Карл Май
Винету III (8)

8.
В ранчото на дон Фернандо

Прекосихме река Колорадо приблизително там, където се допират границите на щатите Аризона, Невада и Калифорния, щастливо пресякохме територията на индианците па-юта и вече очаквахме появяването на източните предпланини на Сиера Невада. Близо до тях, на брега на езерото Моно, мислехме да останем няколко дена, за да си отпочинем. Значително е разстоянието от територията на команчите до това езеро. Трябва да се преодолеят необятни савани, планини, забили върховете си в небесата, а след това и мъртви солени пустини, тъй че колкото и яки и издръжливи да са конете и ездачите, все пак такова тежко и мъчително пътуване не остава без последици за тях.

А какво ни беше накарало да изминем този дълъг път до Калифорния? Първо, Бърнард Маршъл искаше да потърси там брат си и второ, допускахме, че след като двамата Моргановци тъй неочаквано бяха загубили плячката си край Рио Пекос, те се бяха отправили към страната на златото. Имахме достатъчно основание за това предположение.

След като напуснахме селото на команчите, ние яздихме през целия следобед и през цялата нощ, тъй че още по обед на следващия ден видяхме пред нас северните склонове на Сиера Гуадалупе. Въпреки неимоверното напрежение кобилата на Марк и жребецът на Винету бяха в изключително добро състояние, а и останалите коне бяха толкова бодри, че нямаше защо да се безпокоим за тях. Преодоляхме и Сиера Гуадалупе, без да забележим каквато и да било следа от преследвачи, а когато няколко дни по-късно пресякохме Рио Гранде, вече нямаше защо да се страхуваме от команчите.

Западно от Рио Гранде от юг на север напират многобройни планински вериги, сред които се намира и планината Зуни. Добрахме се до нея без особени приключения. Обаче тук се случи нещо твърде важно.

По обяд се спряхме да лагеруваме на най-високото място в един проход и Винету се покатери върху скалата над нас, за да наблюдава околността. Оттам се виждаше надалеч по пътя и пред нас, и зад нас.

— Уф! — извика той внезапно, легна на земята и бързо се спусна при нас.

Веднага грабнахме оръжията си и се изправихме на крака.

— Какво има? — попита Маршъл.

— Червенокожи мъже.

— Колко са?

— Осем.

— От кое племе?

— Винету не успя да разбере, понеже мъжете са отстранили от себе си всичко, което би могло да издаде към кое племе принадлежат.

— Дали са тръгнали по бойната пътека?

— Нямат бои по лицата си, обаче носят оръжия.

— На какво разстояние са от нас?

— За четвъртинката от един час ще пристигнат тук. Нека моите братя се разделят. Винету и Безухия ще отидат напред, Маршъл заедно с чернокожия човек назад, за да се прикрият зад скалите. Моят брат Шарли ще остане тук при своя кон.

Той хвана юздите на останалите четири коня и ги отведе зад огромните скални отломъци, където не беше възможно да бъдат забелязани. После той и останалите трима заеха предложените от него позиции. Аз останах седнал, полуобърнат към посоката, откъдето трябваше да се появят очакваните от нас индианци. Карабината „Хенри“ лежеше до мен, готова за стрелба.

Не беше изминал и четвърт час, когато долових конски тропот. Престорих се, сякаш не съм чул нищо, обаче скришом наблюдавах внимателно осемте ездачи, които ме бяха вече забелязали и спряха конете си за няколко мига. Размениха две-три думи и после се насочиха към мен. Наоколо земята бе толкова камениста, че по нея не бяха останали никакви следи. Следователно те нямаше как да разберат, че не бях сам тук.

В този момент аз се изправих спокойно и взех карабината в ръка. Червенокожите се спряха на десетина крачки пред мен и застаналият най-отпред попита:

— Какво прави бледоликият в тези планини?

— Белият човек си почива от дълъг път.

— Откъде идва той?

— От бреговете на Рио Гранде.

— А накъде е тръгнал?

— Уф! — възкликна в този момент един друг, преди още да бях отговорил на последния въпрос. — Воините на команчите са виждали този бял човек край водите на Пекос. Той беше там с Ма-рам, сина на вожда То-кай-хун. Той стреля по двамата бледолики, преследвани от моите братя!

И тъй, този човек беше от петимата команчи, които бяха виновни за бягството на двамата Моргановци, понеже в същото време се бяха нахвърлили върху мен. Не успях да го позная сега, защото тогава лицето му бе покрито с боите на войната, а освен това бях имал възможност да видя индианците за съвсем кратко време.

— Къде отиде после бледоликият с Ма-рам? — попита ме предводителят им, след като чу това изявление.

— В лагера на команчите.

— А къде и как се срещна бледоликият с Ма-рам?

— Плених го в долината, където той беше останал, след като воините на команчите нападнаха Винету, Безухия, един друг бледолик и един негър.

При този отговор команчите посегнаха към ножовете си.

— Уф! — възкликна предводителят им. — Бледоликият е пленил Ма-рам! Ами какво стана с другите червенокожи мъже?

— Не съм им причинил никакво зло. Единия вързах, а останалите четирима нямаха ни очи, ни уши, за да видят и чуят, че отведох със себе си сина на вожда.

— Но Ма-рам не беше вързан, когато го срещнахме заедно с бледоликия — отбеляза другият индианец.

— Аз му свалих ремъците, понеже ми обеща да ме следва покорно до вигвамите на команчите.

— Уф! Каква работа е имал белият човек там?

— Исках да освободя вожда на апачите и Безухия. Плених четиримата вождове на ракуросите и ги освободих само срещу техните пленници. Тези пленници получиха разрешението да тръгнат с мен, а команчите ни дадоха като преднина четвъртината от денонощието.

— И пленниците избягаха, така ли?

— Да!

Правеше ми удоволствие да ядосвам червенокожите с описанието на тези събития. И наистина, ето че в този момент предводителят на малкия отряд избухна:

— Тогава бледоликият трябва да умре!

Той взе пушката си. Останалите имаха само лъкове и стрели.

— Ако се стигне до сражение, то червенокожите мъже ще умрат, преди още да са вдигнали оръжията си, понеже аз не се страхувам от осем индианци — заявих нехайно. — Но воините на команчите няма да ми сторят нищо лошо, като им кажа, че още днес биха могли да заловят Безухия, Винету и другите двама.

— Уф! Къде?

— Тук!

Посочих наляво и после надясно.

— Ето там е Винету заедно с Безухия, а пък там е другият бял с чернокожия човек.

Спътниците ми се бяха показали от едната и от другата страна и държаха пушките си готови за стрелба. В същото време аз бързо отскочих няколко крачки назад и се прицелих с карабината си в предводителя.

— Червенокожите мъже са наши пленници. Нека слязат от конете си! — заповядах им аз.

Те бяха с трима повече от нас, обаче ги превъзхождахме с нашите пет пушки. Нямаха никаква възможност за бягство нито напред, нито назад и ето защо не се учудих, че предводителят им остави своята пушка и попита:

— Не вижда ли моят бял брат, че червенокожите мъже не са тръгнали по бойната пътека?

— И въпреки това искаха да ме убият! Обаче белият човек не желае да пролива кръвта на своите червенокожи братя. Нека слязат от конете си и изпушат с нас калюмета на мира!

