Пер Вальо, Май Шьовал
Роузана (13) (Роман за едно престъпление)

13.

Вторият протокол не бе толкова дълъг като първия. Освен това тонът беше различен.

 

"Разпит, проведен с Мери Джейн Питърсън в полицейското управление в Линкълн, Небраска, на 10 октомври 1964 г. Водещ разпита — лейтенант Кафка. Свидетел на разпита — сержант Ромни.

Ромни: Това е Мери Джейн Питърсън. Неомъжена, на 28 години, живееща на Втора южна улица 62. Работи в общинската библиотека тук, в Линкълн.

Кафка: Моля, седнете, мис Питърсън.

Питърсън: Благодаря. За какво става дума?

К.: Няколко въпроса.

П.: За Роузана Макгро?

К.: Съвършено правилно.

П.: Не знам повече от онова, което вече казах. Получих картичка от нея. Това е всичко. Затова ли ме домъкнахте тук и ме откъснахте от работата ми, за да го кажа още веднъж?

К.: Бяхте ли приятелки с мис Макгро?

П.: Разбира се.

К.: Заедно ли живеехте, преди мис Макгро да си намери самостоятелно жилище?

П.: Да, четиринайсет месеца. Тя дойде тук от Денвър и нямаше къде да отиде. Оставих я да живее при мен.

К.: Поделяхте ли си разходите по апартамента?

П.: Естествено.

К.: Кога се разделихте?

П.: Преди повече от две години, някъде през пролетта на 1962.

К.: Но продължавахте да дружите?

П.: Ами нали се срещахме всеки ден в библиотеката.

К.: Бяхте ли заедно и вечерите?

П.: Не много често. Достатъчно ни беше работното време.

К.: Какво смятате за характера на мис Макгро?

П.: Де мортуис нихил ниси бене.^[1]

К.: Джек, я поеми замалко. Ще се върна веднага.

Ромни: Лейтенант Кафка ви попита какво смятате за характера на мис Макгро.

П.: Чух и отговорих — за мъртвите или добро, или нищо. Това е на латински.

Р.: Въпросът звучеше така: Какъв бе нейният характер?

П.: Ще трябва да попитате за това някого другиго. Мога ли да си вървя?

Р.: Опитайте и ще видите.

П.: Вие сте дръвник! Някой да ви го е казвал?

Р.: Ако бях на ваше място — прости ме, Боже!, — щях много да внимавам какво приказвам.

П.: Защо?

Р.: Може да не ми хареса.

П.: Ха-ха.

Р.: Какъв бе характерът на мис Макгро?

П.: Смятам, че трябва да питате някого другиго, идиот такъв.

Кафка: Добре, Ромни. Мис Питърсън?

П.: Да, какво има?

К.: Защо се разделихте с мис Макгро?

П.: Беше ни тясно. И въобще не виждам какво ви засяга това.

К.: Бяхте добри приятелки, нали?

П.: Разбира се.

К.: Разполагам с рапорт от полицията в Трети район от 8 април 1962. В един без десет през нощта наемателите на Втора южна улица 62 крещели. Разменяли си реплики на висок глас и се чувал тропот и шум от жилището на четвъртия етаж. Когато полицаите Флин и Ричардсън пристигнали там след десет минути, не били допуснати вътре, поради което накарали хазяина да отвори с гаечен ключ. Вие и мис Макгро сте се намирали в апартамента. Мис Макгро била по пеньоар, докато вие сте били с обувки с висок ток и с — доколкото е сметнал полицаят Флин — бяла коктейлна рокля. Мис Макгро имала кървяща рана на челото. В стаята царял хаос. Никоя от вас не пожелала да направи изявление и след възстановяване на спокойствието — така пише — полицията напуснала жилището.

П.: Какво искате да кажете с това?

К.: На следващия ден мис Макгро се преместила в хотел, а седмица по-късно си намерила собствено жилище на няколко пресечки по-нагоре на същата улица.

П.: Отново ви питам — какво означава измъкването на тази стара скандална история? Сякаш малко ми бяха неприятностите тогава.

К.: Опитвам се да ви убедя в необходимостта да отговаряте на нашите въпроси. Освен това винаги е полезно да се казва истината.

П.: Добре де, изхвърлих я. Защо не? Жилището си беше мое.

К.: Защо сте я изхвърлили, както казвате?

П.: Какво значение има днес? Кой го интересува една кавга отпреди три години между две приятелки?

К.: Всичко, което касае Роузана Макгро, явно представлява интерес точно сега. Изглежда, както личи от пресата, няма какво особено да се напише за нея.

П.: Искате да кажете, че ще разтръбите цялата история във вестниците, ако пожелаете?

