Карл Май
Винету III (21)

Послеслов

Появяването на „Винету“ предизвика истинска река от картички и писма до мен. Тя все още продължава да тече и изглежда, няма намерение да спира. Какъв огромен брой въпроси и догадки! Та кой ли би могъл да отговори на всичките? Моля за търпение.

Да, за търпение, защото мога да издам на читателя, чието съчувствие и даже любов бе спечелена от моя Винету, че имам още много да разказвам за най-добрия си приятел. Трите тома „Винету“ са само един подбор на най-важното от преживелиците на нашето четиринадесетгодишно приятелство. А колко още мога да разказвам за него!

Засега само още следното:

Бях обещал на апачите след завръщането си от Тъмната вода да ги отведа в планините Гро Вантър при гроба на техния мъртъв вожд. Но междувременно се оказа, че в момента е невъзможно. Наближаваше краят на декември. Следователно годишното време бе напреднало твърде много, за да можем да предприемем пътуване до най-дивите и негостоприемни райони на Скалистите планини, което щеше да продължи поне два месеца и дотогава щеше да настъпи най-люта зима. А какво означава това, може да разбере само човек, който някога също като мен в продължение на дълги седмици е бил държан в плен от дълбоките снегове на онези планини^[1]. Апачите, свикнали на по-южен и значително по-мек климат, несъмнено нямаха и представа за трудностите, които биха ги очаквали.

Ето защо успокоих нетърпеливците, че ще тръгнем през пролетта, и им обещах дотогава да остана при тях, което предизвика голяма радост сред всички. Веднага ще добавя, че през пролетта предприехме пътуването. Повече от месец ни беше необходим, за да стигнем до реката Метсър. Пристигнахме тъкмо навреме, защото успяхме да помогнем на приятелите си от новото поселище Хелдорф да отблъснат нападение на оглаласите. Тъй като нападението бе имало за цел не толкова поселището, колкото Сребърната карабина на Винету, на която оглаласите бяха хвърлили око, със съгласието на всички апачи взех Сребърната карабина със себе си и по-късно я отнесох в родината си, запазвайки я като най-свят спомен за моя загинал приятел^[2].

Времето до завръщането ни премина неусетно. Най-напред имаше траурни тържества, които продължиха цяла седмица. С тях се отдаде необходимата почит на най-прочутия и най-обичан вожд на апачите. После бе необходимо да бъде избран нов вожд на мескалеросите. Трябваше да използвам цялото си влияние, за да бъде избран такъв апач, от когото можеше да се очаква, че ще изпълнява длъжността си в духа на миролюбивите и великодушни стремежи на моя мъртъв приятел. Избраха Тил Лата, който въпреки името си бе разумен човек. Най-важното беше, че от всички червенокожи, които можеха да претендират за достойнствата на вожд, Тил Лата най-много робуваше на предразсъдъците на индианците спрямо бялата раса.

Дали наистина щеше да му се удаде да запази и утвърди голямото влияние, което бе имал Винету над останалите племена на апачите?

За съжаление по-късната история показва, че не стана така. Постепенно отделните племена на апачите загубиха тясната връзка помежду си, поддържана от Винету с голямо умение, макар и с много усилия. Те започнаха да се изтощават в кървави и безполезни битки срещу бледоликите. Особено името на вожда Джеронимо от племето на чирикауа-апачите е изписано с кърваво перо по страниците на историята на западните щати^[3].

Завещанието на апача, което изкопах на Нъгит Тсил, е унищожено, безвъзвратно загубено. Но и духовното наследство, оставено от него, не бе запазено от нито един негов съплеменник. Никой от тях не притежаваше неговото необикновено величие, нито победоносната му храброст, която съвсем естествено вещаеше и нови победи.

Никой ли? Наистина ли никой?

А може би все пак имаше такъв човек!

Онова, което още предстои да разкажа, ще даде доказателствата, че ако някои признаци не се окажат лъжливи, червенокожата раса най-после, най-после започва да се самоосъзнава, че току-що произнесената над нея сурова присъда се нуждае от известна поправка. А колкото повече пиша и разказвам, толкова по-величав и силен изниква пред очите ми образът на човека, когото обрисувах и обикнах като представител на целия негов народ, и макар че ми беше съдено със собствените си ръце да го положа в студения му гроб високо горе край реката Метсър, все повече и по-силно оживява с цялата си горда осанка и цветуща сила той, най-благородният индианец — ВИНЕТУ, вождът на апачите!