Те се поколебаха да последват моята подкана, зад която можеше да се крие някоя военна хитрост.

— Как се казва моят бял брат? — попита червенокожият.

— Наричат ме Поразяващата ръка.

— Уф! Тогава можем да вярваме на думите му. Нека моите братя слязат от конете!

Той свали лулата от врата си и седна до мен. Неговите другари последваха примера му. Моите спътници се приближиха и също насядаха. Лулата бе натъпкана и тръгна да обикаля от ръка на ръка. Но когато Бърнард я подаде на Винету, той отказа да я вземе и рече:

— Вождът на апачите седи заедно с команчите само защото неговият брат говори с тях, но Винету няма да вземе калюмета от техните ръце. Нека не забравят Мапими, където те упорито отхвърлиха всички мирни предложения на апача.

Команчите се престориха, че не чуха тези думи. Отново се обърнах към предводителя им:

— Червенокожите мъже се втурнаха по дирите на двамата бледолики предатели, нали?

— Моят брат го чу вече.

— А догониха ли ги?

— Не. Белите се добраха до територия, където живеят врагове на команчите, и ние трябваше да се върнем.

— Но как успяха негодниците да офейкат, след като нямаха коне!

— Те откраднаха жребците на команчите.

— Ах! Та нямат ли команчите очи да видят крадеца, или пък уши, за да чуят стъпките му?

— Бяха се събрали около гробницата на своя вожд, а когато се върнаха при конете, пазачът им беше убит и две от най-хубавите животни липсваха.

Това бе единственият възможен начин за двамата Моргановци да си спасят кожите. Наистина, необходима е голяма дързост да рискуваш да се промъкнеш в тила на преследвачите си, на команчите, и да отвлечеш конете им. Двамата разбойници бяха смели мъже и не биваше да бъдат подценявани като противници. Но все пак трябваше да ни паднат в ръцете, та дори и да се наложеше да ги гоним около цялото земно кълбо. Ето защо срещата ни с тези команчи беше добре дошла за мен.

Те не останаха да почиват дълго. Едва когато си тръгваха, аз ги попитах:

— Къде видяха моите червенокожи братя следите на белите мъже за последен път?

— На два дни езда оттук. Моят брат иска да ги преследва?

— Да. Свършено е с тях, ако ги срещнем!

— Уф! Олд Шетърхенд изказа горещото желание на команчите. Нека той язди все към залез-слънце и щом измине един ден ще стигне до голяма долина, която се простира от юг на север. Да продължи през долината на север, докато намери едно място, където е горял огън! После нека прехвърли с коня си височината и продължи, докато се срещне с водата, която тече на запад. Нека я следва. Ще намери два пъти пепелта от огньовете им. Но при втория огън воините на команчите бяха принудени да тръгнат обратно, понеже там започват ловните полета на навахите.

— А колко далече бяха моите братя от преследваните, когато се видяха принудени да се върнат?

— Нямаше и един ден езда. Червенокожите воини щяха да продължат преследването, обаче в долините съзряха вигвамите на своите неприятели, където сигурно щяха да намерят смъртта си.

— Воините на команчите могат да кажат на То-кай-хун и на другите трима вождове, че Винету, Безухия и Поразяващата ръка ще догонят двамата предатели. Нека Ма-рам си спомня често за Поразяващата ръка, защото и белият ловец ще мисли за него.

— А Винету, апачът, ще преследва ли воините на команчите?

— Не. Той е техен враг, обаче те изпушиха калюмета на мира с неговите братя. Той ще ги остави да си вървят.

Команчите се метнаха на конете и си тръгнаха. Ние сторихме същото. Те отнасяха на изток вестта за нашата среща, а ние пък поехме на запад с увереността, че ще заловим двамата Моргановци.

По нашия път видяхме, че описанието, дадено ни от индианците, бе съвсем точно. Тъй като Винету и аз се намирахме в приятелски отношения с навахите^[1], можехме да се отбием при тях. Там разбрахме, че търсените от нас хора са останали само няколко часа и са питали за най-близките пътища, водещи към Колорадо. Бяха споменавали и за езерото Моно и макар да бяхме на няколко дни път зад тях, все пак дотук следите им бяха тъй ясни, че можехме да бъдем сигурни в скорошната ни тъй желана среща с тях.

Насочихме се към Сиера Невада, а после препуснахме през обширна равнина с многобройни следи от бизони, която се беше проточила покрай източните склонове на величествената планина. Много ни се искаше да срещнем някои от тези животни, понеже от дълго време ядяхме само сушено месо и макар и да имахме запаси за още няколко дена, все пак прясното филе или бут на някой бизон или на някоя млада юница щеше да ни е добре дошло.

По тази причина аз и Бърнард, който досега не беше участвувал в лов на бизони, се отбихме вдясно от нашия път, където храсталаците и различните ниски дървета ни караха да предполагаме, че може да се намери вода, а тя бе условие и за присъствието на бизони. Вече бе настанало знойно пладне и по това време този дивеч с удоволствие се разхлажда във водата или пък преживя близо до нея.

И наистина, изглежда, било писано надеждите ми да се сбъднат, защото на хоризонта се появи група от четири животни, към които ние незабавно се насочихме. За съжаление вятърът духаше откъм гърба ни, тъй че скоро животните ни забелязаха. Видяхме се принудени да пришпорим конете до краен предел. И ето че сега враният жребец на Ма-рам блестящо доказа качествата си. Той летеше с такава бързина, сякаш бях някой жокей, лек като перо. Конят на Бърнард изостана далеч назад. Тази великолепна черта на животното ме накара да изпитам и едно друго негово качество, което много се цени в Запада. А именно реших да не използвам карабината си, а ласото. Моето ласо нямаше ухо, а пръстен, през който ремъкът на клупа се движи много по-сигурно и по-добре, отколкото през коженото ухо, използвано от индианците.

Недалеч от един върбалак догоних животните и забелязах, че не бяха бизони, ами говеда, излезли на паша. Стадото се състоеше от един много силен бик и три крави, от които си избрах една, чиято загладена кожа ме караше да предполагам, че месото й бе крехко. Отделих я от останалите животни, приближих се отстрани и хвърлих ласото. И сега моят кон доказа превъзходните си качества. Щом ласото изсвири във въздуха, жребецът, без да чака подкана, бързо се обърна, наведе силно напред тялото си и запъна крака в земята. Клупът се затегна около врата на кравата, последва мощно дръпване, което принуди коня ми почти да седне, но той все пак остана на крака и здраво изпъна ремъка, завързан за предната част на седлото. Кравата бе съборена на земята. Скочих от коня, измъкнах ножа си и със силен удар в тила я довърших. Жребецът, който ме следеше с поглед, отпусна ласото. Приближих се до това славно животно и започнах да го милвам по врата, а то от благодарност потърка глава в рамото ми.

Измъкнах клупа на ласото през главата на кравата и тъкмо се канех да й разпоря корема, когато се появи Бърнард.

— Закъснях! — завайка се той. — Да продължа ли подир другите?

— Не. Това месо ни стига. А и тук можеш да помогнеш.

