Пер Вальо, Май Шьовал
Роузана (5) (Роман за едно престъпление)

5.

Беше единайсет и половина сутринта на третия ден, откак Мартин Бек бе в Мутала. Стана рано, доколкото съзнаваше — без особена полза. Стоя известно време до малкото писалище, разлиствайки бележника си. Няколко пъти посегна към телефона, мислеше да се обади у дома, но и това не направи.

Сложи си шапката, заключи вратата на стаята и се спусна по стълбите. Креслата във вестибюла бяха заети от няколко журналисти, на пода имаше камери със сгънати стативи, стегнати в ремъци. Един от фотографите от печата пушеше, облегнат на стената при антрето. Съвсем млад мъж, местеше цигарата от единия до другия ъгъл на устата си. Той вдигна своята „Лайка“ и погледна към визьора.

Мартин Бек подмина групата, нахлупил ниско шапката над очите си, повдигна рамене и увеличи крачка. Направи го съвсем автоматично, но винаги дразнеше хората, защото един от репортерите изненадващо кисело подметна:

— Я кажете, ще има ли вечеря за групата по разследването?

Мартин Бек промърмори нещо, сам не знаеше какво, и продължи към изхода. Секунда преди да отвори вратата, чу щракване, което означаваше, че фотографът е снимал.

Бързо тръгна по тротоара, но намали крачка, щом разбра, че е извън полезрението им. Тогава спря нерешително за десетина секунди. Хвърли недопушената цигара, вдигна рамене и пресече към стоянката за таксита. Потъна в задната седалка, потърка с десния показалец носа си и мина обратно покрай хотела. Под периферията на шапката успя да зърне човека, който го заговори във вестибюла. Журналистът стоеше насред антрето и се взираше след колата. Но само за миг, после и той вдигна рамене и се върна обратно в хотелската сграда.

Журналисти и хора от държавната комисия по убийствата често отсядаха в един и същ хотел. След бързи и успешни разследвания обикновено отделяха последната си вечер за обща вечеря, на която доста се пиеше. С времето това беше станало обичай. Мартин Бек не го харесваше, но повечето от неговите колеги бяха на друго мнение.

Въпреки че почти нищо не се случи, успя да понаучи нещичко за Мутала през тези две денонощия. Знаеше поне имената на улиците. „Престгатан“, „Дротнинггатан“, „Йостермалмсгатан“, „Буренсвеген“, „Рекстадсвеген“ и ето че пристигна. Помоли шофьора да го остави на моста, плати и слезе. Застана с ръце върху парапета и се загледа надолу по канала, който минаваше като стълба през дългия зелен склон. Докато стоеше така, си мислеше, че е забравил да накара таксиджията да отбележи сумата в квитанцията, което щеше да предизвика идиотска кавга в касата, ако трябваше да я пише сам. Най-добре би било разходите да се пишат на машина, така изглежда по-внушително.

Все още мислеше за това, докато вървеше по северната страна на канала.

В сутрешните часове преваля няколко пъти и въздухът беше лек и свеж. По средата на склона спря и подуши. Усети слаб чист дъх на диви цветя и мокра зеленина. Спомни си детството — перлена огърлица точно от такива усещания, но това беше преди тютюневият дим и бензиновите пари да успеят да притъпят остротата на сетивата му.

Мартин Бек отмина петте шлюза и продължи покрай облицования кей. В басейна на шлюзовете имаше няколко вързани лодки, а при вълнолома и навътре в Бурен се забелязваха една-две яхти. На петдесет метра от фара гърмеше и трещеше екскаваторът, наблюдаван от няколко чайки, които летяха в лениви широки кръгове. Виждаше се как главичките им се обръщат ту на едната, ту на другата страна в очакване на онова, което черпалката ще измъкне от дъното. Тяхната бдителност и концентрираност бяха удивителни, както издръжливостта и оптимизмът им. Напомняха за Колберг и Меландер, мислеше си Мартин Бек.

