Пер Вальо, Май Шьовал
Роузана (14) (Роман за едно престъпление)

14.

Мартин Бек вдигна поглед от протоколите от разпита, когато Меландер блъсна вратата на стаята му. Това беше нещо, което се случваше много рядко.

— Карл-Оке Ериксон-Столт — каза Меландер. — Помниш ли го?

Мартин Бек се замисли.

— Огнярят на „Диана“, него ли имаш предвид? Така ли се казваше?

— Сега се нарича Ериксон. Преди две години и половина се е наричал Ериксон-Столт. Когато е бил осъден на една година затвор, защото прелъстил момиче, което нямало и тринайсет години. Не си ли спомняш? Един як, дългокос, нахален тип.

— Да, мисля, че си спомням. Сигурен ли си, че е същият?

— Проверих в моряшкото представителство. Същият е.

— Не помня точно какъв беше. Не живееше ли в Сунобюберг?

— В Хагалунд. При майка си. Станало е един ден, когато майката била на работа, той тогава не е работел. Завел дъщерята на портиера у тях. Нямала още тринайсет години и по-късно се оказало, че била със забавено развитие. Накарал я да пие — мисля, че ракия и плодов сок, и когато била достатъчно пияна, я изнасилил.

— Май че родителите й съобщиха за него.

— Да, аз бях този, който го прибра. По време на разпита се опита да се прави на интересен и твърдеше, че момичето го предизвикало и само си поискало. Тя не изглеждаше дори ден повече от единайсетгодишна, съвсем дете за своята възраст. Лекарят, който я прегледа, се опасяваше, че ще има последици от шока, но повече не знам. Във всеки случай Ериксон получи една година затвор.

Мартин Бек почувства смразяващи спазми в стомаха само като си помисли, че същият човек е бил на борда на „Диана“ заедно с Роузана.

— Къде е сега? — попита той.

— На финландски товарен кораб, „Калайоки“. Ще разбера къде се намира в момента.

В мига, в който Меландер затвори вратата, Мартин Бек вдигна слушалката и се обади в Мутала.

— Трябва да го хванем — въодушеви се Алберг. — Обади се веднага, щом получите нещо от параходството. Искам го тук дори ако трябва да преплувам и да го хвана сам. Другият огняр също е нает на някакъв кораб, но скоро ще разбера и за него. Освен това трябва да говоря пак с капитана. Оставил е морето и сега работи в „Електролукс“.

Приключиха разговора. Мартин Бек поседя неподвижен известно време, питайки се какво да прави. Внезапно стана нервно и бързо се качи един етаж по-горе.

Меландер тъкмо завършваше някакъв телефонен разговор, когато влезе в стаята му. Колберг не беше там.

— Този кораб, „Калайоки“, тъкмо е на път за Холмсунд. През нощта ще е на котва в Сьодерхамн. Параходството потвърди, че оня е на борда.

Мартин Бек се върна в стаята си и отново звънна в Мутала.

— Ще взема едно от моите момчета и тръгваме да го приберем — каза Алберг. — Ще ти се обадя, щом го доведем.

Настъпи пауза. После Алберг попита:

— Мислиш ли, че е той?

— Не знам. Може да е някаква случайност, разбира се. Виждал съм го само веднъж, преди около две години. Доста неприятен тип.

Останалата част от следобеда Мартин Бек прекара в кабинета си. Чувстваше се доста неработоспособен, но все пак успя да отхвърли някои задачи, които се бяха понатрупали. През цялото време мислеше за финландския параход, който плаваше към Сьодерхамн. И за Роузана Макгро.

Прибра се у дома и се опита да поработи над своя корабен модел, но скоро отново застина с подпрени на масата лакти и скръстени пред себе си ръце. Едва ли можеше да разчита да узнае нещо от Алберг преди следващата утрин и накрая си легна. Спа неспокойно и в пет часа вече беше буден.

Когато сутрешният вестник тупна на прага на антрето, той вече бе обръснат и облечен. Тъкмо четеше спортната страница и Алберг се обади.

— Прибрахме го. Държи се нахакано. Нищо не казва. Не мога да твърдя, че ми харесва. Впрочем говорих и с областния. Той каза, че ако е нужен експерт по разпитите, трябвало да те помоля да дойдеш. Смятам, че си нужен.

Мартин Бек погледна ръчния си часовник. Вече знаеше разписанието наизуст.

— Добре, ще успея за влака в седем и половина. Ще се видим. Чао.

Помоли таксито да го закара до Кристинеберг, откъдето взе папката с протоколите от разпитите. Пет минути преди седем и половина седеше във влака.

