Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Винету (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Winnetou III, (Обществено достояние)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 76 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2011)
Източник
bezmonitor.com

Издание:

Карл Май

Винету III

Немска, I издание

 

© Веселин Радков, преводач, 1985

© Любен Зидаров, художник, 1985

c/o Jusautor, Sofia

 

Karl May

WINNETOU III

KARL MAY’S GESAMMELTE WERKE — Band 9

Winnetou III

Karl-May-Verlag, Bamberg, 1951

 

Редактор: Калина Захариева

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Ирина Кьосева

Библиотечно оформление: Стефан Груев

 

Код №11 95 376/36531 6116–4–85

Издателски № 1144

Дадена за печат 15. IV. 1985 г.

Подписана за печат 26. VI. 1985 г.

Излязла от печат 25. VII. 1985 г.

Формат 1/16/60/90

Печатни коли 26

Издателски коли 26 УИК 28.96

Цена 2,39 лв.

 

Издателство „Отечество“, Том 3, София, 1985

Печатница „Георги Димитров“, София, 1985

История

  1. — Корекция
  2. — Корекция

3.
Вода! Вода!

Между Тексас, Ню Мексико и Индианската територия[1], или с други думи, между крайните възвишения на планините Озърк и Сиера Гуадалупе, заобиколена отвред от планински върхове, обграждащи горното течение на Рио Пекос, на Канейдиън и изворите на Ред Ривър, Брасос и Колорадо, се простира обширната и страшна област, която би могла да бъде наречена „Сахара на Съединените щати“.

Пустинни райони, покрити със сух нажежен пясък, се редуват с голи, напечени от слънцето скали, които не са в състояние, да дадат и най-мизерните условия за съществуване дори и на най-оскъдната растителност. Студената нощ настъпва рязко и следва без преход горещината на деня. В мъртвата еднообразна пустиня не се среща нито някоя планина, нито пък зеленееща се долина, както е, да речем, в Сахара. Никъде няма и един кротък извор, чиято живителна влага да предизвика появата на малък оазис. Липсва напълно даже и степта, която е преходна зона между обраслите с гъсти гори планински склонове и безжизнената пустиня. Окото навсякъде забелязва озъбена смъртта в нейния най-ужасен вид. Само тук-таме расте — един господ знае от каква сила посаден и запазен — по някой самотен жилав мескитов храст, сякаш за подигравка на погледа, копнеещ за каква да е зеленина. От време на време може да се срещне и един вид див кактус, растящ поотделно, на групи или пък нагъсто покрил обширни площи, без да е възможно да се обясни неговото съществуване. Но нито мескитовият храст, нито кактусът предлагат някаква радостна и освежителна гледка. Цветът им е сиво-кафяв, а формата — грозна. Покрити са с гъст слой прах и тежко и горко на коня, непредпазливо насочен от ездача си в подобен кактусов оазис! Острите като игли, стоманено твърди бодли така ще изранят краката му, че никога повече няма да може да ходи. Ездачът трябва да се откаже от него и ако не го убие, той несъмнено ще загине от окаяна смърт.

Въпреки всички ужаси на тази пустиня човекът все пак е дръзнал да навлезе в нея. През нея минават пътища в различни посоки — към Санта Фе и форт Юниън, към Пасо дел Норте и на юг към богатите на вода прерии и гори на Тексас. Но при думата „път“ човек не бива да си представя пътища в смисъла на прокарваните транспортни артерии от пътното строителство на цивилизованите страни. Понякога набързо прекосяват пустинята самотни ловци и следотърсачи, групи от големи смелчаци или индиански отряди със съмнителна цел и поведение. Понякога се чува скърцането на кервани от волски каруци, бавно пълзящи през безутешната пустош, обаче истински път няма, няма дори й онези коловози, отстоящи на четвърт час път един от друг, които се срещат в Люнебургската равнина или в пясъците на Бранденбург. Тук всеки язди или пътува по свой собствен път, докато земята му предлага и най-малките признаци, от които може да разбере, че все още се движи в желаната посока. Но постепенно тези признаци изчезват дори и за най-силно развитото зрение и оттам нататък хората са се погрижили да обозначат посоката с колове, забити в земята на определено разстояние един от друг.

И въпреки това пустинята взима своите жертви, които в съотношение с размерите на тази пустош са далеч по-многобройни и ужасни от жертвите на африканската Сахара и азиатската Шамо. Край и по споменатите пътища лежат човешки скелети, животинска мърша, конски седла, различни части от волски коли и други всяващи ужас останки и разказват истории, които наистина слухът не може да чуе, но пък толкоз по-ясно могат да бъдат разбрани от окото. А високо в небето над тях се реят лешоядите, които с обезпокояваща упоритост следят и най-малкото раздвижване долу в пясъците, сякаш знаят, че сигурната плячка няма да им се изплъзне.

А как се казва тази пустиня? Жителите на заобикалящите я земи й дават различни имена — ту английски, ту френски или испански. Но тя е известна надлъж и нашир като Ляно Естакадо[2], заради забитите колове, с които се обозначават пътищата през нея…

В посока на изворите на Ред Ривър към Сиера Бланка яздеха двама мъже, чиито коне изглеждаха страшно много отпаднали. Нещастните животни бяха станали само кожа и кости, имаха клюмнал вид на птица, която ще намерят на следващото утро мъртва в кафеза, и тъй бавно влачеха безсилните си крайници, спъвайки се на всяка крачка, сякаш всеки миг щяха да рухнат на земята. Очите им бяха потъмнели, сухите им езици висяха между отпуснатите устни и въпреки палещата жега по цялото им тяло не се забелязваше нито капчица пот, нито пък по устата им каквато и да била следа от пяна, един признак, че освен кръвта, сгъстена от жаркото пустинно слънце, в телата им нямаше вече никаква друга влага.

Двата коня бяха Тони и моят мустанг и следователно ездачите едва ли можеха да бъдат други хора, освен дребосъка Марк и аз.

Вече пет дни яздехме през Ляно Естакадо, където отначало само тук-там намирахме по малко вода. Сега обаче надлъж и нашир нямаше никакви признаци на влага и аз не можех да се отърся от натрапчивата мисъл, колко практично би било пренасянето на камили в тази пустиня. Дойдоха ми на ум думите на Уланд:

Конете чувстваха се вече толкоз зле,

че ездачите замалко да ги метнат на своите рамене.[3]

Но даже и иначе да би било възможно, в момента, не можеше и да се мисли за изпълнение на казаното в последния стих, понеже ездачите се намираха в същото безнадеждно състояние, както и техните животни.