На края на вълнолома спря отново. Значи тук е лежала тя. Или по-точно казано, тук нечие изтерзано и измъчено тяло е било положено върху сгънатия брезент, практически на показ на всички. След няколко часа е било отнесено върху носилка от двама делови господа в работни дрехи и после някакъв старец, дето това му е работата, е разрязал тялото, внимателно го е зашил отново и така то е попаднало в хладилната камера на моргата. Той самият не го беше видял. Винаги има на кого да си благодарен.

Мартин Бек внезапно осъзна, че стои със скръстени на гърба ръце, прехвърлил тежестта на единия си крак — навик от годините на патрулирането, еднакво трудно изкореним и непоносим. Взираше се в някакво сиво безинтересно парче настилка, където тебеширените знаци от първото разследване отдавна бяха измити от дъжда…

Явно доста време се бе занимавал с това, защото в околността бяха настъпили известни промени. Най-набиващата се в очи бе малък бял пътнически кораб, който с добра скорост се насочваше към басейна на шлюза. Щом заобиколи екскаватора, около двадесетина обектива на камери се насочиха към забележителния плавателен съд и като завършек машинистът изпълзя от кабината си и го фотографира. Мартин Бек проследи парахода с поглед, докато минаваше край фара, и отбеляза няколко неприятни детайла. Корпусът беше с чисти линии, но мачтата беше изпилена и първият комин, който положително е бил висок, прав и красив, бе заменен със странна тенекиена качулка с обтекаеми форми. Във вътрешността, където машинарията би трябвало да отмерва ритмичните си удари, ръмжеше нещо, което вероятно бе дизелов мотор. Палубата бе претъпкана с туристи. Почти всички изглеждаха стари или на средна възраст и доста от тях носеха сламени шапки с цветни ленти.

Корабът се наричаше „Юно“. Той си спомни, че Алберг назова това име при първата им среща.

Сега на кея се бе натрупала доста голяма тълпа. Някои мятаха въдици, други се припичаха, но повечето зяпаха кораба. За пръв път от няколко дни насам Мартин Бек намери причина да каже нещо.

— Параходът винаги ли минава по това време?

— Да, ако идва от Стокхолм. Дванайсет и половина, точно така. Оня, който идва от другата страна, минава по-късно, малко след четири. Срещат се във Вадстена.

— Много хора има тук, на сушата имам предвид.

— Идват да гледат парахода.

— Винаги ли са толкова много?

— В повечето случаи.

Човекът, с когото разговаряше, извади лулата от устата си и плю във водата.

— Ама че глупаво удоволствие! Да седиш и да зяпаш тълпа туристи.

Когато Мартин Бек се връщаше покрай канала, още веднъж мина покрай малкия пътнически параход, сега вече изкачил половината стръмнина, мирно пляскащ във водата на третия шлюз. Някои от пътниците бяха слезли на брега. Едни фотографираха парахода, други се тълпяха около павилиончетата — купуваха значки, картички и пластмасови сувенири, които несъмнено бяха произведени в Хонконг. Мартин Бек успя да си внуши, че няма време, и вроденият респект към държавните превозни средства го накара да вземе автобуса.

Във вестибюла нямаше журналисти, а на рецепцията — никакви съобщения. Качи се в стаята си, седна на масата и погледна към Големия площад. Всъщност би трябвало да отиде в полицейското, но още преди обяд беше там два пъти.

След половин час се обади Алберг.

— Здравей. Добре, че те заварвам. Областният управител е тук.

— И?

— В шест часа ще има пресконференция. Изглежда угрижен.

— Така ли?

— Иска да присъстваш.

— Ще дойда.

— Ще вземеш ли Колберг? Не успях да му кажа.

— Къде е Меландер?

— С едно от момчетата проверяват някакъв сигнал.

— Има ли нещо?

— Не, по дяволите.

— А въобще?

— Нищо. Управителят се безпокои заради пресата. Извинявай, но звъни другият телефон.

— Добре. Ще се видим.

Остана известно време на масата, равнодушно довършвайки цигарите си. После погледна часовника, изправи се и излезе в коридора. Мина покрай три врати, почука на четвъртата и се промъкна вътре по стария си обичай — тихо и светкавично.

Колберг лежеше на леглото и четеше вечерния вестник. Беше си свалил обувките и сакото и разкопчал ризата. Служебният му пистолет лежеше на нощното шкафче, завит във вратовръзката.