К.: Този доклад е официален документ.

П.: В такъв случай странно, че още не са го докопали.

К.: Това отчасти се дължи на факта, че сержант Ромни го откри пръв. В момента, в който бъде върнат в централния архив, всеки ще има достъп до него.

П.: А ако не го върне?

К.: Тогава нещата естествено ще изглеждат другояче.

П.: А протоколът от този разпит тук също ли е официален документ?

К.: Не.

П.: Сигурен ли сте?

К.: Да.

П.: О кей, какво искате да знаете? И побързайте, желая да се измъкна оттук, преди да съм получила истеричен припадък.

К.: Защо принудихте мис Макгро да се премести?

П.: Защото ме изложи.

К.: По какъв начин?

П.: Роузана беше курва. Беше разгонена кучка. И аз й го казах.

К.: А тя какво отговори?

П.: Скъпи малък лейтенанте, Роузана не отговаряше на подобни простащини. Тя беше над тия неща. Седеше си гола в леглото, както обикновено, и четеше някакъв философ. Само ме погледна. С широко отворени, неразбиращи очи.

К.: Имаше ли буен темперамент?

П.: Тя изобщо нямаше темперамент.

К.: Коя беше директната причина за бурната ви раздяла?

П.: Трябва сам да се сетите. На всичкото отгоре ви е нужна силно развинтена фантазия.

К.: Мъж?

П.: Едно животно, с което тя легнала, докато аз седях и го чаках на трийсет мили оттук. Той нещо не беше доразбрал, глупакът му с глупак, и сметнал, че трябва да ме вземе от къщи. Когато пристигнал, аз вече съм била тръгнала с колата. Роузана естествено си беше у дома. Тя винаги си беше у дома. И станало, каквото станало. Слава Богу, животното се беше омело, когато се прибрах. Иначе сега да шиех кесии в Сиукс Сити.^[2]

К.: Как разбрахте какво се е случило?

П.: Роузана. Тя винаги казваше истината. Защо го направи? Сладка Мери Джейн, аз просто исках да го направя. Освен това беше и логична: Сладка Мери Джейн, това само показва, че не си заслужава да разчиташ на него.

К.: Все още ли твърдите, че вие с мис Макгро бяхте приятелки?

П.: Да, колкото и да е странно. Ако Роузана въобще имаше някакъв приятел, това бях аз. Нещата потръгнаха, когато тя се премести и престанахме да бъдем заедно денонощно. Когато пристигна тук от университета, винаги беше сама. Родителите й малко преди това бяха умрели в Денвър почти едновременно. Нямаше братя и сестри или други роднини и никакви приятели. Нямаше и пари. Нещо се беше объркало с наследството й и година след година се нижеха, без да получи нищичко. Най-накрая, разбира се, взе парите, малко след като се бе сдобила с апартамента.

К.: Какъв беше характерът й?

П.: Мисля, че страдаше от някакъв комплекс за самостоятелност, който приемаше странни форми. Един от навиците й беше да се облича небрежно. Смяташе за чест да изглежда отвратително. В най-добрия случай ходеше със сандали и торбести фланелки. С нечувани усилия понякога нахлузваше рокля, когато отиваше на работа. Имаше маса странни идеи. Почти никога не носеше сутиен, въпреки че имаше доста по-голяма нужда от мнозина други. Ненавиждаше обувки на краката си. Казваше, че въобще не обичала дрехите. През свободното си време се мотаеше гола по цели дни. Никога не ползваше нощница или пижама. Това ме дразнеше невъобразимо.

К.: Беше ли небрежна?

П.: Само във външния си вид, но съм сигурна, че това беше преднамерено. Преструваше се, че никога не са съществували такива неща като козметика, фризьори или найлонови чорапи. Но във всичко останало беше почти педант, преди всичко с книгите си.

К.: Какви бяха интересите й?

П.: Четеше много. Пишеше по малко, не ме питайте какво — не знам. Лятото излизаше навън с часове. Твърдеше, че обичала да върви. И мъжете. Други интереси нямаше.

К.: Беше ли мис Макгро привлекателна жена?

П.: Ни най-малко, би трябвало да ви е ясно, ако не сте чули. Но тя беше луда за мъже, а това е напълно достатъчно.

К.: Имаше ли постоянна връзка?

П.: Когато се премести оттук, се залепи за някакъв, който работеше в уличното осветление. Някъде около половин година, срещнах го няколко пъти. Небето само знае колко пъти го е мамила, най-малко сто.

К.: Докато живеехте заедно, водеше ли често мъже в жилището?

П.: Да.

К.: Какво имате предвид с „често“?

