Карл Май
Винету III (5)

5.
Съгледвачът на апачите

В югоизточната част на щата Ню Мексико, врязваща се надълбоко в територията на Тексас, се издигат планините Сиера Бланка, които продължават на юг под името Сиера Гуадалупе. Тези планини образуват обширен район от сурови, хаотично разхвърляни и пресичащи се хребети, приличащи на великански бастиони, лишени от всякаква растителност, отделени ту от една или друга страна от дълбоки, почти отвесно пресечени каньони, или пък от не толкова стръмни урви. Човек получава представата, сякаш тези колоси са били отделени от околния свят още със своето създаване. И все пак вятърът пренася над високите зъбери и хребети цветен прашец и семенца, тъй че има възможност за развитието на растителен свят. Все пак кафявата и сивата мечка се катерят нагоре по скалите, за да се спуснат после в уединението на непроходимите каменни колоси. Все пак скитащите бизони си намират тук-там някой проход, през който се промъкват стада от хиляди глави по времето на тяхното есенно и пролетно преселение. Все пак тук се мяркат ту бели, ту медночервеникави човешки фигури, диви и сурови като самата местност, а след като отново се оттеглят и изчезнат, вече никой не може да каже какви сцени са се разиграли там. Отвесните каменни великани са неми, девствената гора — мълчалива, а все още няма човек, който да разбира езика на животните.

Тук идва храбрият ловец, който разчита само на себе си и на своята карабина. Тук се изкачва беглецът, скъсал веднъж завинаги със света на цивилизацията. Тук се промъква безшумно индианецът, обявил война на целия свят, понеже целият свят иска да го унищожи. По тези места между клоните може да се появи ту кожената шапка на трапер, ту широкополото сомбреро на мексиканец, ту дългата коса на някой индианец. Какво търсят те тук? Какво ги кара да се изкатерят чак горе сред тези високи планини, откъснати от околния свят? На този въпрос има само един отговор: подтиква ги враждата с хора и животни, борбата за едно съществуване, което невинаги може да се нарече достойно за тази борба.

Долу в равнината се срещат ловните полета на апачите и команчите. По границата им се извършват подвизи, за които не се споменава в нито една история. Понякога след битка между тези две храбри племена, се случва отделни хора или някой откъснат отряд да бъде преследван и принуден да се изкачи нагоре в планините, където на всяка крачка трябва да се бори със смъртта или с такива сили и стихии, победата над които граничи с невъзможното.

Рио Пекос извира под Трачъс Пик в планините Сиера Моро, отначало се отправя на югоизток, а после покрай Сиера Бланка завива право на юг. Близо до южния край на планинска верига реката описва широка дъга в западна посока, където е обградена от планини и отляво, и отдясно. Тези възвишения отстъпват от двете страни на речния бряг дотолкова, че и от едната, и от другата страна се образува място за една ту по-широка, ту по-тясна прерийна ивица, покрита с буйна зелена трева, губеща се при първите дървета на девствената гора, покрила околните планински склонове чак до тяхното подножие.

Тези местности са опасни. Планините се проточват покрай реката и много рядко в тях се врязва някой проход или клисура, тъй че, който се натъкне тук на неприятел, няма възможност да се изплъзне настрани, освен ако не иска да зареже коня си, без който може би пък ще бъде съвсем обречен на гибел.

Бяхме се добрали тъкмо до тази речна долина, която ми беше вече позната. Малко по-надалеч в северна посока бе разположено пуеблото на Винету. Изпитвах голямо желание да отскоча дотам, за да разпитам хората за моя приятел, или пък може би дори да успея да се видя с него. Обаче трябваше да се откажа от подобни намерения. Мой дълг беше преди всичко да помогна на Марк Джорокс и Бърнард Маршъл.

Хоблин не беше вече вързан и яздеше в средата на отряда ни редом до Цезар. Марк бе начело, а отзад следвахме аз и Бърнард, който се прояви като добър ездач.

Рано сутринта преплувахме Рио Пекос и след това продължихме ездата си по нейния западен бряг. Сега беше вече предобед и слънцето току-що бе достигнало върховете на възвишенията отвъд реката. Допирът на лъчите му бе приятен за нас, понеже нощта беше студена, а утрото толкова влажно и хладно, че одеялата все още бяха наметнати на раменете ни.

— Много ли път има още до Рио Пеняско? — попита ме Маршъл.

— Щяхме да я достигнем още днес, ако според описанието на Хоблин не трябваше преди това да се отбием вдясно.

— А не е ли по-добре първо да отидем до Пеняско, тъй като там ще се срещнем с Фред Морган?

— Даже и в такъв случай не бива да се приближаваме до Пеняско в права посока, защото Морган ще ни забележи. Той сигурно е вече там, понеже днес е 14 март. Впрочем аз мисля, че Патрик е влязъл в долината, следователно навярно и бащата ще е там.

— Have care^[1]! — извика в този миг Марк Джорокс откъм челото на нашия отряд. — Ей там в края на гората на земята лежи някакво клонче, което е все още зелено. Несъмнено е откършено неотдавна и следователно наскоро тук се е намирал някой.

Приближихме се и слязохме от конете. Марк вдигна клончето, огледа го и ми го подаде.

— Я поогледай например това нещо, Чарли!

— Хмм, мисля, че клончето е било откършено преди не повече от час.

— И аз съм на същото мнение. А виждаш ли тези стъпки?

Наведох се към земята:

— Някой бял! Вероятно Патрик или баща му. Не можем да продължим, Марк!

— Прав си. Негодникът не бива да забележи, че има хора по петите му. Но щом е слязъл тук от коня си, той сигурно е имал някаква цел. Ей там е оставил коня си, който е ровил земята с копита, а пък ей в тази посока стъпките се губят между дърветата. Я да видим къде отиват!

Оставихме другите трима да ни чакат и следвайки дирята, навлязохме в гората. Трябваше да изминем значително разстояние, докато най-сетне Марк, който крачеше начело, се спря. Точно пред него земята беше изпотъпкана, а килимът от мъх разровен. Изглеждаше, сякаш някой бе копал под него и после отново бе наредил чимовете с мъх на старото им място. Наведох се и отстраних мъха.

— Кирка! — възкликна Марк.

— Прав си! — потвърдих аз. — Тук е имало кирка!

Рохкавата плесенясала почва под мъха показваше ясните отпечатъци от някаква кирка, която е била скрита на това място.

— Взел я е Патрик. Но кой ли я е скрил тук? — попита Марк.

— На този въпрос лесно може да се отговори — отвърнах аз. — Когато капитанът и лейтенантът са закопали съкровището и са напуснали долината, не след дълго този инструмент е започнал да им пречи и тук те са се отървали от него. Всъщност на това място може да е бил само Патрик, понеже капитанът е все още зад нас, а пък Фред Морган не знае за него. Несъмнено в края на гората още по първите дървета ще открием някакъв знак, направен от капитана и лейтенанта, който да им посочи мястото, когато се върнат, за да приберат съкровището. Нали в такъв случай кирката отново ще им потрябва.