— Днес сме на дванайста страница — каза той. — И на тях не им е лесно, бедните дяволи.

— На кого?

— На драскачите, на кого. „Мистиката около убийството на жената в Мутала се сгъстява. Не само местната полиция, но дори държавната комисия по убийствата и нейните рафинирани разузнавачи се лутат в непрогледна мъгла.“ Откъде ги измислят?

Колберг беше пълен и имаше привидно безразлично, дори приветливо излъчване, което бе довело мнозина до съдбоносни грешки.

— „Случаят отначало изглеждаше обикновено дело, но става все по-комплициран. Разследването е крайно секретно, но се работи по няколко линии. Голата красавица в Бурен“… О, я ме целуни по…

Той пробяга с очи по останалата част от статията и хвърли вестника на пода.

— Е, да, красавица, как пък не! Една обикновена кривокрака женска, с голям задник и малки цици.

Мартин Бек вдигна вестника и разсеяно го запрелиства.

— Е, имаше голяма путка, разбира се — допълни Колберг. — И това е било нейното нещастие — добави той философски.

— Видя ли я?

— Разбира се. Ти не си ли?

— Само на снимките.

— Аз обаче я видях. Майка му стара!

— Какво прави днес следобед?

— А ти какво мислиш? Докладите за ходенето от врата на врата. Пълен боклук. Направо е идиотизъм да изпратиш петнайсет момчета за оня, що духа. Всички говорят различни неща и виждат различно. Някои изписват по четири страници как са видели едноока котка или че децата в къщи са хремави, други пък търсят три трупа или бомба с часовников механизъм, или обратното, питат най-различни глупости.

Мартин Бек не каза нищо. Колберг въздъхна.

— Би трябвало да имат формуляр. Това ще спести четири пети от времето.

— Да.

Мартин Бек зарови из джобовете си.

— Не пуша, както ти е известно — обади се злорадо Колберг.

— Областният управител има пресконференция след половин час. Иска да отидем.

— Аха. Е, това ще е адски забавно.

Той посочи вестника и продължи:

— Да можехме ние да ги питаме тия драскачи, поне един път. Четири дни поред този тук пише, че се очаква арест следобед. А мацката изглежда ту като Анита Екберг, ту като София Лорен.

Той стана от леглото, закопча ризата и започна да си завързва обувките.

Мартин Бек приближи до прозореца.

— Ще вали — каза той.

— Майната му — Колберг се прозя.

— Уморен ли си?

— Нощес съм спал два часа. Бяхме навън на лунна светлина сред широките гори и търсехме оня тип от Санкт Зигфридс.

— Да, да.

— Да, да. И след като ровичкахме около седем часа в този туристически пейзаж, някой все пак благоволи да каже, че момчетата са го пипнали в Берцелипарк оная вечер.

Колберг беше облечен и пъхаше пистолета в джоба си. Хвърли бърз поглед към Мартин Бек и каза:

— Изглеждаш кофти. Какво има?

— Нищо особено.

— Хайде да вървим. Световният печат ни очаква.

В стаята имаше вече двайсетина журналисти. Освен тях там бяха областният управител, градският прокурор, Ларшон и един телевизионен оператор с камера и две лампи. Алберг не се виждаше никъде. Областният управител седеше зад една маса и разлистваше замислено някаква папка. Повечето стояха прави. Столовете не достигаха. Всички най-недисциплинирано говореха един през друг. Беше тясно и въздухът бе успял да се развали. Мартин Бек ненавиждаше тълпите. Направи няколко плъзгащи крачки зад останалите и се настани с гръб към стената, тъй че да е на границата между питащи и отговарящи.

След няколко минути областният управител се обърна към шефа на полицията и му пошепна нещо. Градският прокурор пък се обърна към Ларшон и каза със суфльорска дикция, която проряза останалия шум:

— Къде, по дяволите, е Алберг?

Ларшон сграбчи телефона и след четиридесет секунди Алберг влезе в стаята. Очите му бяха зачервени, беше запотен и все още зает да си дооправя сакото.