Дребният съсухрен Марк се беше отпуснал на врата на кобилата си, сякаш някакво щастливо обстоятелство го крепеше все още на коня. Устата му беше отворена, а очите му имаха онзи втренчен, безжизнен поглед, по който можеше да се познае скорошното настъпване на пълно безразличие. Аз самият чувствувах клепачите си тежки като от олово. Устата ми бе тъй пресъхнала, сякаш всеки звук, излязъл от нея, би ми раздрал или разкъсал гърлото, а в жилите ми като че течеше разтопен метал. Имах усещането, че нямаше да измине и час и ние щяхме да се строполим от конете си, оставайки да лежим на земята в предсмъртни мъки.

— Во… да! — простена Марк.

Повдигнах глава. Какво ли да му отговорех? Предпочетох да си замълча. В този момент конят ми се препъна и застана неподвижно. Какви ли усилия не положих, но нищо не бе в състояние да го помръдне. Старата Тони незабавно последва примера му.

— Слизай! — обадих се аз, като всеки звук причиняваше болка на гласните ми струни. Имах чувството, сякаш пътят от белите ми дробове до устните бе посипан с хиляди иглички.

Смъкнах се бавно от коня, взех юздите и се заклатушках напред. Освободен от товара си, той ме последва с провлачена крачка. Марк започна да тегли поводите на своя Росинант, но очевидно бе по-изтощен и от мен. Той се олюляваше и заплашваше при всяка крачка да падне на земята. Продължихме да се влачим тъй може би около половин английска миля, докато зад гърба си чух шумна въздишка. Огледах се. Моят добър Марк лежеше на пясъка със затворени очи. Приближих се, седнах до него, но останах тих и безмълвен, понеже никакви приказки не можеха да променят положението ни.

Нима така щеше да завърши животът ни, тук ли щеше да бъде краят на моите странствувания? Помъчих се да помисля за родителите си, за моите братя и сестри у дома, в далечна Германия, помъчих се да събера мислите си за молитва — напразно, защото мозъкът ми просто вреше. Бяхме станали жертва на неприятна случайност. Преди два дни мустангът ми се беше спънал и оттогава куцаше, тъй че пътуването през Ляно ни беше отнело значително повече време от предвиденото. На всичко отгоре днес внезапно установих, че коловете, служещи за пътепоказатели, се отклоняваха от вярната посока. Следователно в случая бе приложен онзи ужасно жесток трик, който бе струвал вече живота на немалко хора.

Често от Санта Фе се спускат групи от златотърсачи и се отправят към Пасо дел Норте. Някои от тези хора, имали щастие в мините и златните находища на Калифорния, решават да се отправят на изток с плодовете на своя труд. Те са принудени да прекосят Ляно Естакадо и тъкмо тук ги дебне страшна опасност.

Хора, които не са имали късмет в мините и са изгубили желание за всяка почтена работа, пропаднали негодници, отритнати от обществото на източните щати, представители на какви ли не видове човешка поквара, се събират край Естакадо, за да издебват златотърсачите. Но тъй като последните са най-често яки и калени мъже, изпитали смелостта си стотици пъти в борба с неволята и какви ли не опасности, безспорно е твърде рисковано да се счепкаш с тях. Ето защо разбойниците, наричани стейкмани, т.е. хора, забиващи колове, или още Лешоядите на Ляно, са измислили един трик, който едва ли има равен на себе си по жестокост и пъкленост — изваждат от земята пътеуказващите колове и ги забиват в друга посока, тъй че нищо неподозиращите пътници, незапознати с местността, биват отвеждани в най-ужасните краища на пустинята и натиквани право в ръцете на смъртта. Хората загиват от жажда и глад. По този начин престъпниците с лекота присвояват имуществото на мъртъвците, а костите на стотици хора остават да се белеят под палещите лъчи на слънцето в глухата усамотеност на пустинята, докато техните близки и роднини напразно очакват завръщането на търсачите на щастие у дома и до края на живота си не научават нищо повече за участта им.

Досега бяхме следвали доверчиво коловете и едва днес към обед забелязах, че ни водеха в погрешна посока. При изтощеното си състояние не ми бе възможно да кажа кога се бяхме отклонили от вярното направление. Ето защо не бе разумно да се връщаме, още повече че в нашето положение всяка минута ни беше скъпа. Марк не бе в състояние да продължи, а и аз може би щях да се придвижа най-много една миля напред, и то ако напрегнех силите си до краен предел. Едно беше сигурно: ако някое щастливо стечение на обстоятелствата не ни се притечеше на помощ, което трябваше да стане скоро, ние се намирахме вече в гроба си, макар да бяхме все още живи.

Ето че в този миг над нас проехтя остър дрезгав крясък. Погледнах нагоре и съзрях един лешояд, вдигнал се очевидно съвсем скоро от земята, и то отнейде наблизо. Той описа над главите ни кръг, сякаш вече ни считаше за своя съвсем сигурна плячка. Несъмнено недалеч от нас се намираше някоя жертва на пустинята или на стейкманите. Огледах се наоколо, за да открия някакви следи от нея, ако имаше такива.

Въпреки че слънчевият зной и треската пълнеха кръвоносните съдове на очите ми с кръв, тъй че те ме боляха и се опитваха да откажат да ми служат, аз все пак забелязах на разстояние от около хиляда крачки няколко точки, които не можеха да бъдат нито камъни, нито пък неравности на почвата. Взех карабината „Хенри“ и положих усилия да се приближа.

Не бях изминал и половината от разстоянието, когато различих три койота, а малко по-надалеч от тях и няколко лешояда. Животните седяха около някакво тяло, което не можеше да се разпознае твърде добре. Сигурно беше някакво животно или човек, във всеки случай някое живо същество, което все още не беше умряло, понеже в противен случай тези лакоми животни отдавна щяха да си поделят трупа. Същевременно присъствието на койотите ме изпълни с нова надежда, защото тези животни не могат да издържат дълго без вода и не смеят да навлизат надалече в негостоприемната пустиня. Впрочем трябваше да видя какво беше наобиколеното от тях тяло и вече повдигнах крак, за да продължа, когато ми хрумна една мисъл, която ме накара бързо да приготвя карабината си за стрелба.

