна ужасѐн. — Господи! Да не те болят гърдите?

Поех си дъх:

— Тази жена, Майкъл, се казва Филис Сандърс, на петдесет години, и е медицинска сестра в акушерското отделение на Университетската болница. Преди осемнадесет часа дойде със слаба кашлица, лека температура и диария. Успокоих я, че има само грип, и я отпратих.

Останалата част от отделението се втурна в стаята. Стажанти, нетърпеливи да се упражняват, разопаковаха спринцовки и катетри за системи. Майкъл набързо ги разпредели по задачи. Писукането на мониторите и виковете само прелитаха покрай ушите ми.

Пациентката се нуждаеше от антибиотици. Сам обаче не бях в състояние да оценя всички симптоми и да определя вероятния причинител на инфекцията. Изобилието на гной показваше инфекция от грам-положителни коки[3], вероятно пневмококи, но останалите признаци не бяха характерни и ме навеждаха на мисълта за нещо нетипично. Дали не се опитвах да се самоуспокоя… да си представя нещата по-сложни, отколкото бяха, за да оправдая грешката си?

Из стаята внезапно се разнесе миризма, която ми подсказа, че някой е взел проба от изпражнения. Въпреки че източникът на инфекцията очевидно беше в белите дробове, както в много американски болници, щяхме да й направим задължително изследване за ВРЕ — ванкомицин-резистентни ентерококи.

Не можех повече да чакам резултатите от лабораторията. Обърнах се към Сюзан, която тъкмо затваряше телефона:

— Вкарайте й два грама цефриаксон в едната система и един грам еритромицин в другата.

Тези антибиотици щяха да подействат на голям брой вероятни причинители на инфекцията.

— В интензивното са готови да я приемат веднага щом я реанимираме — докладва Сюзан, написа рецепта за антибиотиците и я връчи на един санитар, който чакаше, готов да изтича за поръчката.

Налягането на Филис Сандърс слабо се повиши. Вкарахме й антибиотиците и направихме рентгенова снимка, преди да я изпратим към интензивното, където щяха да я поставят на респиратор.

Дори успяхме малко да позабавим сърцето с дигоксин. Снимката потвърди диагнозата — пневмония. Целият й десен дроб и част от левия бяха запушени от инфекцията, но засега бяхме успели да я извадим от комата. Резултатите от кръвното изследване показваха катастрофално понижение на броя на белите кръвни телца, увеличено количество на чернодробните ензими и затормозени бъбречни функции.

След като се опомни от изненадата от моето изказване, Майкъл се опита да ме успокои. Увери ме, че съм действал правилно, но това не ми помогна особено. Погледна бележките ми от предишното посещение на жената и каза, че той също би постъпил така.

— Като се има предвид развитието на нещата, трябваше да я задържа — възразих аз.

— На какво основание? Малко температура. Виж резултатите. Поне в този случай е добре, че стажантът е предписал извънредни изследвания. Освен леко повишеното ниво на бели кръвни телца и на натрия всичко е било нормално, включително и физическия преглед. Момчето дори я е пратило на рентген, което аз, честно казано, никога не бих направил. Но от бележките му личи, че и той не е показал нищо.

— Затруднени функции на белия дроб от пушенето и незначителна хоризонтална ивица в долната част на десния дроб, която сметнахме, че е или съединителна тъкан, или ателектаза[4] — добавих аз; вече знаех доклада наизуст.

Седяхме в един ъгъл на общото помещение — голяма зала в центъра на отделението, с огромни прозорци към останалите му части. Постоянно гледах през рамото на Майкъл за нови линейки или пациенти, пристигнали пеша, но засега град Бъфало ни даваше малко почивка и в спешното цареше спокойствие. Стажантите, изглежда, се справяха сами с малкото постъпили през деня.

— Очевидно инфекцията е започнала точно от този малък белег, който се оказва много по-важен, отколкото си го мислехме — добавих с патетичен глас.

— Глупости! — възрази Майкъл, достатъчно високо, та всички в стаята да чуят.