Той слезе на земята, а аз обърнах кравата на другата страна. Едва тогава забелязах, че тя имаше дамгосан някакъв знак.

— Така си и мислех. Това животно е от стадото на някоя естансия или ранчо.

— Ами имаме ли право да убиваме такава крава? — попита Бърнард.

— Да. В тези райони само кожата на говедата има някаква стойност. Обичаите разрешават на всеки пътник да убие някое добиче за лични нужди, обаче той е длъжен да предаде кожата на собственика.

— Тогава ние трябва да му занесем кожата, така ли?

— Не е точно така. Ако наблизо се намира някое ранчо, в такъв случай е необходимо само да съобщим на хората къде могат да намерят кожата.

Кравата лежеше най-много на пет крачки от споменатия храсталак. Едва бях свършил с обясненията си, когато дочух остър звук и Бърнард нададе вик. Вдигнах глава от моята работа и успях да забележа как той бе повлечен с ласо през тясната открита ивица между храсталаците. Грабнах лежащата до мен карабина „Хенри“, бързо прекосих храсталака и забелязах един конник, облечен по мексикански, който се отдалечаваше в галоп, влачейки след себе си Маршъл.

В случая нямаше място за колебания, иначе Бърнард щеше да бъде влачен с ласото, докато умре. Мигновено вдигнах карабината, прицелих се в коня на ездача и натиснах спусъка. Животното направи още няколко крачки и рухна на земята. Изтичах до него. Човекът беше излетял от седлото. В този момент той се изправи на крака и щом ме съзря, заряза всичко и си плю на петите.

Не можех да го гоня, защото най-напред трябваше да се погрижа за Бърнард. Ласото беше пристегнало ръцете му тъй здраво към тялото, че той нямаше възможност да се помръдне. Незабавно го освободих и за щастие се оказа, че е пострадал съвсем малко и веднага успя да се изправи на крака, жив и здрав.

— By Jove — ама че пързаляне падна! — рече той, като си пое дълбоко дъх. — Какво искаше от мен този тип?

— Не знам.

— Защо не застреля него, ами коня?

— Първо, защото той е човек, а конят — животно, и второ, смъртта му нямаше да ти е от голяма полза, защото, както виждаш, ласото е закрепено за седлото и конят щеше да продължи да те влачи, макар и останал без ездач.

— Всъщност би трябвало и сам да се сетя — обади се Бърнард, опипвайки цялото си тяло, за да разбере, дали не е пострадал.

— Ела да се върнем при кравата! — напомних му аз. — Нека побързаме да свършим работата си с нея, защото тук не ми се струва вече тъй безопасно.

— Мислех, че тук не сме изложени вече на подобни опасности, тъй като териториите на индианците останаха зад нас.

— Много се лъжеш. Вече се намираме в онези опасни райони, където вместо „индиос бравос“ (испанците са нарекли така свободно скитащите червенокожи), вилнеят мексикански разбойници и бандити от американските щати. Скоро ще чуеш за тях, а може и да ги видиш!

Взехме само най-хубавите парчета месо от кравата, натоварихме ги зад нас на седлата и се постарахме да догоним нашите хора. Това не се оказа особено трудно, понеже междувременно те бяха спрели. Щом Цезар съзря месото, се развика още отдалече:

— О-о, а-а, ето масса идват с бифтек! Цезар веднага донесат дърва, напалят огън и опекат бут на бизон!

Оставихме го да върши каквото намери за добре и докато той старателно изпълняваше ролята на готвач, ние обсъдихме нашето последно приключение. След като печеното придоби необходимия цвят, човек можеше направо да се смае от големината на късовете, които започнаха да изчезват зад дебелите бърни на негъра. Той бе толкова силно погълнат от това занимание, че изобщо не обърна внимание на възклицанието на Марк:

— Behold, отсреща ездачи ли се задават или са само коне?

Погледнах през бинокъла.

— Ездачи… трима… петима… осем.

— Дали ще ни видят?

— Разбира се. Сигурно отдавна вече са забелязали дима.

— А що за хора са?

— Мексиканци, ако се съди по широкополите шапки и високите седла.

— Тогава нека например се позаловим за оръжията си. Това посещение би могло да е във връзка с вашия ездач с ласото!

Групата ездачи се спря на известно разстояние от нас. Всички бяха мексиканци, както изглеждаше — един ранчеро и седем ратаи. В един от тях разпознах човека, чийто кон бях застрелял. Очевидно те се съвещаваха, после се разпръснаха наляво и надясно, образуваха кръг и ни обградиха.

— Тези мъже, изглежда, искат да разговарят с нас, хи-хи-хи-хи! — закиска се Марк, дребосъкът, по онзи начин, който винаги бе сигурен признак, че се чувствува развеселен. — Заемам се например съвсем сам да се справя с всичките!

Кръгът от ездачи постепенно се свиваше, докато най-сетне радиусът му достигна най-много дванадесетина конски дължини. След това предводителят им излезе един-два метра напред. Заговори ни на смесицата от английски и испански думи, която обикновено се използва в онези райони.

— Кои сте вие?

Марк му отговори:

— Ние сме мормони от големия град край Соленото езеро и отиваме в Калифорния като мисионери.

— Няма много да ви провърви, помнете ми думата. А кой е този индианец?

— Той не е индианец, а ескимос от Нова Холандия. Ако работите ни наистина не потръгнат добре, тогава ще го показваме на хората за пари.

— Ами негърът?

— Не е никакъв негър, ами лойър^[2] от Камчатка, който има съдебно дело в Сан Франциско.

Този човечец, изглежда, не беше запознат с географията по-добре от средния мексиканец.

— Хубава компания, няма що! — промърмори той. — Трима мормонски мисионери и някакъв чуждоземен адвокат ми открадват една крава, а после се опитват да убият един от моите вакероси^[3]! Ще ви дам да разберете какво означава това. Вие сте мои пленници и ще дойдете с мен в ранчото ми!

Марк се извърна към мен и с лукаво изражение на лицето ме попита:

— Да отидем ли, Чарли? Може би в ранчото ще има нещо повечко за хапване, отколкото тук.

— Можем да опитаме. Ако този човек не е някой естансиеро с неколкостотин подчинени, а е само дребен ранчеро, тогава не би могъл да ни стори нищо лошо.

— Well, нека в такъв случай си направим това удоволствие.

Той отново се обърна към мексиканеца:

— Сеньор, наистина ли ще се занимавате с нас заради една такава дреболия?

— Не съм никакъв сеньор, а дон, гранд. Наричат ме дон Фернандо де Венанго-и-Колона де Молинарес де Гахалпа-и-Ростредо, запомнете го!

— Heigh-day, брей, че знатен господар! Значи ще трябва да ви се подчиним, но се надявам, ще бъдете милостив към нас.

Ние не направихме никакъв опит да се съпротивяваме. Станахме от местата си, изгасихме огъня и възседнахме конете. Цезар се хилеше доволен:

— О-о, а-а, хубаво! Негър Цезар сме лойър от… от… Цезар вече съм забравил! В ранчо ще съм много хубав храна и напитка и Цезар там живеят съвсем твърде много добре!

Заобиколени от всички страни, потеглихме в бесен галоп, тъй като мексиканците не са свикнали да яздят иначе. В това време ми се предложи чудесната възможност да огледам облеклото на тези хора.