Пак покрих скривалището с мъха и се върнах, за да огледам крайните дървета. И наистина! На две от тях, а именно на онези, между които преминаваше дирята, се виждаха все още белезите от три резки, направени една над друга, а освен това и на двете дървета трите най-долни клона бяха откършени.

— Какво излиза от всичко това, Чарли? Можеш ли да разбереш? — попита ме Безухия.

— Разбирам го също тъй добре, както и ти, пък и всеки друг, понеже е лесно да се отгатне. Патрик действително има намерение да отиде в долината.

— Така е. Необходимо е да го изпреварим, само се пита дали ще отиде право там, или първо ще потърси баща си.

— Веднага ще го научим.

Обърнах се към Хоблин:

— Далече ли сме още от онова място, където трябва да се отклоним, за да влезем в долината на Пекос?

— Да има най-много два часа път, ако не ме лъже паметта.

— Тогава ще яздим дотам. Тръгне ли Патрик по този път, значи отива право към скривалището. Обаче запази ли досегашната си посока, то в такъв случай иска първо да вземе баща си. Ние ще постъпим съобразно неговите действия. Впрочем Патрик да има най-много един час преднина. Поради тази причина е разумно да спрем за малко да починем. Възможно е нещо да го е накарало да се забави и тогава не е изключено да се изпречим изневиделица право пред него.

— All right^[2], Чарли — кимна Безухия. — Хайде да останем тук! Обаче нека не бъдем тъй непредпазливи като него и да не оставяме конете си навън на открито. Вкарайте ги между дърветата и вземете нещо за хапване от кобурите на седлата, защото аз например от изгрев-слънце не съм слагал ни залък в уста!

Приехме предложението му и се настанихме в мекия мъх. Едва се бяхме разположили, когато Хоблин тихо извика и посочи с ръка между дърветата надолу по реката.

— Мешърз, погледнете към онази клисура от другата страна на Пекос! Току-що ми се стори, сякаш в най-високата й част нещо проблесна — също като металическо острие на копие.

— Невъзможно! — обади се Безухия. — Как ли пък ще успееш да забележиш острие на копие от толкова голямо разстояние?

— И все пак, Марк — отвърнах аз, — ако погледът ти попадне точно в точката, където се намира то, тогава е напълно възможно. Но подобни копия носят само индианците и следователно би трябвало… наистина, сега и аз го виждам да блести, веднъж проблесна най-горе, а после и малко по-надолу. Слушайте, хора, това може да са само индианци и за нас беше голямо щастие, че ни хрумна мисълта да се прикрием тук. Ако бяхме продължили ездата си, непременно щяха да ни забележат, понеже слънцето е точно срещу нас.

Извадих далекогледа си и го насочих към клисурата. Онова, което открих, бе напълно достатъчно, за да ме изпълни с тревога.

— Вземи, Марк, огледай конниците по-подробно! Поне сто и петдесет са.

Той вдигна бинокъла пред очите си, а после го даде на Бърнард.

— Поогледай червенокожите, мистър Маршъл! Може би си си имал вече работа с команчи, а?

— Още не. Значи са команчи, така ли?

— Да. Според местността, където се намираме, можеха да бъдат и апачи, обаче те носят косите си по-иначе от хората, спускащи се от отсрещната клисура. Виждаш ли червените и сини бои, с които са изрисували лицата си? Това е сигурен белег, че са тръгнали по пътеката на войната. Затова са излъскали тъй добре и остриетата на копията си, а пък във всеки колчан има по няколко стрели, с които аз например нямам никакво желание да се запозная. Какво мислиш, Чарли, какво ще стане, ако минат оттук покрай нас?

— Непременно ще ни забележат.

— Да можехме само да се измъкнем навън, за да махнем клончето и да заличим нашите следи! Но вече е късно.

— И не би ни помогнало много, Марк, защото по-нагоре те ще открият дирята ни и без съмнение ще я проследят дотук.

— Знам. Обаче така бихме могли да спечелим време, да се измъкнем оттук и да офейкаме, преди да са се върнали.

— Прав си. Следите от конските копита минават покрай самия край на гората. Може би ще успея да ги залича, без да излизам на открито.

Зад мен растеше едно тънко изсъхнало борче. Отрязах го и с негова помощ докопах клончето. После потърсих сухи, нападали по земята борови иглички, събрах няколко шепи и ги посипах по дирята, която бе наистина толкова слабо различима, че можеше да бъде забелязана само от острото зрение на някой индианец.

— Да видим дали ще помогне, Чарли — обади се Безухия — мен не би могъл да ме заблудиш по такъв начин.

— Какво искаш да кажеш?

— Нима кленът има иглички?

Вярно, че тъкмо над следите от конски копита се издигаше клен, но вече нищо не можеше да се промени. Впрочем сега индианците привлякоха цялото ни внимание. Тъкмо в този момент те достигнаха долния край на клисурата, спряха се и изпратиха няколко съгледвачи на разузнаване.

— Heigh-day^[3], няма да дойдат насам! — възкликна Марк зарадвано.

— По какво разбра? — попита Бърнард.

— Обясни му ти, Чарли, тъй като и без това си се заел да го обучаваш!

— Много просто — поучих аз Бърнард, — от тримата мъже, които отиват на разузнаване, двама започнаха да яздят покрай планинските възвишения надолу по течението на реката, а един от тях се отправи към водата. Значи, индианците се канят да се прехвърлят отвъд реката, но няма да се изкачат нагоре, защото биха тръгнали нагоре по брега. Двамата имат за задача да го претърсят за следи, т.е. да разберат дали са в безопасност, докато третият трябва да разузнае дали на това място е възможно да преплуват Пекос.

Скоро и тримата се върнаха при очакващия ги отряд. Изглежда, известията им бяха благоприятни, понеже ездачите потеглиха право във водата. Вече можехме да ги преброим с невъоръжено око и излезе, че първоначално бях по-скоро подценил тяхната численост. Всички бяха млади яки хора, несъмнено събрани от две племена или от две села, понеже начело яздеха двама вождове.

— Двамината с орлови пера в косите са вождове, нали? — осведоми се Бърнард.

— Да.

— Чувал съм, че предводителите винаги яздели бели коне. Така ли е?

— Бели коне? Хи-хи-хи-хи! — Марк се закиска развеселен.

— Неправилно са те осведомили, Бърнард — обадих се аз. — Отвъд океана, на стария континент, има случаи, когато този или онзи пълководец яхва своя любим бял кон, обаче тук не е така.

Индианецът изобщо не обича конете със светъл цвят и ако още по време на лов белият жребец му е безполезен, понеже цветът му прогонва дивеча, то по време на боен поход той пък съвсем никаква работа не може да му свърши. Само през зимата, когато белият цвят на фона на снега служи за маскировка, е възможно някой да възседне бял кон по време на поход и в такъв случай ездачът си слага бяла наметка. Самият аз съм го правил веднъж на север край Норт Парк, и то доста успешно.