П.: Какво вие имате предвид?

К.: Случваше ли се да е по няколко пъти в седмицата?

П.: О, не, все пак трябва да има някаква мярка.

К.: Колко пъти се случваше? Отговорете.

П.: Не ми дръжте такъв тон.

К.: Ще използвам какъвто искам тон. Колко често водеше мъже в жилището?

П.: Един или два пъти в месеца.

К.: Различни мъже ли бяха?

П.: Не знам. Не винаги ги виждах. Почти никога. Тя много внимаваше. Най-често се случваше, когато бях навън, на танци или нещо такова.

К.: Мис Макгро не излизаше ли с вас?

П.: Никога. Дори не знам дали можеше да танцува.

К.: Можете ли да кажете името на някого от мъжете, с които е общувала?

П.: Имаше един немски студент, когото срещнахме в библиотеката. Аз ги запознах. Струва ми се, че се казваше Милденбергер. Уди Милденбергер. Три или четири пъти го беше водила у дома.

К.: И колко продължи това?

П.: Един месец, може би пет седмици. Но той й се обаждаше всеки ден, а междувременно се срещаха и някъде другаде. Живееше тук, в Линкълн, няколко години, но миналата пролет си замина за Европа.

К.: Как изглеждаше?

П.: Красив. Висок, рус, широкоплещест.

К.: Вие самата имахте ли интимни отношения с този Милденбергер?

П.: Какво, по дяволите, ви засяга това?

К.: Колко различни мъже е водила Роузана по времето, когато живяхте заедно?

П.: Ами… шест или седем.

К.: Привличаше ли я някакъв по-специален тип мъже?

П.: В това отношение си беше напълно нормална. Искаше красавци. Или поне такива, които изглеждат като истински мъже.

К.: Какво знаете за пътуването й?

П.: Само това, че го планираше отдавна. Смяташе да пътува с кораб и след това да обиколи Европа за един месец и да види колкото може повече. Беше решила после да се установи някъде и да живее там останалото време, в Париж или в Рим. Но защо питате за всичко това? Нали полицията там е застреляла оня, дето я е убил?

К.: Сведението за съжаление се оказа невярно. Недоразумение.

П.: Мога ли най-сетне да си вървя? Имам доста работа.

К.: Как реагирахте, когато узнахте какво се е случило с мис Макгро?

П.: Разбира се, най-напред бях шокирана, но не съвсем изненадана.

К.: Така ли?

П.: Ами да. С нейния начин на живот…

К.: Достатъчно. Довиждане, мис Питърсън.

П.: И няма да забравите какво ми обещахте, нали?

К.: Нищо не съм ви обещавал. Спри магнетофона, Джек."

 

Мартин Бек се облегна назад в люлеещия се стол, вдигна лявата си ръка към устата и захапа кокалчето на показалеца си.

После взе последния документ от Линкълн и разсеяно зачете коментара на Кафка.

 

„Роузана Беатрис Макгро, родена на 18 май 1937 година в Денвър, Колорадо. Бащата — дребен фермер. Фермата е на петдесетина километра от Денвър. Образование — колеж в Денвър, после три години в Колорадския университет. И двамата родители са починали през есента на 1960. Наследството, около 20 000 долара, е било изплатено през юли 1962. Мис Макгро не е оставила никакво завещание и доколкото е известно, няма наследници.

Относно достоверността на свидетелските показания. Моето впечатление е, че Мери Джейн Питърсън в известно отношение изопачава истината и че премълчава някои подробности, които вероятно биха подронили репутацията й. Показанията на Мълвейни имах възможност да проверя. Сведението, че Роузана Макгро е срещнала междувременно друг мъж в периода ноември 1962 — юли 1963, изглежда се потвърждава. От нещо като дневник, който намерих в нейното жилище, излиза, че това е вярно. Датата е била 22 март и инициалите на мъжа са У.М. (Уди Милденбергер?). Всичките си връзки тя е отразявала по един и същ начин, нещо като код с дата и инициали. Не успях да установя някакви неистини или директни лъжесвидетелства в изявлението на Мълвейни.

За самите свидетели. Мълвейни е около 185 см висок, твърде силен, синеок, русоляв. Изглежда доста прям, но малко наивен. Мери Джейн Питърсън е хубавица, елегантна, облича се разкошно. Стройна и слаба. Никой от тях не фигурира в нашите регистри, освен комичния скандал в жилището през 1962. (Следва подпис.)“

 

Мартин Бек си облече сакото и заключи вратата. После се върна на мястото си. Разпростря документите от Кафка пред себе си и застина с подпрени на бюрото лакти и лице върху дланите.