То е много живописно и красиво и едва ли облеклото в някоя друга страна би могло да се сравни с него. Главата е покрита от ниска шапка с много широка периферия, тъй нареченото сомбреро. То се прави от черна или кафява филцова материя или се изплита от мека и фина трева, известна и в Европа. Тези шапки са дошли вече и при нас под името „панама“ или панамена шапка. Периферията на шапката на един сеньор, т.е. на някой господар, пък бил той естансиеро, ранчеро или разбойник, е винаги подвита нагоре от едната страна и на нея е закачена тока от злато или месинг, украсена със скъпоценни камъни или късчета цветно стъкло. Тя поддържа периферията подгъната, а същевременно крепи и красивото перо, чиято стойност е различна в зависимост от състоянието на собственика на шапката. Във всеки случай тази украса никога не бива да липсва.

Мексиканецът носи къс елек, отворен отпред, със силно цепнати ръкави. Както тези ръкави, така и шевовете на гърба и двете гръдни парчета са извезани по най-красивия възможен начин. За тази цел се използват тънки фини шнурове от вълна, памук или коприна, нишки от обикновени метали или злато и сребро.

Около врата се увива черна кърпа, която се връзва отпред така, че да се образува малък възел. Краищата на тази кърпа са толкова дълги, че биха достигнали под пояса, ако подобен начин на носене не противоречеше на обичая. Те се премятат назад върху раменете, което придава на мексиканеца твърде живописен вид.

Панталонът има особена форма. Горе той е много тесен и е плътно прилепнал около кръста и ханша. Но от чатала надолу става все по-широк и по-широк. Долната част на крачолите е два пъти по-широка от колана на панталона. Освен това крачолите са цепнати от външната си страна, украсени са с широки ширити и богато везмо, а самата цепка е обшита с копринен плат, чийто цвят се подбира така, че силно да контрастира с цвета на самия панталон.

И ботушите, изработени от фина лакирана кожа, имат винаги красиво извезани кончови. Непременно са снабдени с шпори с грамадни размери. Те са направени или от сребро, или от хубава ажурна стомана, или от лош месинг, или пък дори от рог. Острият връх, изработен от кост, е напълно способен да причини дълбоки рани в хълбоците на нещастния кон. Големината на тези шпори надминава размерите на които и да било шпори на покритите с броня рицари от средновековието. Заедно с вилката дължината им като нищо достига двадесет и пет сантиметра, от които най-малко петнадесет сантиметра се падат на правата част, която носи „колелото“. Онова, което ние наричаме „колелце“ и има при нас размерите на средно голяма монета, при мексиканците е с формата на звезда с дванадесет лъча и диаметър от петнадесет сантиметра. Цялата шпора тежи около килограм, а често и значително повече.

Всички мексиканци са ездачи. Конете им са добре дресирани, извънредно пъргави и са способни да понесат всякакви трудности и несгоди. Освен това мексиканците са много сръчни в употребата на всички видове оръжия. Кажи-речи и през нощта не се разделят с тях и при най-малкия повод са готови да ги използват.

Те достигат особено голямо майсторство в употребата на един модел дълъг кавалерийски пистолет с нарези в цевта, който е с такава конструкция, че винаги може с едно-единствено натисване да се постави на приклада на пушка, като по този начин пистолетът се превръща в карабина. Това оръжие в ръката на някой мексиканец улучва целта съвършено сигурно от сто и петдесет крачки, понеже разстоянието между нарезите в цевта е по-малко от обикновено, тъй че куршумът получава по-силно въртеливо движение около оста си и трудно може да бъде отклонен от предвидената траектория. Съобразно с особената конструкция в зарядната камера е необходимо да се слага малко количество барут, поради което оръжието не „рита“. То е направо безценно в ръката на някой опитен стрелец, а конете са дресирани тъй добре, че от седлото може да се стреля и с лице, и с гръб към неприятеля. Достатъчно е да покажеш карабината на коня и тогава по време на прицелването и стрелбата умното животно остава тъй неподвижно, сякаш е издялано от камък или излято от бронз.

Друго, едва ли не още по-опасно оръжие от този безпогрешен кавалерийски пистолет, е ласото, онази страшна кожена примка, с която опитният ездач спира лудия бяг на дивия бик, улавя пумата по време на нейния скок, връзва и обезврежда хора както когато нападат, тъй и когато бягат. Ласото, което представлява кожен ремък с дължина около дванадесет метра, завършващ накрая с примка, се хвърля по хора и животни най-често по време на галоп и може би само в един от стотина случаи се пропуска целта. Упражненията с ласо започват още от детска възраст и най-сетне се постига такова съвършенство, сякаш човекът и ласото са слети в едно неделимо цяло. То се подчинява не само на ръката, а би могло да се каже, че се подчинява още на самата мисъл, понеже смъртоносната примка полита точно натам, накъдето пожелае ездачът, било то в игра и на шега, било по време на упражнения и състезания, или в безмилостна борба на живот и смърт.

Качи ли се мексиканецът на коня си, той прикрепя за седлото и пончото си — наметка, прилична на одеяло, която може да покрие цялото тяло и в средата има отвор за главата, тъй че, като се навлече, половината от пончото се спуска отпред по гърдите, а другата половина надолу по гърба.

Седлото и сбруята на конете не отстъп ват по стойност на облеклото на ездачите. Навсякъде по седлото, юздите и оглавника има сребро, а понякога и злато. Мундщукът на юздата на богаташките коне е винаги от тежко чисто сребро, а верижките, които красят юздите, не са кухи, а се изработват плътни, и то от чисто злато. Понякога мундщукът заедно с всички украшения струва само петдесет ескудо, но често стойността му възлиза и на петстотин ескудо де оро^[4].

Всички коне носят прочутото, но също и придобило мрачна слава, необикновено високо испанско седло, тъй че седне ли веднъж ездачът на него, вече е почти невъзможно да падне. А ако той е поне донякъде сръчен, на коня вероятно ще му бъде доста трудно да го хвърли на земята. Плътно долепеното до гърба облегало на седлото се издига чак дотам, откъдето започват късите ребра. Предната част на седлото е също много висока, и тъй като завършва с един месингов издатък, дълъг около петнадесетина сантиметра, чийто край обикновено представлява конска глава, то тя достига до височината на гърдите на ездача.

От седлото до подопашния ремък се спуска броня от твърда дебела кожа, която пази задницата и хълбоците на коня. В наше време ездачите обикновено не я поставят, обаче предприемат ли пътуване, често я взимат, и то преди всичко, защото по нея има значителен брой джобове, джобчета и кобури, които са много практични. Тази броня носи смешното име „кола де пато“^[5].