Междувременно всички коне на червенокожите бяха навлезли във водата и въпреки че на това място Пекос имаше силен пад, животните се стараеха толкова много, че когато се добраха до отвъдния бряг, течението ги беше отклонило само на няколко метра. Сега околността отново бе претърсена и след това колоната потегли надолу по течението.

Вече можехме да си отдъхнем с облекчение, понеже опасността не бе никак малка за нас. Марк погали врата на кобилата си.

— Какво ще кажеш, добра ми Тони, ако на червенокожите днес бе хрумнало да ми отрежат ушите, а на теб пък опашката?… Ах, да, та това е направено вече преди доста време! — прекъсна се той сам с лукава усмивка и после се обърна към мен: — Но, Чарли, какво ли ще стане например с Патрик? Защото те непременно ще забележат неговата диря!

— Няма да му сторят нищо лошо — намеси се Хоблин.

— Няма ли? Защо?

— Защото го познават. Това са команчи от племето на ракуросите, с които той и капитанът пушиха лулата на мира, понеже им продадохме голяма част от нашата плячка.

— Лошо, тъй като е твърде възможно да се съюзи с тях срещу нас.

— Ще трябва да изчакаме и да видим, Марк — утеших го аз. — Патрик ще внимава много да не би червенокожите да влязат в долината заедно с него! Учтивостта изисква да остане при тях най-много няколко часа, за да изпуши калюмета с вождовете. После пак ще може да прави каквото си иска.

Пристъпих до края на гората и проврях глава между клоните, за да погледна подир индианците. Бяха вече изчезнали зад следващия завой на реката и планинския склон. Преди да се обърна, погледът ми неволно се отправи нагоре по течението и… бързо скрих главата си зад клоните. Марк забеляза това чевръсто, почти припряно движение и попита:

— Какво има? Да не се задават индианци и отгоре?

— Да, както изглежда. Поне един се е спрял ей там, отвъд реката, където е изходът на по-горната клисура.

Далекогледът се намираше все още до Безухия. Той го вдигна пред очите си.

— Zounds, вярно! Ама е само един, освен ако няма и други зад него.

Той продължи да се взира и изведнъж рязко вдигна глава.

— Но какво виждам! Та този например е апач!

— Апач ли?

— Да. Дългата му коса е спусната свободно надолу. Стига му чак под плещите. Ето че насочва коня си към водата.

— Подай ми бинокъла!

Марк протегна ръка, но за съжаление не успях нищо повече да видя, тъй като човекът се намираше вече в реката и едно възвишение на отсамния бряг го скри от погледа ми.

— Чарли, знаеш ли как стоят нещата? — попита ме Безухия. — Апачите преследват нищо неподозиращите команчи и са изпратили напред съгледвач, за да ги държат постоянно под око. Той си върши работата дяволски умно, защото не е следвал точно дирите им, ами е преминал планините, навлизайки в следващата, по-високо разположена клисура. Отдръпнете се назад, понеже червенокожите имат остро зрение! Апачът ще премине оттук във всички случаи, ето защо сложете длан върху ноздрите на конете си. Те са привикнали да пръхтят, когато близо до тях се появи индианец. Е, вярно е, че моята Тони има малко повече пипе в главата. А сега тихо!

Ние не можехме да следим приближаването на апача, понеже се намирахме зад един завой на долината, обаче едва-що бяха изминали пет минути от последните думи на Безухия и ето че доловихме тропота от копитата на индианския кон.

Другите се бяха оттеглили, но аз останах да лежа в края на гората зад един доста гъст храсталак. Разузнавачът се приближаваше бавно, като оглеждаше земята. Дали не беше забелязал вече няколко смачкани стръкчета трева или пък някаква друга следа? Сигурно беше така, защото в този момент той се спря точно срещу мен и отправи поглед към боровите иглички, които бях нахвърлял там преди малко. Само за един миг той се намери на земята с томахок в ръка, тъй като бе надушил нещо подозрително. Обаче също тъй бързо както червенокожият бе скочил от коня, и аз се проврях през храсталаците и се завтекох към него. Мускулестата му ръка се вдигна, за да нанесе страшен удар.

— Винету! — извиках аз. — Нима великият вожд на апачите иска да убие своя брат?

Той отпусна ръка, а тъмният му строг поглед просветна.

— Шарли!

Той извика само тази дума, но в тона му се криеше такава радост, каквато обикновено гордият индианец предпочита да скрие, отколкото открито да изрази. После ме прегърна и ме притисна до гърдите си.

И аз се радвах сърдечно на тази среща, обаче сега не му беше времето да давам израз на каквито и да било чувства.

— Какво прави моят червенокож брат на това място край Пекос?

Винету затъкна томахока в пояса си.

— Команчите са напуснали лагера си, за да създават неприятности на апачите. Великият дух казва, че Винету ще ги победи… Ами какво търси моят бял брат в тази долина? Не каза ли той преди много луни, че отново ще премине през Голямата вода, за да отиде във вигвама на своя баща и своите сестри?

— Видях вигвама на моя баща, обаче духът на саваната ме зовеше непрекъснато — и в светлината на деня, и в сънищата ми през нощта. Ето че последвах неговия глас.

— Моят бял брат е постъпил правилно. Сърцето на прерията е голямо и обширно. То обхваща живота и смъртта, и онзи, който е почувствувал веднъж пулса му, може да си отиде, но той винаги се завръща. Хау!

Вождът улови юздите на коня си и заедно с мен навлезе сред дърветата. Едва тук той забеляза моите спътници. Въпреки че изобщо не бях споменавал за тях, той ни най-малко не се показа изненадан от присъствието им. Напротив — престори се сякаш изобщо не ги беше видял. Посегна към лулата и торбичката с тютюна и седна на земята. От поведението и стойката му се излъчваше достойнство.

— Винету ходи далеч на север, за да вземе свещена глина за калюмета си — каза той, — и Олд Шетърхенд е първият човек, който ще пуши от нея заедно с него.

— Днес и други ще пушат заедно с моя червенокож брат — подметнах аз. — Чувал ли е вече великият вожд на апачите за Безухия, храбрия и умен ловец?

— Апачът е слушал за него, но още не го е виждал. Безухия е хитър като змията, умен като лисицата и смел като ягуара. Той пие кръвта на червенокожите мъже и дълбае тяхната смърт върху приклада на карабината си. Обаче той избива само злите измежду тях. Ето там стои неговият кон. Защо този ловец не дойде при Винету, за да изпуши с него лулата на мира?

Марк стана и се приближи. По лицето му си личеше, че съзнаваше важността на този миг — изправяше се пред мъжа, който бе известен като най-великия, най-храбрия и най-справедливия воин на всички савани.

— Моят червенокож брат казва верни думи. Аз убивам само злите, а добрите могат да разчитат на помощта ми — потвърди той.