Не след дълго щяхме да умрем от жажда. Наоколо нямаше вода. Но не можеше ли кръвта на тези животни поне донейде да ни подкрепи? Прицелих се, обаче моята отпадналост и треската караха дулото на карабината ми да играе с по няколко сантиметра насам-натам. Ето защо коленичих на едното си коляно, подпрях лакът на другото и вече имах опора за сигурен изстрел.

Натиснах спусъка веднъж, дваж и два койота се търколиха на пясъка. Тази гледка ме накара да забравя изтощението си и с бързи крачки се затичах натам. Единият от койотите бе улучен в главата, но другият изстрел е бил толкова лош, че би трябвало да се срамувам от него до края на живота си, ако не се намирах в такова отпаднало състояние. В момента, когато второто животно бе скочило на крака, куршумът бе раздробил предните му два крака, тъй че сега то се въргаляше из пясъка и виеше.

Веднага извадих ножа си, прерязах на първия койот вратната артерия, прилепих устни до това място и засмуках кръвта с такава ненаситна жажда, сякаш пиех от нектара на боговете от Олимп. После взех от колана си кожената чаша, напълних я догоре и пристъпих към човека, който лежеше наблизо като умрял. Беше негър и щом погледът ми се спря на лицето му, което в момента не беше черно, а имаше някакъв мръсен тъмнопепеляв цвят, замалко щях да изпусна чашата от изненада.

— Цезар!

При този вик негърът понадигна клепачите си.

— Вода! — простена той.

Коленичих край него, повдигнах горната част на тялото му и поднесох чашата към устните му.

— Пий!

Той отвори уста, обаче пресъхналото му гърло едва-едва успяваше да преглъща и затова измина доста време, докато му налея между зъбите цялата отвратителна течност. После той отново се отпусна назад.

Вече трябваше да помисля и за Марк. Съвсем съзнателно бях използвал най-напред кръвта на убития койот; защото тя скоро щеше да се съсири, докато за ранения койот тази опасност не съществуваше.

Приближих се до другото животно. Макар че хапеше около себе си като бясно, аз го сграбчих за врата и го помъкнах към Безухия. Там го притиснах към земята тъй, че да не може да шава, доубих го и разрязах артерията му.

— Марк, ето пий!

Моят спътник лежеше на земята напълно безчувствен, обаче при тези думи се надигна.

— Да пия ли! О-о!

Грабна трескаво чашата и я изпразни на един дъх. Взех я от ръката му и я напълних отново. Марк пак я изпи.

— Кръв, пфуй…! А-а, бррр… Ама е по-хубава, отколкото човек би могъл да си помисли!

Изцедих между зъбите си малкото все още останали капки и после скочих на крака. Избягалият трети койот се беше върнал и въпреки присъствието на негъра, се беше нахвърлил върху другаря си, убит най-напред. Отново грабнах карабината си, промъкнах се по-наблизо и го застрелях. С помощта на неговата кръв чернокожият си възвърна съзнанието и отново бе в състояние да се движи.

Пътешественикът нерядко има срещи, които не могат да не изглеждат направо поразителни — едно такова чудо бе и сегашната ми среща с този негър, когото познавах много добре. Няколко дни бях гост в дома на неговия господар, бижутера Маршъл от Луисвил, и тогава обикнах верния, винаги весел чернокож слуга. Двамата сина на бижутера предприеха заедно с мен лов из планините Къмбърланд[4], а после ме придружиха до Мисисипи. И двамата бяха великолепни младежи, чиято компания ми беше доставила удоволствие. Как ли бе попаднал сега Цезар в Ляно Естакадо?

— Цезар, вече по-добре ли си? — попитах го аз.

— По-добре, твърде по-добре, съвсем по-добре!

Той се изправи и изглежда, че чак сега ме позна.

— Масса, съм ли туй възможно? Масса Чарли, кой съвсем много голям ловец! О, негър Цезар съм радостен да срещне масса, понеже масса Чарли спаси масса Бърн, който иначе мъртъв, съвсем много мъртъв.

— Бърнард? Къде е той?

— О, къде съм масса Бърн? — Той се огледа и посочи на юг. — Масса Бърн сме там! О, не, не, там… или там… или там!

При тези думи той се въртеше около собствената си ос и показваше на юг, на запад, на север и на изток. Добрият Цезар сам не можеше да каже къде се намира неговият млад господар.

— Какво прави Бърнард тук в Ляно Естакадо?

— Какво правят? Цезар не знаят туй, понеже Цезар не виждат масса Бърн, кой тръгнал с всички друг масса.

— С какви хора е потеглил на път?

— Хора съм ловци, съм търговци, съм… о. Цезар не знаят всичко!

— Къде искаше да отиде?

— Към река Пекос, после във Франциско при млад масса Алън.

— Значи Алън е във Франциско?

— Масса Алън съм там, купува много голям злато за масса Маршъл. Но масса Маршъл нямат вече нужда от злато, защо масса Маршъл съм мъртъв.

— Нима мистър Маршъл е умрял? — запитах учудено, понеже по време на посещението ми бижутерът беше здрав и бодър.

— Да, ама не мъртъв от болест, а от убийство.

— Убиха ли го? — възкликнах ужасен. — Кой?

— Убиец дошли през нощта, забиват нож в гърди на масса Маршъл и вземат всичко скъпоценен камък, бижу и злато, кое принадлежало масса Маршъл. Кой бил убиец и накъде отишъл, не знаят шериф нито съд, туй знаят само детектив, масса Бърн също и Цезар.

— Кога се случи това?

— Било преди много ден, преди много седмица. Масса Бърн съм станал съвсем много беден. Масса Бърн пишат на масса Алън в Калифорн, ама не получат отговор, и затуй сега първо хванат убиец и после отидат в Калифорн, за да търсят масса Алън.

Новината, която чух току-що, бе наистина ужасна. Убийство с грабеж бе разрушило щастието на това добро семейство. Бащата бе убит, а двамата му сина бяха понесли тежки материални загуби. Бяха изчезнали най-скъпоценните им бижута, макар и навярно да не беше откраднато всичко, нито пък всичкото злато, което притежаваха, както беше казал негърът. Неговото преувеличаване бе, разбира се, напълно простимо. Неволно се сетих за диамантите, които бях отнел на Фред Морган и все още носех у себе си. Но какво ли бе накарало престъпника да напусне Луисвил и да се отправи в прерията?

— По кой път минахте? — продължих да го разпитвам.