Стремената, често закачени на сребърни вериги, се изработват, общо взето, от дърво и в стари времена са представлявали истински обувки, които са покривали стъпалото на крака и са го предпазвали от всякакво нараняване. Дървените обувки са изчезнали, обаче дървените стремена са се запазили. За да бъде все пак защитена от нараняване долната част на крака, отпред на стремената са поставени „тапагерес“^[6], които обгръщат предната част на стъпалото и са красиво извезани с метални нишки. Много богатите хора имат стремена от ажурна желязна ламарина, представляващи скъпоценна изработка от онзи тип, който днес виждаме в оръжейните музеи. Тъй като ездачът се стреми да се защити срещу всичко възможно, то той окача на предната част от седлото и две „армас де пело“, които се спускат надолу от двете страни на коня. Това са здрави груби кожи от коза с окосмената страна навън, с които в дъждовно време се покриват бедрата и колената. А когато конете минават през трънливи храсталаци, кожите добре предпазват краката от разраняване…

След около половин час пред очите ни се появи някаква постройка и ние предположихме, че е ранчото. Влязохме в просторния двор в галоп и там слязохме от конете.

— Сеньора Еулалия, сеньорита Алма, елате, елате и вижте кого ви водя! — извика ранчерото високо на испански по посока на главната сграда.

На гласа му се отзоваха две същества, които изхвръкнаха навън през вратата с такава бързина, че аз неволно преиначих мислено стиховете на Шилер:

Тогаз избълваха двукрилите врати

ведно и ненадейно две жени…^[7]

Да, както чухме те бяха дами, една сеньора и една сеньорита, само че външността им с нищо не го издаваше. И двете бяха боси и гологлави. Но не беше възможно веднага да се установи дали странната сплъстена маса върху главите им беше коса, или не. Къси поли закриваха горната част на краката им, докато надолу по тях бе полепнала такава кал и мръсотия, че човек като нищо би си помислил, че са обути във високи ботуши. От кръста нагоре бяха облечени само в някакви блузи, които преди години са били може би бели, обаче сега имаха такъв вид, сякаш са били използвани за почистване на някоя камина.

Та тези две дами излетяха като стрели през вратата, спряха се и с широко отворени уста нахално се зазяпаха в нас.

— Що за хора ни водите, дон Фернандо де Венанго-и-Колона? — извика пискливо по-възрастната от тях. — Знаете ли каква работа ще падне, щом петима гости ще трябва да ядат, да пият, да се веселят, да пушат и да спят! Не обичам такива неща! Няма да го позволя! Предпочитам веднага да се махна оттук и да ви оставя сам в това мизерно ранчо заедно с цялата ви сбирщина. Как ми се иска никога да не се бях вслушвала в увещанията ви да напусна моето хубаво Сан Хосе и…

— Майко — прекъсна я по-младата жена, посочвайки към Маршъл, — знаеш ли на кого прилича този сеньор тъй много? На моя мил дон Алано!

— Може да му прилича, ама не е той! — отговори другата, очевидно разлютена от прекъсването на нейното неповторимо словоизлияние. — Кои са тези мъже и кой ще върши работата, която ще ни отворят? Аз и никой друг! А туй хич не е без значение, щом като и без друго трябва да се грижа за едно домакинство, където работата край няма! Често чак свят ми се завива от толкоз много работа, а сега на всичко отгоре и тези петима непознати гости ще…

— Но сеньора Еулалия, та те изобщо не са никакви гости! — успя да я прекъсне едва сега ранчерото.

— Не са гости ли? А какво са тогава дон Фернандо де Гахалпа-и-Колона?

— Пленници, сеньора Еулалия.

— Пленници ли? Ами защо са пленени, дон Фернандо де Венанго де Молинарес?

— Скъпа моя сеньора Еулалия, те убиха една наша крава и трима вакероси.

Безсрамието, с което дон Фернандо умножаваше нашите злодеяния, бе наистина смайващо.

— Една крава и трима вакероси! — възкликна тя, като плесна с почернелите си от мръсотия ръце така, че конете ни изплашено наостриха уши. — Та това е страшно, ужасно, нечувано! Заловихте ли ги на местопрестъплението, дон Фернандо-и-Колона де Гахалпа?

— Не само на едно, ами на всички местопрестъпления, сеньора Еулалия. И цялата работа не свърши само с убийство, ами после последва изпичане и изяждане.

Очите на донята станаха двойно по-големи.

— Изпичане и изяждане? На кравата или на тримата вакероси, дон Фернандо де Гахалпа-и-Ростредо?

— Най-напред на кравата, сеньора Еулалия.

— Най-напред! А после, дон Фернандо де Венанго?

— После ли? После нищо, понеже им нарушихме спокойствието и им попречихме да свършат останалото. Пленихме ги и ги довлякохме дотук, сеньора Еулалия.

— Пленихте ги и ги довлякохте! О-о, цял свят знае, какъв храбър рицар сте вие! Ами кои са тези хора, дон Фернандо де Молинарес-и-Колона?

— Тримата бели са мисионери от града на мормоните и са тръгнали за Сан Франциско, за да покръстят Калифорния.

— Помощ, помощ! Мисионери, които крадат крави, убиват вакероси, а после искат да ги изядат! Продължавайте, дон Фернандо де Ростредо-и-Венанго!

— Този чернокож, който досущ прилича на негър, е някакъв си адвокат от… от… нейде от Огнена земя. Кани се да отиде в Сан Франциско, та да отмъкне по нечестен път някакво наследство, сеньора Еулалия!

— Да го отмъкне ли? О, тогава не е никак чудно, че отмъква и крави, и вакероси! А последният, дон Фернандо де Колона-и-Гахалпа?

— Той изглежда също като някой индио браво, обаче е хотентот от… от… от Гренландия. Иска да показва мисионерите срещу пари, сеньора Еулалия!

— О! О! О! Какво ще ги правите тези хора, скъпи ми сеньор дон Фернандо де Молинарес-и-Гахалпа де Венанго-и-Ростредо?

— Ще наредя да ги обесят и застрелят. Сеньора Еулалия, извикайте всички мои хора да дойдат тук!

— Всички ваши хора? Та те всички са вече тук с изключение на старата негърка Бети, а ето че и тя се мъкне насам. Но едва сега ми прави впечатление, че никой не липсва, а нали казахте, дон Фернандо-и-Ростредо де Колона, че тези мъже са убили трима от вашите вакероси!?

— Това все ще се изясни, сеньора Еулалия. Хора, залостете всички порти и врати, за да не избягат пленниците! Веднага ще започна да ги съдя най-строго.

Всичко на всичко имаше една-единствена порта, която бе тъй здраво затворена с огромно мандало, че добрият дон заедно с всичките си хора ни беше съвсем сигурно в ръцете.

— Тъй! — обади се ранчерото. — А сега ми донесете стол! Конете заедно с конете на пленниците да бъдат вързани за гредите и след това можем да започваме!

Не попречихме на вакеросите да изпълнят тази заповед. С отдалечаването на конете се получи необходимото ни пространство. Впрочем ние никак не се страхувахме от предстоящия съдебен процес.

Донесоха се три стола. На средния от тях зае място дон Фернандо, а от двете му страни, в описаните вече „съдийски одежди“, се настаниха сеньора Еулалия и сеньорита Алма. Ние се скупчихме близо един до друг, а вакеросите ни заобиколиха.

— Най-напред ще ви питам за имената ви — поде ранчерото. — Как се казваш ти?

— Цезар — отговори негърът, към когото бе отправен въпросът.

— Типично име на мошеник. Ами ти?

— Винету.

— Винету ли? Крадено име, защото тъй се казва най-великият и прочут индиански вожд. А ти?

— Маршъл.