Направих знак и на Бърнард да се приближи.

— Нека вождът на апачите спре погледа си и на този воин. Той беше богат човек. Но бели убийци отнеха живота на неговия баща и му ограбиха диамантите и доларите. Убиецът е тук край Рио Пекос. Той ще умре от неговата ръка!

— Винету е негов брат. Ще му помогне да залови убиеца на баща си. Хау!

За Винету тази дума имаше стойността на клетва, която бе свещена за него. И тъй бях спечелил за Бърнард такава помощ, по-надеждна от която не можехме и да си пожелаем. Апачът натъпка лулата си и я запали. След като изпусна дим към небето и земята, той направи същото и в четирите посоки на света, а после ми подаде калюмета. Постъпих като него, след което предоставих лулата на Марк. Когато и Маршъл приключи с формалностите, калюметът се завърна в ръцете на Винету. Тогава Марк попита апача:

— Наблизо ли са многобройните воини на моя червенокож брат?

— Уф!

Това възклицание означаваше за Винету винаги учудване.

Марк все още не познаваше привичките на апача и тъй като вместо отговор се чу само този звук, той си помисли, че е бил разбран погрешно. Ето защо повтори своя въпрос.

— Попитах дали воините на моя червенокож брат са нейде наблизо?

— Уф! Нека моят бял брат ми каже колко мечки са необходими за да смачкат хиляда мравки!

— Само една.

— Ами колко крокодили, за да изядат сто крастави жаби?

— Само един.

— А колко вождове на апачите са нужни за да обезвредят тези команчи? Когато Винету изравя бойната секира, той не повежда със себе си своите воини, а тръгва сам. Той не е вожд само на някое отделно племе, а е върховен вожд на всички апачи. Необходимо е само тук или там повелително да протегне ръка и веднага ще се притекат хиляда бойци, за да изпълнят заповедите му. Той разполага с множество езици, които го осведомяват какво правят воините на команчите и е достатъчно силен, за да отблъсне с лекота враговете си.

След тези думи той се обърна към мен.

— Мъжът би трябвало да говори с юмрука си. Но нека моят брат Шарли ми разкаже какво мисли да прави с мъжете, които са заедно с него!

Разказах му накратко, но точно за събитията, довели ни до Рио Пекос. Той внимателно ме изслуша, после известно време гледа втренчено в земята. След като издуха и последното облаче дим от лулата си, той стана и отново окачи калюмета около врата си.

— Нека моите бели братя ме последват!

Апачът улови юздите на коня си, изведе го на открито и го възседна. Застанах от едната му страна и продължихме пътя си с бърза езда. Той препускаше на кафяв едрококалест кон, който ми беше познат от по-рано. Когато Винету тръгваше на разузнаване и не искаше да излага на опасности врания си жребец Илчи, той обичаше да взима това животно. По външния си вид то напълно приличаше на някоя изнемощяла гальотаджийска кранта и само някой познавач като Винету можеше да се реши да го използва за ездитен кон. Белите му дробове бяха здрави като ковашки мехове, беше неуморим, с голяма крачка, спокоен тръс и великолепен галоп. По ум и интелигентност в никой случай не отстъпваше на кобилата на Марк, а с твърдите си и остри копита неведнъж бе обръщал в бяг опасния сив вълк, та даже и пумата.

Когато достигнахме следите на команчите, разбрахме, че несъмнено отрядът им се е чувствувал в пълна безопасност, понеже не си бяха правили труда да заличават дирите си. Продължихме да яздим около час, като спирахме пред всеки завой на пътя, за да оглеждаме внимателно намиращата се зад него отсечка. Тъкмо отново бяхме достигнали един врязал се напред ъгъл от гората и се канехме да го заобиколим, когато Винету изведнъж рязко дръпна коня си назад. Докато с лявата си ръка ни направи знак да мълчим и да бъдем предпазливи, с десницата си той посочи право напред. Протегнах врат и напрегнах зрението си, но не забелязах абсолютно нищо.

Винету окачи карабината си на седлото, слезе от коня, извади ножа си и без да каже нито дума, изчезна между дърветата.

— Какво ли може да има, Чарли? — попита Марк.

— Не знам. Забелязал е нещо подозрително и отиде да разбере какво е то. Това си личеше от поведението му и ето защо той не счете за необходимо да проговори. Трябва да чакаме тук зад дърветата, докато се завърне, или пък ни даде някакъв знак.

— Масса, о-о, а-а, масса съм чул? — прекъсна Цезар краткия ни разговор.

— Какво?

— Извикал някакво животно!

— Къде?

— Там зад тези дървета!

Погледнах останалите въпросително, обаче никой не бе чул нищо. Все пак не беше изключено негърът да има право.

И ето че в този миг се разнесе (и всички ясно го чухме) викът на присмехулник. Всеки друг би взел тези звуци наистина за гласа на този малък весел приятел, но аз знаех, че те идваха от устата на апача, понеже често бяхме използвали този вик по време на нашите предишни скитания.

— Присмехулник тук! — обади се Марк. — Ще ми се например да знам къде ли не се среща тази птица!

— Тази птица виждаш и чуваш днес за първи път — поучих го аз. — Това е Винету, който ни вика. Напред, ей къде е застанал в края на гората!

Хванах поводите на коня на апача и останалите ме последваха. Винету бе застанал на стотина метра в края на леса, но щом видя, че последвахме неговия зов, той отново изчезна в гъсталака. Когато се озовахме на това място, аз скочих на земята и навлязох между дърветата. Там ме очакваше апачът, а в краката му лежеше млад мъж, вързан със собствения му колан. Той тихо стенеше и изпълненият му със страх поглед бе прикован във Винету.

— Страхливец!

Апачът произнесе само тази дума, а после презрително се извърна. Пленникът беше бял. Щом ме забеляза, лицето му малко се проясни. Може би бе придобил известна надежда, тъй като аз бях от неговата раса. Тази надежда укрепна още повече, когато се приближи и Марк.

— Един бял! — възкликна Марк. — Защо моят червенокож брат се отнася към него като към неприятел?

— Зъл поглед! — отвърна кратко Винету.

Ето че зад нас се разнесе силен вик и когато се обърнах, видях, че Маршъл оглеждаше пленника с неописуем израз на лицето.

— Хоулфърт! За бога, как попадна тук?

— Маршъл! Мистър Маршъл! — заекна смаяно човекът. Значи той беше Хоулфърт, някогашният служител на Маршълови, съдружникът на братята Морган.

Обърнах се към пленника.

— Мистър Хоулфърт, от дълго време ви търсим. Ще ми кажете ли, къде се намира вашият добър приятел, който се нарича Фред Морган.

Той се изплаши.

— Детектив ли сте, сър? — попита ме той.

— Все ще узнаете кой и какъв съм, но засега ще ви кажа, че не ми се иска да се отнасям към вас като ваш съдия, понеже съм склонен да приема, че сте бил подведен. И тъй, отговорете ми! Къде е Морган?