— От Сент Луис до форт Скот и после през много реки и планини, масса. Цезар пътувал, яздил, ходил чак до голям страшен пустиня Естакадо, къде никой вече не намерил вода. Тогава кон и Цезар изтощили, тогава кон и Цезар имал жажда огромен кат Мисисипи, тогава Цезар паднал от кон, кон продължил върви. Цезар останал лежи. Цезар бил в съвсем страшно голям беда и все по-умирал от жажда, докато дошъл масса Чарли и дават Цезар кръв в уста. О, масса спасят масса Бърн и Цезар тъй много обичат масса Чарли, тъй голям кат цял свят и цяла земя.

Несъмнено това беше такова желание, за чието изпълнение можех да имам засега съвсем слаба надежда. Не знаех откъде идваше това упование на негъра и също тъй не знаех дали ще успея да го оправдая. Въпреки всичко продължих да разпитвам:

— Колко голяма беше вашата група?

— Съвсем много голям, масса — девет мъже и Цезар.

— Коя беше най-близката ви цел?

— Цезар туй не знаят. Цезар винаги яздят отзад и не чуват какво много масса говорят.

— Ти имаш нож и сабя. Всички ли бяха въоръжени?

— Да, много пушка и карабина, и нож, и пищов, и револвер.

— Кой ви беше водач?

— Тоз човек се казвал Уилямс.

— Я си спомни добре в каква посока яздехте, когато ти падна от коня!

— Не знае вече. Насам, натам, не, натам!

— Кога беше това? По кое време на деня?

— Скоро щяло свечери и… а, о, сега Цезар знаят — масса Бърн яздят точно към слънце, кога Цезар падат от кон.

— Добре! Ще можеш ли да вървиш?

— Цезар тичат кат елен. Кръв добро лекарство за жаден човек.

Наистина, това необичайно питие ме беше освежило дотолкова, че треската ми бе изчезнала, а и застаналият до мен Марк чувствуваше същата щастлива промяна. Той се беше приближил, за да слуша разговора ни, и изглеждаше далеч по-добре, отколкото преди пет минути.

Отрядът, с който е пътувал Бърнард Маршъл, несъмнено е бил също тъй изтощен, както и ние, иначе доблестният младеж сигурно не би изоставил верния си слуга. Може би жаждата и треската са го били съсипали така, че не е могъл да владее повече нито мислите, нито сетивата си. Последните сведения на Цезар ме накараха да предположа, че Бърнард Маршъл е яздил в нашата посока — на запад. Но как да се добера до него, как да му помогна, когато и ние самите се нуждаехме от помощ толкова много, а не ни беше възможно да използваме конете си!

Колкото и да си блъсках главата, не ми идваше никаква спасителна идея. Отрядът не можеше да бъде далеч, въпреки че наоколо не се забелязваше никаква следа от него.

Обърнах се към Марк.

— Остани тук при конете! Може би ще се посъвземат дотолкова, че по-късно ще им бъде възможно да изминат още една миля. Не се ли върна до два часа, тръгни бавно по следите ми!

— Добре, Чарли, няма да стигнеш кой знае колко надалеч, понеже тази малка глътка койотска кръв едва ли ще ни държи бодри например дълго време.

Огледах внимателно земята и разбрах, че от мястото, където беше лежал Цезар, дирята му водеше на север. Последвах я и след около десетина минути достигнах до едно място, където от изток на запад преминаваха следите на десет коня. Тук изтощението бе свалило негъра от коня му, изглежда, без останалите да го забележат. Може би е бил доста изостанал от групата. Продължих по дирите и видях, че неговото животно се беше помъкнало подир другите, обаче, изглежда, всички останали коне са били страшно много изтощени, понеже от време на време се бяха препъвали, а походката им е била толкова провлечена, че при всяка крачка ръбовете на копитата бяха оставяли дълги ивици по пясъка.

Това правеше дирята ясно видима, тъй че с лекота можех бързо да я следвам. Казвам „бързо“ и наистина вървях бързо, макар че и днес все още не мога определено да твърдя какво ми беше придало така внезапно тези неочаквани сили — дали зловещото питие, или пък загрижеността за съдбата на Бърнард Маршъл.

Бях изминал около една миля, когато забелязах тук-там отделно растящи кактуси, които бяха дотолкова напълно изсъхнали, че бяха почти пожълтели. По-надалеч те се издигаха в отделни групи, сгъстяващи се постепенно, които най-накрая се сливаха в плътна маса, покрила необятна площ, ширнала се докъдето ти стига погледът.

Споменатата диря заобикаляше около опасните растения. Загледах се в тях и изведнъж ми хрумна една мисъл, която веднага ме изпълни с нови сили.

Когато в нажежените низини на полуострова Флорида жегата стане толкова непоносима, че застраши хора и животни с гибел, а земята се превърне в „разтопено олово и небето в нажежен метал“ без никакво облаче по него, тогава хората подпалват тръстиката и всички сухи храсталаци и ето ти на, че започва да вали. Всеки, който е запознат поне донякъде със законите и силите на природните явления, несъмнено ще може да си обясни този процес, без да вярва в чудеса и магии.

Ето какво ми хрумна в този миг, още повече че аз самият се бях възползвал вече от този способ[5] и само секунди след като ми бе хрумнала тази мисъл, бях вече клекнал край кактусите, за да отцепя с ножа си тънки тресчици, необходими за подпалването на огъня. Няколко минути по-късно припламнаха весели пламъчета, които отначало бавно, а после все по-бързо започнаха да се разпростират наоколо, докато най-сетне се видях изправен пред огнено море, чиито граници чезнеха в далечината.

Бях виждал вече не един прериен пожар, обаче никой от тях не се беше разпростирал с подобно гръмотевично боботене, както кактусовият огън. Отделните кактуси се пръскаха с гръм, подобен на пушечен изстрел, тъй че се получаваше впечатление, сякаш цял армейски корпус в разпръснат строй бе влязъл в сражение с безредна стрелба. Огромни пламъци стигаха до небето, а над тях се люшкаше и потрепваше море от нажежени изпарения, пронизвано от прелитащи кактусови снаряди, изхвърляни нагоре от жегата като стрели. Земята под краката ми осезателно трепереше, а из въздуха сякаш се носеше глухият тътен на далечна битка.

Това беше най-добрата помощ за Бърнард Маршъл и неговите хора, която можех да му дам поне в момента, тръгнах си обратно, без да ме е грижа дали после пак щях да намеря следите им, или не. Надеждата така укрепи силите ми, че за завръщането щеше да ми бъде необходим само около четвърт час. Но не се оказа нужно да изминавам целия път, понеже нейде по средата му насреща ми се зададоха Марк и Цезар с двата коня, намерили отново сили да се помъкнат на известно разстояние.