— Чу ли, че той се казва също като него? — подхвърли веднага сеньоритата, обръщайки се към своята майка.

— Име на янки — обади се ранчерото, — а всички янки са негодници. Ами ти?

— Безухия.

— И това име е откраднато, понеже тъй се казва един стар и опитен скаут, който надлъж и нашир е известен като храбър ловец и минава за най-прочутия враг на индианците. Ами ти?

— Поразяващата ръка.

— Пак крадено име. Вие сте не само разбойници, ами и нагли лъжци!

Пристъпих малко напред, тъй че се озовах близо до онзи коравосърдечен вакеро, който беше влачил с ласото си Бърнард и заслужаваше добър урок.

— Ние не лъжем. Да ви го докажа ли?

— Докажи го!

Мигновено юмрукът ми се стовари върху главата на вакерото и той рухна на земята, без да гъкне.

— Този юмрук не е ли наистина на ръка, която поразява?

— Дръж ме, Алма! Ще припадна, ще получа удар, ще се задуша! — извика сеньора Еулалия, разпери ръце и се отпусна в обятията на добрия дон Фернандо.

Той понечи да скочи на крака, но не можа да се освободи от пленителния си товар, който се бе вкопчил здравата в него. Разкрещя се за помощ, а сеньорита Алма започна шумно да му приглася.

На кон мексиканецът е много добър боец, но спеши ли се, става точно обратното. Вакеросите не правеха изключение от това правило, защото, когато след моя юмручен удар ние петимата насочихме към тях карабините си, те явно изпаднаха в затруднение. Аз взех думата:

— Не се страхувайте, сеньори! Ако сте разумни, няма да ви се случи нищо лошо. Искаме само да ви обърнем внимание на едно дребно заблуждение, а после можете да постъпите с нас както намерите за добре.

След тези думи се приближих до столовете и направих дълбок поклон, изпълнен с почитание.

— Доня Еулалия, аз съм ценител на красотата и съм страстен почитател на женските добродетели. Ще ми разрешите ли да ви помоля да се съвземете и да ме дарите с погледа на вашите пленителни очи?

— А-а-а-х!

С една продължителна въздишка тя отвори малките си котешки очи и се опита да придаде на жълтеникавото си лице израза на сантиментален копнеж, но от него не изчезнаха страхът и смущението.

— Красива сеньора, сигурно сте чували за „cours d’amour“, за онези дворцови обичаи в стари времена, когато начело на съда е заставала най-чаровната жена и всеки е трябвало да се подчинява на нейната присъда. Начинът, по който иска да ни съди дон Фернандо, не може да е справедлив, понеже самият той е страна. Ние го молим да предаде тази власт във вашите нежни ръце и сме убедени, че присъдата ви ще накаже само истинския злодей!

— Действително ли имате такова желание, сеньор? — „изчурулика“ тя с такъв глас, сякаш гласните й струни бяха посипани с дървени стърготини.

— Говоря напълно сериозно, доня Еулалия! Вярно е, че всъщност не сме в състояние да се представим пред вас във вид, подхождащ на дама с вашите достойнства, понеже се намираме от дълги месеци в Дивия Запад, обаче добрината е най-хубавото украшение на женския пол и ние се надяваме, че вие ще се вслушате в нашата молба.

— Наистина ли сте онези мъже, чиито имена споменахте? — попита тя, очевидно очарована от моите ласкателства.

— Да.

— Чухте ли, дон Фернандо де Венанго-и-Гахалпа? Тези прочути сеньори ме провъзгласиха за съдия, който ще ги съди самите тях. Знаете, че не търпя възражения. Съгласен ли сте?

Мексиканецът направи кисела физиономия, но, изглежда, не бе в състояние да излезе на глава със своята съпруга, а и навярно бе радостен, че пак можеше свободно да диша.

— Заемете се с изпълняването на тази служба, сеньора Еулалия! — каза той. — Убеден съм, че ще обесите тези скитници.

— Ще получат каквото са заслужили, дон Фернандо де Колона-и-Молинарес!

След тези думи тя се обърна към мен.

— Говорете, сеньор. Давам ви думата!

— Представете си, доня Еулалия, че вие като гладен и изморен скитник срещнете из саваната една крава, с чието месо бихте могли да заситите глада си. Имате ли право да убиете кравата, при условие че ще предоставите кожата й на нейния собственик?

— Разбира се… Такъв е обичаят навсякъде!

— Не. Не е така навсякъде… — опита се да се намеси ранчерото, обаче тя бързо го прекъсна.

— Мълчете, дон Фернандо! Сега аз заповядвам тук и вие имате право да говорите, когато аз ви подканя.

Той покорно се отпусна назад върху облегалото на стола. От израженията на лицата на вакеросите също можеше да се заключи, че в действителност сеньора Еулалия беше истинският господар на ранчото.

— В това се състои цялото ни престъпление, доня Еулалия — продължих аз. — После се появи вакерото, дето лежи ей тук на земята, и хвърли ласото си по сеньор Маршъл, застанал тук пред вас, след което го повлече с коня си. Щеше да го умъртви, ако не бях застрелял неговия жребец!

— Маршъл? — повтори тя въпросително. — Това име ни е скъпо. Един сеньор Маршъл, Алано Маршъл, живя известно време при сестра ми в Сан Франциско.

— Алън Маршъл? Може би е от Луисвил в Съединените щати? — осведомих се аз.

— Разбира се, разбира се, че е той! Познавате ли го?

— Ами да! Този сеньор се казва Бърнард Маршъл, ювелир е от Луисвил и е негов брат.

— Света Лаурета! Така е! Той беше ювелир, имаше брат, който се казваше Бернардо. Алма, сърцето ти не те е измамило. Сеньор Бернардо, елате в моите обятия, вие сте ми добре дошъл!

Този внезапен изблик на радост се нуждаеше все пак от някакво допълнително обяснение. Макар че Бърнард страшно много се зарадва тъй неочаквано да получи някаква вест за своя изчезнал брат, той все пак предпочете само лекичко да поднесе ръката на сеньората в близост до устните си, отколкото да се озове в нейните прегръдки.

— Тръгнал съм да търся моя брат — поде той. — Къде се намира сега той, доня Еулалия?

— Алма, моята дъщеря, беше на посещение при сестра ми — обясни повелителката на ранчото. — Когато е трябвало вече да се връща, той се канел да отиде в златните мини. Сеньор Бернардо, всички тези мъже ваши приятели ли са?

— Всички! Дължа им твърде много, дори свободата и живота си. Този сеньор Шетърхенд ме избави от гладна и жадна смърт, от ръцете на стейкманите и от пленничество при команчите.

Тя отново плесна с ръце.

— Нима е възможно? Такива приключения ли сте преживели? О, трябва да ни ги разкажете! Но как така сте мормон, а пък вашият брат не е?

— Не сме мормони, доня Еулалия! Само се пошегувахме.

Достопочтената жена бързо се извърна към ранчерото.

— Чухте ли, дон Фернандо де Венанго-и-Гахалпа? Те не са нито миртопи, нито разбойници и убийци! Моята присъда е да бъдат освободени. Те ще са наши гости и ще останат у нас колкото си искат. Алма, тичай бързо в кухнята и донеси бутилката с босилков джулеп^[8]. Трябва да пийнем за добре дошли.