— Развържете ме, сър, и ще ви кажа всичко!

— И дума не може да става за развързване, но малко ще поразхлабим възела. Цезар, отпусни колана!

Негърът пристъпи напред и се наведе.

— Цезар, и ти ли си тук? — възкликна учудено Хоулфърт.

— Цезар също тук, йес! О, къде негов масса Бърн, там винаги и негов негър Цезар.

Чернокожият поотпусна колана на Хоулфърт тъй, че пленникът можеше да седне. Аз продължих разпита:

— И тъй за трети път — къде е Морган?

— Край Рио Пеняско.

— Колко време бяхте заедно?

Човекът мълчеше. Извадих револвера си.

— Мистър Хоулфърт, погледнете този малък предмет! Знам много добре що за стока сте, но все пак ми се иска да ми разкажете някои подробности за смъртта на вашия работодател, както и за изчезването на неговите пари и скъпоценни камъни. Ако не проговорите или ако ни кажете някоя лъжа, ще получите куршум. С крадци и убийци в Запада се церемонят още по-малко, отколкото в източните щати!

— Аз не съм убиец! — увери ни човекът, обхванат от панически страх.

— Вече ви казах, че знам много добре, що за стока сте. Сега става въпрос единствено за това, дали да се отнасяме към вас като към закоравял престъпник или като към разкаял се човек. И тъй, познавали сте Морган от по-рано, нали?

— Той ми е роднина.

— И ви е посетил в Луисвил?

— Да.

— Продължавайте! Нямам намерение да задавам цял куп въпроси, след като и сам можете да говорите. Не забравяйте револвера!

— Ако мистър Маршъл се отдалечи, ще ви разкажа всичко.

Нямаше как да не се съобразя с тази проява на чувствителност на тъй неочаквано заловения престъпник.

— Ще изпълним желанието ви.

С тези думи направих знак на Бърнард да се отдалечи, но видях много добре как той описа дъга и връщайки се отново, застана зад гърба на пленника, скрит зад ствола на едно дърво. Да можех в този момент да надникна в сърцето му!

— Е, хайде!

— Фред Морган ме посещаваше често и аз се поддадох на придумките му да играя с него на комар.

— Посещаваше ви във вашето жилище, така ли?

— Да, никога в магазина. Започнах да печеля и продължих да играя с увлечение. После започнах да губя, губех все повече и повече, докато задлъжнях към Фред с няколко хиляди долара. Не можех да заплатя дълга си и тогава той ме заплаши с донесение в полицията, понеже му бях давал полици с подправения подпис на моя работодател. Вече нямах възможност да се спася по друг начин, освен като му издам къде се намира ключът за магазина.

— Знаехте, какво иска да извърши Морган там, нали?

— Да. Щяхме да делим и после да отидем в Мексико.

— Казахте му, че вашият работодател винаги носи главния ключ в себе си, така ли?

— Да. Но не вярвах, че Фред ще убие моя работодател. Каза ми, че щял само да го зашемети. Издебнахме мистър Маршъл, обаче вместо да го прати на земята в безсъзнание, Фред го наръга с нож. После отворихме входната врата на къщата и оставихме мъртвеца в коридора. Всичко, каквото намерихме, разделихме веднага на място.

— Морган взе диамантите, а вие получихте останалото, нали?

— Да. Тъй като съм специалист, не ми беше трудно да превърна моя дял в пари, е, вярно, че с известна загуба…

— И сега… а-а, досещам се! Фред Морган ви е отнел тези пари, нали?

— Така е.

— Наистина ли сте бил толкова глупав да повярвате, че един такъв злодей ще постъпи почтено с вас? Можели сте да се досетите, че ви е подмамил в тези диви райони само за да присвои безнаказано цялата плячка! По какъв начин ви взе парите?

— Вчера вечерта Морган стоеше на пост. Аз бях заспал здраво. Изведнъж почувствувах някакво леко докосване и се събудих. Онзи мерзавец ми беше взел оръжията и портфейла и се канеше да забие ножа си в гърдите ми. Страхът ми придаде сили. Блъснах го настрани, скочих на крака и побягнах. Започна да ме преследва, но понеже беше тъмно, успях да се изплъзна. Вървях цялата нощ, защото не беше трудно да се досетя, че още на зазоряване ще тръгне по дирите ми. Едва преди малко се осмелих да се свра тук, за да поспя за кратко време. Но и това не стана, защото оттук минаха индианците. Ето защо се наканих веднага да продължа. В същия момент забелязах този червенокож и отново се скрих. Но въпреки всичко той ме намери.

Човекът изглеждаше твърде отпаднал. Може би това негово състояние допринесе най-много, за да си признае всичко тъй открито, понеже по тона му не си личеше особено да се е разкаял или затрогвал.

Обърнах се към Бърнард, който междувременно отново се беше появил.

— Този човек е твой. Какво ще го правиш?

Маршъл мълчеше. Изглежда, в сърцето ми се бореха жаждата за отмъщение и състраданието. Най-сетне той зададе на Хоулфърт още няколко въпроса и накрая ни заяви:

— Този негодник е виновен за смъртта на баща ми и по законите на саваната заслужава смърт. Но в случая аз съм обвинител, значи съм страна и следователно не ми подобава длъжността на съдия.

— И хич не е необходимо, мистър Маршъл — обади се Безухия. — Например и ние сме също тук. Гласувам за смърт. Разстреляйте този престъпник! Такива гадини трябва да бъдат унищожавани.

— И аз гласувам за смъртта му — потвърди Винету присъдата на Безухия. — Обаче гърмежът на изстрела се разнася надалеч и би могъл да ни издаде. Наоколо има достатъчно дървета. Нека негърът обеси този предател на най-близкия дебел клон. Какво ще каже моят брат Олд Шетърхенд?

Канех се да оспорвам присъдата, която ми се струваше твърде тежка. Обаче не успях да изрека мислите си, понеже се случи нещо, което никой от нас не очакваше. През последните минути не бяхме обръщали внимание на пленника. Не знам как му се удаде да се освободи тъй бързо. Вероятно при разхлабването на колана Цезар бе проявил непредпазливост. Преди още да отворя уста, за да възразя, Хоулфърт се стрелна покрай нас с такива скокове, на каквито не бях считал способно отпадналото му тяло, и преминавайки между последните дървета на гората, излезе на открито, като се насочи към мястото, където стояха конете.

Мигновено се втурнахме подир него, но само успяхме да видим как върху гърба на коня на Маршъл той препусна в галоп към Пекос, чийто бряг на това място бе отдалечен на около двеста крачки.

— Bless me!^[4] — ядоса се Безухия. — Този подлец препусна например, без да ни каже „гуд бай“. Бързо, трябва да го преследваме!