Карл-Оке Ериксон-Столт беше роден в община Катарина преди двайсет и три години. Бащата починал, когато бил на шест, и година по-късно майка му и той се преместили в Хагалунд. Единствено дете. Майката, шивачка на конфекция, го изхранвала, докато завършил училище. Единственият учител, който си спомни за него, смяташе, че бил добър и, общо взето, нормално развит, но скандалджия и инат. По-нататък работил на различни места, предимно като разносвач с велосипед и механик. Когато бил на осемнайсет, излязъл в морето — първото пътуване като юнга, а после като огняр. Корабното командване не съобщава нещо особено за него. Една година по-късно отново се върнал при майка си, която го издържала, докато след година държавата не сложила ръка върху него. През април миналата година бил освободен от Лонгхолмен.^[1]

Мартин Бек беше прочел протокола от разпита предишния ден, но този път го проучи много внимателно. В папката имаше и заключение от съдебен психиатър. То бе кратко и в него се говореше за лабилност, летаргия и липса на емоционалност. Освен това Карл-Оке Ериксон-Столт имал психопатични отклонения и силно развито сексуално влечение — комбинация, която би могла да доведе до ненормални крайности.

От гарата Мартин Бек отиде направо в полицията и в единайсет без десет почука на вратата на Алберг. Вътре бе и комисарят Ларшон. Изглеждаха уморени и разтревожени и очевидно се зарадваха, че могат да прехвърлят топката другиму. Никой от тях не бе успял да откопчи и дума от Ериксон, като се изключи някоя и друга псувня.

Алберг прегледа папката. Когато я затвори, Мартин Бек попита:

— Откри ли другия огняр?

— Да, донякъде. Работи на германски кораб, който в момента е в Хок ван Холанд. Тази сутрин се обадих в Амстердам и разговарях с някакъв комисар, който знаеше малко немски. Трябва да чуеш моя немски. Доколкото съм разбрал, в Хага имало някакво момче, което говорело датски и можело да се справи с разпита. Ако и той ме е разбрал. В такъв случай ще знаем нещо утре.

Алберг поръча кафе. Мартин Бек изпи две чаши и каза:

— О кей, най-добре е да започваме. Къде ще седнем?

— В съседната стая. Има магнетофон и каквото там ти е нужно.

Ериксон изглеждаше горе-долу така, както си го спомняше Мартин Бек. Около един и осемдесет висок, слаб и върлинест. Дълго, кльощаво лице с косо разположени сини очи, засенчени от дълги извити мигли и плътни прави вежди. Дълъг прав нос, малка уста с тесни устни, отпусната брадичка. Косата му беше черна, дълга на врата и сресана на висок перчем на челото. Дълги бакенбарди и малки черни мустачки, които Мартин Бек не помнеше да е забелязал преди. Имаше лоша стойка — стоеше с повдигнати рамене и попревит гръб. Беше облечен с изпокъсани джинси, морскосиня куртка, черна кожена жилетка без ръкави и черни обувки с остри носове.

— Седнете — Мартин Бек кимна към стола от другата страна на бюрото. — Цигара?

Ериксон си взе една, получи огънче и седна. Пъхна цигарата в ъгъла на устата си, смъкна се в стола и преметна десния крак върху лявото си коляно. После подпъхна палци под колана и се загледа в стената над главата на комисаря.

Мартин Бек го разглежда известно време, включи магнетофона и започна да чете от папката:

— Ериксон, Карл-Оке, роден на двайсет и трети ноември хиляда деветстотин четиридесет и първа. Моряк, за последен път зачислен на финландския товарен кораб „Калайоки“. Домашен адрес Хагалунд, Солна. Вярно ли е това?

Ериксон направи слабо движение с глава.

— Попитах: вярно ли е това? Верни ли са данните? Отговорете — да или не.

Е.: Да, по дяволите.

Б.: Кога се записахте на „Калайоки“?

Е.: Преди три седмици.

Б.: Какво правехте дотогава?

Е.: Нищо особено.

Б.: Какво „нищо особено“ правихте?

Е.: Какво?

Б.: Къде живеехте, преди да се запишете на финландския кораб?

Е.: При един приятел в Гьотеборг.

Б.: Колко време живяхте там?

Е.: Няколко дни. Май че седмица.

Б.: А преди това?

Е.: При майка ми.

Б.: Работехте ли там?

Е.: Не, бях болен.

Б.: Какво беше заболяването ви?

Е.: Просто бях болен. Лошо ми беше, температура и такива работи.

Б.: Къде работехте, преди да се разболеете?

Е.: На един параход.

Б.: Как се казваше параходът?

Е.: „Диана“.

Б.: Какво работехте там?

Е.: Бях огняр.

Б.: Колко време бяхте на „Диана“?

Е.: Цялото лято.

Б.: От…?