— Zounds[6], Чарли, какво става всъщност там пред нас? — попита Безухия. — Отначало помислих, че има земетресение, сега обаче ми се струва например, че тези сатанински пясъци са се запалили.

— Пясъците не, Марк, ами кактусите, които растат ей там в големи количества.

— Ами как ли са пламнали? Не ми се вярва ти да си ги подпалил.

— Защо не?

— Ама наистина, той е бил? Но кажи ми, Чарли, с каква цел?

— За да докарам дъжд.

— Дъжд ли? Не ми се сърди, Чарли, но ми се струва, че например малко нещо си откачил!

— Не знаеш ли, че някой първобитни народи считат откачените за много мъдри хора.

— Надявам се, не искаш да твърдиш, че си направил нещо мъдро! Та жегата стана двойно по-ужасна отпреди.

— Горещината се е увеличила и така ще се получи електричество.

— Я не ме занимавай например с твоето електричество! Нито мога да го ям, нито пък да го пия и изобщо нямам представа що за непознато нещо се крие под тази дума.

— Скоро ще го чуеш, защото след кратко време ще се разрази най-красивата буря с дъжд, а може би и малко ще прегърми.

— Е, ама стига вече! Нещастни Чарли, ти наистина напълно си се смахнал!

Той ме погледна толкова загрижено, че аз разбрах, че не се шегува. Посочих нагоре.

— Не виждаш ли изпаренията, които вече се сгъстяват и кълбят насреща?

— Мътните го взели, Чарли, вярно! В крайна сметка може би все пак не си чак толкова побъркан, колкото те мислех!

— От тях ще се образуват облаци, от които сигурно ще падне силен дъжд — продължих аз.

— Чарли — възкликна той, — ако действително е така, тогава аз съм глупак, а ти си най-мъдрият човек в Съединените щати, а че и малко по-надалеч.

— Не е кой знае какво, Марк. Преди време използвах веднъж този номер в Ляно, а днес го повтарям, защото ми се струва, че няколко шепи дъжд няма да ни навредят. Погледни, ето ти ги на вече облаците! Догорят ли кактусите, ще се започне. А ако не ти се вярва, тогава виж как твоята Тони размахва чуканчето на опашката си и как издува ноздри! И моят мустанг надушва вече дъжда, който все пак няма да падне над кой знае колко по-голяма площ от тази на пожара. Давай напред, за да ни навали както трябва!

Закрачихме пред конете, но сега бихме могли спокойно и да ги яхнем, понеже нашите животни се показваха ободрени според силите си и буквално напираха напред. Със своя инстинкт те надушваха тъй желаното освежаване.

Предсказването ми се сбъдна. Половин час по-късно неголемите облаци се разпространиха тъй нашироко, че цялото небе над нас бе почерняло чак до хоризонта. После ливна дъждът, обаче не постепенно както в по-умерените географски ширини, а внезапно, сякаш облаците представляваха солидни съдове, които някой изведнъж бе преобърнал. Имахме чувството, като че яки юмруци започнаха да барабанят по раменете ни и само за една минута бяхме мокри до кости, сякаш заедно с дрехите си бяхме преплували река. Отначало двата коня останаха спокойни и посрещнаха рукналия порой само с радостно пръхтене. След това обаче Тони, та дори и моят окуцял мустанг започнаха да правят какви ли не скокове във въздуха и скоро забелязахме, че силите им се възстановиха напълно. Самите ние изпитвахме изключително голямо удоволствие, разпънахме одеялата си, за да събираме скъпоценната влага, а с водата, която не успяхме да изпием, напълнихме нашите мехове.

Най-невъздържан в своята радост бе негърът Цезар. Премяташе се презглава, търкаляше се по земята и правеше неописуеми гримаси.

— Масса, масса, о, о, вода, хубав вода, добър вода, много вода! Цезар съм оздравял. Цезар съм силен. Цезар пак пътува, тича и язди към Калифорн! Дали масса Бърн също имат вода?

— Вероятно, защото не ми се вярва да са се отдалечили кой знае колко от кактусовото поле. Но я пий! Скоро ще престане да вали.

Цезар вдигна от земята широкополата си шапка, която бе паднала преди това, подложи я обърната на дъжда, после разтвори устата си така, че между месестите му устни се появи цяла бездна, достигаща от едното до другото му ухо, отхвърли глава назад и изсипа освежителното питие между широко разтворените си зъби.

— О-о, а-а, добре, масса! Цезар пият още съвсем много голям!

Той отново подложи шапка, обаче се видя измамен.

— Ах, дъжд съм свършил, не идват вече вода!

И действително, след един последен гръм дъждът престана също тъй внезапно, както и беше започнал да вали. Но ние нямахме вече нужда от него, понеже бяхме уталожили жаждата си, а освен това меховете ни бяха пълни догоре.

— А сега нека хапнем малко — напомних аз, — а после бързо напред, за да догоним Маршъл!

За няколко минути приключихме с яденето. Състоеше се само от едно парче сушено бизонско месо. После възседнахме конете и потеглихме в тръс, при което Цезар се оказа добър бегач и без особени усилия поддържаше същото темпо. Мустангът ми се беше възстановил учудващо добре, а и куцането му изглеждаше намаляло, тъй че успяваше да бъде в крак с Тони, което ме радваше особено много.

Разбира се, следите на Маршъл и спътниците му бяха заличени от дъжда напълно, обаче посоката ми беше известна и не след дълго забелязах на земята една кратунка, която несъмнено е била захвърлена от някой от ездачите.

Явно кактусовото поле се е простирало от изток на запад, понеже черната обгоряла площ нямаше край. Това ме радваше, защото можех да си направя извода, че търсените от нас хора са били застигнати от дъжда. Но ето че най-сетне се добрахме до мястото, докъдето бе достигнал пожарът, и веднага след това съзрях в далечината някаква тъмна група, състояща се от хора и животни. Взех далекогледа и преброих девет мъже и десет коня. Осем от човешките фигури седяха на земята, но деветата бе възседнала един от конете и тъкмо в този миг се отдели от групата, за да се насочи в галоп към нас. Но, изглежда, ездачът ни забеляза и дръпна поводите на коня си. Огледах го по-добре и разпознах Бърнард Маршъл.