Втурнах се към моя мустанг, метнах се на седлото и забих шпори в слабините на животното тъкмо в момента, когато Хоулфърт достигна брега. Конят му се приготви за скок, но в същия миг зад мен изтрещя карабината на Винету. Улучен точно в главата, беглецът изпусна юздите и падна във водите на Пекос, които мигновено го погълнаха. Конят, останал без ездач, описа дъга и се върна на брега, след което със силно цвилене се отправи в тръс към нас.

Винету хладнокръвно зареди изстреляната цев.

— Духът на саваната е справедлив. Белият човек трябваше да умре. За съжаление не мина без изстрел, нещо, което апачът много искаше да бъде избегнато. Обаче мерзавецът в никакъв случай не биваше да ни избягва, понеже щеше да ни предаде. Великият дух желаеше неговата смърт.

След тези думи апачът възседна коня си и го подкара, без да се обърне към нас.

Последвахме го мълчаливи и сериозни. Тайно в себе си подложих на преценка постъпката на Винету и нямаше как да не му дам право.

Следите на команчите продължаваха да бъдат ясни. Боите по лицата им ни бяха доказали, че са предприели боен поход. Обаче тяхната цел сигурно не беше никак близка, в противен случай биха се държали по-предпазливо. Несъмнено Винету знаеше намеренията им, но той си беше твърде мълчалив, за да ни каже нещо по този въпрос, без да има някакъв наложителен повод. Тъкмо се наканих да се приближа до него, когато чухме пред нас един… два… три изстрела.

Веднага спряхме. Винету ни направи знак да останем на мястото си и се стрелна към храсталаците. Скоро излезе от тях, за да ни повика с движение на ръката си.

— Команчи и двама бледолики!

С тези думи той отново пропълзя между храстите и ние тримата го последвахме, докато Цезар остана при Хоблин и конете.

Пред нас долината на Пекос се разширяваше, образувайки широка котловина, в която ни се предложи изненадваща гледка. Съвсем близо до десния бряг на реката вождовете на команчите бяха забили копията си в земята, а на дръжките им бяха облегнали щитовете си. Самите те седяха на земята и пушеха калюметите си заедно с двама бели, заели места от двете им страни. Конете на тези четирима мъже пасяха наблизо. Пред тях се разиграваше дива, войнствена и все пак мирна сцена: команчите провеждаха една от онези свои военни игри, в които показват цялото си майсторство в ездата и боравенето с оръжията. Разстоянието бе твърде голямо, за да можем да различим чертите на лицата им, и ето защо измъкнах далекогледа си. Изведнъж аз се стъписах.

— Охо-о, виж кой бил! Марк, я погледни!

Безухия взе далекогледа и го насочи към тях.

— ’s death! Фред Морган със сина си! Значи вече са се срещнали тук и после са попаднали на индианците.

— Така е. Ние бяхме непрекъснато по петите на Патрик, а пък Фред Морган е започнал да преследва Хоулфърт от Пеняско. По такъв начин те са се срещнали. А както чу и ти, те няма защо да се крият от индианците.

— Тъй ще да е. Неприятен обрат в развитието на нещата.

— Защо?

— Ами как ще измъкнем двамата от индианците?

— Надявам се, че белите и червенокожите няма да останат заедно. Надали двамата негодници имат намерение да разкрият на индианците тайната на съкровището, което се канят да изровят.

— Тогава най-добре ще е да останем тук да ги наблюдаваме.

— Вероятно тук ще сме в безопасност, защото нямаме основание да очакваме, че някой от червенокожите ще се върне.

— А не е ли възможно Морган да дойде насам, нали е по петите на Хоулфърт? — попита Маршъл.

— Фред Морган ще разбере от сина си и от команчите, че не са срещнали Хоулфърт, и ще си помисли, че е тръгнал в друга посока — заключих аз. — Да отведем конете на някое скрито място!

Винету кимна в знак на съгласие и аз се оттеглих, за да се погрижа за конете. Тъй като очаквахме престой от няколко часа, свалихме товара от гърба на товарните животни и заедно с другите коне ги откарахме по-навътре в гората.

Веднага щом Хоблин огледа котловината, той протегна ръка.

— Сър, ей там надясно нагоре води клисурата, по която трябва да тръгнем!

— Там ли? Не ни върви!

— Защо, Чарли? — попита Марк.

— Защото няма как да се доберем до там, та да изпреварим двамата бандити. Сигурно се досещаш, че ще тръгнат на път веднага след оттеглянето на команчите.

— Не се безпокойте, сър! — намеси се Хоблин. — Този път е известен само на капитана и на мен. Лейтенантът ще тръгне по друг път, който започва малко по-надолу и води нагоре покрай коритото на Пеняско.

— Щом е така, тогава можем спокойно и безгрижно да погледаме какво правят тези хора.

Команчите се бяха разделили на два отряда, които, изглежда, воюваха един срещу друг ту в плътни редици, ту разпръснато в отделни единоборства. Те проявяваха такава издръжливост и пъргавина, които несъмнено биха удивили всеки европеец. Конете им нямат нито седла, нито оглавници. Те връзват на гърба на животните някакво одеяло, кожа или рогозка. От всяка страна на тази кожа е прикрепен широк, особено здрав ремък, който минава през врата на коня и служи на ездача да промушва ръката си под него, когато поиска да се скрие от едната или от другата страна на животното, увисвайки закачен с единия си крак за гърба на коня. Това своеобразно оседлаване и продължителното упражняване дават на ездачите възможността да използват животните си като щит, да се прикриват с тях от неприятеля и все пак да запазват достатъчно голяма свобода на движенията си, за да могат да изпращат на враговете си някоя стрела над гърба на коня или пък под врата му. А в случай че са въоръжени с огнестрелно оръжие — да го поздравят и с някой куршум. При това червенокожите воини са толкова пъргави, че според нуждата се хвърлят ту от лявата, ту от дясната страна на коня, и то с такава лекота и бързина, че би могъл да им завиди всеки цирков ездач. А конете им имат толкова сигурен ход, че рядко някой куршум или стрела ще пропусне целта. Ремъкът, под който се пъхва ръката почти чак до рамото, е закрепен за гривата на животното върху халката, тъй че даже и одеялото, служещо за седло, да се развърже и падне, тази опорна точка не отказва помощта си на ездача. Ако сръчният конник е закрепил добре ремъка, то за изпълнението на своите изкусни номера той изобщо не се нуждае от одеяло и седло. Обутите му в мокасини крака се задържат с петите здраво и сигурно на голия гръб на коня.

Цялото ни внимание беше погълнато от военните игри на команчите, които наподобяваха арабската „фантазия“, затова един-единствен път погледнах пред храстите назад в посоката, от която бяхме дошли — и то за наше щастие, понеже тъкмо навреме забелязах как двама ездачи се спускаха покрай гората, впили внимателни погледи в следите на команчите.

— Have care, приятели, оттам идват някакви хора! Всички погледнаха назад.

— Капитанът и Кончес! — каза Хоблин възбудено.

— Наистина той е! Влизайте бързо навътре в гората и заличавайте следите! — настоях аз.