Областният управител се изправи и леко почука с писалката по бюрото. Беше висок и едър, облечен изключително прецизно, почти елегантно.

— Господа, радвам се, че толкова много от вас успяха да дойдат на тази импровизирана пресконференция. Тук виждам представители от всички жанрове на информацията — пресата, радиото, телевизията.

Той леко се поклони на телевизионния оператор — вероятно единственият присъстващ, когото успя да разпознае.

— Радва ме също, че според мен методите ви за отразяване на разследването на тази печална… и деликатна история в повечето случаи се оказаха коректни и изпълнени с отговорност. За съжаление има и някои изключения, търсене на сензации и безплодни спекулации, които нямат нищо общо с толкова… деликатен случай като…

Колберг широко се прозина и дори не помисли да сложи ръка пред устата си.

— Както всички разбирате, това разследване — не е нужно да повтарям наново — е… много деликатно и…

От другата страна на стаята Алберг погледна Мартин Бек със светлосините си очи, пълни с мрачно разбиране.

— …и тези… деликатни въпроси естествено изискват много внимателно третиране…

Областният управител продължи да говори. Мартин Бек надникна над рамото на журналиста пред него и видя как в репортерския му бележник бавно се оформя звезда. Телевизионният оператор се занимаваше със статива си.

— …и, разбира се, не бих искал да скрия, че сме благодарни на всякаква помощ в това… деликатно разследване. Накратко, имаме нужда от поддръжката на онзи фактор, който ние наричаме великия детектив Общественост.

Колберг се прозяваше. Алберг направо изглеждаше отчаян.

Мартин Бек най-сетне се осмели да разгледа присъстващите. Разпозна трима от журналистите, бяха по-възрастни и дошли от Стокхолм, после позна още двама. Повечето изглеждаха много млади.

— И така, господа, ръководството на разследването е тук и е на ваше разположение — обобщи областният управител и седна.

С което си каза своето. На въпросите отговаряше най-напред Ларшон. Повечето бяха задавани от трима млади репортери, които непрекъснато говореха един през друг. Мартин Бек забеляза, че част от вестникарите седяха мълчаливо, без да си водят бележки. Тяхното отношение към следствието явно бе знак на съчувствие и разбиране. Фотографите се прозяваха. Стаята вече бе замъглена от цигарения дим.

Въпрос: Защо чак сега се организира пресконференция?

Отговор: Ръководството по разследването бе затрупано от работа. Освен това някои факти са от такова естество, че не биха могли да се публикуват, без да се подхвърли на риск следствието.

Въпрос: Имате ли наистина някаква следа по случая?

Отговор: Всичко, което можем да кажем, е, че разследването върви по една точно определена линия.

След тази удивителна серия от полуистини комисарят хвърли тъжен поглед към областния управител, който упорито разглеждаше ноктите си.

Въпрос: Тук беше отправена критика към някои от моите колеги. Нима ръководството на разследването твърди, че те повече или по-малко умишлено са изкривили фактите?

Въпросът бе поставен от репортера, чиито забележителни измишльотини така силно бяха впечатлили Колберг.

Отговор: Да, за съжаление.

Въпрос: А не е ли по-скоро полицията тази, която ни остави нас, журналистите, извън обсега на съществената информация? И умишлено ни насочи към собствени пътища за набиране на информация?

Отговор: Хммм.

Някои от по-неразговорчивите журналисти почнаха да проявяват признаци на неодобрение.

Въпрос: Идентифицирахте ли жертвата?

Комисарят Ларшон със светкавичен поглед прехвърли топката на Алберг, седна и демонстративно измъкна пура от вътрешния си джоб.

Отговор: Не.

Въпрос: Възможно ли е да е от града или околностите?

Отговор: Не изглежда правдоподобно.

Въпрос: Защо не?

Отговор: В такъв случай щяхме да успеем да я идентифицираме.

Въпрос: Това ли е единствената причина да се предполага, че тя е от някоя друга част на страната?

Алберг мрачно погледна комисаря, който изцяло беше погълнат от пурата си.

Отговор: Да.

Въпрос: Дадоха ли някакъв резултат изследванията по дъното край вълнолома?

Отговор: Намерихме някои предмети.