Сега вече разбрах как стояха нещата. Маршъл е бил изпаднал в такова състояние на пълно безсилие и безразличие, че също както и останалите не е обърнал внимание на изчезването на своя слуга. Но чрез освежаващия живителен дъжд той отново бе станал господар на духовната си дееспособност и беше счел за свое първо задължение да потърси Цезар и да го доведе до отряда. За това говореше и наличието на втори кон, който Маршъл водеше със себе си. Фактът, че никой от другите не се присъедини към него, не можеше да спечели моите симпатии и аз бях готов да се обзаложа, че те до един бяха янки, за които животът на някакъв си „нигър“[7] не струва и колкото кух орех, още повече, когато не става въпрос за собствения им слуга.

Маршъл огледа нашия малък отряд и подвикна няколко думи към своите хора. Веднага всички се метнаха на конете с оръжие в ръка.

— Напред, Цезар, легитимирай ни! — наредих на негъра.

Цезар се затича, а ние го последвахме в добро темпо. Всички подозрения на Маршъл се разсеяха, щом разпозна своя слуга. Ездачите слязоха от конете и ни зачакаха миролюбиво. Бяхме оставили на Цезар малка преднина, тъй че дочухме съобщението, което подвикна на бижутера.

— Не стреля, масса, не ръга с нож! Идват много добър хубав мъже, съм масса Чарли, кой убива само негодник и индианец, но не закача джентълмен и негър.

— Чарли, нима е възможно! — извика изненадано неговият господар, оглеждайки ме няколко мига изпитателно.

По време на моето гостуване у тях бях носил повече градско, отколкото типичното за саваната облекло. А и не можеш веднага да разпознаеш след месеци някое лице, скрито от голяма занемарена брада, ако си срещнал преди този човек само с някоя малка брадичка. И понеже освен това Маршъл никога не ме беше виждал в сегашните ми дрехи, не можех да му се сърдя, че не ме позна още отдалече. В момента се бях приближил на около десетина конски дължини и той разбра, че Цезар не го бе излъгал. Незабавно се озова до мен и ми подаде ръка от коня си.

— Чарли! Наистина ли си ти? Мисля, че се канеше да се отправиш от форт Бентън към Снежните планини. Как си попаднал толкова далеч на юг?

— И горе бях, Бърнард, но там ми се стори твърде студено и затова слязох малко на юг. Впрочем добра среща тук, в Естакадо! Няма ли да ме представиш на своите другари?

— С удоволствие! Чарли, ще ти кажа, че и хиляда долара няма да предпочета пред твоето присъствие. Слизай от коня и ела по-близо!

Бърнард Маршъл каза на мъжете моето гражданско име, а след като и аз научих техните, той се нахвърли върху мен с безбройни въпроси, на които отговорих доколкото ми беше възможно. Всичките му спътници бяха янки — петима закупчици на компания за търговия с ценни кожи, които имаха великолепни коне и снаряжение, и три персони, накичени с толкова много оръжия, че бе изключено да са уестмани. Несъмнено тези хора бяха търговците, за които бе споменал Цезар. Считах ги по-скоро за авантюристи, които се отправят към Запада, за да търсят щастието си било по честен, било то по нечестен път. Предводител на групата бе най-възрастният от закупчиците, представен ми под името Уилямс, който на пръв поглед имаше съвсем сносен вид на „миеща мечка“, както се изразяват в Запада. След като отговорих на въпросите на Бърнард, закупчикът се обърна към мен. Изглежда, дребничкият Марк не му правеше някакво особено впечатление.

— Вече знаем горе-долу кои сте и откъде идвате. А сега ни кажете и накъде сте тръгнали!

— Може би към Пасо дел Норте, а може би и в някоя друга посока, сър, зависи къде ще си намерим работа.

Не считах за необходимо да му казвам нещо повече. На първо време това му стигаше.

— А с каква работа се занимавате?

— Опознавам света.

— Lack-a-day[8], това е такова занимание, при което човек не скучае, макар и да не е необходимо да се напряга много-много! Тогава вие сигурно сте някой доста заможен човек, ако не и цял богаташ. Личи си по излъсканите ви оръжия.

С това свое предположение той, разбира се, страшно се лъжеше, защото притежавах само тези оръжия и нищо друго. Впрочем въпроса му не ми хареса, а още по-малко едновременно с това отправения към мен поглед, както и полуподигравателния, полудебнещ тон, с който го зададе. Този човек бе твърде непредпазлив. Реших да не го изпускам из очи и затова му отговорих уклончиво:

— Струва ми се, че в Естакадо е доста безразлично дали човек е беден, или заможен.

— Прав сте, сър. Само допреди половин час всички ние бяхме на крачка от смъртта, а не можехме да си купим глътка вода дори и за всичкото злато на този свят. Спаси ни само някакво чудо, чудо, каквото тук, в Ляно Естакадо, още не се беше виждало.

— Какво имате предвид?

— Дъжда, естествено. Или идвате може би от такава посока, където не е валяло?

— Валя, защото ние самите направихме дъжда.

— Направихте ли го? Какво искате да кажете, сър?

— И ние бяхме като вас на крачка от смъртта и разбрахме, че ще можем да се спасим само ако с вълшебна пръчица предизвикаме появата на облаци, светкавици и гръмотевици.

— Слушайте какво, мастър Дърдорко, не ми се ще да допусна, че ни смятате за хора, които не могат да различат мечка от whip-poor-will[9]. В противен случай само след няколко мига кожата ви ще бъде в много лошо състояние! Сигурно сте били някога в Юта край голямото Солено езеро и сте от „светците на последните дни“, които също вършат чудеса, подобни на вашите.

— Вярно, че веднъж бях там, но това съвсем не означава, че съм мормон[10]. Впрочем аз ви казах самата истина. А сега нека бъдем делови! Ще разрешите ли на нас двамата да се присъединим, към вас?

— Защо не? Още повече щом сте познати на мистър Маршъл. Но как така сте се осмелили само двамата да навлезете в Ляно Естакадо?

Вслушвайки се в гласа на моето недоверие, аз продължих да се преструвам на лекомислен и неопитен човек.

— За какво пък е необходима смелост? — попитах аз. — Пътят е белязан с колчета. Просто влизаш в пустинята и после щастливо си излизаш.

— Good luck[11], колко лесно ви се струва! Та нима никога досега не сте чували нещо за стейкманите?

— Що за хора са пък те?