За две минути тази работа бе свършена. Само Винету и аз останахме малко по-напред, откъдето ни бе възможно да наблюдаваме приближаващите се хора, без да бъдем забелязани от тях.

Ето че те бяха вече съвсем наблизо и сигурно щяха да се появят иззад завоя, ако тъкмо в този миг команчите не бяха надали такива бойни крясъци, които приличаха на рева на диви зверове. Двамата конници се стъписаха, слязоха на земята, надникнаха внимателно иззад завоя и после отведоха конете си до мястото, където бяха стояли нашите животни. Оттеглихме се при спътниците си.

Почти зад самите гърбове на новодошлите се издигаха съвсем близо един до друг два клена. Успях да се промъкна до тях, за да подслушам полувисокия разговор на двамата мъже, които бяха седнали на земята.

— Команчите са — обади се капитанът. — Значи няма защо да се страхуваме от тях. Само трябва преди всичко да разберем кои са двамата бели.

— Твърде далече са. Няма как да ги разпознаем.

— Би могло да се ориентираме по облеклото им. Този, дето е седнал по-напред, не го познавам, а пък вождовете закриват другия.

— Капитане, я погледни от четирите коне онзи златистия! Опашката му е подрязана, а това е много рядко срещано из саваната и планините. Какво ще кажеш?

— Caraja, това е конят на лейтенанта!

— И аз тъй мисля. Значи вторият бял не може да е никой друг, освен той.

— Правилно! Ето сега се навежда напред. Виждаш ли пъстрото серапе^[5]? Той е. Какво да правим?

— Да знаех само какви ти са всъщност плановете спрямо него, тогава може би щях да знам какво да ти кажа.

— Сега вече наистина става необходимо да говоря открито с тебе. В тази местност закопах най-скъпоценното от нашите съкровища. Не искам да го съхранявам повече в скривалището ни, понеже сред нас има неколцина, на които не мога да се доверя. Никой освен мен и лейтенанта не знае мястото, където са закопани тези неща. Той очакваше да дойде баща му и вместо да го повика в лагера ни, си уреди среща с него тук, край Рио Пекос. Това събуди у мен подозрения и тъй като след последната езда през Естакадо се насочи право насам, без преди това да се отбие при мен, аз бях убеден, че има намерение да ни отмъкне съкровището. Патрик се е срещнал с индианците случайно. Въпросът е дали веднага да отидем при тях и да го накажем, или да тръгнем по петите му и да го заловим на местопрестъплението.

— Второто предложение е несъмнено по-добро. Ако сега отидем при него, няма да ни е възможно да докажем, че е имал пъклени намерения. Просто ще твърди, че е дошъл тук, за да вземе баща си, а после един господ знае какви пътища би могъл да намери, за да се добере до целта си. Ние сме двамина и той заедно с баща си са също двама, а на индианците човек не може да разчита със сигурност.

Кончес полагаше явни усилия да накара капитана да се откаже от първия си план. Сигурно за него бе много важно да научи къде е скрито съкровището.

— Прав си — кимна капитанът. — Ракуросите са тръгнали на боен поход и няма да се бавят тук дълго. Тогава сигурно и Патрик веднага ще потегли на път. Той ще трябва да язди още доста дълго, преди да може да свие настрани, обаче аз знам един по-къс път, по който ще стигнем преди него. Сигурно е, че няма да получи нищо, ако… ако изобщо съкровището е все още там.

— Ако е все още там? Та кой ли ще го е взел, след като само вие двамата знаете за скривалището?

— Хмм… Безухия и Поразяващата ръка, на които дължим и нашето последно голямо поражение.

— Те ли? Ами как ще са узнали тайната?

— По един много прост начин. Реших да изпратя Хоблин подир лейтенанта и бях толкова непредпазлив да му дам съответните указания. Но той изчезна безследно и аз не мога да се отърся от мисълта, че е попаднал в ръцете на ловците и за да си спаси живота, е преминал на тяхна страна.

— Хмм, тогава може би най-добре би било, ако…

— Е, какво ако?

— … ако се обърнем към команчите.

— И да им открием тайната си, те да ни отнемат съкровището? Не. Впрочем имаме време да обмислим нещата, понеже както виждам команчите изваждат своите торби с хранителни припаси. И ние можем да похапнем. Донеси месото!

Ако Кончес станеше, за да отиде при конете, щеше непременно да ме види. Ето защо запълзях назад колкото можех по-бързо и наистина, ако се бях забавил само още секунда-две, щях да бъда открит.

Разказах на спътниците си какво бях подслушал.

— А например нищо ли не казаха за тримата мними закупчици на ценни кожи, които тръгнаха след търговците заедно с лейтенанта? — попита Марк. — Та нали един от тях би трябвало да е при Патрик.

— Нищо не казаха. Може би го е убил, за да не му пречи. Ами какво ще правим с тези двама бандити?

— Ще ги оставим спокойно да си вървят по пътя, Чарли.

Винету поклати глава.

— Нека моите бели братя не забравят, че имат само един скалп за губене!

— Та кой ли ще ни го вземе? — възрази Марк.

— Воините на ракуросите.

— Няма да успеят. И изобщо скоро ще се изпарят, понеже са тръгнали по пътеката на войната.

— Моят бял брат е умен ловец и храбър воин, обаче не знае пътищата на команчите. Преди червенокожите мъже да се промъкнат към вигвамите на апачите, те ще се отправят към гроба на своя вожд Чу-га-хат^[6] в планините, както правят всяка година в деня, в който вождът им бе убит от Винету.

Сега изведнъж се изясни защо Винету преследваше този отряд команчи.

— Все едно — обади се Марк. — Щом са тръгнали с такава цел, хич няма да ги е еня например за нас и за стейкманите.

— И аз не бих искал ненужно да цапам ръцете си с кръв — подкрепих Безухия.

— Нека моите бели братя постъпят както намерят за добре — каза апачът. — Те щадят врага, който е грабил и убивал, и в замяна на това ще дадат собствената си кръв. Апачът каза. Хау!

Съжалявах, че трябваше да му се противопоставя, но днес бе пролята вече кръвта на един човек и цялото ми същество се бунтуваше срещу мисълта да насоча оръжието си даже срещу убийци, щом не го изискваше законната самоотбрана.

Все още бях потънал в тези мисли, когато откъм лагера на команчите проехтяха викове, по които можеше да се съди за някакво непредвидено събитие. Забелязахме, че те привлякоха и вниманието на капитана и на неговия спътник и аз се запромъквах внимателно през гората, описвайки дъга, за да науча причината за това вълнение.

Щом достигнах едно място, което ми предлагаше добра видимост, аз съзрях гъста тълпа от команчите, струпана на брега на реката. Разглеждаха някакъв предмет, който не можех да различа. След известно време отново го хвърлиха в Пекос и воините образуваха кръг около вождовете и двамата бели. Върнах се при моите спътници.

— Какво е станало? — попита Бърнард.