Щом чу думата „джулеп“, лицето на ранчерото изведнъж се проясни. Изглежда, че той влизаше в допир с въпросната бутилка само при особено тържествени случаи и ето защо ние не можехме да му се сърдим, че се радваше и гледаше на нашето появяване именно като на такъв случай. Стана ми ясно, че бутилката ще е най-доброто средство за нашето помиряване.

Сеньорита Алма скочи и изприпка тъй чевръсто, та ми се стори че виждам как се разхвърчаха корички мръсотия от краката й. Върна се също тъй бързо, носейки обемисто тумбесто шише и чаша със съответната големина. Който знае каква долнопробна парцуца доставят янките в онези райони под името „джулеп“, той със сигурност ще предположи, че ние най-много да сме лизнали от това питие, а пък дамите изобщо не са го опитали. По отношение на нас би трябвало да му дам право, обаче, и двете жени изпиха по една чаша с такова удоволствие, като че ли ставаше въпрос за „Люнел“^[9]. Винету не пи даже и капка, понеже изобщо не слагаше в уста огнена вода. Но ранчерото продължи да си налива дотогава, докато неговата стопанка без много церемонии му изтръгна шишето от ръцете.

— Не прекалявайте, дон Фернандо де Венанго-и-Рестредо-и-Колона! Знаете, че имам само още две бутилки от това питие. Отведете сеньорите в стаята! Ние, дамите, ще се издокараме най-напред, а после ще се погрижим да задоволим глада, който несъмнено всички изпитват. Ела, Алма! Hasta luego^[10], сеньори!

„Дамите“ изчезнаха в една дупка на стената, зад която сигурно се намираше техният „будоар“ или пък кухнята, а може би и двете заедно. А нас ранчерото ни отведе в помещението, което сеньора Еулалия бе почела с названието „стая“, но нейде другаде то положително щеше да бъде наречено с думата „харман“. В него имаше една маса и няколко скамейки, сковани от грубо одялани пръти. И тъй, можехме да седнем. Но в същото време забелязахме, че вакеросите незабавно се нахвърлиха върху конете ни, за да претършуват съдържанието на кобурите на седлата ни. Излязох навън, за да прибера на сигурно място кобурите и съдържанието им, понеже бях чувал, че най-добрите вакероси неизбежно са и най-големите джебчии. Наложи се да оставим Цезар при конете, за да ги пази, докато пасат пред портата. Той се заоплаква горко от това решение.

— Масса сега ядат много добър хубав неща в стая. Защо Цезар трябва останат при коне?

— Защото си по-силен и храбър от Винету и Безухия, тъй че предпочитам да поверя на теб нашите добри коне.

— А, о, това съвсем вярно! Цезар съм силен и смел и ще внимават някой не нападнат коне.

Той остана доволен. Завърнах се в стаята, където заварих твърде едносричен разговор, докато най-сетне се появиха дамите. Външността им бе съвсем променена. Бяха се облекли, сякаш бяха тръгнали на разходка по Аламеда в град Мексико^[11].

Дрехите на мексиканките само понякога приличат на модерното европейско облекло. Даже и изтъкнатите дамски шивачки не знаят какво е това шапка. Затова пък при всички носии се среща типичното „ребосо“, двуметров шал, който служи същевременно и за покриване на главата. Когато се намират в компания, жените го носят наметнат на раменете, горе-долу както правят и нашите жени. Но ако след сиестата се направи посещение при приятелки или пък ако вечерта се излезе на разходка, ребосото се слага на главата. То покрива спуснатата надолу коса и оставя лицето открито. Тъй като обикновено е от фина материя, подобна на воал, може да се използва също и като воал. В такъв случай то не само че покрива главата, лицето и раменете, ами загръща и цялото тяло.

Ребосото на знатните мексиканки трябва да е изтъкано от индиански ръце, или по-скоро би могло да се каже — изплетено. Тъй като в него е вложен трудът на две години, безспорно цената от осемдесет песо е умерена. Впрочем има и шалове, които струват двойно повече.

Ето че сега нашите две дами се появиха загърнати в такова ребосо. Бяха си измили лицето и ръцете. Краката им бяха обути в чорапи и обувки. Ако преди малко не бях видял двете в тяхното домашно, или по-скоро казано „ранчово“ облекло, то поне по-младата щеше да ми направи твърде задоволително впечатление.

Те седнаха край масата и изцяло предоставиха подреждането й на старата негърка. Не можеше да не привлече вниманието ми фактът, че непрекъснато говореха за сеньор Алано, вследствие на което у мен се зароди подозрението, че сеньорита Алма се бе опитала да хвърли мрежите си върху хубавеца ювелир и до ден-днешен не го беше забравила.

Поднесените ястия бяха чисто мексикански: говеждо месо с ориз, оцветен керемиденочервено от червения пипер. Тестени изделия с чесън, сушен зеленчук с лук, овнешко месо, потъмняло от чер пипер, млади ярки, приготвени с лук и чесън. Устата ми така се подлюти, гърлото ми тъй се подлучи, а стомахът ми — подчесъни, че набързо можах да скалъпя следните рими:

Изгълтах всичко аз без страх,

но бях от ужас обладан,

във огън пламна бедний ми стомах,

изпълнен сякаш с врящ катран.

Обаче нежните дами не бяха тъй чувствителни като Олд Шетърхенд и подсилиха удоволствието си с няколко големи глътки джулеп, последвани от неизбежната цигара. А за да не остане нашият Цезар с пръст в устата, един от вакеросите получи нареждане да изнесе навън при конете върху стара протрита сламена рогозка частта от яденето и пиенето, която му се полагаше. Любимият джулеп бе сипан в празната кутия от някаква помада. Може би, докато стигнеше до Цезар, долнокачествената напитка с помощта на козметичните остатъци в кутията щеше да се превърне в лековит и препоръчителен мехлем срещу циреи!

И дума не можеше да става да продължим пътуването си още днес. Сеньорита Алма не се отделяше от моя добър Бърнард, а аз, нещастният уестман, трябваше да изкупвам моята добре пресметната любезност с постоянната компания на сеньора Еулалия. Колкото и „зъбата“ да се беше показала тази „дама“ още с първото си появяване, толкоз по-любезна бе сега всяка нейна дума. В обръщенията си към мене тя премина от Олд Шетърхенд през сеньор Карлос, та стигна чак до дон Карлос, а когато Бърнард разказа за своите преживелици и страдания, аз бързо напреднах до храбрия и доблестен Карлос. И най-сетне, когато станахме от масата, тя попита своя мил Карлос, какво ще занесе на съпругата си в Германия като спомен от своето пътешествие. Не можех да отвърна с лъжа на това толкова хитро подпитване. Казах й, че нямам никакво право да взимам подобен подарък със себе си, понеже в графата за гражданското ми състояние бе отбелязано „неженено лице от мъжки пол“. За да я оставя най-сетне да се посвети, на задълженията си към домакинството, аз й казах, че трябва да нагледам нашите коне, и отидох при Цезар.

Негърът лежеше на земята по корем, правеше най-различни движения с крака и ръце, които си оставаха непонятни за мен, и същевременно издаваше толкова странни звуци, та останах с впечатлението, че разучава на някой явайски анклонг^[12] странната модернистична Вагнерова музика.