Е.: От първи юли до средата на септември. После те престанаха. Оставят парахода, значи. Карат само лятно време. Напред-назад с тълпи глупави туристи. Смятах да се откажа по-рано, но приятелчето искаше да продължим, пък и имах нужда от мангизите.

След този словесен напън Ериксон изглеждаше напълно изтощен и потъна още по-дълбоко в стола.

Б.: Кое е приятелчето? Какво работеше на „Диана“?

Е.: Огняр. Бяхме трима. Аз, приятелчето и капитанът.

Ериксон се приведе напред и смачка цигарата в пепелника.

— Какъв е този кръстосан разпит, по дяволите? — изръмжа и отново се изтегна на стола. — Нищо не съм направил. Тъкмо си намери човек работа и всичко, и дойдат проклетите ченгета…

Б.: Ще отговаряте на моите въпроси. Познавахте ли други хора от екипажа?

Е.: Не и като започнах. Тогава познавах само приятелчето. Но после се срещаш и с другите. Доста са забавни тия, дето работят на палубата.

Б.: Срещахте ли се с момичета по време на пътуването?

Е.: Имаше само една мадама горе-долу прилична, но тя се хвана с капитана. Останалите бяха все бабички.

Б.: А пътниците?

Е.: Тях не ги виждах много-много. Въобще не съм виждал мадами.

Б.: На смени ли работехте тримата в машинното?

Е.: Да.

Б.: Спомняте ли си да се е случило нещо необикновено на борда през изминалото лято?

Е.: Не, какво необикновено?

Б.: Някое пътуване, което да не е било като другите? Например машината да се е развалила?

Е.: Е, да, разбира се. Счупи се една тръба. Хвърлихме котва в Сьодершьопинг за ремонт. Мина доста време. Но не беше моя грешката, че моторът спря. Освен това точно тогава не бях на работа. Лежах и си почивах.

Б.: А когато потеглихте от Сьодершьопинг? Работехте ли тогава?

Е.: Да. И преди това. И тримата работехме като дяволи, за да тръгне коритото. Работихме цяла нощ, а после аз бях на смяна и целия ден. Аз и капитанът.

Б.: Кога през деня ви свърши смяната?

Е.: Деня след Сьодершьопинг ли? Ами доста късно следобеда.

Б.: Какво правехте, когато бяхте свободен?

Ериксон впери празен поглед в Бек и не отговори.

Б.: Какво правихте, след като приключихте работа същия ден?

Е.: Нищо.

Б.: Все нещо трябва да сте правили. Какво?

Същият празен поглед.

Б.: Къде се намираше параходът, когато бяхте свободен?

Е.: Откъде да знам? Някъде на Роксен.

Б.: Какво правихте, когато ви свърши смяната?

Е.: Нали казах — нищо.

Б.: Нещо трябва да сте правили. Срещнахте ли се с някого?

Ериксон изглеждаше обзет от безкрайна досада и поглади обраслия си врат.

Б.: Помислете. Какво правихте?

Е.: Какви са тия приказки? Какво си мислите, че може да прави човек на тая шибана лодка? Да ритам топка? Тая проклетия лежеше, затънала в тинята. Не, братче, на такава черупка можеш само да плюскаш и да къртиш.

Б.: Срещнахте ли някого този ден.

Е.: Разбира се, срещнах Бриджит Бардо. Откъде, майната му, да знам кого съм срещнал? Това беше отдавна.

Б.: О кей, почваме отново. Миналото лято, когато работехте на туристическия параход „Диана“, запознахте ли се с някого? С някого от пътниците?

Е.: Не съм се срещал с никакви пътници. Впрочем забранено ни беше да се срещаме с тях. Дори и да можех, нямах никакво желание. Тълпа тъпи туристи. Изобщо не ме интересуваха.

Б.: Как се казваше приятелчето, с което работехте на „Диана“?

Е.: Защо? Абе, за какво става дума? Нищо не сме направили.

Б.: Как се казваше?

Е.: Рофе.

Б.: Име и презиме.

Е.: Рофе Шьоберг.

Б.: Къде е сега?

Е.: На някакъв „германец“. Не знам къде е. Може и да е в Куала Лумпур. Не знам, по дяволите!

 

Мартин Бек се предаде. Изключи магнетофона и се изправи. Ериксон полека започна да се разгъва, за да стане от стола.

— Стой си на мястото! — кресна Мартин Бек. — Ще седиш, докато ти кажа!

Обади се на Алберг, който само след пет секунди беше на вратата.

— Стани! — нареди Мартин Бек и излезе пръв от стаята.

Когато Алберг се върна в канцеларията си, Мартин Бек седеше на бюрото. Вдигна очи и сви рамене.

— Хайде да вървим да хапнем — рече той. — После ще опитам пак.