Една студентка вдигна очи от компютъра си, но никой друг не ни обърна внимание. Майкъл заговори по-тихо, но не и по-спокойно:

— Ако някой заяви, че по снимката може да се извади друго заключение, ще го нарека лъжец. Никой не е в състояние да предскаже, че това петънце ще се развие в такава инфекция, поне не без предишна снимка за сравнение. Което, между другото, ме кара да се чудя защо е дошла в „Сейнт Пол“, а не се е обърнала към здравната служба за персонала в Университетската болница.

— В отпуска е, „Сейнт Пол“ й е в района. Освен това не е искала в службата й да научат, че е болна.

Това бяха само част от причините. Всъщност жената се беше обадила предварително, за да се увери, че съм на смяна. „Работя с жена му“ — обяви тя при постъпването. След това увеличи неудобството на сестрите, като заяви: „А синът ми е главен лаборант в болницата.“ Приложила същата тактика и към стажанта, който пръв се занимал с нея, за да й направи повече изследвания от необходимите. Отблъскваше всички с нахалството си. Научих тези подробности от сестрите едва след като я бях отпратил, но и без това компанията й ми беше неприятна.

„Познавам Джанет, доктор Гарнет“ — ми каза вместо поздрав Сандърс, когато отидох да прегледам резултатите й със стажанта.

Доктор Джанет Грейстън е моя съпруга, гинеколог в Университетската болница. Постоянно срещам хора, които я познават, за чиито деца се е грижила, хора, които са й благодарни. Този случай беше различен.

„Толкова съм слушала за вас“ — продължаваше Сандърс с висок, писклив глас. Облечена в болничен халат, скръстила ръце на гърдите си, със сива коса, вързана в стегнат кок, тя изглеждаше студена, сдържана. Опита се да се усмихне, но излезе нещо като намръщване. През цялото време сякаш казваше: „И вие ли ще ме разочаровате?“

Веднага ми стана неприятна. Особено ме отврати желанието й да използва познанството си с Джанет, за да ме манипулира.

После ми каза какво работи синът й и добави: „И той е работил с жена ви.“ След тези нейни думи едва се сдържах да не избухна. Докато й обяснявах, че няма нищо сериозно, си мислех: „Иди да се оплакваш в друго спешно отделение.“

Майкъл внезапно ме върна в настоящето:

— От колко време, казваш, че била болна?

— Само един ден. Сутринта малко я боляла главата, после вдигнала температура и получила разстройство.

— Не ми звучи като достатъчно основание сестра да отиде в спешно отделение. Дали не е предпочела „Сейнт Пол“, защото в собствената й болница я знаят като симулантка?

— Може би — отвърнах, без да признавам, че и аз това си бях помислил, когато я отпращах. — Очевидно този път не се е преструвала.

Майкъл се усмихна и ме потупа приятелски по рамото:

— Не се самообвинявай, Ърл. Ти най-добре знаеш, че срещу някои болести не може да се направи нищо.

Майкъл довърши отчета на действията си при реанимацията на пациентката, връчи ми картона на Сандърс и добави:

— Ако случаят се постави на разглеждане, всеки лекар ще се съгласи с мен.

После стана и бързо се запъти към входа, пред който беше пристигнала поредната линейка.

Искаше да ме успокои, но като спомена, че случаят може да се постави на разглеждане, страхът, който се опитвах да преодолея, само се увеличи. Всяко неочаквано повторно посещение на пациент в болницата води до разследване на причините за грешната диагноза. Когато станах завеждащ на спешното отделение преди осем години, лично настоявах за въвеждането на тази практика. Не всички в „Сейнт Пол“ обаче одобряваха този своеобразен съд, където грешките се анализираха подробно и се критикуваха. Винаги, когато комисията разглеждаше мой случай, неколцина недоволни лекари се заемаха да разчистват стари сметки. Този път можеше и да успеят. Докато записвах бележките си в картона, през съзнанието ми отново и отново преминаваха събитията от предния ден. Дали стажантът и болната не ми бяха спестили някаква подробност?

Бележки

[1] Интубиране — вкарване на тръба в орган, в случая — в дихателните пътища. — Б.пр.

[2] Метод на оцветяване на микроорганизми, при което клетките се обагрят или в тъмновиолетово (грам-положителни), или в розово (грам-отрицателни). — Б.пр.

[3] Бактерии с кръгла форма. — Б.пр.

[4] Липса на въздух в някоя част на белия дроб вследствие на недостатъчно разтваряне на алвеолите. — Б.пр.