Въпрос: Свързани ли са с престъплението?

Отговор: Не е лесно да се отговори.

Въпрос: На колко години е била тя?

Отговор: Вероятно между двайсет и пет и трийсет.

Въпрос: Откога е била мъртва, когато са я открили?

Отговор: И на това не е лесно да се отговори. Между три и пет денонощия.

Въпрос: Описанието, което става достояние на обществеността, е доста неясно. Не може ли да дадете нещо по-точно?

Отговор: Изготвихме ново. Ретуширахме и една снимка на лицето й, която можете да ползвате. Моля.

Алберг сграбчи купчина хартия от масата и започна да я разпределя. Въздухът в стаята тежеше и се носеше миризма на пот.

Въпрос: Имаше ли някакви особени белези по тялото?

Отговор: Не, доколкото ни е известно.

Въпрос: Как така?

Отговор: Ами нямаше никакви отличителни белези.

Въпрос: Проучването на зъбите не даде ли някакви нишки на разследването?

Отговор: Имала е здрави зъби.

Настъпи дълга мъчителна пауза. Мартин Бек забеляза, че репортерът пред него е погълнат от довършване на звездата.

Въпрос: Какво постигнахте с разпитването по вратите?

Отговор: Материалът се дообработва.

Въпрос: Възможно ли е тялото да е хвърлено във водата на съвсем друго място и да е довлечено при вълнолома от течението?

Отговор: Не е много вероятно.

Въпрос: И така, ако обобщим, може ли да се каже, че полицията е изправена пред една мистерия?

На това отговори областният управител:

— Повечето престъпления по принцип са мистерия.

С което пресконференцията приключи.

На излизане един от по-старите журналисти спря Мартин Бек и сложи ръка на рамото му:

— Наистина ли не знаете нищо?

Мартин Бек поклати глава. В стаята на Алберг двамина се занимаваха с подреждането на протоколите от „тропането по вратите“.

Колберг отиде до масата, погледна някои от документите и вдигна рамене.

Влезе Алберг. Свали си сакото и го метна на облегалката на стола. После се обърна към Мартин Бек:

— Управителят иска да говори с теб. Остана там вътре.

Управителят и градският прокурор все още седяха зад масата.

— Бек — каза управителят, — не мога да не отбележа, че вашето присъствие тук повече не е необходимо. Чисто и просто няма задачи за вас тримата.

— Съвършено правилно.

— Въобще смятам, че е най-добре голяма част от останалата работа да се свърши някъде другаде.

— Възможно е.

— Накратко, не искам повече да ви задържам тук, особено ако вашето присъствие е по-необходимо на друго място.

— И аз мисля така — обади се градският прокурор.

— Аз също — каза Мартин Бек.

Ръкуваха се.

При Алберг все още цареше тишина. Мартин Бек не я наруши.

След малко влезе Меландер. Той си свали шапката и кимна сериозно към другите. После отиде до масата, дръпна към себе си пишещата машина на Алберг, пъхна лист хартия и натрака няколко реда. Подписа се и остави хартията в една от папките на полицата.

— Има ли нещо? — попита Алберг.

— Не — отвърна Меландер.

Откакто влезе, и мускулче не бе трепнало по лицето му.

— Заминаваме си утре — обяви Мартин Бек.

— Хубаво — рече Колберг и се прозя.

Мартин Бек направи крачка към вратата, обърна се и погледна мъжа зад бюрото.

— Ще дойдеш ли в хотела?

Алберг отметна глава и се загледа в тавана. После се изправи и започна да си навлича сакото.

Във вестибюла на хотела се разделиха с Меландер.

— Ядох вече. Лека нощ.

Меландер бе спретнат човек. Освен това беше икономичен и се прехранваше предимно с хотдог и безалкохолни напитки.

Другите влязоха в ресторанта и седнаха.

— „Гордън Драй“ и тоник — поръча Колберг. — Тоникът да е швепс.

Останалите си поръчаха бифтек, бира и ракия. Колберг получи напитката си и я изпи на три едри глътки. Мартин Бек придърпа новото списание и го зачете.

— Отивам да си лягам — обяви Колберг.