— Ето ти на! Не ми се иска да говоря за тях, защото дяволът си няма работа, току-виж… Но едно ще ви кажа: ако двама души решат да рискуват да навлязат в Естакадо, трябва да са хора като Огнената ръка, Поразяващата ръка или Безухия, старият ловец на индианци. Но вероятно и за тях не сте чували нищо, а?

— О, напротив, но ми се струва, че ще се намерят и други храбри мъже. Колко време ще трябва да яздим още, за да излезем от Естакадо?

— Два дена.

— Все още ли се движим по верния път?

— Защо пък да не е верният?

— Защото по едно време ми се стори, сякаш коловете изведнъж се насочиха на югоизток, вместо да продължават на югозапад.

— На вас е възможно да се стори подобно нещо, но не и на опитен пътуващ търговец като мен. Познавам Естакадо като патронташа си.

Подозренията ми се засилиха. Ако Уилямс действително беше опитен, той трябваше да знае, че посоката се е променила. Реших да го поразпитам малко по-подробно.

— А защо компанията за търговия с кожи ви е изпратила толкова далеч на юг? Струва ми се, че на север се намират повече ценни кожи, отколкото тук.

— Колко сте умен само! Кожите са си кожи. Тръгнали сме на юг, за да приберем няколко хиляди кожи по време на есенното преселение на бизоните, да не говорим за това, че и тук има колкото искате сиви и черни мечки, ракуни, опосуми и други животни с ценна кожа.

— Аха! Мислех си, че на север из националните паркове и около тях можете да ги ловите много по-лесно. Впрочем като закупчици на кожи сте в изгодно положение, понеже няма защо да се боите от индианците. Разказвали са ми, че компанията за търговия с кожи използва своите закупчици същевременно като пощальони и куриери и че едно писмо било най-добрият талисман срещу враждебността на индианците. Вярно ли е това?

— Да. Вместо да се страхуваме от враждебното поведение на червенокожите, винаги можем да разчитаме на помощта им.

— Тогава и вие навярно имате подобни писма?

— Разбира се. Необходимо е само да покажа печата и всеки индианец ще ме вземе под закрилата си.

— Карате ме да ставам любопитен, сър. Я ми покажете един такъв печат!

Забелязах, че Уилямс се смути, но се опита да го скрие чрез престорен гняв.

— Никога ли не сте чували за тайната на кореспонденцията, човече? — избухна той. — Разрешено ми е да показвам печата само на индианци.

— Но аз не искам да чета съдържанието на писмото — отвърнах аз. — Освен това не мога да разбера вашия отказ. Изглежда, никога не изпадате в такова положение, когато да ви е необходимо да се легитимирате пред някой бял!

— В подобни случаи е достатъчна карабината ми. Запомнете го!

Престорих се на сплашен и замълчах, играейки добре ролята на смутен човек. Дребничкият Марк с лукаво изражение смигна, но не на мен, това би могло да го издаде, ами на… своята Тони. А аз се обърнах към Маршъл.

— Бърнард, Цезар ми каза, накъде си тръгнал и каква е целта на пътуването ти. По-късно ще трябва да ми разкажеш всичко по-подробно! Но най-напред имам един въпрос — ще продължите ли още днес пътя си, или ще останете тук на лагер?

— Разбрахме се да бивакуваме тук.

— Тогава да разседлая моя кон.

С тези думи аз станах, свалих седлото и юздите на мустанга и му дадох да изяде няколко шепи царевични зърна. Марк направи същото със своята кобила. По време на тези занимания избягвахме да разговаряме. А не беше и необходимо, понеже и без това се разбирахме твърде добре. Когато двама ловци са живели заедно известно време, те само с погледи си разчитат мислите. Също и с Маршъл не си разменихме нито една дума тихо или потайно. Тъй измина остатъкът от деня във водене на почти изцяло безинтересни разговори. Свечери се.

— Сър, разпределете постовете! — подканих Уилямс. — Изморени сме и искаме да спим.

Той свърши тази работа и аз забелязах, че нито веднъж не състави патрулната двойка от един свой и един наш човек. Това ме накара да се замисля.

— Настани се да спиш между тях, за да не могат тайно да разговарят! — прошепнах на Маршъл, който ме погледна учудено при това загадъчно указание, но все пак го изпълни.

Конете бяха налягали, защото нямаше никаква храна за тях. Докато останалите се разположиха в кръг, аз легнах при моя мустанг, като използувах тялото му за възглавница. Другите си послужиха със седлата за тази цел. Имах причина да заема такава усамотена позиция. Нямаше нужда да давам някакъв знак на Марк. Той ме разбра и си избра такова място между непознатите, че им оставаше възможността да разговарят тайно помежду си само докато стояха на пост.

Показаха се звездите, но може би вследствие на дъжда между тях и земята се стелеха някакви изпарения, тъй че светлината им не достигаше до нас с онази сила от предишните вечери. Двама от търговците първи застанаха на стража. При тях всичко мина без инциденти. Уилямс бе определил за втория пост себе си и най-младия от своите хора, който ни беше представен с името Мъркрофт. Когато им дойде редът, те все още не бяха заспали. Надигнаха се и всеки започна да обхожда своя полукръг. Запомних много добре двете места, където се срещаха всеки път. Едното от тях беше близо до коня на негъра и това обстоятелство ми се стори благоприятно, понеже едва ли можеше да се допусне, че на чернокожия бе поверен някой хубав прериен кон, от чието обоняние човек би могъл да се опасява.

Не успях да видя дали двамата мъже разговаряха, щом се срещнеха, обаче шумът от крачките им ми издаде, че винаги преди да си обърнат гръб, те се позабавяха. Животът в саваната бе изострил слуха ми и ако не се лъжех, си имах работа с двама изпечени негодници.

Описвайки дъга, предпазливо запълзях към коня на Цезар. Изглежда, той беше търпелива и доверчива кранта, понеже не издаде приближаването ми нито с тихо пръхтене, нито с каквото и да било движение, и ми се удаде да се прилепя тъй плътно до тялото му, че нямаше защо да се опасявам, че ще бъда открит.

Тъкмо в този момент от едната страна се зададе Уилямс, а от другата — Мъркрофт. Преди двамата да си обърнат гръб, ясно долових думите:

— Аз него, а ти негъра!

Думите бяха изговорени от Уилямс. Когато отново се срещнаха, чух следното:

— Но и тях!

Вероятно отсреща, на другото място, където двамата се срещаха, Мъркрофт бе задал някакъв въпрос, засягащ Марк и мен.