— Намерили са нещо в реката, не е изключено даже да е трупът на Хоулфърт.

Винету наостри уши. Ако предположението ми излезеше вярно, то нашето присъствие бе вече издадено!

— Мисли ли моят бял брат, че един мъртвец може да бъде отнесен от реката за толкова кратко време на такова разстояние?

— При определени обстоятелства, да. В тази местност Пекос е дълбока и буйна, а бреговете й са гладки, така че не е лесно какъвто и да било предмет да заседне някъде.

Винету стана, без да продума, и изчезна наляво нагоре между дърветата. Знаех намерението му. Сигурно отиваше под прикритието на гората нагоре по течението на реката до някое място, където вече никой не можеше да го види, а оттам щеше да влезе във водата, да доплува до лагера на команчите и да разбере какъв е бил онзи предмет, привлякъл вниманието им.

Въпреки че апачът бе най-превъзходният плувец, все пак трябваше да си призная, че неговото начинание не беше безопасно. Първо, капитанът и Кончес, тласкани от същото любопитство, можеше да се отправят към реката. Второ, което бе доста вероятно, възможно бе у команчите да се е събудило подозрение и да са стигнали до извода, че несъмнено наоколо има някой, който е застрелял този човек, и то неотдавна, ако се съди по състоянието на трупа. В подобен случай бе близко до ума предположението, че потеглянето им бе само „криеница“ и че ще се завърнат, за да се убедят в истинското положение на нещата. Ако по време на война съществува твърдото правило да не оставяш зад себе си незавладяна или поне необсадена крепост, то в Дивия Запад е също много опасно да не знаеш точно какви хора се намират зад гърба ти.

Разстоянието, което Винету трябваше да преплува отначало надолу, а после пак нагоре по реката, беше може би около половин миля. Като добър плувец за тази цел му бе необходим най-много половин час, като в това време влизаха и десетина минути за изминаването на пътя по суша. Обаче не беше изтекъл и четвърт час, когато капитанът и неговият спътник потеглиха.

Случи се онова, което бях предполагал — те яздиха до мястото, където доскоро бе лагерът на команчите, а после се отправиха към реката. Сега вече трябваше на всяка цена да закрилям Винету, и то без да им позволя да ме забележат. Той сигурно бе оставил дрехите и оръжията си на брега, там, където бе влязъл във водата, взимайки със себе си вероятно само своя нож. Грабнах карабината „Хенри“.

— Останете тук!

С тези думи напуснах нашето скривалище и се втурнах между дърветата с най-голямата бързина, каквато ми позволяваше гората, без да излизам от нея, право надолу към едно място, откъдето пред карабината ми се откриваше онази част на брега, от която индианците отново бяха хвърлили във водата въпросния предмет. Обаче все още не бях стигнал до споменатото място, когато капитанът вдигна пушката си и стреля във водата. Бях сигурен, че не е улучил. Знаех колко сръчно и бързо се гмуркаше Винету. И действително не минаха и пет секунди и го видях как изскача от водата с пъргавината на риба, как се изкатерва по брега и връхлита върху капитана. В този момент Кончес вдигна карабината си. Винету изостави капитана, извърна се светкавично, хвърли се към Кончес и изби нагоре цевта й тъкмо в момента, когато той натискаше спусъка. Куршумът отлетя във въздуха. Винету изтръгна пушката от ръцете му, хвана я за цевта, за да я използува като боздуган, и съвсем навреме направи голям скок встрани, понеже капитанът бе вече замахнал, за да му нанесе изотзад удар с приклада.

Но тъкмо когато Винету се накани едновременно да нападне и двамата, нейде по-надолу по течението на реката проехтяха силни крясъци. Значи, и моето второ предположение се сбъдваше — команчите не бяха стигнали много надалеч и бяха дочули изстрела на капитана. Връщаха се в галоп.

Щом ги забеляза, Винету веднага изби от ръката на капитана неговата карабина, която за щастие бе едноцевна, запрати я надалеч във водата и побягна нагоре по реката с такива скокове, сякаш беше някоя подгонена пантера.

Знаех, че по този начин той можеше да се състезава цели десет минути с най-бързия бегач. Беше ме учил на тези скокове, с които не тичаш както обикновено, а просто се изхвърляш във въздуха с широки крачки, прехвърляйки по-голямата част от тежестта на тялото върху един и същ крак, който ти служи като пружина, а след време, когато този крак се измори и започне да трепери, тежестта се прехвърля на другия. Винету не се нуждаеше и от десет минути, за да се добере до дрехите си, а после несъмнено щеше да бъде толкова разумен да продължи да бяга нагоре по реката, преди да свърне в гората и под прикритието й да се върне при нас.

Затичах се колкото ми бе възможно по-бързо към нашето скривалище.

— Веднага ставайте! Трябва да бягаме!

— By Jove^[7]! А накъде например? — попита Марк. — Ей оттам идват команчите. И двамата бели са с тях.

— Имаме късмет! Те ще прелетят покрай нас и там горе ще си имат достатъчно работа, докато открият следите на Винету. Бързо, откарайте конете към края на гората! Преминат ли червенокожите, ще препуснете надолу по реката, и то по техните собствени следи, за да не успеят после да различат вашите. Аз оставам тук, за да прикривам отстъплението и да изчакам апача.

— Ти самичък? — попита Марк.

— Да — отвърнах аз, отправяйки скришом многозначителен поглед към Хоблин, на когото все още не можехме да имаме доверие. — Другите не са достатъчно опитни. Трябва да ги поверя на теб!

— Well, тогава напред! Команчите отминаха.

И действително току-що бе префучал и последният червенокож покрай нас. Врязалата се напред гора се намираше между тях и нас, така че не можехме да бъдем забелязани. Марк и останалите потеглиха, а в същото време, доколкото бе възможно, аз се залових да заличавам нашите следи. Тъкмо когато бях вече привършил, в храсталака се разнесе шумолене и Винету изникна пред мен.

— Уф! Команчите търсят дирята на апача. Къде са спътниците на моя бял брат?

— Вече тръгнаха.

— Мислите на моя брат са винаги мъдри. Нека не караме бледоликите дълго да ни чакат!

Той облече бързо дрехите си, които бе държал до този момент в ръка, и после изведе коня си на открито. Един поглед към горната част на долината ме убеди, че засега команчите все още не ни застрашаваха. Ето защо, без да бързам, му зададох въпроса:

— Какво намери моят червенокож брат в Пекос?

— Трупа на бледоликия. Днес Винету на два пъти постъпи като момче, което не може да мисли. Но той ще поеме последиците върху себе си, а неговите братя ще му простят!

Тези думи съдържаха едно признание, което гордият апач без съмнение нямаше да направи пред никого, освен пред мене. Отговорът ми остана спестен, понеже в същия миг Винету вече препускаше на гърба на кафявия си жребец като вихрушка, тъй че трябваше незабавно да го последвам с моя мустанг.