— Ще ми направиш ли една услуга?

— Винаги.

— Искам да напишеш ново описание, предназначено лично за мен. Не описание на труп, а на човек. Как вероятно е изглеждала, докато е била жива. Не е спешно.

Колберг помълча.

— Разбирам какво искаш — каза накрая. — Впрочем нашият приятел Алберг снабди днес световната преса с една неистина. Всъщност тя има белег, бенка от рождение, от вътрешната страна на бедрото. Кафява. Изглежда като прасенце.

— Не сме го видели.

— Аз го видях — подчерта Колберг.

Преди да си тръгне, добави:

— Не се ядосвайте. Човек не може да види всичко. Освен това сега убийството е твое. Забрави, че си ме виждал. Просто някакво видение. Довиждане.

— Довиждане — отговори Алберг.

Ядоха и пиха в пълна тишина. Доста по-късно Алберг, без да вдига поглед от чашата си, попита:

— Ще оставиш ли тази работа?

— Не — отвърна Мартин Бек.

— Нито пък аз. В никакъв случай.

Половин час по-късно се разделиха.

Когато Мартин Бек се качи в стаята си, в процепа на вратата бе пъхнат свитък хартия. Той го разгъна и веднага позна отчетливия ясен почерк на Колберг. И понеже си го знаеше отдавна, никак не се изненада.

Съблече се, изми горната част на тялото си със студена вода и нахлузи пижамата. После си изу обувките, постави панталона под дюшека, запали нощната лампа и си легна.

Колберг пишеше:

„За дамата, която е обсебила мислите ти, може да се каже следното:

1. Била е (както вече знаеш) висока 167 сантиметра, със сивосини очи и тъмнокестенява коса. Зъбите й са съвършено здрави и няма белези от операции по тялото, като изключим белег по рождение високо от вътрешната страна на бедрото, на около четири или пет сантиметра от слабините. Белегът е кафяв и голям колкото десетстотинкова монета, но овален и приличащ на малко прасенце. Била е (според личното мнение на лекаря, извършил аутопсията, което измъкнах от него по телефона) на двайсет и седем или двайсет и осем години. Тежала е около петдесет и шест килограма.

2. Телосложението й е било следното: тесни рамене и доста тясна талия, широки хълбоци и добре развит задник. Мерките й вероятно са били 82-58-94. Бедрата — силни и дълги. Мускулести прасци и сравнително силни, но не дебели крака. Пръстите на краката — дълги и прави. Без мазоли, но със силни втвърдявания по възглавничките на пръстите, сякаш е вървяла боса много дълго или е носела предимно сандали или гумени ботуши. Краката са били силно окосмени, вероятно е ходела без чорапи. В разположението им има дефект. Движила се е с прилепени колене и разперени настрани пръсти. Има някои отоци по тялото, но не е била дебела. Тънки ръце. Малки длани с дълги пръсти. Номер на обувките 37.

3. Слънчевият загар по тялото показва, че се е пекла на слънце в бански костюм от две части и слънчеви очила. На краката е имала сандали с каишки.

4. Половият орган е добре развит, със силно, тъмно окосмяване. Гърдите — малки и отпуснати. Зърната на гърдите — големи и тъмнокафяви.

5. Доста къс врат. Силни черти на лицето. Голяма уста с пълни устни. Прави, плътни, тъмни вежди с изсветлели мигли, не особено дълги. Носът прав, къс и възширок. Никакви следи от козметика по лицето. Ноктите на пръстите на ръцете и краката са твърди и вероятно изрязвани късо. Никакви следи от лак за нокти.

6. В протокола от аутопсията (който си чел) ми направи впечатление следното: не е раждала или правила аборт. Убийството не е извършено във връзка с обикновено съвокупление (няма следи от сперма). Хранила се е 3–4 часа преди да умре — месо, картофи, ягоди, мляко. Никакви следи от болести или органични изменения. Не е пушела.

Поръчал съм събуждане в шест. Чао.“

Мартин Бек прочете заключението на Колберг два пъти, преди да сгъне листа и да го постави на нощното шкафче. После загаси лампата и се обърна към стената.

Зазоряваше се, когато заспа.