Щом отново се приближиха до мен, прозвуча:

— Pshaw! Единият е дребосък, а другият… нали ще стане, докато спи!

Без съмнение под „дребосъка“ имаха предвид Марк, а под „другия“ — мен. Ясно беше, че се канеха да ни убият. Но защо — не можех да си обясня. Ето че те пак се приближиха и отчетливо долових отговора:

— И тримата!

Може би отсреща някой от двамата е поставил въпроса дали тримата търговци ще споделят съдбата ни, или не. Значи тези петима закупчици на ценни кожи се канеха да се нахвърлят върху нас, петима срещу седем. Изходът можеше лесно да се предвиди: ако не ми беше хрумнала мисълта да ги подслушам, те щяха да ни пречукат, без някой от тях дори да бъде одраскан. В този момент двамата разбойници отново се срещнаха.

— И нито минута по-рано… а сега край! — каза Уилямс.

И тъй, хубавият разговор бе свършил. Лесно можех да се досетя, че последните думи се отнасяха за времето, когато трябваше да бъде извършено престъплението. По време на сън — ето какво бях подслушал. Но кога по-точно щеше да е това? Днес или утре? Във всеки случай за нашата безопасност бе по-добре да приема, че ще е днес, и тъй като двамата мерзавци имаха да се разхождат още най-много четвърт час, беше крайно време да ги изпреваря.

Приготвих се бързо да скоча на крака. Пак се срещнаха, но този път без да разменят нито дума. Двамата едновременно си обърнаха гръб и едва Уилямс ме беше подминал, когато аз светкавично се изправих, стиснах с лявата си ръка гърлото му така, че той не успя да издаде никакъв звук, а с юмрука на десницата си го ударих в слепоочието и той безшумно се свлече на земята.

Продължих да крача вместо него и на отвъдното място се срещнах с Мъркрофт. Той не подозираше нищо и ме взе за Уилямс. Веднага го сграбчих за гърлото и с един удар го повалих. Поне десетина минути двамата щяха да лежат в безсъзнание. Знаех го доста точно. Затова бързо се отправих към спящите хора. Само двама бяха будни. Разбира се, Марк и Бърнард, когото моето тихо прошепнато указание бе хвърлило в такава тревога, че не беше могъл да заспи.

Развързах ласото от пояса си. Марк веднага направи същото.

— Само тримата закупчици — прошепнах аз, а после силно извиках:

— Е-хей, хора, ставайте!

Мигновено всички скочиха на крака, даже и негърът Цезар, но със същата бързина примките на ласата ни обгърнаха ръцете и горната част от телата на двамина от закупчиците на кожи. Последва дръпване и ремъците се затегнаха толкова здраво, че не бе възможно пленниците да се освободят от тях. Бърнард Маршъл не разбра съвсем ясно какво става, но по-скоро предугаждайки положението, се нахвърли върху третия от тях и го държа здраво, докато го вързах със собственото му ласо. И това стана толкова бързо, че бяхме вече свършили, когато един от тримата търговци се окопити и грабна карабината си.

— Предателство! На оръжие!

Марк силно се изсмя.

— Я си остави пушкалото на спокойствие, момчето ми! Може би на тебе и на другите двама да ви липсват капсулите, хи-хи-хи-хи!

Докато съм подслушвал, предвидливият дребосък беше извадил капсулите от трите карабини, едно доказателство за това, колко добре ме беше разбрал, без да бяхме разменили нито дума.

— Не се тревожете бе, хора, няма да ви се случи нищо лошо! — успокоих ги аз. — Тези мъже искаха да избият и нас, и вас. Затова на първо време ги обезвредихме.

Въпреки тъмнината можеше да се забележи каква уплаха предизвикаха думите ми у тях. И Цезар се приближи бързо.

— Масса, а те искали убият и Цезар?

— Да!

— Тогава те умрат. Цезар ги обеси в Естакадо на много съвсем висок кол!

Пленниците изобщо не отвориха уста. Може би разчитаха на помощта на постовете.

— Цезар, ей там лежи Уилямс, а пък отсреща е другият. Донеси ги тук! — наредих на негъра.

— Вече те мъртъв? — попита ме той.

— Не, но са в безсъзнание.

— Добре, тях вземе!

Грамадният негър ги довлече един подир друг на широките си рамене и ги захвърли на земята. Незабавно бяха вързани. Най-сетне можехме да разговаряме и аз дадох разяснения на тримата търговци за всичко онова, което бях подслушал и извършил. Те страшно се разгневиха и поискаха пленниците веднага да бъдат убити. Възпротивих се.

— Саваната също си има своето правораздаване и закони — заявих аз. — Ако те се бяха изправили срещу нас с оръжие в ръка, тъй че животът ни да зависеше от един-единствен миг, тогава бихме могли да ги застреляме. Но при сегашното положение на нещата нямаме право да извършим подобно убийство, а ще трябва да организираме съд.

— О, о, да, съд — обади се негърът, зарадван от изгледите за подобно приключение, — и после Цезар обеси съвсем всички петима!

— Но не и сега! Нощ е. Нямаме огън и ще трябва да изчакаме идването на деня. Ние сме седмина. Петимата могат спокойно да спят, докато двама стоят на пост. По този начин няма защо да се безпокоим и за пленниците си до разсъмване.

Струваше ми доста усилия да наложа своето мнение, но най-сетне успях да накарам петима от хората отново да легнат да спят, докато аз и един от търговците застанахме на пост. След един час ни смениха. Марк пое самичък последната стража, тъй като по това време вече започваше да се развиделява и две очи бяха достатъчни, за да гарантират необходимата безопасност.

Бележки

[1] Индианска територия — сегашният щат Оклахома. — Б.пр.

[2] Ляно (исп.) — гола равнина. Естакадо — „размерен“ с колове. — Б.нем.изд.

[3] Из „Швебише кунде“. — Б.пр.

[4] Намират се в Тенеси. — Б.нем.изд.

[5] Виж в том 35 „Призрака на Ляно Естакадо“ — Б.нем.изд.

[6] Zounds (англ.) — За бога! — Б.пр.

[7] Нигър (амер.) — презрително прозвище за негрите в САЩ. — Б.пр.

[8] Lack-a-day (англ.) — възклицание на почуда. — Б.пр.

[9] Американски козодой. — Б.пр.

[10] Мормони — членове на реакционна религиозна секта в САЩ, наричали се „светци на последните дни“. — Б.пр.

[11] Good luck (англ.) — възклицание на изненада, учудване. — Б.пр.