— Цезар!

При този вик той повдигна глава.

— О-о, масса… масса… масса!

— Какво има?

— О, о, о, масса-а-а-а! Цезар съм изял всичко, дето донесли, и сега горят огън в Цезар, сякаш Цезар съм печка. Масса помагат Цезар, инак Цезар умират!

Това бяха последиците от двата вида пипер, лука и чесъна! Кутията от помада бе съвсем празна. В случая бе необходима незабавна помощ, понеже храбрият Цезар правеше такива гримаси, сякаш вече умираше.

— Трябва да изпиеш нещо, което да успокои болките, иначе си загубен, бедни ми Цезаре! Какво предпочиташ: мляко, вода или джулеп?

Той бързо скочи на крака и ме погледна в загриженото лице с благодарност и някак си съучастнически.

— Масса, о, о, мляко и вода не помогнат! Само джулеп могат спасят нещастен негър Цезар!

— Тогава бързо тичай при доня Еулалия и й кажи, че непременно ще умреш, ако незабавно не ти даде джулеп.

Негърът веднага хукна и след известно време наистина се завърна — просто не повярвах на очите си — с половин бутилка джулеп. Бяха му дали всичко, каквото бе останало от тези скъпоценни запаси.

— Мис Еула не искат дадат джулеп, ама Цезар казал, че него изпратили масса Чарли и тогава мис Еула дават веднага цял джулеп!

— Тогава пий, той ще ти помогне!

И вечерята бе сервирана в „стаята“. Сеньората седеше до мен. По едно време както си говорехме, тя ми прошепна:

— Дон Карлос, искам да ви разкрия една тайна.

— Каква тайна?

— Не тук! Излезте навън веднага след вечеря и елате при чинарите!

Значи рандеву! Не биваше да й отказвам, понеже все пак съществуваше възможността да ми съобщи нещо важно. Докато се хранехме, конете бяха прибрани вътре в двора, но въпреки това малко по-късно заварих портата все още отворена. След вечеря излязох навън и се излегнах под чинарите. Обаче твърде скоро трябваше да се надигна от удобното си положение, защото сеньора Еулалия не ме накара дълго да я чакам.

— Дон Карлос — поде тя, — благодаря ви! Трябваше да ви помоля за този разговор, понеже искам да ви разкрия една тайна. Бих могла да го кажа и на някой друг, но избрах тъкмо вас, защото…

— … защото седяхме един до друг и ви беше най-лесно на мен да определите среща тук, нали, доня Еулалия?

— Разбира се, сега слушайте. Сеньор Бернардо разказа за двама бандити, които преследвате. Те бяха в нашето ранчо.

— А-а, така ли! Кога?

— Тръгнаха си завчера, рано сутринта.

— В каква посока?

— През Сиера Невада към Сан Франциско. Моята дъщеря разговаря с тях надълго и нашироко за сеньор Алано и те решиха да го посетят.

Наистина нейното съобщение беше много важно, а аз лесно отгатнах взаимовръзката между нещата. Сеньоритата обичаше да говори за Алън пред кого ли не. Споменала е за него и пред двамата Морган, а те от своя страна с радост веднага са се възползвали от случая да отмъстят на Бърнард, като ограбят брат му, който несъмнено носеше у себе си значителни парични средства.

— А сигурна ли сте, доня Еулалия, че са били тъкмо двамата, които търсим? — попитах аз.

— Те са, понеже всичко отговаря на казаното от вас, нищо, че имената им бяха други.

— Разпитвали са подробно дъщеря ви за нейната сестра и сеньор Алън, така ли?

— Да. Дори трябваше да им даде нещо, което да служи като доказателство, че са били при нас.

— И какво беше това доказателство?

— Едно писмо, изпратено до мен в Сан Хосе от моя зет.

— А жив ли е още вашият зет?

— Да. Той е собственик на хотел „Валядолид“ на Сътърстрийт и се казва Енрике Гонсалес.

— Кога ги е напуснала сеньорита Алма, за да се върне при вас в ранчото?

— Преди три месеца.

— Ще ми опишете ли най-подробно двамата мъже, на които сте дали писмото?

Тя изпълни молбата ми и аз се убедих, че действително ставаше въпрос за двамата Моргановци. Тя можеше да ми съобщи всичко това най-открито и по време на вечерята. Но поради важността на известието не биваше да й се сърдя, че ме беше накарала малко да се поразходя. Ето защо й благодарих най-любезно, след което тя се отправи към портата.

Когато малко по-късно влязох в стаята, моите спътници ме очакваха вече нетърпеливо. Искаха да спят, а трябваше да хвърляме жребий за разпределянето на постовете, тъй като считахме тази мярка за необходима дори и тук, в ранчото. След като свършихме тази работа, легнахме да спим.

За да може читателят да си представи къде и как спахме, трябва да бъде запознат с вътрешността на едно ранчо. В повечето случаи подобна сграда има в действителност едно-единствено жилищно помещение. По съвсем патриархален начин тук живее и спи заедно всичко живо, което принадлежи към този дом, включително и различните гости. С думите „всичко живо, което принадлежи към дома“ често се имат предвид кравата, осигуряваща топло мляко, ездитните коне, овцете, свинете, кокошките, кучетата и котките. Подът е покрит с добре отъпкана глина, придобила твърдостта на камък, върху която се разстила малко трева или мъх. Тази постеля се превръща в постоянно обиталище на скорпиони, паяци, стоножки и други гадини и през нощта служи на спящите хора вместо дюшек. Пончото пък се използва като одеяло.

Такова беше положението и в нашето ранчо. Дон Фернандо де Венанго, сеньора Еулалия, сеньорита Алма, старата негърка, всички вакероси, а най-сетне и ние налягахме нагъсто един до друг също като в някоя планинска хижа у нас, където за три пфенига получаваш правото да спиш върху слама и вместо възглавница да използваш облегалото на някой прекатурен стол. Бих предпочел да си избера удобно местенце навън на открито, но не биваше да рискувам да наруша законите на гостоприемството по подобен начин, тъй като това би било голяма обида за домакините.

Сутринта тръгнахме на път, изпроводени от приятелските благопожелания на всички обитатели на ранчото. Волю-неволю, за да угоди на доня Еулалия, даже и вакерото, когото бях ударил с юмрук, бе принуден да ни пожелае „на добър път“.

Дон Фернандо де Венанго-и-Колона де Молинарес де Гахалпа-и-Ростредо ни придружи на кон доста надалеч и едва към обед реши да се връща. Изглежда, че нямаше голямо желание да се раздели с мормонските мисионери, макар че по тяхна вина бе останал без капка джулеп.

След толкова потайното съобщение на сеньора Еулалия нямаше нужда строго да се придържаме към първоначалния си план на пътуване. Когато достигнахме езерото Моно, направихме много по-краткотрайна почивка, отколкото предвиждахме предварително. Нали в ранчото нашите коне си бяха отпочивали почти цяло денонощие.

После продължихме с бързи целодневни преходи през Сиера Невада, спуснахме се към Модесто, там взехме влака и през Стоктън се добрахме до Сан Франциско, целта на пътуването ни.